NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

250 YEARS SINCE THE BIRTH OF GEORG WILHELM FRIEDRICH HEGEL (1770-1831) Hegel and the Summits of the Logical Science (second part)

Issue
49 (20)
Section
Topic of the issue
Author
Silviya Kristeva, South-West University “Neofit Rilski”, silvia_kristeva@mail.orbitel.bg

250 YEARS SINCE THE BIRTH OF GEORG WILHELM FRIEDRICH HEGEL (1770-1831)

Hegel and the Summits of the Logical Science (second part)

Silviya Kristeva

Associate Professor, PhD

South-West University “Neofit Rilski”

 

silvia_kristeva@mail.orbitel.bg

 

 

Преобразуване на S-P формата

Пръв Кант поставя пред логиката един нов проблем: да се изучи и овладее цялата област на мисленето. Хегел вече формулира този проблем изчерпателно: трябва да се създаде системата на нашето мислене и на първо място това означава да се обхване и структурира цялото съдържание на мисленето. Формулирането на един нов проблем изисква и използването и разработването на адекватни средства и техники. За да се реши логическата възможност на съдържанието на мисленето, трябва да се разгледа самият начин на логическо построение на мисленето, което разгръща своето съдържание, и то това построение да е в „елемента на логическото“, да има универсален, общ характер и нормативна валидност. Придвижването на логическата теория в такава посока е истински значимото постижение на Хегеловата разработка на логиката като наука. За тази ориентация на мисленето към цялата област на неговата предметна активност ще е потребна нова негова подредба, трябва да се реализират собствените възможности на мисленето да се организира в обща структура и да образува свое съдържание. С това в Хегеловата логика, а и в целия немски класически идеализъм, се разработва възможността за надграждане на формите на традиционната логика и се очертават перспективите за извличане на нови работещи формации и цялостна организация на мисленето.

Спецификата на логическата платформа, разработена от немския класически идеализъм, съществено се отличава от Аристотеловата логическа парадигма, като дори в своята обща постановка заема едно противоположно становище. Хегел коментира не веднъж в логическите си произведения „конфликта“ (Хегел 1969; 1997) между двете основни логически становища. Началото и основанието за това същностно отделяне и противопоставяне на традиционната логическа теория може да се открие при Кант, който разделя логическия интерес на две противоположни, но важни за мисленето страни: изучаването на формата и на съдържанието, едва които трябва да дадат и изградят мисленето в пълната му област. Хегел посочва тъкмо Кант като първия реформатор на традиционната логика, който разработва нови перспективи за разширяване пред логическата теория: „Кант излезе отвъд това външно отношение на разсъдъка като способност за образуване на понятия и на самите понятия към „аза“ (Хегел 1967: 19). Основната линия, по която Хегел изгражда паралела между Аристотеловата и Кантовата логическа трактовка, е постановката за предмета на мисленето. Терминът, с който Хегел определя отношението предмет – мислене в Аристотеловата парадигма е „външно“, „предметът е все още нещо външно, чуждо“ (Хегел 1967: 20). Предметът е наличен и независим спрямо мисленето за него. Той има характера така на нещо съществуващо, на самостоятелна вещ, която мисленето приема за „неопределен субстрат, който не е истинското основание и определящото на своето свойство“ (Хегел 1967: 19), но е онзи носител, който трябва да приема приписваните му от мисленето свойства. За Хегел тази основна предпоставка на Аристотеловата парадигма определя предмета, вещта да остане външна спрямо мисленето, а самата възможност на мисленето да мисли вещта се осъществява чрез, първо, приемането на основния носител на всички свойства и, второ, единствено като приписване на свойства, носени от неопределения субстрат, който трябва да ги поддържа. Тъкмо затова според Хегел Аристотеловият предмет може да бъде определен основно чрез данните на нагледа и представата, които доставят информация за предмета като външно наличен, даден независимо от мисленето. Но това и определя, че „даденият материал на нагледа и многообразното на представата се приема за реалното в противоположност на мисленето и понятието“(Хегел 1967: 24). Това е постановка, която отделя съдържанието от формата на мисленето, като вижда в съдържанието един не-мисловен, не-понятиен материал, който тепърва трябва да се обработи чрез формите на мисленето. С това обаче мисленето се свежда до чиста обработка и обобщение на данните от сетивата, без да притежава каквито и да било средства, за да формира съдържателно своя предмет.

