Humorous versions of the history of Bulgaria

Nina Ivanova Dimitrova

 

Институт по философия и социология – БАН,

ninaivdimitrova@abv.bg

 

Предмет на моите размишления са комичните визии за миналото ни, създадени от междувоенния период нататък. Ще ги посоча в хронологичен ред: „Хумористична история на българите“, 1928, на Христо Бръзицов, „Весела история за българския народ“ на Георги Църковски от същата година, „Хумористична история на България“ на Райко Алексиев от 1937 г., както и две подобни, датиращи от друг политически период – писаната през осемдесетте години „Краткосмешна история на България“ на Николай Генчев и „Антиистория славянобългарска“ на Георги Константинов, издадена през 1991 г. Накрая трябва да спомена и „История на Болгарiа“ на Иван Кулеков, илюстрирана от Анри Кулев (1999).

Всички те са паралелни исторически разкази, които целят да пародират официалния исторически дискурс; да осмеят конкретното „настояще“ чрез формата и средствата на популярно „историческо четиво“; да противодействат на митотворческите напъни за величаене на миналото чрез дегероизацията и десакрализацията му; и накрая – и просто да забавляват. Ето какво казва в предисловието си към своята „Весела история за българския народ“ (1928), озаглавено „Защо написах тази книга?“, учителят [1] Георги Църковски: „Че българинът е сериозен дори повече, отколкото е позволено на един жител на Ориента, това е признато от всички, но от никого не е признато, че при тази си сериозност той гледа вярно на живота. Грешките, които е правил вчера, прави ги и днес, вероятно ще ги прави дотогава, додето не се махнат мазолите от мозъка му, додето не се отърси от тая привидна сериозност, която възбужда само смях“ (Tzarkovsky 1928: 3).

Диапазонът на комичното е твърде широк. Пример за добродушна ирония представлява произведението на журналиста и писателя Христо Бръзицов (сам той автор на „сериозни“ исторически четива [2]), който в анонса си към своята „Хумористична история на българите“ (1928) казва: „Книгата няма нищо общо с други подобни книги на тази тематика. Тя има за цел по-скоро да ни помогне да научим това, което е било при нашите деди по един по-лек начин“ (Brazitzov 1928: 5).

В същата 1928 г., когато излизат двете хумористични истории на българите – на Бръзицов и Църковски, е създадена художествената библиотека „Древна България“, а също е сложено началото и на поредицата „Българска историческа библиотека“ от Васил Златарски и Петър Ников. За легитимацията на националистическите настроения (ескалиращи с хода на времето) междувоенният период разчита особено на историческия дискурс, вкл. на белетристиката, възсъздаваща „славното минало“ и отклоняваща читателя от непоносимостта на настоящето, по изказването на Кирил Христов, който твърди, че именно в търсене на упование българите са обърнали поглед назад. По повод на създаването на Дружеството на българските исторически писатели той отбелязва: „След войните в българската книжнина се наблюдава едно упорито вглъбяване в миналото на народа. То е душевна потреба да се направи проверка на силите, които са движили българите в тяхната история, за да разберат фаталните грешки на новото време“ (Hristov 1937: 3). В резултат на тази „душевна потреба“ се появява огромен брой исторически – научно-популярни и художествени – съчинения, които Георги Цанев с основание коментира като спекулация с патриотичното чувство, доколкото техните автори не само не са майстори на изящната словесност, но в повечето случаи не са и професионалисти: „Тъкмо тук, дето се изисква една по-специална дарба, всеки се счита за способен да твори“, казва критикът (Tzanev 1938: 7), визирайки предимно изданията на библиотека „Древна България“. Следователно двете първи хумористични истории на България идват и като реакция на набиращата скорост тенденция за ново национално митотворчество.

