NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Куклата като инобитие на жената

Брой
№ 10 (2009)
Рубрика
Minima moralia
Автор
Веска Гювийска

Когато душата дълго е мълчала

започва да говори

с куклата от детството.

Венеция е подходящо име

за потъване на срички.

В.Г.

Връзката между куклата и жената е нееднозначна като проблем, доколкото задава "другото" лице на жената. Питането в случая ще бъде можем ли да мислим това друго лице като "същото"? Следващите редове ще бъдат посветени на няколко въпроса:

- ако жената и женствеността е прототип на куклата, можем ли да твърдим със същия успех, че куклата е прототип на жената?

- ако куклата е „красота и изкуственост" (Лотман) като биографични фази в живота на човека, дали жената е "джендърна маска" в обществото?

- ако куклата е играчката на детството, играчка ли е жената в ръцете на света, който иска да я разглоби, "за да види какво има вътре" (Хегел)?

 

Куклата е съвършената играчка на света. Тя няма аналог, но има прототип и той е вечната женственост: жена, която няма възраст, лишена е от памет (паметта е творение на времето) и говори библейски език: „Да или не", между трепването с миглите. Много от най-известните приказници (Хофман), философи (Клайст), поети (Рилке), са посветили свои произведения и мисли за куклата. В българската философия П. Петров (1990) сътвори в своята забележителна „философия на миниатюрата" вдъхновени редове за куклата. В езикознанието Ам. Личева (1998) концептуализира митемите за куклата.

Но куклата и куклеността трудно се побират в рамка, навярно защото са свързани с детството, което е необятно. Следващите редове ще бъдат посветени на няколко въпроса:

- ако жената и женствеността е прототип на куклата, можем ли да твърдим със същия успех, че куклата е прототип на жената?

- ако куклата е „красота и изкуственост" (Лотман) като биографични фази в живота на човека, дали жената е "джендърна маска" в обществото?

- ако куклата е играчката на детството, играчка ли е жената в ръцете на света, който иска да я разглоби, "за да види какво има вътре" (Хегел)?

 

І. Жената (женствеността) като прототип на куклата: куклата като прототип на жената (женствеността)

Въпросът за жената като прототип на куклата и куклата като прототип на жената, не е реципрочен, защото в първия случай „живото" става основание за мъртвото, а във втория мъртвото трябва да бъде основание на живото. Погасяването на живота и живостта в нещо не-живо и бездушно е заслуга на човека от модерната и постмодерната епохи. В тях куклата започва да придобива измерения на автомата, характерно за всички механични играчки. Така „парцалената"; „сламената", „дървената"; „плюшената" кукла отстъпват място на пластмасовата, в която няма вече нищо човешко. Парцалената кукла като „прамайката на света" (П. Петров) е най-интимната кукла в човешкото въображение. Тя е сътворена от остатъци (дрипи; парцалки), от всичко онова, което става негодно за носене и употреба, за да придобие одеянията на собствената ни въплътена човечност. Сламената и дървена кукли са направени от природни материали, затова те проговарят тъкмо чрез тях. Ако в сламената кукла има нещо гротесково, доколкото лесно може да бъде превърната в чучело и изгорена като него за назидание, то дървената кукла е приоритет най-вече на бурлеската и театъра (марионетния театър), където някой друг дърпа конците и вдъхва живот на куклата. Затова този тип кукла е карнавален тип, която разсмива и забавлява. Но когато кукловодът в ролята на демиург не се справя добре и „обърка конците", куклата излиза извън контрол и обърква всички посоки на куклеността, която сме й приписали, отказвайки (като Пинокийо) да се подчини. Плюшената кукла е куклата, която може да бъде погалена, докосната, притисната. Тя носи усещане за мекота и топлина, така присъщи на жената изобщо. Но плюшената кукла лесно може да бъде замърсена, изхабена, износена, тогава когато сме злоупотребили с доверието на докосването. Пласмасовата кукла е „лице от външност" (Рилке) бивайки най-студената от всички кукли (П.Петров). Фабричната й изработка я лишава от аурата на човешката ръка и тя се клонира до безкрайност, без да може да проговори (освен повтаряйки до безкрай една единствена дума; без да може да прогледне, непрекъснато отваряйки и затваряйки очи; тя е кукла, която може да проходи като всеки робот, но не може да ти подаде ръка, за да я разходиш, защото последното е единствено въпрос на въображение и доброта.