Основният път, за да се преодолее външното отношение между мисленето и предмета, трябва да мине през премахването на тяхното противопоставяне. Хегел поставя като основа за сравнение и надграждане проблемите на съждението. При Аристотел и в традиционната логика съждението няма в своето образуване динамичност, възможности да действа с обемите и върху съдържанието на включените в него понятия. Хегеловата критика е насочена основно към атрибутивния характер на Аристотеловото съждение. На първо място той вижда ограничението на тази структура в образуването на предикатите като „ограничени разсъдъчни определения, които изразяват само предел“ (Хегел 1997: 152). След това общият логически „подход“ при атрибутивността се състои „в това, че на подлежащия на познаване предмет“ се „придават“ предикати (Хегел 1997: 152). Крайните разсъдъчни определения се придават на предмета, приписват се и трябва да го определят целия, така както той „подлежи“ на тяхното определяне. За Хегел обаче това е „външна рефлексия върху предмета, защото определенията (предикатите) са готови в моята представа и се придават само външно на предмета“ (Хегел 1997: 152). Ние предварително трябва да разполагаме с общи представи, с готови понятия, чрез които искаме да изразим своеобразната природа на нашия предмет. Но така ще получим само сравнението на предмета ни с общи същности, просто ще го присъединим към тези общи понятия, които не се отнасят, не извеждат неговата същност, неговото собствено понятие. Ние ще квалифицираме предмета, без да го определим в самата му същественост. Затова и Хегел ще иска за истинското познание предметът сам да определи себе си, сам, чрез неговото съдържание да конструира своето определяне, т.е. всяко логическо съдържание трябва да развие своя предмет, а не да се задоволи с приписването на предварително готови, дадени извън предмета формулировки и понятия. Логическата форма трябва да е в състояние да изведе и развие собствено съдържание на предмета, иначе не бихме били способни на каквото и да е обективно теоретично познание.

Хегел предприема една изключително интересна стъпка за преобразуване на Аристотеловото съждение. Той се насочва към анализ на чисто понятийния и свързващ елемент, както в съждението, така и за всяка поредица от мисли. Това е логическият субект с неговата обединяваща и съдържателно-определяща функция в съждението. Хегеловата критика засяга първоначалната и основна структурообразуваща позиция в Аристотеловото съждение – позицията на хипокейменон в съждението, на подлежащото (Аристотел 1992), което носи и организира предикатите като свои определители. Според Хегел субектът, който трябва да осигурява свързаността и единството и „самостоятелността“ на целия предметен смисъл в съждението, в Аристотеловото съждение е „представен като субект, към който съдържанието се отнася като акциденция и предикат. Този субект съставлява основата, към която се прикрепва съдържанието и върху която се извършва движението напред и назад.“ (Хегел 1969: 54). Субектът в Аристотеловото съждение е даден предварително, но едновременно с това в неговото даване е предпоставено цялото съдържание, тъкмо което подлежи на определяне с предиката. Затова според Хегел субектът в Аристотеловото съждение се приема за напълно неопределен по съдържание, Хегел го нарича „празна“ откъм съдържание форма (Хегел 1969: 54). Функцията на субекта в традиционно логическото съждение не може да поеме никакво съдържание и да го съхрани, субектът там е основата, към която се прикрепя съдържанието. То не може да „влезе“ в нея, да я изпълни. Субектът затова е само носител на съдържанието, който сам няма никакво съдържание. А тъкмо субектът трябва да обхване, да поеме цялото съдържание и да му придаде свързаност и единство.

Как това може да се осъществи? Хегел достига до едно изключително логическо решение спрямо структурата на традиционно логическото съждение. Самият субект на Аристотеловото съждение не подлежи на съдържателна промяна, той е дефиниран като логическа позиция, която не може да излезе отвъд своята крайност, а тъкмо нейните функции трябва да са по извеждане на съдържателните понятийни разлики и тяхното съчетаване до едно свързано цяло. Субектът в Аристотеловото съждение е „намиращ се в покой субект, който носи акциденциите неподвижно“ (Хегел 1969: 55) и затова тези акциденции се формират без негово участие, те остават „допълнения“ към него, присъединени външно, без да засягат „вътрешната“ му структура, оставаща неделима, затворена като абсолютна граница. Тази позиция е заложена в предметно-количествения анализ на Аристотел и в извеждането на основните категории на хипокейменона, на първата същност. Затова и определителите на хипокейменон могат да се съставят чрез сравнението на предмета с всички други предмети и така в проектирането му на фона, сред множеството други предмети, а определянето има характер на негова типизация, т.е. обобщава това „определяне чрез крайни предикати“ спрямо един и същ S, който е техният логически носител, така: „чрез това, че са предикати на един субект, те са свързани един с друг, но са различни по своето съдържание така, че се възприемат външно един спрямо друг“ (Хегел 1997: 153):

