NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Между стаените копнежи и оставащите часове

Брой
№ 11 (2009)
Рубрика
Minima moralia
Автор
Нина Мирева

Изкуството изпълнява обратна на науката задача. „Понятието е в действителност просто посочване или обозначаване" (Ортега-и-Гасет, с. 272), а изкуството се връща „от условния знак към самото нещо" (пак там). Би трябвало днес романът да е противоположното на приказката, доколкото тя е просто повествование на едно произшествие (5).

„Едно повърхностно повествование не е по вкуса ни: нужно ни е авторът да не бърза и да ни кара да обикаляме около героите. Тогава сме доволни, защото се чувстваме проникнати и сякаш наситени с тях и тяхната среда, защото ги възприемаме като стари и верни приятели, за които знаем всичко и които с появата си ни разкриват цялото богатство на съществуването си" (5, с. 274). Интересът се пренася от „интригата към героите, от делата към лицата" (5, с. 275).

Ортега-и-Гасет определя действието или интригата не като субстанция на романа, а като външната му структура.

„Същността на романното - нека не се забравя, че говоря само за модерния роман - не се корени в това, което се случва, а точно в това, което не е „нещо да става", в това, че героите са просто живи, че са такива или инакви при дадени условия и изобщо преди всичко в тях като цялост и атмосфера" (5, с. 292).

В романа „Часовете" Майкъл Кънингам сякаш не ни изчаква да „обикаляме" около героите, защото те са, които ни обграждат с помощта на оригинално преплитащите се истории. Образите в него не са затворени в „един-единствен смисъл" (вж. Башлар, Г., Литературният образ, 1988 г.) и като „истинската поетична творба" той събужда „непобедимо желание" да бъде прочетен отново, създава веднага впечатлението, „че от второто четене ще научим повече неща, отколкото от първото" (2, с. 302-с. 303). Определян като роман, който „приковава с хипнотизиращата си истинност", „Часовете" разказва за смъртта и любовта през погледа на три жени, които се опитват да запълнят живота си със смисъл. Търсените паралели още по-напористо изпъкват в екранизацията по книгата - вглеждането в огледалото наслагва трите лица, оглежда ги едно в друго, като размества лице-идея и лице-събитие (1), прекъсва и разбърква различните времеви линии на героините (Вирджиния Улф през 20-те г. в предградие на Лондон; Лора Браун през 50-те г. в Лос Анжелис; Клариса Вон през 2002 г. в Ню Йорк), за да стовари тежестта на въпроса: Всичко ли, което правим е правилно?

Дали сме изпълнители на главната роля или наблюдаваме филма на живота си от зрителското място? „Целият живот на една жена е един ден - пише Вирджиния Улф. - В този ден, ден като другите, всичко се изяснява". Правилното място в подредената схема от разпределени роли (в дома и извън него) бива застрашено от заключението на собствения избор: „Нищо не може да ме задържи...Живея живот, който не искам" (В. Улф).

Другата героиня Лора Браун открадва няколко часа, за да се потопи в четенето на романа на Вирджиния Улф „Мисис Далауей", които я спасяват от мъртвилото на подредения уют на семейния живот, разпилял и стаил дълбоко копнежите й, отнел дори възможността да преценява сама себе си. „Изоставих и двете си деца... Най-лошото, което една майка може да направи. Направих закуска и се качих на автобуса". За Лора Браун съжалението за извършеното е равносилно да признаеш, че не си имал друг избор. А тя избира живота вместо смъртта. Часовете на копнеж вместо дългите часове на общоприетото „да останеш" при дълга. Години след това нейният изоставен син също ще направи избора си между смъртта и живота. Пред ужаса на страданието да издържи часовете, преди и след церемонията в негова чест: „един, после втори, тъкмо издържаш единия, идва другият и после, о, Боже, трети", той ще предпочете смъртта.