Всички тези кукли обаче са символи на жената и женствеността в различните й превъплъщения. Те заемат от нея интимността (парцалената кукла); естествеността (сламената и дървената кукла), нейната мекота и топлина (плюшената кукла). Но куклата сама по себе си не може да бъде прототип на жената и женствеността, освен като символ, който трябва да бъде разчетен - не като минало и бъдеще, а винаги „тук и сега", когато минало и бъдеще се срещат в настоящето. На случването на куклата като жена, която предстои. Обратното, обаче, разглеждането на жената като кукла е мутирането, както на женствеността, така и на куклеността: женствеността като вънкашност, изпразнена от съдържание (никоя кукла няма сърце) и куклеността като несъстояла се и отхвърлена жена - с куклата можеш единствено да си поиграеш, докато ти омръзне. В този смисъл Барби е кукла, лишена от женственост, защото е лишена от човешкост въобще. Тя е идеалната кукла и по този начин - незавършената жена. Нея можеш да събличаш и обличаш до без край, да я съзерцаваш до почуда; да я докосваш с респект (както се докосва красотата); но не можеш да я прегърнеш, накърнявайки правото й да бъде това, което не е - създание, бивайки само вещ.

 

ІІ. Куклата като играчка на детето: жената като куклата-играчка на света

Ако махнем от куклата детството, ще остане кукла, ако махнем от детството куклата, няма да остане нищо, е формулата на всяка предрешена женственост. Децата (и най-вече момиченцата) играят с кукли, години, без да се отегчат. Те помнят имената на своите кукли до края, както аз помня името на своята първа кукла Венеция. Всяка кукла не просто има лично име, тя е лично име в свят от „лични имена" (Лотман) на детството. За Ам. Личева (1998) лицето на куклата е в съответствие с нейната памет и означение на име. На куклата като играчката на света съответстват свръхпаметта на играчката от детството, която помни всичко, свързано с дома и семейството. На изкуственото лице на куклата от етапа ни на зрелостта съответства амнезията на паметта и тавтологията на именуването. На ангелското лице на куклата като символ на преходността на човека между ангела и куклата, може да приляга единствено безименното, което (ни) именува и паметта, която копира всичко, за да го възпроизведе без да може да го създаде, защото пресъздава единствено самата себе си.

Играенето с кукли в детството е игра на семейство, в което куклата е дете на своя бъдещ родител. В куклата детето отглежда родителя, който ще бъде, взаимствайки мострата от своите собствени родители Децата, които не приемат своите родители (макар, че в детството детето приема всеки родител), имат непослушни кукли, които често трябва да бъдат наказвани. „Често наказваните деца имат повече лоши кукли", пише в своята миниатюра П. Петров. Най- детската играчка - куклата, е дело на възрастни, ще продължи мисълта си българският философ, влагайки в нея моделът на детето, което би искал да бъде. Детето обгрижва своята кукла в детството, израствайки във въображението и паметта си като родител. Възрастният създава куклата за детето, което не е преставал да бъде или е могъл да бъде. Къде тогава се срещат дете и родител в „играта на кукли". Може би там където у детето, родителят още не е започнал (той е само потенциален такъв), а у възрастният, детето и детството не е свършило.

Всяка кукла, рано или късно трябва да бъде разглобена и това е импулс не само на детството. Механичната кукла се разглобява най-бързо и лесно. Най-трудно е да бъде „разглобена" парцалената кукла, защото от всяко шарено парцалче тя може да бъде „сглобена" отново. Дървената кукла лесно може да бъде осакатена, вместо да бъде разглобена. Няма нищо по-тъжно от един безпомощен палячо. Сламената трябва да бъде прогорена; за плюшената е достатъчно единствено да бъде докосвана, за да бъде разглобена (топлината е състояние на ръката). Голямото разочарование на пластмасовата кукла е нейната кухост и, че вместо сърце има микрофон, който не говори, а озвучава Нейната кухост не може да бъде запълнена с нищо, освен със самата себе си. Ако играта с кукли е въпрос на Ерос, то превръщането на жената в куклата на света е въпрос единствено на порнография. Затова най-често порнографията ползва гумената кукла, която не можеш нито да погалиш, нито да приласкаеш, а единствено да обслужиш като вещ. Тя е не просто куха, а пълна с вакуумът на паметта, която не иска да помни. Куклата жена не може да бъде разглобена, тя може да бъде единствено унищожена, от въображение, което имитира себе си, от чувства, които наподобяват чувства, от мисъл, която отказва да бъде мисъл. Човекът, който не искаме да бъдем, но сме принудени да приемем - повелителят на кукли, може да бъде цяло едно общество, за което жената-кукла е начин на мислене и форми на въображение. Тогава жената няма друга роля, освен тази на куклата-вещ, която може да бъде изтъргувана, овеществена (като вещ), но не може да бъде разглобена. Ако стори това, обществото, което я е създало, рискува да разглоби себе си на части, без да може да се сглоби отново, освен като „дом за кукли".

