NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Антропология на пътуващия човек

Брой
50 (2020) Водещи броя: Антоанета Николова, Гергана Попова
Рубрика
Рецензии
Автор
Нонка Богомилова, Институт по философия и социология - БАН

Антропология на пътуващия човек

Нонка Богомилова

д-р на философските науки,

професор в Института за изследване на обществата и знанието

nonka_bogomilova@mail.bg

 

Наскоро прочетох отново монографията на проф. Лазар Копринаров  Mobilis in Mobili. Опити върху подвижния човек, издадена от издателство „Изток-Запад” през 2013 г., и у мен остана силното впечатление за една нова и нарастваща с времето актуалност, която обикновено характеризира задълбоченото и реализирано с мъдрост и баланс научно проучване на важен социален въпрос. Познат на четящата публика като автор на множество публикации, сред които и солидна серия монографии в сферата на философията и културологията, като чудесен познавач и анализатор на Хосе Ортега-И-Гасет, като добър преводач и авторитетен преподавател, в тази своя книга проф. Копринаров навлиза в едно и близко, и по-далечно на творческия му натюрел изследователско поле: подвижността като „същностен белег на човешкото”, като негово „метафизическо” качество (с.7).

В „горещ” актуален контекст това същностно качество на човешкото е сериозно предизвикано днес и всеки релевантен анализ, подобен на коментирания тук, придобива нова смислова енергия и специфична ценностна доминанта.

Понятието „подвижен” човек, което стои в центъра на този мултидисциплинен анализ, реализиран в традицията и с методите на философската антропология, на културологията, на социологията и социалната психология, авторът анализира в контекста на различни значения и смисли, всеки от които фундира тематиката и дава заглавие на трите части на изследването.

Първата част, озаглавена „За-пътването. Драмата на подвижните граници” изследва двете основни форми на пространствената мобилност – миграцията и туризма, които се изследват от немалко автори в разнообразни перспективи. Онова, което придава специфика и оригиналност на изследването на Л. Копринаров в тази част, е разглеждането на тези флуидни феномени в антропологична и културологична перспектива – през призмата на границите, разбрани не само като географски и държавно-политически феномени, но и като „граници отвътре”, като „сблъсък на светове” (с.10). Настроен да акцентира не върху това, което различава, а върху това, което сближава, качествата „подвижност”, „чуждост”, „близък” и „далечен”, авторът търси и намира не само у „мигрантите”, но и у местните; физическата и социалната близост се оказват асиметрични феномени. Историческата „предразсъдъчност” на отношенията между мигранти и местни, и по-специално между такива, идващи от ислямските страни и приемащите ги европейски страни, е подложена от автора на „разсъдъчен”, рационален анализ в контекста на един широк хуманистичен хоризонт. Отворено и затворено общество, секуларизация и ислям, либерализъм  и консерватизъм – в рамките на тези и други подобни опозиции авторът изследва потенциалното и реалното конфликтно поле, пораждащо се от  този „сблъсък на светове”. Но независимо от всички проблеми и усложнения, породени от практикуването на пространствената мобилност, проф. Копринаров убедително обосновава нейната неоспорима социална ценност като „базово социално действие”, като условие и резултат на човешката свобода: „Без свободата на придвижване е невъзможно практическото и духовното усвояване на света. Но от друга страна възможността за мобилност е част от свободата на човека – без нея свободата на индивида би била като без корени” (с.8). Именно мобилността, свободата на прекосяване на границите прави от последните не само разделящ, но и свързващ феномен, което пък от своя страна предизвиква и разклаща по-силните, по-устойчивите – вътрешните граници у човека.

Втората част е озаглавена „За-местването. Тялото като номад” и тя продължава работата на автора да дълбае навътре, към нови смисли и пластове в понятието „подвижност”, този път разбрано в контекста на телесността, на облеченото/съблеченото тяло, търсещо саморазбиране и самоосмисляне – пред себе си и пред другите. Този път подвижността е разбрана като преход, промяна, раздвоение между съдба и свобода, реалност и игра, искреност и илюзия. В анализа на автора облечената телесност е показана като носител на роли, на смисли, на ценности – политически, религиозни – и поради това конфликтите, публичната неприемливост и пр. на определени атрибути на облеклото (бурката, забулването) са анализирани задълбочено и същностно: като неприемане, реакция, дори агресия срещу ценностите, религията, ролята, която тези атрибути олицетворяват и утвърждават. В тази част на книгата като че ли най-силно се проявяват някои от характерните черти на авторското и изобщо на човешкото амплоа на проф. Копринаров – хуманизъм, толерантност, интелектуална проникновеност, същностно разбиране на общото човешко, диференцирано в  и зад различните стилове на обличане. Освен да „от-личава”, дори в хоризонта на конфликтност, дрехата има свойството и да „о-без-личава”, продължава своя анализ навътре и отвъд видимостите авторът, разглеждайки въпроса за военната униформа като конкретен случай на обезличаването на човека, на инструментализираната за тази цел дреха. Тези теми са поставени в контекста и на въпроса за свободата на словото и на убежденията, като авторът дава нови аргументи към тезата, че в едно отворено общество свободата на вероизповеданието предполага и свобода от вероизповедание, правото на не-верие и на критика на едната и на другата форма на убеждение.