 

                                                                       Graphic20 ІV

 

Само запазването на субекта един и същ, непроменен, гарантира връзката на предикатите в атрибутивното съждение. Още, самите предикати не могат да демонстрират начина, по който образуват самото съдържание на субекта: те са само свързани един с друг на основата на същия субект. Можем до безкрай да добавяме предикати в тази структура, но да не изчерпим съдържанието на субекта. Субектът е само гола основа за единството на предикатите, те не образуват неговата собствена структура, не го развиват и извеждат като части от собственото му съдържание: вътрешно прилежащи му и така вече свързани един с друг до цялото на субекта. С това вече можем да обобщим основното постижение на Хегеловата критика на традиционната S-P форма на съждението. Тази форма позволява динамика и разлики само в предиката, който неограничено може да се присъжда спрямо субекта. Но самият субект остава с крайна, неподвижна логическа позиция. Той не е включен със своите възможности в логическата форма и точно това трябва да се разработи: какви са възможностите на субекта да динамизира формата, „сам“ да развие своите съдържателни определения, да поема своите различни предикати и да ги определя като части на своето цяло. Субектът трябва да е основен логически фактор, действащ по развитие на своето предметно-съдържателно цяло, то трябва да се формира не само от гледна точка на предикатите, но и от гледната точка и възможности на субекта да участва в своето определяне. Това ще означава и възможност да се развият пълно връзките между субекта и предиката в логическата цялост на съждението.

Хегел разглежда възможността за преобразуване на S-P формата на съждението чрез поставянето на субекта и предиката в него в нови логически отношения. За целта той дефинира възможността на едно, както той го нарича, „философско“ или „спекулативно“ (Хегел 1969: 56) изречение, което представлява форма на разгръщане, на обработване на логическото съдържание. Според Хегел „природата на съждението или на изречението изобщо, която включва в себе си разликата между субекта и предиката, се разрушава от спекулативното изречение“, с неговото образуване се осъществява „конфликт между формата на изречението изобщо и разрушаващото я единство на понятието“ (Хегел 1969: 56). С формулирането на спекулативното изречение, което трябва да представи цялото единство на понятието, на знанието, разгледано в изречението, Хегел дефинира логическата възможност и цел на съждението като цялостна формация, която напълно, систематично и докрай да развие съдържанието на включените в нея понятия и да ги доведе до единство: спрямо конкретния субект, който се разглежда в това съждение.

Хегел разглежда спекулативното изречение като макро-единица на съждението, която със своята структура трябва да разгърне целия обхват на знанието, съдържащо се в нея и то върху възможността на цялото мислене. Съждението трябва да прерасне в текст, в сложна структура от понятия и всички връзки между тях в пълния обхват на логическото им съдържание и обем. Формата трябва да стане такава, че да е свързана с други форми, да преодолява своята крайна положеност, даденост, трябва да обхваща целия обхват на знанието и да го извлича, оперирайки с пълния контекст на своето определяне. Това ще означава логическият субект от едно „празно, нямащо понятие едно“ (Хегел 1969: 59), лишено от всякакво съдържание, да се трансформира, да стане логическа основа, която подлежи на промяна и взаимодейства различно с всеки от своите предикати. Не само предикатите трябва да се променят и да са различни, но и поемащият ги субект трябва да се различава според тях, той не може да остане един и същ, неизменен и безотносителен спрямо присъжданата му предикация.

За Хегел единично поставеното е най-бедно по съдържание, то е непосредствено, не може да осигури връзките на своите определения и се приема за едва начална позиция на своето съдържателно разгръщане. Хегел формулира една изключително оригинална идея: за да се развие съдържателно един предмет, трябва да се развие неговият субект в структура, която различава и свързва предикатите и се отнася различно към всеки отделен предикат. Само тази субектна структура е в състояние да поеме разликите, да осигури тяхното понятийно единство и да изчерпи по съдържание своя предмет. В. Шинкарук посочва тази изключително важна Хегелова постановка, развита още във Феноменология на духа: „Хегеловата идея за различаване на съзнанието в зависимост от това, какъв е предметът на това съзнание“ (Шинкарук 1974: 270). Не можем да познаем „общите различия на обекта“ (Шинкарук 1974: 273), без да преобразуваме и различим самия отнасящ се спрямо него субект, само така можем да построим „системата от логически определения“ на предмета, да разпределим и изчерпим всички негови определения.