 

ІІІ. Куклата като джендърна маска на жената в обществото

Куклите населяват един изцяло женски свят, в който няма мъже, освен по изключение като наблюдатели. С кукли си играят момиченцата, на момчетата това им е забранено, ако не искат да им се присмиват. Куклата е типично женска играчка, означава ли това, че куклата полага основите на джендърната роля на жената - да бъде жена в един свят за мъже? Ако това е така, то тогава „митемите" (по Ан.Личева, 1998) за куклите са основополагащи за нейнвото изграждане. Към тях можем да причислим:

-куклите са умалени копия на хора;

-куклите са задължително красиви;

-куклите изискват дистанция, а не съпричастност;

-куклите са студени и безразлични;

-всички кукли си приличат;

-куклите нямат възраст;

-куклите са маски (лица от външност);

-куклите са антидиалогични;

-куклите са радикална среда на „същото" и „различното" като разцепване на Аза;

-куклите са „постогледална фаза", т.е. част от фалша на света.

В една такава митология на куклите прави впечатление преди всичко отрицателните характеристики на куклеността изобщо. Ако обаче трябва да обърнем аналогията и видим позитивите на куклата като жена в един изцяло женски свят, то нещата приемат друга визия:

-куклата е паметта на детството, извън което то губи своя ореол и въображение да продължава съзряно в една кукла;

-куклата е изобретение на възрастните (т.е. вещ), но е дело на въображението на детството, което единствено е в състояние да я пресъздава като образ (същност);

-куклата изобразява човешката същност да бъде завършена в своето съвършенство, пребивавайки в един несъвършен и незавършен свят;

-куклата е името, което даваме на света като типично женски, докосвайки се до неговата феминност. Последната е конститутивна, а не конструирана категория на свето-полагане;

-куклата е онова, което никога не сме преставали да бъдем - еросът като сублимация на красивото, което не ни отминава дори в дните на старост, щом още можем да говорим с куклата от детството, която помним.

Джендърните основания на куклата като синоним на жената и женствеността не подлежат на коментар, доколкото те са очевидното. Джендърните маски обаче на куклата като жена и жената кукла (като реципрочно отношение) са значително повече и много по-сложни. Всички ракурси на проблема могат да бъдат видени в контекста на взаимовръзката:

„куклата като жена в един изцяло мъжки свят" (свят за мъже)

„куклата като жена в един изцяло женски свят" (свят за жени)

В първият случай „куклата-жена", може да бъде видяна в негативна светлина, доколкото я разглеждаме чрез очите на мъжа, където различното си остава такова.

Във втория случай „куклата-жена" би могла да придобие както позитивни нюанси - да отстоява правото си да бъде такава, така и изключително негативни т.е. да се фетишизира, превръщайки се в символ или на феминизма (във мсичките му превъплащения на такъв: от биологичното през психологично и социално различие на жената), до хомосексуализма, когато жената се ражда мъж, т.е. жената превръща своето тяло в доминиращо съзнание на една култура, която само условно се нарича женска. В случая „различието" е само повод да изключим „същото". И в това двата случая обаче срещата между аз и Другият; „същото" и „различното" се оказва невъзможно. Тя ту се апликира като същото, ту като различното, но никога в симбиоза, което на практика разрушава всеки идентитет, независимо дали е женски или мъжки. Последният е възможен като отстояние, противостояние, дистанция между „аза" и „другостта", без обаче да се отхвърлят взаимно. Връзката им е диалектична и само в този смисъл конситутивна за човешката идентичност, включително и като полова (джендърна) такава. Правото да бъдеш жена в един мъжки свят не зачертава възможността да продължаваш да бъдеш жена и в един изцяло женски свят.

Светът обаче никога не е само свят наполовина т.е. свят само за мъже или свят само за жени. Той е пространство на човешката другост, която може да бъде разчетена като женска или мъжка, само във и по повод на неговата андрогинност. Съизмеримостта или несъизмеримостта на „женско" и „мъжко" начало; симетрия или асиметрия на феминна или маскулинна джендърна роля са класификации на обществото, което се нуждае от разграничение, но не и от демаркационни линии. Джендърната роля е трансагресивна величина и където образът на куклата-жена е само повод да не бъдем жената-кукла. В противен случай ще бъдем кукли (без значениение на пола) в един свят от кукли и където пише "забранено за деца".

 

(Д-р В. Гювийска е главен асистент във Факултета по педагогика на ЮЗУ „Неофит Рилски")

 

Литература

Бенбасат Ал., „Еротика и порнография", сп. „Страница",2001, кн. 3

Витиг М., "Човек не се ражда жена", сп. „Ах, Мария", 1996, бр.3-4

Личева Ам., "Митология на куклите", сп. „Сезон", 1998, (есен)

Личева Ал., "История на гласа", изд. Фигура, С. 2000

Петров Г.П.,"Философия на миниатюрата: Кръпката", сп. „Съвременник", 1990, бр. 1.

 

 

comments powered by Disqus