Демитологизацията и десакрализацията на политическото ни минало в алтернативните истории, оказващи приземяващ и отрезвяващ ефект, са контрапункт на масовата „сериозна“ историческа продукция. Независимо дали историята е представена гротескно, или по-лековато, като в следните редове на Църковски: „Царуването на цар Симеон стои в нашата история под фирмата „Златен век на България“. Наистина, Симеон стъпи на престола млад, 25-годишен мъж, и царува цели четиридесет години, през които той успя да издигне България на такава височина, че след неговата смърт ѝ се зави свят и падна тъй лошо, щото се разби на две парчета, от които едното по-скоро издъхна, а другото – след още 50-годишна агония и силни спазми“ (Tzarkovsky 1928: 102).

Един от обектите на хумористичните истории е народопсихологията на българина – това са констатираните от „сериозната“ наука негови качества като неумението му да работи за общата кауза, раздутото му самочувствие и много други, но главно завистта, единодушно осмяна от пародийните разкази. Така например, Христо Бръзицов казва: „Само един порок Крум пропуснал да впише в списъка на наказуемите: завистта. Поради което отсетне мнозина я сметнали за достойнство и я въздигнали дори до национална гордост“ (Brazitzov 1928: 27). От своя страна Райко Алексиев описва двамата християнски агитатори – Кирил и Методий, по занятие като словослагатели в една гръцка печатница. Обаче на гръцки много от специфичните български изрази не можело да бъдат наредени с гръцки букви, защото звучали по неправилен начин, например „Сте ти сцупя главата“. И за да се отстрани пречката при предаването на „блестящата характерност на родните български изрази“, двамата братя създали азбуката, „която наглед е проста, но всъщност е толкова богата откъм букви и знаци, че и най-сложният израз може да се напише на книга“. Като този, който предава „потайното и характерно родно чувство на завист“: „Болгарин человек настолко завистливий есть, че иногда завиждает сам на себе, кога ся в охолство увидит“ (Аleksiev 2019: 33).

По отношение на завистта като българско качество Николай Генчев пък привежда „свидетелства“ на арабски пътешественик как първият български закон бил известен още преди 681 г. и той гласял, че „който забележи по земята българска да стърчи някой по-умен човек, трябва да се обади на царя, а той (царят) да изпрати онзи, дето стърчи, при бога Тангра, за да му служи“ (Genchev 1990: 18).

Клишетата за героизма на българския народ, за историческата му мъдрост и чувство за справедливост, за храбрата му съпротива срещу завоеватели и постоянната му борба срещу потисничество и гнет, са особен прицел на хумористичните истории. Ето как Николай Генчев доказва, че употребата на думата робство в историческия дискурс е неправилна (без връзка с днешната политическа коректност), защото, обяснява той, робство българите не търпят. И като доказателство посочва, че за четири кратки века те са направили три дълги въстания! (Genchev 1990: 58).

Дегероизация и демитологизация на историческите личности представя и книжката на Райко Алексиев. В нея се говори например за традицията на отиване до- и връщане от Цариград от страна на нашите владетели, както и за специално създаденото от Крум с оглед на тази традиция бюро, което почнало да издава формуляр на пътните листове за попълване от българските царе: „Открит лист. Дава се настоящия на … , по занятие цар на българите, че е свободен да замине с войската си към Цариград, когато амбициите му пожелаят, и да се върне оттам, когато счупи главите и на амбициите си, и на войските си, и на държавата си“ (Аleksiev 2019: 22).  

Несъмнен комичен ефект има и следното твърдение на Христо Бръзицов: „Царуването на Маламир е било ознаменувано с много големи дела, от които най-голямото е, че е бил свален от Пресиян“ (Brazitzov 1928: 28). Подобен ефект имат и формулираните от автора поуки, които българите от Третото царство си извлекли от миналото:

„1. Не изгониха насила нито един цар.

2. Не повториха старите вражди за власт.

3. Не си докараха лъже-Ивайловци.

4. Не допуснаха разпространението на разлагащи секти.

5. Не се върнаха нито веднъж от стените на Цариград.

6. Не изтърваха нито веднъж питомното заради дивото.

