1. Тезис за интензионалността при изследването на естествени езици и концептуални системи. При сравняване на семантичните структури на два различни езика, лесно можем да се убедим, че не бива да подценяваме прагматичните за сметка на чисто структурните основания за определяне на това що е синонимия. В този смисъл отговорът на въпроса кои свойства са семантично значими следва да включва ролята на езиковия носител, който способността за езикова употреба в определен контекст притежава и способността да изгражда собствена концептуална система при усвояването на определени страни от социокултурните специфики на реалността. В “Значение и синонимия в естествените езици” Карнап заявава, че “прагматичното изследване на естествените езици е от особена важност за разбирането както на поведението на индивидите, така и на характера и развитието на цели култури” (Carnap 1956b: 234). Интензията в прагматичен план следователно трябва да обхване по някакъв начин и онези взаимовръзки между свойствата на света, който тя описва, при положение, че е изяснен социокултурния код, чрез който определени свойства и изградени от тях мрежи стават значими. Тъй като не може да бъде регистриран в семантична система с независимо въведени “дескриптивни (индивидни и предикатни) константи”, интензионалният концепт за аналитичност в естествените езици е дефиниран от Карнап в “Постулати на значението” с помощта на въпросните постулати (вж. Carnap 1956a: 224). Ако едно множество от постулати на значението бъде взето като ограничаващо условие за дефинирането на L-понятия, тогава то може да бъде използвано за експликация на “вътрешната структура”, която съответства на “външното” лингвистично поведение. Необходимо ли е обаче да търсим заедно с Карнап неврофизиологични причини за избор между “бихевиорален” (в широк смисъл) и “структурен анализ”? При цялата условност на дистинкцията между вътрешна структура и външно поведение, можем, вместо оправдаване на практическата неприложимост на даден метод чрез “сегашното състояние на физиологичното познание за човешкия организъм и особено централната нервна система” (пак там: 244), да релативизираме L-дефинициите на Карнап спрямо определена система от вярвания за общите закони на света, аналогично на начина, по който се дефинира такава релативизация спрямо множество от постулати на значението. Такова схващане на индивидуалната вътрешна структура като част от концептуална система, имплицитно или експлицитно се позовава на предпоставката, която можем да наречем тезис за интензионалността: “които и да било твърдения за света предполагат определен контекст на мнение и в този смисъл носят същностно интензионален характер” (Павилëнис 1983: 241). Така детерминацията на интензии, която Карнап анализира в “Значение и синонимия в естествените езици”, може да бъде адекватно релативизирана спрямо индивидуални концептуални системи.

Прагматичното детерминиране на предикатни интензии, за разлика от това на предикатни екстензии, среща методологичен проблем - дори при максимално пълен списък от обекти, за които е в сила даден предикат, не е ясно на какво основание следва да се приписва към въпросния предикат една или друга интензия, тоест свойство. Причината за това е, че “съществуват повече от едно и потенциално неограничен брой свойства, чиято екстензия вътре в дадения регион е точно екстензията, детерминирана от предиката” (Carnap 1956c: 237). Този проблем може да бъде решен както чисто лексикографски по начина, който беше описан по-горе, и така да се игнорира несправедливо възможността да бъдат взети под внимание социокултурно значими свойства, или да бъде решен чрез структурен анализ (както тук прави Карнап). Предпоставките за двете решения, според Карнап, представляват следните два тезиса:

 

(1 – 1) Интензионалистки тезис в прагматиката: “приписването на интензия е емпирична хипотеза, която, както всяка друга хипотеза в лингвистиката, може да бъде проверена чрез наблюдение на езиковото поведение” (Carnap 1956c: 237);

 

(1 – 2) Екстензионалистки тезис: “приписването на интензия на основата на предварително детерминирана екстензия не е въпрос на факт, а просто въпрос на избор” (пак там).

