Защо именно Карл Маркс? Има ли какво ново да се каже и допълни относно личността му и в действителност заслужава ли да се рестартира дискурса за него? Модерни ли са неговите възгледи и изобщо натоварени ли са с някаква стойност - философска или социална? За да отговорим адекватно на питанията е необходимо да се запознаем с културното наследство на Маркс. Въпреки противоречията, такова съществува и именно модерното общество (с цялата смислова изчерпаност на този термин) е необходимо правилно да го реализира, за да оцени „настояще" на своите родители.

Името на Карл Маркс е обвързано с много исторически събития, случили се в голям интервал от време. Да се говори за Маркс е аналогично на това да се  разказва за хода на историята; най-вече тази от средата на 19-и век до края на 20-и век. Философът се ражда през 1818 година в Трир, а семейството му произлиза от род на равини - ясно кои фактори, така да се каже, ще предопределят хода на неговия живот - еврейското потекло и парите. Баща му Хайнрих кръщава четирите си деца в лутерански храм. Другият любопитен факт относно юношеството му е срещата с Жени фон Вестфален, която ще остане единствената обичана жена в неговия живот. Карл е силно привързан към своя баща, който реално го въвежда в политическите взаимоотношения по онова време - двамата често спорят по различни злободневни въпроси. По този начин между тях се изгражда тясна връзка. Младият Карл е изпратен в Берлин с надеждата да стане адвокат, но самият той има различни планове. Първите му литературни съчинения са поезия (посветени на по-голямата от него Жени), дори се захваща с написване на исторически роман  с работно заглавие „Скорпион и Феликс". В Берлин Маркс се запознава и с философията на Хегел, единствената философия, която се преподава по това време в университетите в страната. Хегелианството има и своите противници в лицето на т.нар. младохегелианци, които „не могат да приемат, че историята е спряла и достигнала завършека си в тази монархия (Пруската)[1]." Маркс също е на мнение, че е необходима реална промяна в интерпретацията на света (младохегелианците откриват т.нар. „препъни камък" в изречението, че всичко реално е рационално и всичко рационално е реално, което е част от философската интерпретация за Абсолютния дух у Хегел), че той трябва да се видоизмени на дело, а не само чрез думи; това разбиране по-късно ще залегне в основните тезиси срещу Фойербах. Още тук откриваме бунтарския му характер, които ще го съпътства през остатъка от неговия живот. Затова младият Карл е запленен от Лудвиг Фойербах, който открито критикува хегелианството, „който дръзва да упрекне Хегел, че е поставил битието като абстракция и е поддържал, че противоречията са необходими за раждането на новото, като същевременно твърди, че историята ще свърши със система без противоречия." [2]. Влиянието на материализма, който става актуален концепт през 19-и век, вече е явен у Маркс, който ще напише дипломната си работа върху физиката на Демокрит и Епикур (под редакцията на своя учител Бруно Бауер).

Единствената година, която може да се брои като трудов стаж на философа, е заветната 1837 г., когато е на седемнадесет години и отива да работи в семейно предприятие. Оттук започва и „разпрата" на Маркс срещу наемния труд, лошите условия и критиката срещу капиталистическото производство и буржоазията. По-късно се установява в Кьолн, където се поддава на увлечение към журналистиката, което запазва през целия си живот (именно статиите му много пъти ще го измъкват от мизерията, в която ще живее с Жени и своите деца през по-голяма част от живота си). Ж. Атали оценява по следния начин тази постъпка на младия Маркс: „Маркс допуска грешка: в „Рейнски вестник" от 4-и януари 1843 г. подписва остра критична статия, в която обвинява царистка Русия, че е главният поддръжник на европейските диктатури. Впрочем омразата към руската диктатура ще си остане една от неговите константи, с която винаги ще съди за нечия политика според това, какво допринася или струва на царя."[3]. Маркс не обича много неща - през целия си живот е критичен както към себе си, така и към най-близките и приятелите си, сред критикуваните „обекти" са евреите, християнската държава, която не е рационална, а скоро ще се обърне и срещу Фойербах.

На 19-и юни 1843 г. Карл Маркс сключва брак с Жени фон Вестфален и нещата не потръгват като в приказка. Той е изгонен от Прусия, до края на живота си ще влиза в страната нелегално, с фалшив паспорт. Установява се да живее в Англия - това е време на мизерия и глад, когато умират и няколко от децата му. Той никога не се хваща на работа, въпреки немотията, в която тъне. Често ще се налага да жертва личната си библиотека, но не и да се предаде в ръцете на капиталистите. Запознава се с Фридрих Енгелс, с когото запазват приятелство през целия си живот. Именно Енгелс, който в последствие наследява фирмата на баща си, винаги ще урежда финансовото положение на семейството на Маркс. Най-общо, в няколко щрихи, това е животът на Карл Маркс.