7. Не се довериха нито веднъж на коварните си съседи. А въобще балканските народи извлякоха голяма поука: не се скараха нито веднъж помежду си“ (Brazitzov 1928: 71). Тъй като е всеизвестно, че българите са направили тъкмо обратното на написаното от Бръзицов в тези поуки, то те предизвикват у читателя смях. Може би тук е мястото да отбележа, че в това кратко изложение не се докосвам до феномена на комичното с оглед на езиковите му средства и похвати (нито до историята на съответната естетическа категория); интересът ми е насочен към обекта на хумор в различните разкази. Ще отбележа още, че авторите на тези разкази – с изключение на Николай Генчев – не са историци. Христо Бръзицов е известен журналист, автор и на други хумористични книги. Райко Алексиев, основателят на хумористичния вестник „Щурец“, е художник, карикатурист, фейлетонист. Неговата „Хумористична история на българите“ първо излиза на страниците на вестник „Щурец“, а през 1937 г. е публикувана и като отделно издание.

В Историята на Райко Алексиев основният замисъл е карикатурата на съвремието, на самата междувоенна атмосфера – със съответните личности и събития, лексика, публични спорове, тенденции и пр. Междувоенният период поставя на дневен ред въпросите за расата и кръвта, актуализира и изостря дебата за произхода на българския народ. Автохтонният му произход е защитаван в теорията на Ганчо Ценов, отхвърлена от академичната наука. Като цяло, интелектуалният дискурс между войните е доминиран от историците – като хора, създадени, по думите на Райко Алексиев, да спорят помежду си за всички факти, които стават под небето (Аleksiev 2019: 16).

Междувоенният контекст прозира навсякъде в описанията на Р. Алексиев; в тези за средновековна България например четем следното: Симеон бил набил гърците напук на „Литературен глас“ (най-авторитетният културен седмичник тогава); клубът на писателките (реално учреден през 1930 г.) играел ролята на ресторант за уталожване на женски амбиции (впрочем, окарикатуряването на нашенския феминизъм е много характерно); формацията „Родственная защита“ (фашистката организация „Българска родна защита“) имала значително присъствие; лозунгите „България над всичко“ характеризирали пък времето на Крум: „Разярени, че не им се отдава да поставят България над всичко, а интересите си над самата България, болярите веднъж рязко му [на Крум] заявили, че България без цариградския хинтерланд не може и че пък хинтерландът без Цариград също не може“ (Аleksiev 2019: 31). Умишлено ползваният жаргон на времето изявява намерението на автора да разкаже не толкова миналото ни, колкото собственото си време, представяно откъм смешната и нелепата му страна.

В още по-голяма степен е валидно това за „Краткосмешната история на България“ на Николай Генчев, в която е съвсем явно разпознаваем контекстът на социалистическия период.

Георги Вълчев озаглавява статията си върху това съчинение „Пренебрегнатите уроци на един исторически присмехулник“ и показва как инициативите за всенародно честване на 1300 годишнината на България са станали повод за шеговития опит на Генчев, на когото редакцията на вестник „Стършел“ е предложила да разработи няколко десетки теми от българската история, съобразени, разбира се, с профила на вестника, т.е. поднесени по хумористичен начин. Така вестникът хем е щял да запази своя профил, хем да отговори на задължителната повеля. Да се иронизира подетата кампания и да се представи налаганият исторически образ в пародиен ключ, е особено проблематично именно в такъв момент: „Обикновено в подобни съдбовни, преходни периоди, когато настоящето е тревожно, а бъдещето – неясно, хората търсят и намират упование най-често в миналото с илюзорната утеха, че то е единственото сигурно нещо, което не може да им бъде отнето. Иронизирането на тази утеха, осмиването и на малко останалото им в един ставащ все по-несигурен свят е неблагодарна, трудно изпълнима задача, чиито краен неуспех е почти предизвестен“ (Valchev 2012).

В предговора си към спомените на Николай Генчев Иван Еленков споменава тази негова творба като „прекрасна пародия на официалните „Истории“, включително и на „Многотъмната“; смешното в нея иде именно от ефектите, родени от пародийна конфронтация на „историческата“ и „идеологическата“ истина“ (Еlenkov 2005: 13). Прицелът на „Краткосмешната…“ са опитите за изработване на единен цялостен разказ от позициите на единствено правилната методология, който да служи както за основа на градежа на нова национална идентичност, така и като фактор на комунистическо възпитание.