Тази идея на Хегел най-накрая „разбива“ общия, недиференциран „аз“, „съзнанието изобщо“, който функционира при Кант, Фихте и Шелинг – едва в зависимост от позицията и спецификата на участието на субекта ще имаме и формирания обект. Само гъвкавата, раздвижена структура на субекта е в състояние да формира различно и богато предметно съдържание на обекта. За познанието тази формулировка е от изключително значение, тъй като само развита субектна структура е в състояние да постигне развит и конкретен обект. Тази важна закономерност в българската философия е разгледана по новаторски начин от Ал. Андонов (вж. Андонов 1988). Според него тъкмо субектната степен на изграждане на предмета дава пълното познание и е истински творчески момент в дейността изобщо.

Според Хегел новата позиция на логическия субект се демонстрира във философското изречение, чрез своето осъществяване то надхвърля, разчупва традиционната логическа форма на съждението. Спекулативното съждение образува „единството на субекта и предиката“, което надхвърля „формата на изречението, удържащо тяхната разлика“ (Хегел 1969: 56). С поставянето на един предикат спрямо субекта, за Хегел субектът „престава да бъде това, което е той чрез мястото, което заема в изречението, а именно – постоянен субект“ (Хегел 1969: 57). Със самото му поставяне под определяне чрез даден предикат, субектът излиза от своята крайност, затвореност и трябва да се включи, да усвои поставения предикат. Това изисква нова негова определеност и изобщо с поставянето му под определяне субектът се включва в необходимостта докрай да бъде определен, да бъде изяснен чрез приписваната му предикация. С това за Хегел „мисленето загубва своята твърда предметна почва, която то е имало в субекта“ (Хегел 1969: 57). То потъва в предиката и започва да се занимава с определянето на самия предикат: „Вместо да отива по-нататък в прехода от субекта към предиката, тъй като субектът се загубва, мисленето се чувства по-скоро задържано и отхвърлено назад към мисълта за субекта, понеже забелязва липсата на последния“ (Хегел 1969: 57). С това в съждението се формира за мисленето една втора посока, която се „води“ от позицията на предиката: „или тъй като самият предикат е изразен като субект, то намира субекта непосредствено и в предиката“ (Хегел 1969: 57). В спекулативното изречение, стигайки от субекта до предиката, ние не продължаваме, а се връщаме от предиката към субекта: „мисленето се отхвърля назад към субекта и в предиката се връща не в себе си, а в субекта на съдържанието“ (Хегел 1969: 57), като сега самият предикат е станал субект и сме задължени да погледнем на изречението и от гледна точка на предиката.

Така в спекулативното изречение формираме две съждения: от S към P (S е субект) и от P към S (P е субект). Трябва да изпълним не само съдържанието на S с P, но и да трансформираме P спрямо S, така че да преобразуваме и обединим техните съдържания в едно общо единство на S и P. Така между S и P се изгражда не проста копулативна връзка, а взаимоотношение по обем и съдържание. S и P се свързват със съдържателно отношение. В резултат се образува една цялост SP, която надхвърля самото просто съждение като връзка между техните обеми и не остава в атрибутивна връзка между тях. S трансформира своята логическа позиция, заема мястото на вторична съставка, на предикат. С това отново имаме един общ предмет, но той е получен чрез отношение, свързване между обемите на S и P като различни и всеки обем е подведен и съдържателно: дефинира се като определител спрямо другия. Тяхното единство се изгражда чрез взаимоотношение между двата като формиращи и непосредствено участващи в една обща цялост. За Хегел тъкмо това логическо обединяване е произвеждане на „единството на понятието“, е логическата функция на категорията, дефинирана от Кант, и изразява предметния, обективния смисъл на съждението. Хегел предлага една техника за съдържателно разлагане на простото съждение и за проверка на категориалното единство, което се формира в съответното съждение. Това е и начин да се релативизират обемите на S и P, да се извлече всичко, което се мисли под включените под тях понятия и то да се постави и преработи във връзка с предмета и като вътрешно свързано изложение на предмета.

