NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Набоков или носталгията

Брой
№ 10 (2009)
Рубрика
Вавилон
Автор
Данило Киш

Кой е Данило Киш

Данило Киш (1935-1989) е сръбски писател от еврейски произход. Роден е на 22 февруари 1935 г. в Суботица, Сърбия. Баща му - Едуард Киш е унгарски евреин, а майка му - Милица Драгичевич е черногорка.  По време на Втората световна война Данило Киш изгубва своя баща и други членове на своето семейство, които загиват в немските концентрационни лагери. Тази травма предопределя някои от основните теми в неговото творчество. До края на войната, той живее в Унгария заедно с майка си и сестра си, след което семейството се премества в Цетине, Черна Гора, където живее до 1954 г.

През 1958 г. Данило Киш завършва висшето си образование по литературознание в Университета в Белград. През 1962 г. излизат първите му два романа - "Мансарда" и "Псалм 44". От 1965 до 1972 г. Данило Киш създава своята автобиографична трилогия "Градина, пепел", "Ранни рани" и "Пясъчник", посветена на търсенето на изгубения баща. За романа "Пясъчник" Данило Киш получава НИНова награда - най-престижната литературна награда в Югославия. Следват книгата с есета "Поетика" (1972) и сборникът с разкази "Гробница за Борис Давидович" (1976). Този сборник с разкази, който критиката нарича и роман (самият Киш в подзаглавието го определя като "Седем глави от една и съща история"), поради необикновената свързаност на разказите в него, е посветен на насилието - било то причинено от средновековната инквизиция, в немските концетрационни лагери или в сталинските лагери, което го превръща в една брилянтно написана история на злото. Тази книга носи на Данило Киш международна известност, но в родината си писателят е обвинен в плагиатство и е подложен на жестоки нападки и критики. Своята позиция в този конфликт Киш излага в следващата си книга "Час по анатомия" (1978). Последните му книги, издадени приживе, са книгата с есета "Homo poeticus" и сборникът с разкази "Енциклопедия на мъртвите" (1983). През последното десетилетие от своя живот писателят живее в Париж, където умира от рак на белия дроб през октомври 1989 г. Посмъртно са издадени няколко негови книги - сборниците с интервюта, есета, стихове и преводи "Животът, литературата" (1990), "Стихове и преводи" (1992), както и сборника с разкази "Лютня и драскотини" (1995). През 1989 г. е номиниран за Нобелова награда за литература.

Данило Киш е също така известен преводач и познавач на френската и руската литература. Именно той превежда на сръбски език поезията на Лотреамон, Верлен, "Упражнения по стил" на Реймон Кьоно, стихове на Марина Цветаева, Николай Гумильов, Андрей Бели и др.

Върху творческия стил на Данило Киш огромно влияние имат Бруно Шулц, Владимир Набоков, Джеймс Джойс, Хорхе Луис Борхес. Предложеното есе изразява почитанието на Киш към Набоков, макар че, обратно на Набоков,  в своето творчество Киш често изразява и творчески защитава социални и исторически тези, например антикомунизъм и антинационализъм. В своите произведения той разглежда историческите факти от две противоречащи си позиции - от една страна от позицията на "йогата", която Киш дефинира като метафизично и онтологично състояние и обзетост от въпросите за живота и смъртта, а от друга страна е позицията на "комисаря", т.е. позицията на обществената функция и човека, който намира цялост чрез социалния си статус и реализация. Тези позиции в неговото творчество непрекъснато се преплитат. Книгите на Данило Киш са писани с надеждата, да не позволяват на читателя да се примири с основните престъпления на 20 век - концентрационните лагери (без значение дали са хитлеристки или сталински) и да успокоява съвестта си с идеологически формули за "историческата необходимост", "расова чистота" или "новия човек". Защото, както твърди Киш в своето есе "Между надеждата и отчаянието": "Литературата все пак служи за нещо. Тя служи на човешката съвест".

На 15 откомври 2009 г. се навършиха 20 години от преждевременната смърт на Данило Киш. 

                                                                                                  Бележка: Соня Андонова

 

Набоков или носталгията

Данило Киш

 

              До публикуването на скандалната "Лолита", последвано от скандално лошата й филмова версия, Набоков бил известен като писател единствено в средите на руската емиграция и в тесен кръг посветени. В онова превратно време неговият голям талант не попадал в "хоризонта на очакване" нито на критиката, нито на читателите, докато второразредни писатели блестели на литературния небосклон под кръстосаната светлина на прожекторите, а публиката се надпреварвала за  техните политически алегории, разтеглени в разкази и разводнени в романи.