С какво произведенията на Маркс успяват да отблъснат съвременния читател, предпочитащ много повече да чете истории за вампири, отколкото, например „Нищетата на философията" или - още по-малко - „Капиталът"? Тук се натъкваме на един от основните проблеми - историческото и културното ни минало като страна от Източна Европа, намирала се под влиянието на социалистическата диктатура. За младото поколение днес е трудно да разграничи „комунизъм" от „социализъм"; да определи ролята на партизаните в живота на техните родители. А относно фактите няма как да си затваряме очите, независимо от тяхната морална или етическа окраска. Защото днес за Маркс не се говори, или това се прави предимно с ирония и сарказъм, но не с нормален тон. Трябва ли да изличим от нашата памет написаното от него? Очевидно не, но за да разберем откритата неприязън спрямо него просто трябва да познаваме историята ... През живота си Маркс ще защитава правото на труд на работниците (нека мимоходом да отбележим, че по негово време работният ден е намален от 12 на 10 часа, детският и женски труд е нещо обикновенно, деца от бедни семейства не посещават училище, а правото на стачка и учредяване на синдикати е безбожна мисъл), които според него са стока за произвеждане на други стоки. В материалистическия си възглед за историята той свежда нейния ход до борбата между буржоазия и пролетариат. Ясно е днес, че да се говори за класи в един свят на индивидуалности е много спорно. Оставяме патетичните му слова относно самоунищожението на буржоата и се насочваме към другия аспект - труда. За всеки, който отрича фактите, които Маркс привежда в първи том на „Капиталът" относно бедността и социалните условия в Англия, е достатъчно да прелисти романите на Чарлс Дикенс. Нямам пред вид хумористичния „Клубът Пикуик", а други като „Малката Дорит", „Домби и син" или „Студеният дом". През невинния детски поглед (новаторски литературен похват на автора) Дикенс показва свят на окаяност, нищета и постоянно пребиваване в затвор за длъжници - бастион за несъстоятелните граждани, които не успяват навреме да изплатят своите сметки към кредиторите си. В „Капиталът" тези хора най-често се характеризират така: „тук работникът не е нищо повече от олицетвореното работно време. Всички индивидуални различия се превръщат само в различия между Vollzeitler (работник, който работи пълно работно време) и Halbzeitler (работник, които работи половината време)." („Капиталът", том 1, стр, 255)

Метафизика в Марксовите произведения няма и не може да има (въпреки че теорията му за принадената стойност не може да се докаже емпирично), те са изцяло критика срещу неговото време и начина на производство. Чрез обстойно познание на историческите факти и „остър език", Карл защитава обикновените работници. Проектът му за тях почти успява да се реализира на практика във Франция през 1871г., когато в Париж избухва въстание и се провъзгласява Парижката комуна. Проектът няма дълъг живот и завършва катастрофално с провала на Комуната. Въпреки всичко Маркс не се отказва от тезата си, че в процеса на натрупване буржоазията ще се самоунищожи. Европа е обхваната и от модният анархизъм - всичко това е предвестник за края на династическите управления в много страни и преразпределение на териториите в Европа. Маркс умира през 1883г., оставяйки на света своя апел към радикална промяна на положението на работниците.

Тук е време да се обърнем към историята и хората, които удобно успяват да напаснат трудовете му към своите интереси. Самият Карл Маркс си дава сметка, че до описвания от него комунизъм ще се достигне след като капитализмът, т.е. процесът на натрупване, се самопогълне. Немислимо е предвидената от него революция да започне в икономически неразвите страна, каквато е Русия. Именно там през 1905г. избухва революция на недоволни работници; император Николай II публикува т.нар. Октомврийски манифест, в който обещава либерални избори, както и други права за селяните, които впоследствие отменя чрез различни закони.