Предговорът на книжката обяснява как в програмата на авторите на академичната История на България е залегнала сентенцията на „неидентифициран“ още мислител, който бил казал, че народ, който не може да се смее над миналото си, трябва да е готов да плаче над бъдещето си – и за да избегнат тази печална участ,  авторите на академичната „История на България“ „решават на всяка цена да разсмеят народа български, за да го предпазят от евентуално бъдещо реване“ (Genchev 1990: 5).

 Целта на творбата е обявена като създаване на кратък вариант на академичните томове (в качеството им на „дългосмешна история“), т.е. един дайджест, който ще съхрани духа на томовете и ще бъде тяхна по-достъпна, съкратена версия: „Просветеният читател веднага ще се досети, че тук става дума за съвършена научна адаптация, която не само точно ще резюмира съдържанието на многотомната история, но ще запази изцяло нейната идейна чистота, без да се отклонява в оригинала нито вляво, нито вдясно“ (Genchev 1990: 6).

Преднамереното използване на простонароден език (в контраст с академичния) и анекдотичното представяне на събитията също прави предлаганата история смешна: „Така почнала триумфалната обиколка на министър-председателя и на Пена секретарката по столиците на Европа, където Стамболийски смаял салоните не само с ръст и мустаци, но с акъл и схватливост. И таман да спечели международното обществено мнение и да развали Ньойския договор, който беше подписал от немай къде, но след това беше строшил перодръжката, за да покаже, че България може да мине и без писане, се случил дребен гаф, който прекъснал обиколката, запланувана за година и половина. На един прием в Париж Стамболийски, като се ползвал от предимствата на селския вожд и учител, разсмивал гостите, като им бъркал в чиниите и повдигал дамите до тавана, за да видят всички колко силен е българският министър-председател. Тази народно-селска шега допаднала на дамите аристократки и те се забавлявали превъзходно…“ (Genchev 1990: 140).

Изобщо, народно-селският режим на Александър Стамболийски е описан брилянтно – по негово време, казва Генчев, „хората много се оплаквали, че новите даскали не можели да четат и пишат, сякаш това е най-важното“ (Genchev 1990: 140).

Единствено вярната и правилна методология на историческите изследвания (с акцент върху безценните приноси на Улянович и Джугашвили) е основният обект на хумористичното представяне от Николай Генчев, доколкото именно благодарение на нея авторите на многотомната история достигат до: заключенията за неотменно прогресивния (и все по-прогресивен) характер на случващото се по законите на историческото развитие; обясненията на неуспеха на едно или друго прогресивно българско начинание с недостатъчната класова осъзнатост на неговите инициатори (или с несъответствието между производителните сили и производствените отношения в дадения исторически момент, с липсата на класа хегемон – и пр., и пр.). Иронизирани са грандоманските ни претенции за неизменно първо място в света – дали сме първото антифеодално въстание, първото антифашистко въстание, първия университет (!) и т.н. Осмени са и националистическите напъни да се покажем като най-малкия, но най-гениалния народ, който е сътворил държавата си въз основа на три славни свободолюбиви народи – траки, славяни и българи, както и основателността на настояването от страна на авторите на академичната История, че липсата на траки през VII век в земите от двете страни на Хемус не е могла да попречи на същите траки да вземат участие в едно такова прогресивно мероприятие, каквото е държавата.

Не е пощадена и официалната визия за българската философия, „обяснена от игла до конец от проф. Бъновски [А. Бънков]. Тук нашият ерудит с основание открива далечни реминисценции и зародиши на философско мислене по изчуканите камъни на Омуртага и в блестящите речи на Борила“ (Genchev 1990: 66).