Чрез тази техника на преобразуване на S-P формата на съждението можем да разгледаме всичко, което мислим и изказваме чрез тях в съждението. Чрез „необикновеното задържане в спекулативните изречения“ (Хегел 1969: 57), за да разберем S, отиваме към P, а впоследствие трябва да се върнем с характеристиката на P спрямо S. Така мисълта ни се осъществява без прекъсване, като се „връща“ навътре в себе си и се задълбочава в своето съдържание: в съдържанието и връзките на изложените първоначално понятия. Така с предиката изречението не прекъсва, а тъкмо чрез взаимоотношенията между S и P и обратно ще може да изведе цялото логическо съдържание и обем, с което съждението разполага като информация и възможност да създава нова такава. По този начин съждението се разширява: с възможността да се включат вметнатите изрази и подчинени изречения в него, както и за образуване на сложни съставни изречения. Мисълта може, за да даде пълен израз на изказано в едно съждение, да се връща отново към субекта, докато конструира пълното предметно единство на S и P (пълното изчерпване и свързване на техните понятия, дадени в съждението). Тя ще се задълбочи в понятията, включени в състава на дадените в S и P понятия, и ще ги развие и свързва до достигане на пълния логически обхват на самата съждителна формация, както Кант обосновава пълното разгръщане на възможностите на S-P връзката върху цялата област на мисленето.

С такава формация една мисъл може да създаде всички свои отношения със своя контекст, с предметната област, съобразно която е изградена. Чрез разнообразните форми на излизане спрямо контекста, спрямо общата област на определяне, към която е ориентирано със своите понятия изказаното в едно изречение, една мисъл може да обхваща своя контекст и дори в рамките на една завършена езиково, текстово своя структура да развие понятийното и контекстуалното съдържание на включените в нея думи и изрази с почти неограничен обхват: изграждайки максималната пълнота на представяното в нея. В това вътрешно понятийно разгръщане на една мисъл между образуваните компоненти няма друга връзка, освен породената от самото мислене в свързването и включването на все по-богато разгърнато съдържание, на все повече знания. Така разгръщането на S-P формата става изложение от взаимосвързани понятия, понятийна конструкция, чиято цел е систематично да свърже и преработи по предмета целия понятиен (знаниев) и ситуативен контекст, изказан, предпоставен и поставен чрез една мисъл. С това отиваме отвъд нейната чисто формална S-P структура и я разполагаме и свързваме като чист продукт на мисленето, като самостоятелен ход и изложение на „вътрешното“ съдържание на мисленето. За да обхванем тази вътрешна структура и да я опишем и изведем, трябва да отидем или към сложно изказана предметна мисъл, или към свързана и поставена във взаимодействие със своя контекст поредица от прости мисли. С това мисленето обхваща едно логическо съдържание чрез изграждането на определена конструкция от понятия с техните логически места и необходимост, с определени от общия принцип на изграждането на редицата преходи и взаимоотношения.

Възможността за преобразуване на S-P формата в предметна формация също е разгледана от Хегел. Тя се образува, ако трябва да проследим съдържателното разгръщане на самия субект и дава основата за изграждане на една предметна понятийна формация. Хегел описва ситуацията пред мисленето, в която имаме вече готово, но „разпръснато съдържание“ (Хегел 1969: 55), което трябва да се свърже и обобщи. Мисленето ни също така, за да изгради един предмет, трябва да е в състояние да образува различни състояния, модификации на този предмет: като различни съдържателни степени на неговото предметно „ставане“, „самопораждане“ (Хегел 1969: 49). Затова даден предикат не е сам по себе си, той се дава спрямо някакъв определен субект, и те формират в рамките на съждението една определена своя връзка: няма съждение, което да дава накуп с простата си S-P структура всички взаимоотношения по обем и съдържание на своите понятия.

Тогава чрез своето свързване с определения предикат субектът трябва да е различен. Неговото общо и неопределено даване като S спрямо общия предикат P, и дадено като напълно абстрактна връзка между тях, се трансформира в определен субект – S1, свързан с определен предикат – P1. Субектът се трансформира в структура от субектни състояния, взаимодействащи с обема на предиката и с различните предикации, мисълта се „задълбочава в своя предмет“ (Хегел 1969: 49). През дадения многообразен материал и на S1, и на P1мисълта се обобщава до една понятийна цялост S1 – P1, която е „страна на наличното битие“ (Хегел 1969: 49) на съдържанието на целия предмет. Когато се положи един нов субект – S2,  мисленето ще отиде към нова понятийна цялост, която разгръща следваща „част“ от съдържанието на предмета. Така дейността по съдържанието се осъществява като дейност по образуване на понятийните моменти на предмета: „неговата дейност е по-скоро потънала в него (в съдържанието); защото тя е иманентна самостоятелност на съдържанието; така и същевременно върнала се в себе си, защото тя е чиста еднаквост със себе си“ (Хегел 1969: 50).

