NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Преформулиране на „жената”

Брой
№ 11 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Димитър Ганов

В статията си от сборника "Измерения на радикалната демокрация" Кристи Макклюър изследва постструктуралистките визии за идентичността на субекта на правата, както и феминистките критики към тях. Макклюър резюмира последните с дефиницията: "Моментът, когато маргиналните и потиснатите групи утвърждават правата си като политически субекти, не е подходящ за деконструиране на категориите" (Макклюър 2004: 160). С други думи: необходимо е най-напред жените да получат пълните си права и едва тогава трябва да мислим какво е жената. Но по този начин се предпоставя като необходимо условие, че понятието трябва да съхрани своето наследено от модерната епоха съдържание, което носи именно характеристиките на маргинализираната група: всеки опит да бъдат механично прибавяни права към това съдържание ще трябва да бъде адаптиран към тези характеристики, вместо да унищожи тяхната причина. Излиза, че феминистките, за които говори Макклюър, преследват цел, която би трябвало да работи против собствената им философия.

Монолитният "субект на правата" според Макклюър не може да бъде разглеждан, без да се отчита неговата историческа конституираност в контекста на политически борби и сложни социални процеси. "Политическата теория утвърждава суверенния субект като привилегирован политически агент (...) От друга страна и едновременно с това, тя утвърждава суверенната държава като първично място на политическа борба, като принципно и привилегировано местоположение на признаването, валидизирането и налагането на искания за права от страна на суверенните субекти" (Ibid.: 162). Ако субектът на правата е политическа категория, родена и утвърдена като гражданин-мъж, то такъв статут "е постулирал една хомогенна публика, пренесла всякаква специфика и разлика в сферата на частното - а това е довело до изключването на жените. Но оттук не следва, че проблемът с гражданството може да бъде разрешен, като в дефиницията за гражданството се въведат така наречените специфични задължения на жените" (Муф 2004: 21). Публичното, общото пространство е отредено за мъжа, а частното и особено - за жената. Но Макклюър развива тезата за "исторически случайно" отношение между "суверенния субект" на модерността и "субекта на правата" като гражданин. Ако постструктуралистката идея за гражданството премахва "онтологически" привилегирования статут на държавата като сфера на "конституиране на политическа идентичност и субективност" (Макклюър 2004: 176), това означава не просто плурализация на понятието гражданство, включвайки в него многобройните места и способи на политическа артикулация на "плуралистикия социален субект" (Ibid.: 180), но и визията за множествените идентичности не като предзададени натурализирани същности, а като "случайно конституирани и реконституирани чрез повтасряне на културни кодове и чрез участие в социални практики, чрез кито тези кодове се задействат във всекидневния живот" (Ibid.: 181).

Идеите на Макклюър са в контекста на теорията за радикалната демокрация, развита през последните десетилетия от Ернесто Лакло и Шантал Муф. Те са конгениални с тезата на Агамбен, че човешките права не са притежание на "свободен и съзнателен политически субект" (Агамбен 2004: 150), а единствено на гражданина (мъж!) на определена държава, в противовес на статута на бежанеца. В "Homo sacer" обаче възможността за позитивна конотация на понятието за човешките права отсъства. Макклюър е доста по-близо до Славой Жижек, който смята, че "в самия момент, когато се опитаме да мислим политическите права на гражданите като безотносително спрямо универсалните "отвъдполитически" човешки права, изгубваме самата политика" (Zizek 2005: 131). Това, което в случая е най-важно, е идеята за разглеждането на политическата идентичност като свободно-случайно-исторически артикулиран процес, а не като предзададено-есенциалистки резултат. Защото един опит да бъдат наложени на съвременната "жена" права, които могат да бъдат схващани като необходимост за нея в контекста на модерната епоха, означава нова репресия над жените: легитимирането им като завършен политически обект, тъждествен с биологичния. Задължаването на жената да получи определени права в границите на хетерономно дефинираната и модерна идентичност се извършва в замяна на отказа от автономна радикализация на самата идентичност. Протестът срещу модерната изключеност на биологично дефинираната родово-полова принадлежност предполага и една незабележима есенциализация на исторически процеси: предпоставеността на маргинализацията и борбата за утвърждаване като същностни характеристики на пола. В такъв случай, ако разбираната по точно определен начин социална неравнопоставеност бъде напълно преодоляна по предвидения точно толкова определен начин, политическа идентичност на "жената" вече няма да съществува - именно защото процесът на нейното конституиране не е схващан в контекста на автономния индетерминизъм.