 

Според становището на Карнап, в “От логическа гледна точка” Куайн се явява защитник на екстензионалисткия тезис поради това, че в един пасаж от това съчинение лексикографското дефиниране чрез синонимия е обявено за безотносително към въпроса за какво в света се отнася един или друг израз: “няма нищо, за което лексикографът да е прав или да греши” (Carnap 1956c: 237). Карнап заема противоположната позиция. Основание да поддържа интензионалисткия тезис в прагматиката за Карнап е това, че при разглеждане не само на актуалните, но и на всички логически възможни случаи на общи описания на обекти, два израза с една и съща екстензия могат да се окажат интензионално различни. Въпросът е в това дали те се ще се окажат различни “емпирични хипотези” в хода на изследване на нечие лингвистично поведение (пак там: 238). Доколкото за голяма част от описанията на възможни видове обекти би било трудно еднозначното им определяне към областта на даден предикат, интензионалната мъглявина е вероятно в повечето случаи да се окаже с по-широк диапазон от екстензионалната мъглявина.

Включването на всички логически възможни случаи на видове обекти в изследването на даден естествен език дава възможност семантиката и прагматиката да бъдат интерпретирани като аспекти на индивидуалните концептуални системи. Ако “вътрешната структура” на езиково изследвания субект съдържа премиси, от които е “каузално невъзможно” извеждането на твърдения за определени логически възможни типове обекти, то така интензията на даден предикат “ще може да бъде дефинирана като неговата област, която обхваща онези възможни видове обекти, за които предикатът е в сила” (Carnap 1956c: 239). Очевидно предикатната интензия зависи от това какви вярвания, че дадени закони са в сила за света, са включени в изследваната индивидуална концептуална система.

 

2. Постулатите като базисни релевантни вярвания. Подходът на Карнап за прагматикалистко изследване на интензии в първоначалния етап позволява да бъдат фиксирани две свойства (например F₁ и F₂), при които изследваният лингвистичен субект съответно дава за едното положителен, а за другото – отрицателен отговор, при проверка дали при наличие на съответното свойство в даден обект би приписал тествания предикат към този обект или не. Способността на респондента да си служи с даден език, за който е предназначено провеждането на теста, означава, че този респондент е носител на “една определена система от взаимосвързани диспозиции за определени лингвистични отговори” (Carnap 1956c: 242); което е равносилно на това, но само в разбирания тук смисъл, че той е носител на индивидуална концептуална система. Карнап характеризира предикатната интензия по следния начин:

 

(2 – 1) “Интензията на предикат ‘Q’ за говорител X е общото условие, което даден обект y трябва да удовлетворява в съответствие с готовността на X да припише предиката ‘Q’ за y.” (Carnap 1956c: 242);

 

(2 – 2) “X притежава предразположение за афирмативно приписване на предиката ‘Q’ за обект y ако¹ y притежава [свойството] F₁; и предразположение за отхвърляне на ‘Q’ за y ако y притежава [свойството] F₂.” (пак там: 242-243).

 

Посредством концепта за предикатна интензия Карнап дефинира синонимия и аналитичност:

 

(2 – 3) “Два израза са синонимични в езика L за X в [момент] t, ако имат една и съща интензия в L за X в t.” (пак там: 243);

 

(2 – 4) “Едно изречение е аналитично в L за X в t, ако неговата интензия (или област или истинностно условие) в L за X в t обхваща всички възможни случаи.” (пак там).

 

Изискването за аналитичност в (2 – 4) е твърде силно, защото изразява връзка между аналитичност и общовалидност (респ. необходимост), а последната значи да сме в състояние да изразим в езика на респондента всички емпирично достъпни свойства, за да направим пълно описание на логически възможните видове обекти. Практически осъществимо изследване би било онова, в което емпиричната хипотеза за интензията на даден предикат, която издигаме в резултат на проверка на условие (2 – 2), е приложена в границите на част от езика L (при Карнап - ограничен речник V; вж. Carnap 1956c: 242). Това приложение е проверимо така: извършва се първоначално уточняване на интензиите на някои предикати чрез получените отговори за емпирично достъпни и изразими в езика на респондента свойства. След това се търси за кои от получените чрез всички възможни комбинации от първоначално уточнени свойства описания на логически възможни видове обекти отговорът на респондента би бил положителен или отрицателен.

