NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Женската политическа амбиция

Брой
№ 12 (2009)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Петя Пачкова

Българката е политически еманципирана. Данните за участието й в различните органи на държавната власт, както и в политическите партии показват доста висок процент на това участие, в сравнение с редица региони по света. В същото време е налице изоставане от най-добрите образци.

Относителният дял на жените-депутатки в парламента се е покачил от 6 % във Великото народно събрание до 27 % в 39-то НС. В 40-то те са 23 %, а в 41-то са близо 22 %. България през 2005 г. е на 37 място в световната класация за участие на жените в парламентарната институция. А през 2009 г. вече е на 50 място.

От 37-то НС до 40-то НС най-големият дял на жените в парламентарните групи от 18 % в групата на Коалиция за България достига до 42 % в групата на НДСВ. Днес е най-голям относителният дял на жените /43 %/ в групата на ГЕРБ. Но има парламентарни групи, в които делът на жените е нисък. А също така се е влошило съотношението на мъже и жени в ръководствата на парламентарните групи.

Що се отнася до заемането на ръководни постове в парламентарните комисии положението е доста по-назадничаво. Жените заемат непропорционално малко ръководни постове в тях. Макар че може да се говори за известен пробив в това отношение - Комисията по бюджет и финанси има председателка, увеличен е броят на комисиите с жени - председателки.

С други думи тенденцията е положителна, макар и с колебания и спадове.

Как е представена жената в изпълнителната власт? В края на мандата 2001-2005 г. в състава на Министерски съвет участват 5 жени от общо 20 министри, което е 20 %. В края на мандата 2005-2009 г. в състава на Министерски съвет участват 26 % жени.

През 2009 г. е намалял процентът на жените - областни управителки и на жените - посланички. Общо взето в сравнение с 2005 г. е намалял процентът на жените на висши позиции в органите на изпълнителната власт.

В органите на местната власт жените са доста по-малко. През последните години относителният дял на жените - кметици не достига 10 %.

Тези данни показват, че въпреки напредъка, неравенството на жените и мъжете по отношение на заемането на властови позиции се запазва. И не са постигнати 30-40 %, които са съвременният идеал за политическа активност на жената в Европа и света в момента.

Жените в България, които са доста равнопоставени от гледна точка на образователното и културното си равнище с мъжете, не успяват да превръщат това равенство във властови политически ресурс.

Бих искала да се спра на някои фактори за това. Единият от тях е липсата на политическа амбиция у голяма част от българските жени. Все още в България много жени имат твърде малко амбиция да се развиват в сферата на политическото - да са достатъчно политически информирани, да участват активно в политически събития, в протестни прояви, да градят политическа кариера в партии и в държавни институции.

Това произтича от съществуващото все още различие в очакванията спрямо жената и спрямо мъжа. В кризисната ситуация на прехода доминиращата в политиката мъжка половина на населението не искаше да се лишава от професионалните си възможности в сферата на политиката, давайки шанс на повече жени да заемат съответни позиции в политическите институции и органи. Така че беше заинтересована от поддържането на голяма степен на традиционни очаквания към жените.

Ефектът от социализационния процес е все още такъв, че много по-малко се очаква от жената да гради политическа кариера, макар че има голям прогрес в разчупването на това отношение. У част от обществеността е налице и доста голяма степен на склонност да се приеме за допустима и нормална женската политическа активност. Така че до голяма степен зависи от амбицията на жените дали да се възползват от наличната толерантност на общественото мнение в това отношение или да станат жертва на съществуващата и възпитавана нетолерантност.

В България не е имало силно феминистко движение, след Девети септември 1944 г. правата на жените са им дадени общо взето наготово поради желанието на номенклатурата да използва максимално интензивно женския труд за модернизирането на съответните страни. Това води до логични следствия. Едно от тях е, че когато жената стане депутатка например, тя не смее да се бори за правата на жените, за квотен принцип и др. под. за да не я обявят за феминистка. Когато не си се борил за нещо, по-малко го цениш и по-малко си загрижен за неговото продължение. В такъв смисъл избраничките на народа често разочароват жените, които са възлагали надежди на тях да работят за равнопоставеността на половете.

Друга особеност на поведението на много български жени е сравнително по-малката склонност в сравнение с мъжете в междуличностното общуване да обсъждат, да анализират политически проблеми, да търсят информация за протичащи политически събития и т.н. По-малко се очаква от тях да бъдат компетентни по отношение на политически събития и процеси, да са граждански активни.