 

              По същото време Набоков стоял аристократично самотен (в бодлеровия смисъл на думата, като аристокрация на духа), далече не само от световните събития, но и от политическите борби, от онези традиционни емигрантски борби, в които се влиза с цялата душа и тяло, с последния атом на своите сили, и от които остава само горчивият вкус на поражението и главоболието на махмурлука. И в Берлин, и в Париж, той виждал как големи таланти изгаряли в огъня на политическите страсти и носталгията, как затъвали в разправии, скандали, беди и лудост, как търсели убежище в месианизма, панславизма, западната култура, в спиритичното призоваване на руското минало, в православието, в национализма, антисемитизма, в предателството и шпионажа, в хиромантията и нирваната, или пък, подгонени от носталгията, поставяли знак за равенство между болшевизма и народничеството и се завръщали в "Русия", в духовно пленничество, право под ножа или пък се самоубивали.

 

              Сирин[1]/Набоков навреме разбрал безсмислието на тези страсти, видял колко са гротескни всички руски емигрантски правителства, клубове, партии и кръгове, които се съюзявали и с фашистите, и с болшевиките, и с троцкистите, или пък с НКВД (които между другото тогава в навечерието на войната, имали на Запад, и особено във Франция, свое приоритетно terrain de chasse[2], където еднакво добре  отстрелвали едър царистски дивеч и дребни "троцкистки" яребици). В своите брилянтни разкази, публикувани в руските емигрантски вестници, той обрисува точно този нещастен емигрантски свят, еднакво неспособен както да се интегрира с местното население и да постигне нещо в политически план (дори и само това да отвори очите на някой от вечните френски пътници и да ги увери, че там са му показали Потьомкинови села), така и да постигне нещо в духовен план, въпреки всички свои таланти. Той разбирал, че на тази витлеемска звезда, изгряла от изток като отговор на всички надежди на нещастното човечество, като край на сляпата власт на историята, която най-сетне ще бъде поведена от човешката воля (а не от ирационалните сили на необходимостта), на  този Хегелов "световен дух" в онзи момент, нищо не може да се противопостави, а на писателя му остава единствено да копае своята градинка, все едно че тази Голяма Илюзия и нейната лунатична привлекателност изобщо не съществуват.

 

Това е причината Набоков да се отдалечи от всички. Именно той, който по логиката на своя произход можел да постави своето перо и ум в служба на "по-висши неща", да пише за старата слава, за подвизите на победените, за кръвта до коленете, за престъпленията. Би бил мразен и почитан, месия и жертва, би предизвиквал скандали. Един подранил Солженицин, Кьостлер[3], Панаит Истрати[4] и Виктор Серж[5] едновременно. Но Сирин/Набоков пише за болшевиките (които се появяват в романите му съвсем между другото) без омраза, от същата онази дистанция, от която е писал и за онези, на чиято страна биха могли да бъдат (или са били) неговите симпатии. Пише така сякаш наблюдава света отстрани, под ъгъл, като обръща обектива на своята камера ту към бримката на чорапа на бивша примадона, ту към розовата плешивина на уважаван генерал, ту към треперещите пръсти на поета-алкохолик, или пък увеличава космите в носа и гнилите зъби в устата на някоя графиня, която дъвче сандвич (бутербродик) в купето на вагона.

 

В интерес на истината, през двадесетте години в Берлин, както и през тридесетте и четиридесетте в Париж, Набоков  имал на разположение достатъчно очевидци, както и устни, и писмени свидетелства от първа ръка, (дори и по-достоверни от тези на Кьостлер, например) за съветската действителност, чрез които би могъл да се превърне в ключов свидетел на една епоха, като свидетелството не изключва майсторството (например Бабел, Пилняк и т.н.) За него, обаче, историята е само илюзия на илюзията. И ако Набоков пропуснал и отхвърлил като материя, недостойна за неговото перо, най-важния факт на двадесети век - концентрационните лагери, той направил това не защото не искал да си губи времето в безсмислени полемики, а защото  залагал на вечността, не на мига. (Руската литература от 19 век му давала достатъчно примери за славни победи и не по-малко славни поражения).