Карнап описва тази ситуация, вземайки за респондент виртуален робот (§6 от “Значение и синонимия в естествените езици”), който притежава точно разпознаваема, за разлика от неврофизиологичната сложност на човека, “вътрешна структура”. Но при промяна на визията към лингвистичното поведение на реален човешки индивид в съответствие с признаването на индивидуалните концептуални системи, е като че ли не по-малко основателно последните да бъдат считани за потенциално разпознаваеми като присъщи на метналната структура на респондента. С това уточнение към изследователската програма на Карнап “методът на структурния анализ” става практически осъществим и при изследване на “човешки” естествен език.

Преформулирането спрямо естествено-езиков носител на условието на Карнап за детерминация на интензии, отнасящо се за втория етап от изследването, може да изглежда по следния начин:

 

(2 – 5) Ако предикатът ‘P’ е презентиран в езика L за изследваното лице X, а също така е презентирана в термините на ограничения речник V за X произволна дескрипция D (представляваща предикатен израз от интерпретирани езикови знаци, получени на първоначалния етап на уточняване на предикатни интензии), то X дава утвърдителен отговор, ако D логически имплицира G₁, и отрицателен отговор, ако D логически имплицира G₂. (срв. Carnap 1956c: 245)

 

Нека за едно от базисните вярвания в концептуалната система на X вземем следния закон, който Карнап използва като пример: “Никое желязно тяло при [температура] 60º F не е твърдо” (Carnap 1956c: 245). Също, нека D е следната дескрипция, презентирана за X: “y е твърдо желязно тяло с температура 60º F” (пак там). Въпросният закон може да бъде трансформиран в значениен постулат ето така:

 

(2 – i) (x) I(x) & F(x) → ~S(x),

 

където I изразява свойството “желязно (тяло)”, F – свойството “с температура 60º F”, и S – свойството “твърдо (тяло)”. Както се вижда, D противоречи на този постулат. Но ако X вярва в друго възможно състояние на нещата, и приема за физически закон постулата: “Всяко желязно тяло при температура 60º F е твърдо”, т. е.

 

(2 – ii) (x) I(x) & F(x) → S(x),

 

тогава при утвърдителен отговор от страна на X при презентирането на D неговата концептуална система няма да стане противоречива. Затова каузалната невъзможност, за която говори Карнап, може да бъде релативизирана спрямо една такава базисна система от вярвания, така както е възможна релативизацията на L-дефинициите спрямо дадено конюнктивно множество от постулати на значението.

Подобен “нестандартен” начин на употреба на постулатите в никакъв случай не е забранен от Карнап. В “Постулати на значението” дори е подсказана възможността за подобно модифициране, дадена в следния пасаж:

 

“...не може логиците да имат за цел да предписват на онези, които конструират системи, какви постулати са длъжни да вземат. Те са свободни да избират своите постулати, ръководени не от своите вярвания относно факти от света, но от своите намерения в съответствие със значенията, т. е. начините на употреба на дескриптивните константи” (Carnap 1956a: 225; к. м.)

 

Ако за целта вземем конюктивното множество от релевантни базисни вярвания Θ на концептуалната система на X, тогава, съгласно дефиниции (6) и (7) в „Постулати на значението“, можем да напишем:

 

(2 – 6) Едно твърдение ∑_i в ограничения речник V за X e L-истинно относно множеството Θ = _Df Θ L-имплицира ∑_i във V;

 

(2 – 7) Едно твърдение ∑_i L-имплицира твърдението ∑_j относно множеството Θ = _Df Θ L-имплицира ∑_i  ∑_j (срв. Carnap 1956a: 225-226).

 

Вече разполагаме с ресурси съществено да модифицираме семантично условие (2 – 5), като включим в него зависимостта на L-импликацията от множеството Θ:

 

(2 – 8) Ако предикатът ‘P’ е презентиран в езика L за изследваното лице X, притежаващо концептуална система с множество от базисни релевантни вярвания Θ, а също така е презентирана дескрипцията D (характеризирана в (2 – 5)), то X дава утвърдителен отговор за произволен обект y, ако Θ логически имплицира D(y)  G₁(y), и отрицателен отговор за y, ако Θ логически имплицира D(y)  G₂(y).