Първата световна война и намесата на Русия допълнително задълбочава икономическата нестабилност на тази страна (недостигът на храна и инфлацията непрекъснато растат с главоломна скорост). Стига се до въстанието от 1917г. в Петербург, след което императорът и неговият брат абдикират. Думата (руският парламент) е окупирана от есерите, болшевиките и меншевиките. Заради исканията за изтегляне от войната болшевиките печелят все по-голяма популярност и повече симпатизанти сред изнемощелия руски народ: на 6-и срещу 7-и ноември Зимният дворец е атакуван и властта е завзета от Червената армия и партията на болшевиките (въстанието е организирано от Лев Троцки). Европа е обхваната от сходно явление - в Италия и Германия след 1922 г. постепенно се зараждат идеологиите на фашизма на Мусолини и Хитлер. Именно руската пропаганда, водена от Ленин, канонизира трудовете на Маркс и Енгелс, за да създаде т.нар. „марксизъм-ленинизъм", който коренно се отдалечава от разбиранията на Маркс. От теория за власт на пролетариата и безкласово общество марксизмът-ленинизмът се превръща в диктатура на една партия, под водачеството на един човек - Владимир Илич Ленин.

Оттук насетне теоретичното наследство на Карл Маркс се превръща в нещо проблематично, върху него се наслагват възгледите на една идеология, която пропагандира социализма, а всъщност е заинтересована само от собственото си развитие и запазване. Логично е, че ако през всичките тези години произведенията на Маркс са гарант на научната мисъл, игнорирайки всичко останало като второстепенно, сега те ще са безинтересни на мнозина, израстнали и възпитани да виждат света през  техния прочит или дори наизустяване. Къде тук е вината на самия автор? Нека припомним друг подобен случай, а именно творчеството на Аристотел и неправилната му практическа употреба от римокатолическата църква. В „За небето" и „За възникването и загиването" Стагирит изгражда космологичния модел за следващите две хилядолетия. Според него космосът има формата на сфера, непородена и вечно съществуваща, а земята е разположена в центъра на този хармонично изграден космос, оставайки неподвижна. Небесната сфера (Първото небе) е в движение, както и всички останали планети, включително и другите небесни тела като Слънцето и Луната. Нима Аристотел има реално някаква вина относно закостенялостта на църковните отци при тяхната интерпретация!?

И така, начинът на интерпретиране на Маркс през епохата на т.н. социализъм обяснява битуващото недоверие към теоретичното наследство на Маркс. Тъкмо по тази причина - като противодействие на дълго насаждания култ към невярно интерпретирания Маркс -  голяма част от подрастващите не могат да назоват дори едно негово произведение. Той не са счита за актуален и модерен, не е лансиран, както се прави с книгите на Дан Браун или Пауло Куелю.

Нека сега разгледаме някои от произведенията му в опит за тяхното обективно дешифроване. Осезателно е неговото увлечение по философията на Хегел, на която в последствие става яростен критик. Постепенно Маркс вижда и несъстоятелността на възгледите на другия си кумир - Фойербах. По това време на мода из Европа е анархизмът с неговите влиятелни фигури като Макс Щирнер, Пиер-Жозеф Прудон, а няколко десетилетия след тях - и легендарната фигура на Михаил Бакунин. Всички те яростно критикуват частната собственост, ролята на държавата като институция, която потиска индивидуалността и не осигурява възможност за нейното реализиране. Самият Прудон отбелязва: „по своята природа и по инстинкт човекът е предопределен към социален живот, но неговата индивидуалност, винаги непостоянна, се противопоставя на това."[4]. Тяхната критика се изчерпва с простото възмущение - тя не изследва, не търси причините за пауперизма на работниците; анархистите не могат да предложат реално решение на проблема, докато не изградят свой цялостен светоглед. Маркс и Енгелс издават първо „Светото семейство", в него започва да се разисква проблемът за отчуждението, породено от труда. В книгата се подчертава ограничената позиция на Прудон, „който според тях критикува политическата икономия „от гледна точка на политическата икономия" и който, бидейки работник, може да изрази мнението си единствено намирайки се в самите условия на отчуждение, без да съумее да го преодолее."[5] Проблемът за отчуждението присъства и във философията на Хегел, пръв правещ опит да го формулира и разреши. Хегелианската критика е насочена към „разделението" между абстрактни понятия ( като дълг, свобода и др.) и човешкият Аз, който буквално трябва да се напасне, пригоди спрямо нещо външно на него като действителност. Оттук и отчуждението, което Хегел ще се опита да преодолее, поставяйки тези категории в самия човек. За Маркс отчуждението ще бъде обвързано единствено с труда; чрез своята дейност човек произвежда външни на него предмети, които, отделяйки се от него имат собствено съществуване. Самият труд философът разглежда като страдание, отнемане на продукта от личността. Работникът не произвежда за себе си, а го прави за някой друг, не се възползва от нещата, който произвежда, „той не принадлежи на себе си, а на някой друг". Целият този антагонизъм завършва с факта, че работникът отново купува различни стоки, за да преживява. Много голяма е пропастта в разбиранията за отчуждението у Хегел и Маркс; за втория то е свързано с една по-различна  диалектика, обхващаща материалния начин на съществуване. Щом се насочва към процеса на труда, би трябвало да се обърне за подкрепа към някаква наука или учение, разработващо подобни проблеми.