 

Концепцията на Набоков за света и за човека е идеалистическа - светът е само илюзия, а изкуството - отражение на платоновия първообраз, картина от изгубения рай. Творецът е двойник на Демиурга, а неговият свят е в далечна зависимост от външните форми на живот. "Въображението е само форма на паметта." Поради това той отхвърля всяко изкуство, което се основава на актуалност.  "Работата на твореца няма никакво значение за обществото... Това, което предпазва произведението от червеите и ръждата не е неговото социално значение, а единствено неговата стойност за изкуството." Набоков гледа с презрение на политическото животно (zoon politikon), защото то е лишено от идеализъм, неговият свят е изпразнен, опростен до такава степен, че не може да бъде творчески предаден (а за онова, за което не може да се мечтае трябва да се мълчи). По някакъв свой начин Набоков е бил уверен в надмощието, във всемогъществото на изкуството (културата), и следователно когато се е натъквал на реакцията на политическото животно, е ставал подигравателен и пародиен, уверен, че тираните могат да бъдат унищожени чрез присмех, така както пороците са били изкоренявани чрез присмех. Също така вярвал, и може би е бил прав, че на варварския свят може да се противопостави единствено света на изкуството, че изкуството дори и да не действа непосредствено върху хората и събитията, може със своето по-бавно въздействие, както музиката, да укроти природата.

 

Подобно разбиране за изкуството можел да открие в сърцето на своята "богата носталгия" - светът, който го обкръжавал в Русия, бил светът на добротата, красотата и милосърдието (което може би е едно и също), светът на културата, където изкуството, поезията и музиката оказвали своето въздействие върху сърцата на хората. Разбира се, Набоков виждал само светлата страна на нещата - дворянските имения, русокоси княгини, изтънчени и образовани хора, докато мрачната Русия - онази на мужиците и бедняците, суровата и груба Русия, му се изплъзвала като гледана през прозорец на Пулманов вагон. Така с течение на времето тази негова "извънвремева Русия" ще се превърне в една митична страна, в Зембла[6], в някакво географски неопределено царство от приказките, във "Винландия"[7], в "Курландия", в "Зоорландия"[8], в Тера Набоковиана, където, съответно се говори някакъв "нордически език", измислена детска реч.

 

Емоционалният заряд в творчеството на Набоков произтича от първите двадесет години от неговия живот, от годините, прекарани в Русия; оттам произхожда целият арсенал от негови образи, там е изворът на неговото богато въображение, на цялото му вдъхновение. Русия от неговото детство е един изгубен рай. Paradise Lost, чиито картини и архетипове той ще запази до края на своето литературно творчество, а изгнаничеството само ще подхранва неговата носталгия. Също като Алиса/Аня[9] Набоков преминава през вълшебното огледало и се озовава в страната на чудесата, в една приказна и подобна на приказка страна, която му се сторила позната, като че ли става въпрос за някакво пниновско[10] езиково неразбирателство, тъй като това всъщност е Vaterland, толкова приличаща на Русия от началото на века. В тази вълшебна страна се издигат замъци, обкръжени от паркове, из които летят пеперуди и се разхождат истински принцеси като в романите на Толстой (една от които така прилича на Машенка[11]/Лолита, че човек би помислил че принцеските, когато прекрачат обратно през вълшебното огледало, за наказание се превръщат в кокетки и развратници).

 

Набоков е схващал изгубения рай на своето детство схоластично - като падение на ангелите и в това падение - дело на божията намеса, ролята на историята е нищожна.

 

Целокупното творчество на Набоков не е нищо друго освен едно разпръснато, разностранно Прустовско търсене на изгубения рай, а неговите пеперуди - тези от книгите, както и онези, които е ловил по белия свят (и една от които, подобно на далечна звезда, носи неговото име) са само знак за вечната носталгия, единственото доказателство, че раят е съществувал. Неговият лепидоптеристичен мит, подхранван съзнателно и упорито, е само отговор и предизвикателство към един "зверски век" (изразът е на Манделщам), знак и послание - докато целият свят вие заедно с вълците, Майсторът-Демиург излиза от Кулата от слонова кост, кулата-идея, толкова подобна на шахматната, и лови пеперуди - тези летящи цветя, това присъствие на изкуството в един свят без Бог и дребно (материално) доказателство, схоластичен аргумент за съществуването на рая, за възможността на съществуването на рая.