 

3. Релативизация на концепта за синонимия спрямо гранични условия на интерпретация на изрази. Опитът на Карнап да определи прагматическия интензионал във връзка с метода на структурния анализ чрез изследване на всички възможни състояния на езиковия носител показва, че такова изследване, както стана ясно от направения по-горе анализ, е практически осъществимо при взети за базис от първоначалния етап на изследване такива езикови изрази, на които съответстват само краен брой наблюдаеми свойства на обекти. В осъществената в тази работа модификация на структурен анализ се включва замяната на Карнаповата идеализирана представа за езика като система от диспозиции, на които съответстват изрази, с идеята за преобразуването на тази система от диспозиции в индивидуална концептуална система. Така се избягва неправомерното размиване на границата между чисто логически и бихевиористки критерии, което при Карнап се получава поради смесването на значимите за конкретен субект свойства на обекти, явяващи се предикатни интензии, със свойства, значими по силата на това, че са считани за предоставени като такива от “самите неща” и независимо от субектното състояние, тоест такива, на които “огледално” съответства семантиката на езика. Очевидно състоянията или вярванията, които не удовлетворяват този смесен критерий, са съотносими с употребата на езика в неекстензионален план. Карнап, подобно на Куайн, в своята екстензионалистка постановка изисква, според формулировката на Рорти, “да се прави разлика между тези части на мрежата от вярвания, които изразяват фактически състояния, и тези, които не изразяват такива” (Рорти 1998: 226).

Тезисът за интензионалността в обобщения вид, в който беше поставен тук, изисква всяко твърдение за света да се разглежда като обусловено от пропозиционалните нагласи на изказващия го като носител на специфична концептуална система. Приемането на този тезис изисква два израза да се считат за синонимични, когато е налице един и същ способ за получаване на техния интензионал (вж. Тондл 1975: 233-234). Прагматиката на обстоятелствата, при които се отчита синонимията, може да бъде дефинирана чрез дадени “гранични условия”, спрямо които е релативизирано съотнасянето на два езикови израза (пак там: 234).

Да се каже, че два израза, подлежащи на сравнение с цел установяване дали са синонимични в определени условия, означава те да могат да бъдат интерпретирани по такъв начин, че интерпретиращите ги изрази да се окажат идентични. Нека двата израза са ∆_i и ∆_j, и към всеки от тях са присъединени условията на интерпретация, съответно М₁ и М₂, при което получаваме интерпретираните изрази (∆_iМ₁) и (∆_jМ₂) и съответните им интерпретиращи изрази Г₁ и Г₂. Синонимията (Syn) и интерпретацията (Inter) биват приложени към интерпретираните и интерпретиращите изрази като метаезикови двуместни предикати по следния начин: Syn[(∆_iМ₁), (∆_jМ₂)], Inter[(∆_iМ₁), Г₁], Inter [(∆_jМ₂), Г₂]. При така уточнената нотация дефинирането на синонимия е следното:

 

(3 – 1) Syn[(∆_iМ₁), (∆_jМ₂)] =_Df Inter[(∆_iМ₁), Г₁] · Inter[(∆_jМ₂), Г₂] · Г₁ =_id Г₂ (Тондл 1975: 226; D1 – V 5C)

 

Релативизацията на изрази спрямо гранични условия, както се вижда от дефиницията, може да служи за успешно съчетаване между семантиката на даден език, използван от говорителя, и прагматиката на контекста или ситуацията, спрямо които е положен като релевантен даден интерпретиращ израз. Това съчетаване, обаче, може да се окаже незадоволително при въвеждане на допълнително изискване за релативизация спрямо конюнктивното множество от базисни вярвания на езиковия носител. Заедно с това изискване би възниквал и въпросът за начина, по който в дадена концептуална структура, избрана за интерпретираща други концепти в границите на дадена индивидуална концептуална система, биват получавани или конструирани обекти за носителя й. Следователно, с оглед на така въведени допълнителни ограничения в условието за синонимия, релативизацията в (3 – 1) се оказва недостатъчна.