Постоянно е присъствието и на друг важен акцент в съчинението на Николай Генчев – иронизирането на непрекъснатите демонстрации на васално отношение (от страна на многотомните автори) към Русия/Съветския съюз („татушка“) – като се почне от първото от многобройните ни освобождавания (от Светослав Киевски), мине се задължително през дискусиите за „донесената“ от русите кирилица, през мита за дядо Иван, та до 1944 г., началото на най-светлата ера в българската история, чието описание вече било извън авторовите намерения поради … своята смешност (Genchev 1990: 149).

 Или, това е периодът, когато „в лято 1944-то от североизток в България безпричинно нахлули Цветните ескадрони на московския император Стоманослав, който по това време бил във война с Немското кралство. Той поставил на власт свои хранени хора, на които наредил да построят в страната химерично-общинния строй, съгласно догмите на общинничеството. Поставеният за генерален губернатор на новото Народно княжество България комит Георги – виден проповедник и теолог на международното общинническо и крепостническо движение – произхождал от беден пастирски род“ (Vladimirov 2003). Цитатът е част от своеобразното продължение на творбата на Николай Генчев по посока на най-смешния период. Негов автор е Боян Владимиров, а новото хумористично описание е наречено „Приписки към една краткосмешна история“ [3]. Издържано напълно в духа на Николай Генчев, то обаче пародира по-скоро стила на учебниците по история, т.е. много по-масовия официален исторически разказ, не само академичните томове.

До годините непосредствено след най-смешния период – последния от нашата история, за кратко се докосват Иван Кулеков и Анри Кулев в последния параграф на книжката – „От Девети, та на Десети“. Съветският транзистор VEF – метафора на строя, преди политическата промяна е впрегнат в двойствена роля – през деня работи като поздравителен концерт за трудови колективи, а през нощта – като гробокопач на социализма. И същият този VEF е натоварен да възвести историческото събитие: „На 10 ноември 1989 г. чуваме по VEF-а, че пирамидата се е срутила. Новината ни сварва напълно неподготвени, но слава богу, всичките ѝ строители можем да получим удостоверение за нейни рушители срещу представяне на работещ транзистор.

Издуваме VEF-овете до дупка, отваряме форточките на тоалетните, излизаме на улицата и…

Оттук нататък всички си знаем историята. Защото тя тръгва назад“ (Kulekov 1999: 93). Така приключва веселият разказ на тандема Кулеков – Кулев, иронизиращ някои от постоянните качества на българина в отминалото и сегашното ни битие.   

Ще отбележа още един подобен опит за пародиен исторически разказ и това е „Антиистория славянобългарска... или по-скоро традиции, морални устои, идоли и идеали на българските властници и властогонци. (Опит за една нихилистична интерпретация на българската история). Част първа, том първи (681-864)“. София, 1991. Авторът е Георги Константинов, математик по образование, анархист по убеждения. Основната му цел е да осмее патриотизма от всякакъв сорт, което личи още от заявката книжката му да е част от Патриотична библиотека „Дребна България“ (от заиграването с междувоенната поредица „Древна България“ на Петър Карапетров). Неслучайно е използвано и едновремешното название на авторовия ангажимент – „урежда“ Г. Константинов. Национализмът, който осмива Константинов, бележи ръст именно през този период, но проекциите на този феномен са проследени и в следващия, оказал се не много по-различен конкретно в това отношение политически период. Авторът атакува патриотизма на историците („казионните хронисти от БАН“), както и спекулациите със славното историческо минало за възпитанието на младежта в дух на патриотизъм. Тази „Антиистория“ Величко Тодоров определя като псевдоисториография, в която „се прави опит за „нихилистично“ тълкуване и на българската история, и на българския историописен изказ, както и за пародиране на идеологическите построения чрез игра на ерудиция или на антиграмотност“ (Todorov 2012). Тя, подобно на „Краткосмешната история“, е започната през 1981 г., по повод на юбилея на българската държава:  „Книгата е насочена на първо място срещу властта и основополагащите я митове. Против академичните фалшификатори и казионното глаголене за национални интереси и идеали. Срещу ограничеността, изолационализма и митологията на национализма. Против неговия ирационализъм със „свещените“: кръв, земя, език“ (Konstantinov 1991). Книгата пародира историческата наука от междувоенния период, както и историческата белетристика – историческите романи и разкази (и техните автори); по отношение на втората половина на века е саркастична към официалния исторически наратив. Изказът обаче е много по-директен (това, че патриотизмът е приравнен с национализма, няма да коментирам тук), на места е нарушена мярата – няма я елегантността на „Краткосмешната“ на Генчев, няма го и смехът.