 

Набоков не е искал да разглежда ада като антитеза - радикалното зло на нашия век, нито да се приближи до пламъка повече, отколкото е позволено на обикновения смъртен. Защото там властват хаосът, шумът и гневът, а пейзажът е суров и сив като в Колима на нещастния Варлам Шаламов[12]. Там, където цивилизацията и културата изчезват, където човешките духовни и морални качества са унищожени, Набоковите герои няма какво да търсят. Там няма място за пародия и игра, няма място за спомени. Светът на Набоков е прекалено питомен, прекалено хуманен, прекалено policé[13].  "Естетическата тръпка", онова гъделичкане, което се изкачва по гръбначния мозък, "тази най-висша форма на емоция, постигната от човечеството, когато е открило чистото изкуство" (В.Н.), вече отдавна е изгаряща треска, тремор, смъртен страх. Поради това, поради своята интемпоралност, романите на Набоков ни се струват прекалено анахронични, като романи от 19 век. Те, по своите теми и конструкция, са леко фриволни приказки, contee de fees[14]. Чудесно, комплексно и стерилно изкуство, ако трябва да перифразирам дефиницията на Набоков за изкуството да се  решават шахматни задачи. 

 

Набоков е искал да противопостави реда и формата на света на варварството и разложението, да върне на изкуството неговата демиургична роля, да реабилитира класическия пример на майсторството и майстора. Както и "прокълнатите поети" той е създал един изкуствен рай, в който поезията е единственият опиум, и е населил този рай с хуманоиди. Всички негови образи са донякъде сомнамбули и видения от сънищата. Всички те се движат в един свят на привидения, отвъд доброто и злото, и до тях едва достига страшното бучене на историята. Тези образи от сънищата и спомените, тези паднали ангели, са безкръвни, но имат синя кръв, синя и виолетова като индиго, те са плод на някакво непорочно зачатие, но в тях съществува вечният еротичен копнеж, средновековният еротичен сън, децата се раждат без болка, а хората умират - в последната глава, при последния ход - леко, както когато се събори фигура на шахматната дъска, и се връщат в небитието.

 

Присъдата на Набоков над определен вид литература и определени писатели е, въпреки всичко, по-скоро морална, отколкото естетична.  Цялостното му творчество, неговите разкази и романи, есета, лекции и интервюта, цялостното му отношение, са една жестока пледоария за запазване на духовните ценности, борба против хаоса на духа, против глупостта на века, против лъжовните ценности, против критиката, която оценява художественото произведение  с извънестетически критерии - социологични, психологични или (не дай, Боже!) психоаналитични. И ако днес критиката не е изпаднала напълно в състояние на бълнуване, а литература не е станала слугиня на идеологията, а все още е сън и бягство, игра на духа и игра на фантазията, културно действие par excellence, то в голям степен трябва да благодарим за това на майстора-вълшебник Владимир Набоков.

                                                                                                                (1986)

 

                                                        Превод от сръбски: Соня Андонова

 

 


[1] Владимир Сирин е псевдоним, с който Владимир Набоков е подписвал произведенията си по време на престоя си във Франция.- Бел.пр.

[2] Terrain de chasse (фр.)  - ловно поле.- Бел. пр.

[3] Артур Кьостлер - (1905-1983), британски писател и журналист, прекарал около година в СССР. В своята книга "Заслепяваща тъмнина" той пише за това как вътрешните събития в СССР и сталинският терор вредят на международния престиж на социализма и комунистическото движение.

[4] Панаит Истрати - (1884-1935), румънски писател, посетил СССР през 20-те години, автор на книга с очерци, в които критикува съветската бюрокрация.

[5] Виктор Серж - (1890 - 1947), истинско име Виктор Лвович Кибалчич, руски революционер и деец на Коминтерна. След Октомврийската революция Серж попада след вътрешнопартийната опозиция, заради което е многократно арестуван и интерниран.  Известен е и като писател, автор на романи за сталиновите чистки.

[6] Зембла - измислена страна от поемата на Набоков "Блед огън", бел.пр.

[7] Винландия - название на територия, намираща се в Северна Америка, открита от викингите и споменавана често в техните саги.

[8] Зоорландия - измислена страна, описана от Владимир Набоков в романа му "Подвиг".

[9] Аня - Героиня от "Аня в страната на чудесата", превод на "Алиса в страната на чудесата" на Лус Карол.

[10] Тимофей Павлович Пнин е главният герой от едноименния роман на Набоков "Пнин", роден в Русия, но живеещ в САЩ.  Романът проследява трудностите на университетския преподавател Пнин в приспособяването към американския начин на живот и английския език.

[11] Машенка - героиня от едноименния роман на Владимир Набоков, издаден през 1926 г.

[12] Варлам Шаламов - руски писател, автор на „Колимски разкази" (1954-1973), трагични свидетелства от сибирския концлагер Колима, спечелили му прозвището „Данте на 20 век"."

[13] Policé  (фр.) - културен, Бел.пр.

[14] Сontee de fees (фр.) - вълшебни приказки, Бел, пр.

 

 

comments powered by Disqus