Предметът се изгражда като понятийна формация, която обаче обхваща отделни степени и различавания на субекта, както той усвоява различни предикати. Затова и в „мисленето, което схваща, понятието е собствената самостоятелност на предмета, която се проявява като негово ставане“ (Хегел 1969: 54 – 55). Извън понятийното изложение, извън ставането мисленето по никакъв друг начин не може да получи предмет: „само самото това движение става предмет“ (Хегел 1969: 55). В тази понятийна структура „загива самият намиращ се в покой субект; той навлиза в разликите и в съдържанието по-скоро съставлява определеността, т.е. различаваното съдържание“ (Хегел 1969: 55). Субектът се „подразделя“ вътрешно, вътрешно се организира до различни свои модуси, състояния, различни свои определени понятия, спрямо които и част от които са предикациите, и субектът, и предикатът образуват съвкупност, като се изграждат връзките между отделните степени в изпълването и взаимодействието върху пълния им логически обхват: и по обем, и по съдържание. Субектът така „изпълва своето съдържание, престава да излиза отвъд него“ (Хегел 1969: 55). Субектът става една съвкупност от  определени свои предметни състояния: S=S1S2S3, ... , Sn. Всички те съставляват пълния му логически обхват.

В поредицата на предметното изграждане субектът представлява това „диалектично движение, този ход, който сам поражда себе си, движи се напред и се връща в себе си“ (Хегел 1969: 59). Цялото това предметно изграждане преминава през предметни формации, във всяка една от които действа различен субект и той с овладяването на предикацията преминава в обща „маса“, в единство. С полагането на най-простите понятия на S и P, с непосредственото им даване „тръгва и продължава по-нататък необходимото многообразие на определенията“ (Хегел 1969: 56). Това не е вече атрибутивна форма на приписване на предикати, а е понятийна конструкция от основни предметоизграждащи моменти. Тя се организира от развита субектна структура и се осъществява като поредица, ход, изложение от предметоформиращите моменти, компоненти в общия съдържателно-категориален състав и генезис на предмета:

 

Graphic21ІV

 

Това е една логическа конструкция, в нея постепенно се разгръща целият обхват, както на S, така и на P, тя има своя начална позиция: общото и непосредствено даване на предмета, така както е даден в своята най-бедна определеност и трябва да постигне своя край – да обедини богатия, конкретно разгърнат предмет. Всеки отделен предметен етап се организира от една категория – С и се обобщава до общото универсално конкретно понятие на предмета – С на предмета. В. Шинкарук описва тази структура на теоретичното мислене, което се разгръща в „организирана верига от разсъждения, насочвани от категориите“ (Шинкарук 1974: 277). Схематизирана като поредица от понятийни образувания върху общия предмет, тя структурира самия процес на теоретичното мислене: „именно това вътрешно разчленено и различено знание на всеобщото насочва процеса на разсъжденията в теоретичното познание“ (Шинкарук 1974: 277).

В тази редица субектът е съвкупността от своите моменти, които заедно и напълно трябва да съставляват неговото единство, дефинираната от Хегел „еднаквост със себе си“, постигната в резултат на движението по своите определения, но вече като изпълнена, конкретна еднаквост. Можем да дефинираме логическото съдържание като ход от понятийни моменти, които разгръщат всичките различни определения на един предмет. Логическото съдържание на мисленето има своята необходимост като предметна формация, предметът „без мисленето и без понятието е представа или също име; той е това, което е той, в мисловните определения и в определенията на понятието. Ето защо всичко се свежда до тях; те са истинският предмет и истинското съдържание на разума и това, което се разбира иначе под предмет и съдържание за разлика от тях, важи само в тях и чрез тях.“ (Хегел 1967: 359). Предметът е възможен само в хода и изграждането на „определенията на самото мислене“, а „определенията на мисленето“ са самата „предметна действителност“ (Шинкарук 1974: 281). Затова от изключително значение е как мисленето осъществява предметното определяне, каква е структурата и техниката на логическото определяне.