Правото да имаш публична кариера, равна с тази на мъжа, да получаваш заплата, равна с тази на мъжа, и т. н. вече предпоставят идентичността на лишената. Ако есенциализацията на лишеността не бъде превъзмогната, няма да бъде превъзмогната и самата репресивност на модерността. "Женското" се възприема като отсъствие на "мъжко", подобно на концепцията на Св. Августин за злото като отсъствие на добро. (Удивително е упоменаването на Джудит Бътлър за изследванията, които заключават, че никъде в медицинската научна литература няма дефиниция на яйчника par excellence, а той е определян единствено като липса на съответния мъжки орган. В: Бътлър 2003: 163). "Един феминизъм, пледиращ за равенство между мъжа и жената, автоматично заключава, че половете ще действат и мислят по един и същ начин (като обичайно жената ще следва мъжа)", пише в интерпретацията си на Л.- М. Лакост, Ел. Мийхън и С. Севънуйджсън Райън Воет (Voet 1998: 76).

Ако "еманципацията" се окаже способ за адаптиране на "мъжките" публични права към натурализираната частна същност на "жената", това само би увеличило (и увеличава) трудово-социалната натовареност на единия родов пол. Самата идея за оттласкване от родово-детерминираното поле на дейност и изменението на съдържанието на тази детерминираност, но не и на самата детерминираност стопира в зародиш радикалната промяна на идентичността.

Днес определени социални и др. групи (например английските лордове) трябва да изгубят права, делегирани от предишни епохи, за да могат други да придобият права. По подобен начин и жените не могат да придобиват права, без "жените" да ги загубят: екстраполацията на родовия детерминизъм до социална категория трябва да изчезне.

Един съществен проблем както при Макклюър, така и при Ш. Муф, Е. Лакло, А. Норвал и др. представители на проекта за радикална демокрация е, че те редуцират държавата до едно от възможните полета за конституиране на плуралистична политическа идентичност, но напълно неаргументирано не проблематизират самата държава. Дори често подчертават, че не биха го направили. В цитираната своя статия Макклюър прави няколко пъти това. А не е ли достатъчно логично, че ако е необходимо да се радикализира съдържателно субектът на правата, да се премахне анахроничната му модерна хомогенност, то би следвало и контекстът на държавата, за който тази хомогенност е предназначена, да бъде дефиниран като ирелевантен на преформулирането на "субекта на правата" и на "жената" в частност: да се откажем не от остарялата употреба на понятието "гражданство", съответно на понятието "права", а от тези понятия въобще, защото може би основен проблем, който препятства успеха на постструктуралистките подходи в политически аспект, е конформисткото съхраняване на есенциалистката институционална рамка, създала това, против което те се борят? Нещо повече - за горепосочените автори държавата е необходима рамка за реализиране на плуралистичните идеи. (Mouffe 2005: 27). И оттук - не е ли невъзможно да радикализираме понятието "жена", ако редуцираме тази радикализация до философското и значение, ограничавайки се в пространството на дискурса и търсейки промяна в мисленето, без да преформулираме политическата реалност?

Димитър Ганов е докторант в Института за философски изследвания при БАН.

 

 

  1. Агамбен, Дж. Homo sacer. Kритика и хуманизъм, 2004.

  2. Бътлър, Дж. Безпокойствата около родовия пол. Критика и хуманизъм,

2003.

3. Макклюър, К. За субекта на правата: плурализъм, плуралност и

политическа идентичност. В: Измерения на радикалната демокрация. Критика и хуманизъм, 2004; стр. 159-186

4. Муф, Ш. Демократичната политика днес. В: Измерения на радикалната

демокрация. Критика и хуманизъм, 2004; стр. 13-27.

5. Mouffe, Ch. On the Political. Routledge, 2005.

6. Voet, R. Feminism and Citizenship. SAGE 1998.

7. Zizek, S. Against Human Rights. In: New Left Review, July-August 2005.

 

comments powered by Disqus