Установената по-горе недостатъчност в релативизирането може успешно да бъде преодоляна с помощта на епистемология, при която се извършва отграничаването на две когнитивно-процедурни равнища: 1) фиксиране на de dicto нагласа при първоначалното установяване на когнитивна релация между познаващ субект и даден обект чрез поне един обектен смисъл, и 2) дескрипциите, които остават като възможни фиксации на обекта, биват приписвани към смисъла на обекта, взет като обект за този субект в присъщата му интенционална модификация (като вярващ, съмняващ се, познаващ и др.) (вж. Haaparanta 2001: 10). Като вземем предвид това, нека сравним следните две твърдения:

 

(3 – 2) А вярва, че Венера е най-ярката звезда.

 

(3 – 3) В вярва, че Венера е най-ярката звезда.

 

и ги модифицираме при фиксиране на един от възможните смисли (Sinne) ето така:

 

(3 – 4) Съществува А-обектът х₁, който за А е Зорницата и е такъв, че А вярва, че х₁ е небесното тяло, което се скрива последно сутрин (като добавка към това х₁

да е Зорницата).

 

(3 – 5) Съществува В-обектът х₂, който за В е Зорницата и е такъв, че В вярва, че х₂ е небесното тяло, което се скрива последно сутрин (като добавка към това х₂

да е Зорницата).

 

 

С оглед на въпроса дали х₁ = х₂, следва да отчетем, че екзистенциалната квантификация в модификации (3 – 4) и (3 – 5) се оказва афектирана от интензионалния оператор, изразен чрез глагола “вярва”. Поради което, въпреки че са налице de re вярвания за А-обекти и В-обекти (които са не по малко “обективни” поради това, че са субектно конструирани), не е гарантирано съвпадението на “феноменологичните обекти” на А и В - съответно х₁ и х₂. Погледнато през перспективата на Яакко Хинтика, ако субектът А вярва нещо, отнасящо се до конкретен обект, за А е задължително също така да вярва, че може да осъществи еднозначна характеризация на този индивид: А “трябва притежава такъв способ за посочване и характеризиране на този индивид, който във всички светове, съвместими с онова, в което вярва А, избира един и същ индивид (Хинтикка 1980: 93). Такъв способ Хинтика задава чрез индивидуализираща функция – f. Тази функция не притежава онтологичен характер, доколкото не е елемент от възможен свят, а е по-скоро “идеологична” в смисъла на Куайн (пак там: 94-95). По такъв начин да съществува такава функция е идентично на това, че тази функция принадлежи на субекта на познание като негов присъщ способ (който може да се състои както в наличието на конструктивен апарат, така също и в дадена интуиция). По този начин (3 – 4) и (3 – 5) изразяват вярвания, отнасящи се до един и същ обект, при условие, че А и В притежават един и същ способ. По-точно, може да се каже, че А и В притежават такъв способ, когато съществува функция f  F, където F е множество от функции, чийто елементи избират (при носител на функцията А или В) от индивидната област I(μ) за всеки даден модел μ един-единствен индивид-обект (f_А(μ) или f_В(μ)). Обектът f_А(μ) притежава свойството “небесното тяло, което се скрива последно сутрин” всеки път, когато μ  j_BEL (А, μ₀), където j_BEL е функция, асоциираща индивидът А и даден възможен свят μ₀, избран за отправна точка, с множество от възможни светове j_BEL (А, μ₀), което включва всички доксически алтернативи на А (срв. Хинтикка 1980: 87-88; 93). Тогава при f_А(μ)= f_В(μ) можем да положим като идентични съответните на (3 – 4) и (3 – 5) модификации:

 

(3 – 6) Съществува индивидуализираща функция f_А(μ) такава, че чрез нея А получава обектът х₁, който за А е Зорницата и е такъв, че А вярва, че х₁ е небесното тяло, което се скрива последно сутрин (като добавка към това х₁ да е Зорницата).

 

(3 – 7) Съществува индивидуализираща функция f_В(μ) такава, че чрез нея В получава обектът х₂, който за В е Зорницата и е такъв, че В вярва, че х₂ е небесното тяло, което се скрива последно сутрин (като добавка към това х₂ да е Зорницата).