Разбира се и в това отношение българката е доста еманципирана. Едно от доказателствата за това е количеството студентки по политология спрямо студентите по политология. Те доминират. Сравним е интересът на студентките спрямо студентите и към други специалности, които имат доста голяма близост с политическото. Това се отнася особено до жените от българския етнос. И говори за отвореността на младите жени към политическото, към политическата кариера. Отделен е въпросът след образоването си доколко се насочват към политическа кариера или гражданска активност, доколко професионално консумират знанията и уменията си.

Израстват политически анализаторки - преподавателки по политология, журналистки, ръководителки на социологически агенции. И техните анализи стават все по-конкурентоспособни на тези на мъжете-анализатори.

Друго доказателство за сравнително високата приобщеност на повечето българки към политическия живот, за интереса им към него, е участието им чрез гласуване във всякакъв род избори. Няма много съществени разлики в количеството на гласуващите мъже и жени.

Но все пак в сравнение с мъжа българката е по-неизкушения спрямо политиката пол. По-малко се интересува от политическия живот, по-малко чете за политика, по-малко обсъжда политически проблеми. И, независимо, че участва на избори, понякога го прави по-механично, по-неинформирано, повече избира, отколкото се бори да бъде избирана.

Особено много това се отнася за жените от етническите групи. При тях има и връщане назад в сравнение със „социалистическия" период. В доста семейства се възвърна патриархалният модел на взаимоотношения, в които мъжът се интересува от политика, решава дали ще се гласува, за кого ще се гласува. Жената общо взето е политически пасивна и по-склонна да се поддава на манипулация.

Жената в България по принцип е по-малко склонна от българския мъж да се стреми към управленски позиции в различните сфери на обществения живот. А това се пренася и в отношението й към търсене на политически позиции. Въпреки напредъка и в това отношение, твърде много са българките, които имат управленски качества, но не желаят да ги използват и да се стремят към постове, особено в сферата на политическия живот. Тази липса на управленска амбиция се трансформира в липса на политическа управленска амбиция. За разлика от много български мъже, които и без управленски качества, се стремят към постове в йерархията, в това число и към политическа кариера.

Доста български жени участват в различни граждански сдружения за защита на различни каузи. Те се включват активно, творчески, находчиво, образовано и компетентно. В същото време обаче в тези сдружения се чувства психологическата нагласа, готовността на повечето жени да оставят в ръцете на мъжете управлението на различните видове дейности. Някак по-подходящо им се вижда да участват като изпълнителки, като работни мушици, без да се захващат с управлението на процесите, без да поемат по-голяма отговорност на основата на задълбочаване на познанията си, на усъвършенстване на управленските си качества, на градене на авторитет.

Все пак доказателство за това, че и в това отношение има доста голям напредък, е наличието на жени, ръководещи такива сдружения. Функционират и десетки „женски" неправителствени организации, ръководени от жени и борещи се за правата на българските жени, срещу тяхната дискриминация. Те съдействат за развитието на нормативната уредба, за развитието на управленските умения на жените и тяхното мислене, на тяхната политическа амбиция.

За развитието на политическата амбиция у българските жени от основно значение е и поведението на политическите партии, на държавните институции.

Когато партиите са нови и нямат достатъчно кадри за управлението, те са по-склонни да прибягват до включването на повече жени в листите си и при назначаването на различни постове в йерархията на институциите. Твърде често тези жени са действително образовани в някаква сфера, но нямат нужния управленски опит и извоюван политически авторитет. Така че участието им в управлението се оказва твърде често за сметка на ефективността му. За тях това е свързано с много напрежение и грешки. Само част от тях успяват в хода на работата да наваксат липсващия опит и знания за институциите и сферите, в които работят и да си изградят политически авторитет. А други се провалят и наливат масло в огъня на тези, които смятат жените за некадърни да управляват и да се занимават с политика.

В крайна сметка разбира се, те дори да слязат от политическата сцена, са натрупали известен управленски и политически опит и знания, които могат след това да използват в личния си живот и професионалната си практика. Заразени са с политически интерес и по-голяма готовност за политическа активност.

Нагледен пример за такива партии в България през последните години са НДСВ и ГЕРБ. Така че, независимо от причините, поради които издигат жени на различни видове постове, тези партии реално съдействат за политическата еманципация на българката и за стимулиране на нейната амбиция за политическа активност. Още повече съдействат, когато след като са издигнали жени без политически опит и авторитет, се опитват да издигнат компетентността им по време на мандата им по всички възможни начини.

В по-старите партии, с исторически традиции, с „мъжко" минало и с повече настоящи мъже с политически биографии, склонността да се залага на жените е доста по-малка. Там жените трябва доста повече да се потрудят, за да се издигнат на някакви политически позиции или се издигат на такива по някакви други причини. Такъв е случаят с БСП, с БЗНС, с БСДП и т.н.