Френският мислител Кене прави политическата икономия наука, но по времето на Маркс тя не се ползва с положителен статут в обществото. След Кене опити в тази насока осъществяват Уилям Пети, Адам Смит, Дейвид Рикардо и др., който не успяват да навлязат в дълбочината на проблема за ролята на стоката, процесите на натрупване или принадената стойност. През 1845 - 1846 г. Маркс написва „Немска идеология", която е критика срещу Фойербах и Щирнер и е продължение на „Светото семейство" (всъщност името „Светото семейство" е дадено от издателя Льовентал, а трудът е бил озаглавен „Критика на критиката"). В това произведение основна цел става взаймовръзката „на обществената и политическа структура с производството." (Немска идеология, стр.76). Маркс вече определя границите на своя възглед за историята, тя няма да е сбор от мъртви факти (между другото това не е оригинална теза на Маркс; има я още при Хегел, който критикува историците-философи като Монтескьо, че не са схванали развитието на историята, а просто поднасят факти и коментари), защото хората са производители на своите представи и идеи. Те се пораждат от заобикалящата ги среда: „хората, които развиват своето материално производство и своето материално общуване, изменят заедно с тази си действителност и своето мислене, и продуктите на своето мислене. Не съзнанието определя живота, а животът определя съзнанието." (Немска идеология, стр. 77)

Ако се замислим върху сходството на „не съзнанието определя..." и изречението на Хегел, че „всичко действително е разумно..." ще открием много общи черти, или по-скоро една, но главна. Въпреки че в „Немска идеология" Маркс напада „нищетата на германската действителност" и говори „за процеса на разлагане на абсолютния дух",  материалистическият му възглед все пак е сходен с хегелианската постановка. Такава е действителността (при Маркс тя може да се измени чрез революция), но нейното развитие не се коментира повече; то трябва да е разумно, най-доброто, от неговото развитие ще се формират идеите в съзнанието. Тезите са изклюсително политически удобни, те не предразполагат към чести реформи, напротив, подкрепят реално съществуващото като рационално.

През 1846г.              Маркс е готов и с друго основно съчинение - „Нищетата на философията", в което се намира зародишът на „Капиталът". След като излиза книгата, разривът му с френските бащи на социализма е завършен. През целия 19-и век широко развитие получава въпросът за собствеността и отношенията по отношения на собствеността. В „Нищетата на философията" Маркс пише: „икономистите представят буржоазните производствени отношения, разделение на труда, кредит, пари и т.н. като вечни, неизменни, неподвижни категории." (Нищетата на философията, стр.93) Разглеждайки тезите на Адам Смит относно труда, откриваме, че те са по-близки с етиката, отколкото с икономиката. За Смит човек се социализира, когато се оглежда в другите, а етиката се превръща в социология. До голяма степен под влияние на възгледа на Хюм за естествената „симпатия", Смит ще напише, че: „вживявайки се в положението на другия, аз мога да се видя такъв, какъвто той ме вижда и да сравня този образ с образа, който бих желал да представлявам в неговите очи."[6] Именно другите научават отделния индивид да задоволява собствените си потребности и желанието симпатия и уважение. Точно тази етика на Смит се трансформира до социология, социална история и стопанска наука (съвременен парадокс, че студенти в България, учещи стопанско управление, икономика и други подобни специалности на практика не са запознати с оригиналните произведения на Смит и Рикардо - родоначалниците на тези научни дисциплини!), а най-удобен за капиталистическия начин на производство се оказва възгледът „за оправдания стремеж към богатство."[7] Този възглед изхожда от тезата, че „добронамереният човек, който се поставя в услуга на разума, възприема това служене като щастие, защото онези, на които прави добро, му отвръщат с привързаност и симпатия."