 

 

Въз основа на подхода, чрез който се достига до идентичност на горните две положения, може да бъде търсена реконструкция, поставяща Фреге, Кант и Хусерл в едно общо поле за разглеждане. По отношение на Кант, съгласно Хаапаранта, е в сила това, че дори ако “обектите на опита са първично дадени за нас чрез понятия, които конституират съждения, онези обекти като конституирани чрез понятия са действителни обекти, с които сме свързани в нашите вярвания и познание” (Haaparanta 2001: 11). Такава реконструкция е възможна: например, във “Феноменологичната конституция на съждението. Първично активното съдене и неговите вторични модификации“ (добавка ІІ към Хусерловото съчинение “Формална и трансцендентална логика”) може да се проследи двустъпков когнитивен подход, сравним с този, който използва Фреге. Първата когнитивна стъпка на Хусерл се състои в базисната форма на съждението ‘S е p’. Втората стъпка в когнитивния процес се състои в получаването на информация за S, доколкото го познаваме като р. При достигане на ново когнитивно равнище получаваме: ‘Sp е q’, скритата структура на което е ‘S, което е p, е q’ (Husserl 1969: 313). Така, без опасност да бъде нарушена неправомерно непрозрачността на концептуалните системи, към които принадлежат в нашия случай А-обектите и В-обектите (обектите, мислени от А и В като еди-какво си), в de re модус попадат индивидуализиращите функции f_А(μ) и f_В(μ).

Можем да приложим получените по-горе резултати към (3 – 6), вследствие на което имаме:

 

(3 - 8) X получава единствен обект f(w) с помощта на индивидуализиращата функция f, избираща точно него от света w, като X асоциира с присъствието на обекта когнитивно съдържание (свойство) G₁, а с неговото отсъствие – G₂. Освен това е даден език L, в който X характеризира еднозначно избрания обект с израза ∆_i. X вярва нещо за този обект, като при гранично условие М₁ X е склонен да употреби израз Г₁ от L, а при гранично условие М₂ - Г₂ от L.

 

По този начин можем да дефинираме и условието за истинност на (3 – 8) чрез следното правило, отчитащо както граничните условия на (3 - 1), така и способността на субекта да генерира обекти в съотвествие с множеството от базисни вярвания, принадлежащи към концептуалната му структура:

 

(3 – 9) X вярва, че Зорницата е небесното тяло, което се скрива последно сутрин = _Df съществува индивидуализираща функция f_X такава, че чрез нея X получава в света μ - при μ  j_B (А, μ₀), където j_B е функция, асоциираща индивидът X и даден възможен свят μ₀, избран за отправна точка, с множество от възможни светове j_B (X, μ₀), което включва всички доксически алтернативи на X - обекта f_X(μ) = r, който за X при когнитивно позитивно съдържание G₁ и когнитивно негативно съдържание G₂ е Зорницата и е такъв, че X е склонен при гранично условие М да приписва към r дескрипцията D: “небесното тяло, което се скрива последно сутрин”, ако множеството от базисни релевантни вярвания в концептуалния апарат на X Θ логически имплицира D(r)  G₁(r), и е склонен да отхвърля за r тази дескрипция при същото гранично условие, ако Θ логически имплицира D(r)  G₂(r).

 

Анализът на склонността да бъде приписвана като предикат дадена дескрипция във функция от дадени гранични условия на интерпретация и спрямо множество от базисни релевантни вярвания показва, че в така определените условия за приписване или отхвърляне на даден предикат за даден логически субект семантиката и прагматиката се намират в логически съюз, който предпазва логиката от изпадането и в зависимост от онтологични съображения. В един предимно кантиански смисъл отчитането на гранични условия дава възможност да бъдат построявани “регионални онтологии”, които обаче са краен резултат, а не логическа предпоставка. Последното е особено важно във връзка с осмислянето на логическата форма като когнитивно открита и способна да се самоосъществява – изисквания, които следва да бъдат концептуализирани на метафизично равнище на анализ (вж. Канавров 2003: 197-213).

4. Индивидуализиращи функции и модуси на презентация. Нека разгледаме следните два примера, анализирани в [Zalta 2001]:

(4 – 1) Хамураби е вярвал, че Хеспер не се състои от вода.

(4 – 2) Хамураби не е вярвал, че Фосфор не се състои от Н₂О.