Създаването на хумористична версия на разказа за миналото – научен, художествен, митологичен и пр., винаги е творческо предизвикателство. В различна степен историите, за които стана дума дотук, са нужен коректив на „сериозния“ исторически прочит, а реакцията спрямо тях е показател за степента на интелигентност на публиката – както казва Георги Марков в есето си „На какво се смеем и как да се смеем“, „Винаги ми се е струвало, че първото доказателство за липса на интелигентност е отсъствието на чувство за хумор. И нека веднага поясня, че чувство за хумор не значи да се смеем на другите, а преди всичко и главно значи способността да се смеем на себе си. Толкова велики хора са се разписали в историята с красивия жест на самоосмиването. То всякога е било доказателство за будно самокритично съзнание и за толерантност“ (Markov 2016).

 

Бележки:

1.                   Вероятно по математика, ако съдим по темата на неговата статия в сп. „Философски преглед” – „Геометрия и веществена действителност“, 1935, кн. 2.

2.                   Вж. напр. „Смешникът на Симеона“, 1929; „Симеон в Цариград“, 1934.

3.                   Публикувани са на сайта на Аудиториум. Издание за университетска култура, 2003. Техният автор е завършил право в Софийския университет; живее в Испания. От редакцията на сайта посочват: „Убеждението ни е, че такава литература трябва да има и да се разпространява заедно с учебниците по история, за да неутрализира смъртната сериозност на някои „професионални“ историци“ (http://www.art.bg/auditorium/statia.php?mysid=21&t=20&).

 

References:

Aleksiev, R. 2019. Humoristichna istoriia na bylgarite. Sofia, Bylgarska istoriia.

Brazitzov, H. 1928. Humoristichna istoriia na bylgarite. Sofia.

Elenkov, I. 2005. Spomenite na prof. Nikolaj Genchev. // Genchev, N. Sybrani sychineniia, tom 5. Spomeni. Sofia, IK Gutenberg.

Hristov, K. 1937. Bylgarskiiat istoricheski roman. // Literaturen glas, № 339.

Konstantinov, G. 1991. Antiistoriia slavianobylgarska... ili po-skoro tradicii, moralni ustoi, idoli i ideali na bylgarskite vlastnici i vlastogonci. (Opit za edna nihilistichna interpretaciia na bylgarskata istoriia). Chast pyrva, tom pyrvi (681-864). Vtoro izdanie. Sofiia, Patriotichna biblioteka „Drebna Bylgariia“. Urezhda G. Konstantinov.– https://chitanka.info/text/18760-antiistorija-slavjanobylgarska

Kulekov, I. 1999. Istoriia na Bolgaria. Sofia, IK „1 + 1“.

Markov, G. 2016. Na kakvo se smeem i kak da se smeem – https://kultura.bg/web/%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D1%81%D0%B5-%D1%81%D0%BC%D0%B5%D0%B5%D0%BC/

Todorov, V. 2002. „Syrbiia syrbi ia“. Syrbiia i syrbite v bylgarskata literatura – https://liternet.bg/publish4/vtodorov/znam/serbia.htm

Tzanev, G. 1938. Nashiiat literaturen zhivot. // Izkustvo i kritika, № 1.

Tzarkovski, G. 1928. Vesela istoriia na bylgarskiia narod. Ruse.

Valchev, G. 2012. Prenebregnatite uroci na edin istoricheski prismehulnik. // Liberalen pregled – http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1899-2012-12-28-22-13-19

 

Vladimirov, B. 2003. Pripiski kym edna kratkosmeshna istoriia. //  Auditorium. Izdanie za universitetska kultura – http://www.art.bg/auditorium/statia.php?mysid=21&t=20&