Третата част „За-връщането. Риск и рекурсивност” конструира ново измерение на подвижността – темпоралната подвижност на съвременното мислене и душевност  назад във времето, т.нар. архаизация. Рискът, магическото мислене, страхът, които са поставени като теми на отделните параграфи, са разгледани от проф. Копринаров в контекста на идеите на У. Бек,  А. Гидънс, З. Бауман, У. Еко и др. като качества на съвременното общество на ускорението и загубения контрол, резултиращи в специфични мисловни и психологически феномени, насочени към овладяване или елиминиране по илюзорен път на породените дефицити и дискомфорт у съвременния човек. Особено интересни и контекстуално актуални са страниците, посветени на описание и анализ на новия, съвременен статус на риска: неспособност на човека да предвиди ефектите от ускореното технологично развитие, зависимостта му от чуждо експертно знание, вплетеността, отговорността на обществото, на човека за идващите от природата заплахи – болести, климатични промени и др. Невидимостта на рисковете, зависимостта от абстрактни системи, неопределеността на бъдещето довеждат до загуба от страна на човека на усета за субектност, свобода и отговорност, конкретизира разбирането си за спецификата на съвременния риск авторът. Неговият анализ на магическото мислене като инструмент за справяне с породените от тази ситуация страх, тревога и агресия и следва, и надгражда над идеите на редица авторитетни изследователи, изработили концепцията за рисковото общество. Това мислене се поражда от: раздвоението на света на видим и на „царство на сенките”, което излъчва невидими заплахи; живота не според собствения опит, а според „дочутото”, прието на вяра; огромното значение на научното знание и същевременно липсата на видима връзка с всекидневието на човека; начина на действие на най-използваните в това всекидневие технически устройства като „черна кутия”, „магическа пръчка”. Медийно-виртуалната обсебеност се трактува от автора като форма на компенсация на породеното от тези дефицити чувство у съвременния човек, че е „зрител на собствения си живот”. Страхът се интерпретира като  друг продукт на описаната по-горе ситуация: страх за собственото здраве, описан от Ж. Липовецки като „санитарно и хигиенично драматизиране”; страх от бъдещето, овладяван и надмогван илюзорно чрез агресия, самоизолация, виртуализация; чрез магическото мислене, симптом на за-връщането в детството на човечеството, на архаизация,  обобщава авторът.

Тези интересни и задълбочени размишления и анализи предлагат като цяло една антропология на съвременния човек, на специфичните особености на неговото социално битие в епохата на късната модерност, които пораждат и синхронно се съпровождат и овладяват чрез съответни промени в неговото мислене и емоционален свят. Така изследването на проф. Копринаров предлага интелектуален и методологически инструмент за дълбинен анализ и на „горещи”, текущи процеси и феномени, които също може да бъдат вписани в „картината” на рисковото общество и в описаните форми и начини за неговото неутрализиране и овладяване от страна на човека, макар и често в света на илюзорното и виртуалното. Ценностният, хуманистичният „вот” на автора е в полза не на виртуалната подвижност, която „обезплътява” и „десенсуализира” (с.132) човека, а на реалната мобилност във времето и пространството, която прави човешкия Път целенасочен и свободен.

В представянето, анализа и аргументирането на тези важни за съвременния човек проблеми авторът показва висока ерудиция в различни сфери както на знанието – класическа и съвременна философия, културология, социална психология, социология, така и на литературата и на изкуството. Използването на разбираем и ясен език прави книгата отворена не само към специалисти в сферата на хуманитаристиката, но и към широк кръг читатели, вълнуващи се от проблемите на съвременния човек и водени от желанието за себеразбиране и себепознание.