Утешението е едно обаче - мисли си третата героиня Клариса Вон - „отделен час тук или там, когато противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменно последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото; надяваме се на нещо повече".

Това „нещо повече" води и героинята на филма „Шоколад" (2000 г.) на Ласе Халстрьом. Началото на филма разказва за едно селце във френската провинция от средата на 20 век, чиито жители вярвали в реда. Ако живеехте в това селце, се казва там, щяхте да знаете къде е мястото ви в схемата на нещата. Ако надеждите ви са били излъгани, се научавате никога да не искате повече. Още от първите кадри с идването на новата жителка на селцето Виан Роше (в ролята Жулиет Бинош), зрителят предусеща, че тя ще се сблъска с наложения в селцето порядък. Знак за това е и облеклото й - червена пелерина и червени обувки. По-късно на въпроса на дъщеря си Анук: „Защо не носиш черни обувки като другите майки?", Виан ще отговори простичко: „Не е лесно да си различен".

Образът й обещава „една непозната, нова красота", вълнението, което по думите на Ортега-и-Гасет подтиква очите и е „вълнение на човек, който чака някакво откритие, внезапно откровение" (Ортега-и-Гасет, с. 145). Образът на Виан не е сравним със сложността на образите на М. Кънингам. Така както са несъизмерими, освен с въздействието си, героините и в българската литература. Виан обаче притежава друг вид сила да пребори установения ред, скрита в тайната рецепта отпреди 2000 години.

В разказаната пред Анук история за нейните баба и дядо, за бягството на баба й от брачната клетва, се отличава изразът, че „в живота трябва да има и нещо друго". Това „друго", „нещо повече" пронизва света от почти митологични времена. „Маите вярвали, че какаото има силата да отключва скрити копнежи..." - разказва героинята на Халстрьом. Майката на Виан била скитница и също като народа си пътувала със северния вятър от село на село, за да забърква лекове с какао. Чула зова на сърцето си, тя изоставила брачната клетва и пътувала заедно с дъщеря си, за да приготвят древните рецепти - както това правел народът им от поколения. Това, което било редно за тях, ги поставяло извън реда на другите. Под прицела на обвиненията, че „Сатаната има много лица.... и понякога е производител на сладки неща, на трюфели", т.е. какво по-невинно изкушение от шоколада, Виан е готова отново да тръгне на път. Сърцето на малкото общество обаче се отваря и за нейните странности. „Не можем да измерваме добрината си с това, какво не правим, как се отричаме от себе си, а с това, което прегръщаме, което създаваме и с това, кого приемаме" (от проповедта за Великден в „Шоколад").

Дори и след решението си да се установи най-сетне в селцето, Виан пак ще чува северния вятър. Той ще й напомня отново за градове, които трябва да посети, за приятели в нужда, които трябва да открие, за битки, които предстои да се водят...

Но от някой друг... Следващият път (финалът на филма).

И от друга жена, която няма да приема отреденото й място в схемата на нещата и ще се разкъсва между стаените си дълбоко копнежи и дългите оставащи часове, които ритмично ще отброяват живота й.

Като стар и забравен рефрен на песен отпреди 30-тина години, в която Джон Ленън пее:

Жената е негърът на света.

Помислете и нещо сторете!

Жената е негърът на света...

Ами да...

По-добре да изкрещим това...

 

Нина Мирева е главен асистент в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград

 

Литература:

 

  1. Барт, Р. Лицето на Грета Гарбо. В: Въображението на знака, С.,1991;

  2. Башлар, Г. Литературният образ. В: Поетика на пространството, С., 1988 г.;

  3. Кънингам, М. Часовете, С., 2003 г.;

  4. Ортега-и-Гасет, Х. Естетика в трамвая. В: Естетически есета, С., 1984 г.;

  5. Ортега-и-Гасет, Х. Мисли за романа. В: Естетически есета, С., 1984 г.;

 

 

comments powered by Disqus