 

Проблемът, който възниква при при третирането на ‘Хеспер’ и ‘Фосфор’ като имена на два различни модуса на презентация на Венера, се състои в това, че не можем да сме сигурни как точно Хамураби избира и индивидуализира схващането на този астрономически обект по два различни начина така, че последните да имат принос в условията за истинност на тези съобщения за вярванията му.

Подходът, анализиран в предишния параграф, може успешно да послужи за решаването на този проблем. Нека модифицираме горните примери така:

(4 – 1a) Съществуват обектите x и y за Хамураби, обозначени съответно като ‘Хеспер’ и ‘вода’, които са такива, че Хамураби е вярвал, че x не се състои от y (в добавка към това, че x е Хеспер и y е вода).

(4 – 2a) Съществуват обектите z и w за Хамураби, обозначени съответно като ‘Фосфор’ и ‘Н₂О’, които са такива, че Хамураби не е вярвал, че z не се състои от w (в добавка към това, че z е Фосфор и w е Н₂О).

 

Възможността да съществува способ за получаването на тези обекти с оглед на точната им индивидуация може формално да се илюстрира чрез допълнително модифициране. Първа стъпка:

(4 – 1b) Съществуват индивидуализиращите функции f_H1 и f_H2 такива, че чрез тях Хамураби получава съответно обектите f_H1() и f_H2(), обозначени съответно като ‘Хеспер’ и ‘вода’, които са такива, че Хамураби е вярвал, че f_H1() не се състои от f_H2() (в добавка към това, че f_H1() е Хеспер и f_H2() е вода).

(4 – 2b) Съществуват индивидуализиращите функции f_H3 и f_H4 такива, че чрез тях Хамураби получава съответно обектите f_H3() и f_H4(), обозначени съответно като ‘Фосфор’ и ‘Н₂О’, които са такива, че Хамураби не е вярвал, че f_H3() не се състои от f_H4() (в добавка към това, че f_H3() е Фосфор и f_H4() е Н₂О).

 

Следваща стъпка на прецизиране (където ‘Н’ замества ‘Хамураби’):

(4 – 1c) H е вярвал, че Хеспер не се състои от вода = _Df съществува наредената двойка от индивидуализиращи функции {f_H1, f_H2} такава, че чрез нея H получава в света μ - при μ  j_B (А, μ₀), където j_B е функция, асоциираща индивидът H и даден възможен свят μ₀, избран за отправна точка, с множество от възможни светове j_B (H, μ₀), което включва всички доксически алтернативи на H – наредената двойка от обекти {f_H1(μ), f_H2(μ)} при f_H1(μ) = r и f_H1(μ) = q, които за H при когнитивно позитивно съдържание G₁ и когнитивно негативно съдържание G₂ са съответно ‘Хеспер’ и ‘вода’ и са такива, че H е склонен при гранично условие М да замества r и q в сложния предикат Dxy: “x не се състои от y”, ако множеството от базисни релевантни вярвания в концептуалния апарат на X Θ логически имплицира Drq  G₁rq, и е склонен да отхвърля за r и q това заместване при същото гранично условие, ако Θ логически имплицира Drq  G₂rq.

(4 – 2c) H не е вярвал, че Фосфор не се състои от Н₂О = _Df съществува наредената двойка от индивидуализиращи функции {f_H3, f_H4} такава, че чрез нея H получава в света μ - при μ  j_B (А, μ₀), където j_B е функция, асоциираща индивидът H и даден възможен свят μ₀, избран за отправна точка, с множество от възможни светове j_B (H, μ₀), което включва всички доксически алтернативи на H – наредената двойка от обекти {f_H3(μ), f_H4(μ)} при f_H3(μ) = m и f_H4(μ) = n, които за H при когнитивно позитивно съдържание G₁ и когнитивно негативно съдържание G₂ са съответно ‘Фосфор’ и ‘Н₂О’ и са такива, че H не разполага с граничното условие М, при което е склонен да замества m и n в сложния предикат Dzw: “z не се състои от w”, ако множеството от базисни релевантни вярвания в концептуалния апарат на H Θ логически имплицира Dmn  G₁mn, и е склонен да отхвърля за m и n това заместване при същото гранично условие, ако Θ логически имплицира Dmn  G₂mn.