На полето на логическата теория Хегел структурира самото логическо съдържание на мисленето и предлага неговото осъществяване като конструкция от понятия, изграждащи целия предмет. Докато за Аристотеловата логическа парадигма съдържанието на една мисъл се предпоставя като готово вън и независимо от нея и чрез мисълта можем да дадем само формата на квалифициране на съдържанието, то в логическата трактовка на немския класически идеализъм и по-специално на Хегел, логическото съдържание трябва да възникне, да се изработи, и то не като отделено и само означено от формата, а тъкмо обратното: чрез пълното действане и опериране на мисълта върху логическия обхват на нейните понятия, чрез динамичната структура на субекта, която обобщава и усвоява цялата предикативност и изпълва съдържанието на предмета, като го проектира чрез обхващане и систематично изчерпване върху цялата област на мисленето. Мисълта сама, вътре в себе си, изработва своето съдържание и то като разгръщане на мисловните определения в опериране с цялото богатство на знанието. Само и единствено работата на мисълта върху самата себе си, в съгласуването със себе си, е в състояние да създаде това съдържание като мисловно съдържание и да го свърже и структурира спрямо целия контекст на мисленето, и така да го изработи като чисто теоретично знание: като развит и напълно определен предмет.

 

References:

 

Andonov Al. 1988. Dialekticheskiyat metod – novatorstvo i tvorchestvo. Sofia.

Aristotel 1992. Kategorii. Sofia: Izd. „Nauka i izkustvo“.

Aristotel 1997. Analitiki. Tom 1. Sofia: IK „Hr. Botev“.

Aristotel 1998. Topika. Sofia: Izd. „Z. Stoyanov“.

Bankov A. 1975. Logika. Sofia: Izd. „Nauka i izkustvo“.

Kant I. 1992. Kritika na chistia razum. Sofia: Izd. na BAN.

Narskiy I. 1976. Zapadnoevropeyskaya filosofia HІH veka. Moskva: Izd. „Vыsshaya shkola“.

Rasel B. 1992. Monisticheskata teoria za istinata. – V: Teorii za istinata. Parva chast. (ant.) Sofia: UI „Sv. Kl. Ohridski“.

Spasov D., Merdzhanov N. 1975. Simvolna logika. Sofia: Izd. „Nauka i izkustvo“.

Shinkaruk V.,1974. Teoria poznania, logika i dialektika I. Kanta. Kiev: Izd. „Naukova dumka“.

Hegel G. 1966. Naukata logika. Parva chast. Obektivna logika. Sofia.

Hegel G. 1967. Naukata logika. Vtora chast. Subektivna logika ili uchenie za ponyatieto.  Sofia.

Hegel G. 1969. Fenomenologia na duha. Sofia: Izd. „Nauka i izkustvo“.

Hegel G. 1997. Entsiklopedia na filosofskite nauki. Tom parvi. Logika. Sofia: Izd. LIK.

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Андонов Ал. 1988. Диалектическият метод – новаторство и творчество. София.

Аристотел 1992. Категории. София: Изд. „Наука и изкуство“.

Аристотел 1997. Аналитики. Том 1. София: ИК „Хр. Ботев“.

Аристотел 1998. Топика. София: Изд. „З. Стоянов“.

Бънков А. 1975. Логика. София: Изд. „Наука и изкуство“.

Кант И. 1992. Критика на чистия разум. София: Изд. на БАН.

Нарский И. 1976. Западноевропейская философия ХІХ века. Москва: Изд. „Высшая школа“.

Ръсел Б. 1992. Монистическата теория за истината. – В: Теории за истината. Първа част. (ант.) София: УИ „Св. Кл. Охридски“.

Спасов Д., Мерджанов Н. 1975. Символна логика. София: Изд. „Наука и изкуство“.

Шинкарук В.,1974. Теория познания, логика и диалектика И. Канта. Киев: Изд. „Наукова думка“.

Хегел Г. 1966. Науката логика. Първа част. Обективна логика. София.

Хегел Г. 1967. Науката логика. Втора част. Субективна логика или учение за понятието.  София.

Хегел Г. 1969. Феноменология на духа. София: Изд. „Наука и изкуство“.

Хегел Г. 1997. Енциклопедия на философските науки. Том първи. Логика. София: Изд. ЛИК.