Не така стоят нещата за Маркс в „Нищетата на философията", където яростно напада Прудон, който се опитва да направи за политическата икономия онова, което Хегел направи за религията или правото. За бунтарския дух на Маркс няма никаква симпатия във взаймоотношенията работник-работодател (дистанцирайки се от пролетариат-капиталист), напротив - още тук започва явен антагонизъм. Работникът е закупен като променлив капитал, част от производствения процес. Никой не се интересува от личността му, той е инвестирани пари, които трябва да се възвърнат. Затова на критика е подложен и т.нар. пазар на труда, който постоянно възобновява доставката на работна ръка. Нападките към Прудон на моменти са и с личен привкус: „чудно ли е, че всичко, което съществува (...) може да бъде сведено с помощта на абстракцията до логическа категория, че по този начин целият реален свят може да потъне в света на абстракциите и на логическите категории?" („Нищетата на философията", стр.95), а на друго място: „като взема по такъв начин една по една всички икономически категории и прави едната категория противоотрова на другата, господин Прудон успява да съчини с този миш-маш от противоречия и противоотрови срещу противоречията два тома противоречия, които той съвсем правилно озаглавява „Система на икономическите противоречия" (пак там, стр.101). Маркс е крайно язвителен, защото Прудон обяснява всичко „уж" чрез хегелианската диалектика, а се заплита в един логически кръг, от който не може да излезе, обяснявайки категориите чрез самите тях (казано по-онтологично - обяснява един език с неговите собствени термини, без да използва мета-език).

Докато е изгнаник в Брюксел, през зимата на 1848г. Маркс е готов със съставянето на  основните параграфи от „Манифест на комунистическата партия". Критиката към буржоазията е доведена до краен предел, а малкото по обем произведение улавя бунтарския дух на Европа в средата на 19-и век. Според него буржоазията сама ще погълне себе си чрез капиталистическото производство. Заслужава си да обмислим една теза от „Манифеста" - там авторът говори за разширяване на икономическия пазар, което ще премахне бариерите между отделните страни. Успява ли да предусети т.нар процес на глобализация още през 1848 година? „На мястото на старите потребности, задоволявани с местни продукти, възникват нови, за задоволяване на които са необходими продуктите на най-далечни страни и най-различни климати." („Манифест....", стр.45) Наред с това философът е наясно и с модерното явление на увеличаване прираста на населението в градовете и постепенно замиране на селото, дефинирайки го дословно с изречението: „по този начин изтръгна (т.е.капиталистическия начин на производство - бел. ав.) значителна част от населението от идиотизма на селския живот." (пак там, стр. 45) Струва си да се запитаме доколко Карл Маркс е предусетил нашата налична действителност!

Един от многото проблеми, които К. Маркс разисква в „Капиталът", е свързан с финансовите кризи. Все по-честото разширяване на производството, рано или късно, ще доведе човечеството до икономическа криза, с която няма да може да се справи. Означава ли това, че наистина сегашният начин на производство е обречен? Може ли той да бъде изчерпан в скоро време и какви ще са последствията тогава? Освен това авторът на „Светото семейство" ни кара да се замислим върху още наболели проблеми. Един от тях е фетишизмът на стоката, модерната зависимост от натрупване на вещи, които често нямат реална употреба, а се колекционират от любителска страст към самото пазаруване. По този въпрос през 20-и век пише Маркузе, според когото обществото формира потребности, привързващи индивида към неговите структури. Те ограничават проявите на неговата (на индивида) самоизява, свеждайки го до едноизмерността (или следване на модата, общоприетото мнение, което те прави съвременен - романите на Куелю, профилите в myspace, facebook, актуалните кафенета и др.). Маркс предупреждава, че човешкият труд се превръща в стока като всичко останало, заличава се индивидуалността, която вече трябва да се реализира като способна да отговори на потребностите на пазара. В днешният ден човекът постепенно се ограничава и не научава онова, за което няма да му платят; а индивидуалността вече е сбор от характеристики, препоръки и умения, синтезирани под формата на автобиография.

Без да е необходимо да бъде апологетизиран, К. Маркс разгръща в съчиненията си редица прогнози и подходи, които са перспективни от днешна гледна точка. Най-малкото те дават реална представа за кризата във философията след смъртта на Хегел и една по-обща културологична картина на промените през 19-и век. Богатата фактология, широтата на познанията и образоваността, проличаващи в трудове като „Капиталът", например, са непосилни за голяма част от съвремените пишещи автори. Затова нека да погледнем на личността на Маркс с други очи, без 45-годишните изопачаващи го наслагвания. Маркс се нуждае от нашият индивидуален, днешен, непредразсъдъчен прочит.

 

(Николай Узунов е студент по философия във Философски факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски".)

 

---

[1]              Жак Атали, Карл Маркс или световния дух, изд. „Рива", С., 2006. с.30

[2]              Пак там, с.32.

[3]              Пак там, с. 52

[4]              Класици на анархизма, ИК „Кванти", С., 2005, с.240.

[5]              Жак Атали, цит. съч., с. 81.

[6]              Антология, с. 168.

[7]              Пак там, с. 170.