Лидерството на Анастасия Мозер е изключение, потвърждаващо правилото. То е резултат не на нейни особени заслуги към земеделското движение и партии преди да стане лидер, а на роднинската й връзка с фигурата на виден земеделски водач - Г. М. Димитров. Друг е въпросът за оценката на нейното лидерство - доколко е сравнимо с това на мъжете - партийни лидери. Това е достойно за по-сериозен анализ.

Що се отнася до БСП, там жените по-трудно си пробиват път, но когато са на по-високи постове, това обикновено е резултат на някаква действителна тяхна активност в партията преди това. Затова и те са по-успешни като политически фигури. В парламентарните групи на БСП жените не надхвърлят 20 % през този период.

В много малко от предизорните програми на политическите партии за парламентарни избори изобщо се споменават жените. Ако е споменато нещо, то е предимно свързано с майчинството, закрила на майчинството и семейството и др. под. Но не се поставя за цел издигането на тяхната политическа активност.

Фактор за включване в управлението и дейността на политическите партии на жени е и партийната идеология. В този смисъл мисля, че не е толкова случайна липсата на жени в ръководството на партия „Атака". Нейната идеология по принцип е лишена от доста от демократичните принципи на мислене и политическо поведение. Антитурските мотиви от действителен проблем, свързан със защитата на българския национален суверенитет, се развиват при тази партия в идеологическа основа на расистки, етнофобски, недемократични идеологеми, позиции и практики. Те се отразяват и на отношението към жените като по-непълноценен политически субект. Независимо дали е ясно изразен или стои като непризната основа на политическата практика на тази партия. Вероятно не е случайно, че в 40-то НС процентът на жените в парламентарната група на „Атака" е 6 %. Сега има известен напредък с включването на жени в парламентарната група на партията.

Подобен е процентът и в групата на ДПС - под 10. Този процент като че ли съответства на тенденцията към патриархализиране в средите на електората на ДПС по време на прехода. Свързан е с доминирането на мюсюлманската религия сред този електорат, със занижаването на образователното му равнище, особено на женската му част, с увеличаването на влиянието на религиозното образование.

Политическата амбиция има значение за начина, по който жените се стремят към политическа активност и кариера. Когато жените са поканени от партиите, е едно, а друго е, когато те самите осъзнават възможностите си и се борят за представителство и защита на политическата си воля. В първия случай те нямат особена амбиция да правят политиката по-женска, следват мъжките правила. Във втория те са по-склонни да се борят за промени, за защита на интересите на жените и налагане на техните представи за политически живот и политическа борба.

Жените в България нямат особена амбиция и практика да се жалват от полова дискриминация. Това показва нищожният процент на такива жалби към Комисията за защита от дискриминация, подадени от жени. Същото се отнася и до воденето на съдебни дела. Те по-малко са склонни да се защитават чрез средствата на съдебната система. С други думи те по-малко се интересуват и използват средствата на пряката демокрация, възможностите за влияние върху държавните и политически институции.

Медиите са важен фактор за стимулиране на политическата амбиция на жената. Те формират ценности, в това число колективизъм или индивидуализъм, егоизъм или солидарност, които са пряко свързани с необходимата за политическата активност амбиция.

Коментирането на политическия живот в медиите по принцип е начин за подготовка за участие в него. Независимо от отрицателните емоции, които този живот провокира, все пак хората разбират, че това е начинът да се борят за правата си. Информацията за политически активни жени в различните страни, дава пример на българките в това отношение. Стимулира политическата им амбиция. А тя е един от основните фактори за постигане на равноправие и по-сериозни обществени позиции на жената.

В същото време обаче съвременните български медии са основен фактор за десолидаризация, за атомизация на българските граждани, в това число и на жените. Медиите не смятат за особено необходимо да градят солидарност между хората, да разпространяват полезен организационен опит между тях. А призивите им за нуждата от формиране на активна гражданска позиция приличат повече на демагогски предизборни лозунги, отколкото на цел, която реално преследват в своите политики.

 

Доц. д-р Петя Пачкова е преподавател във Философски факултет, ЮЗУ „Неофит Рилски".

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

1. Коридорите на властта: жените и мъжете в управлението, ЦИПЖ, 2005 г.

2. Кюмюрджиева, А., Жената - много работа за малко пари, в. „Стандарт", 27.09.2009 г.

3. Пачкова, П., Гражданско общество, медии и демагогия, notabene-bg.org, кн. 9.

 

 

comments powered by Disqus