 

Валидността на (4 – 2c) предполага метафизически фундирана разлика между начин на получаване на обекти чрез индивидуализиращи функции и дескрипции за тези обекти, които принадлежат към гранични условия (аналогично на разликата между “референциален” и “дескриптивен смисъл” на един теоретичен термин, прокарана в [Стефанов 2000]²).

Когато казваме ‘Н₂О’, що се отнася до израз, чрез който само “споменаваме” в смисъла на Куайн за някакъв начин, който е валиден за Хамураби, тогава очевидно сме издигнали хипотеза за съвпадението на предметните области на две фабули, асоциирани съответно с граничните условия на нашия начин на представяне на водата, изразен езиково като ‘Н₂О’, и граничните условия на начина на нейното представяне от Хамураби, “споменат” езиково със същия израз. “Дескриптивният интензионал”, приписван към име на обект в дадена фабула, тук играе ролята на скрита характеризация, която, опрозрачнена чрез експликацията на съответните гранични условия, принадлежи към семантичния аспект на една индивидуална концептуална система. Към прагматичния й аспект принадлежат: 1) разпознаването на нещо и по този начин на съдържателното му фиксиране като именуван обект на дадена пропозиционална нагласа с помощта на двойката позитивно/негативно когнитивно съдържание (G₁/G₂), и 2) изборът на базисни релевантни вярвания, формиращи множеството Θ. С това е гарантирано единството между семантика и прагматика като аспекти на индивидуалните концептуални системи.

 

Рекапитулация. С оглед на казаното, от първостепенна важност при отчитане на интензионалността в логиката според мен поставянето на задачата да се потърси логически гарант за единството между семантика и прагматика посредством една възможна метафизична постановка, гарантираща в един фундаментален философски план независимостта на познаваната във възможен опит предметност. В ограничената перспектива на този текст беше потърсен конструктивен подход, при който семантиката и прагматиката се разглеждат като аспекти на индивидуални концептуални системи. В тази връзка според мен се оказва адекватно, особено що се отнася до въпросната постановка, да фокусираме вниманието си върху разграничението между дескриптивен и референциален смисъл при отчитането на определени гранични условия на интерпретация и да го разработим във връзка със задачата за философско преинтерпретиране на способностите за познание като способи на концептуализираната като силова виртуалност форма. С това разграничение мефизичния път на интензионалността е начертан и проследим предимно като философски ангажимент.

ЛИТЕРАТУРА

 

Carnap, R. 1956a. “Meaning Postulates”. Supplement B in: Meaning and Necessity. The University of Chicago Press, Chicago, pp. 222-229.

Carnap, R. 1956b. “On Belief-Sentences. Reply to Alonzo Church”. Supplement C in: Meaning and Necessity. The University of Chicago Press, Chicago, pp. 230-232.

Carnap, R. 1956c. “Meaning and Synonimy in Natural Languages”. Supplement D in: Meaning and Necessity. The University of Chicago Press, Chicago, pp. 233-247.

Haaparanta, L. 2001. Existence and Propositional Attitudes: A Fregean Analysis. Logical Analysis and History of Philosophy 4: 75 - 86.

Husserl, E. 1969. “The Phenomenological Constitution of the Judgement. Originally Active Judging and Its Secondary Modifications”. Appendix II in: Formal and Transcendental Logic. Martinus Nijhoff, the Hague, pp. 313-329.

Zalta, E. 2001. Fregean Senses, Modes of Presentation, and Concepts. Philosophical Perspectives, 15: 333-357; URL = <http://mally.stanford.edu/modes.pdf>.

Канавров, В. 2003. Критическата метафизика на Кант. Фабер, В. Търново.

Павилëнис Р. 1983. Проблема смысла. Мысль, Москва.

Рорти, Р. 1998. Философията и огледалото на природата. Наука и изкуство, София.

Стефанов, А. 2000. Предизвикателството на несъизмеримостта. Академично издателство “Марин Дринов”, София.

Тондл, Л. 1975. Проблемы семантики. Прогресс, Москва.

Хинтикка, Я. 1980. “Семантика пропозициональных установок”. В: Логико-эпистемологические исследования, съст. и ред. В. Н. Садовский, В. А. Смирнов. Прогресс, Москва, сс. 68-101.