NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Конституирането на «народа» в дискусията Лакло - Жижек

Брой
№ 12 (2009)
Рубрика
Подиум
Автор
Димитър Ганов

Полемиката между Ернесто Лакло и Славой Жижек на страниците на "Critical Inquiry" върху проблема за "конституирането на народа", разгърнала се след книгата на Лакло "On Populist Reason" (2005), разказва по специфичен начин новата история на концептуализиране на лява колективна идентичност. След като визията за радикална демокрация партикуларизира максимално социалните агенти, формулирайки дори бъдещата "нецелева" асоциация плуралистично ("общност от радикални демократични граждани"), а "невъзможността на обществото" (теза, която Жижек споделя с Шантал Муф и Лакло в противовес на Ален Бадю) се схваща като необходим коректив, предпазващ социума от тотално нормативно налагане на "целеви" политически проекти, в "On Populist Reason" Лакло се придвижва към изграждане на ефикасна социална визия за колективните действия на "масите". Интерпретацията на популизма, която извършва Лакло, е на базата на дотогавашните му изследвания, изтъкващи нерелевантността на теорията за класовата борба и замяната и с "вериги от еквивалентности (chains of equivalences),", т. е. групиране на индивиди около няколко искания1, които са обединяващи не с оглед на същностните си характеристики, а по отношение интерпретирането на дадена социална конюнктура. Подобно групиране, счита Лакло, е характерно именно за популистките движения.

 

Лакло изследва различни дефиниции на популизма (на Canovan, MacRae, P. Wiles, Minogue, P. Worsley) и отбелязва едно сходство във всички тях - те го характеризират като отсъствие-на, като флуиден, нетраен, неконсеквентен в своето съдържание: това са определения, изградени посредством натрупване на отрицания и в много голяма степен чрез обикновено изброяване на характеристики, а не чрез строго класифициране. Лакло заключава, че е твърде вероятно изтъкваните "неопределеност, идеологическа празнота, антиинтелектуализъм, неговият преходен характер" (1: 11) на популистките дискурси да е следствие от неопределеността на самия социум: в такъв случай историята на едно популистко движение би отразила "самата логика на конституиране на политическите идентичности" (1: 14). Доколкото този процес е разглеждан от Лакло като констелация на случайно артикулирани практики в недетерминираната предварително социална реалност, то заслужава внимание тази перспектива, която бих представил така: популистките движения, поради свойствената им отправна точка на отрицание на наличните легални институции и легитимни политически концепции и субекти, логично извървяват пътя на свободно самоизграждане, което в умален размер може да възпроизведе хилядолетната постепенна натурализация на исторически артикулации - политически и културни, които в един момент започват да изглеждат като безусловно саморазбиращи се социални дадености (това, което Лакло и Муф наричат "седиментация").

Ако приемем подобна хипотеза, популизмът не би могъл да бъде разглеждан като носител на предварително определена негативна или позитивна конотация. Невъзможността на обществото е релевантна на невъзможността на популизма, съответно на понятието "народ", people: всяко конкретно съдържание се определя от "случайната борба за хегемония" (2: 554) и се характеризира с незавършености. Двете възможни принципно пейоративни конотации - "неопределеността" и "реторичността" на популизма, могат да се противопоставят на две позитивни - "смътността и неопределеността не са недостатъци на дискурса за социалната реалност, но, в някои обстоятелства, вписани в самата социална реалност като такава; 2). Реториката не е епифеномен vis-à-vis самосъдържаща се концептуална структура, защото никоя концептуална структура не намира своята вътрешна кохезия, без да извика на помощ средствата на реториката" (1: 38). Става ясно, че докато никоя конкретна проява на популизъм не може да бъде предварително оценявана, то за Лакло самите възможности на популистките теории и движения да конституират колективен субект без детерминистки догматизъм са изключително позитивни сами по себе си: "Популизмът е царският път, (по който) да стигнем до разбирането за нещо относно онтологичното конституиране на политическото като такова" (1: 38). "Народът" всеки път се изгражда въз основа на апелиране към различни социални групи (Лакло подробно изследва историята на многобройни популистки движения в целия свят), а непредвидимите промени в конюнктурата, в отношенията между социалните агенти правят твърде непостоянно емпиричното съдържание на понятието. Освен това динамичното несъвпадане между референта на идеологическите изявления (реториката) и реалния субект на политическо действие е неподлежащ нито на точни теоретични предвиждания, нито на практическо режисиране процес. Следователно "народът" е конкретно следствие от борба за "специфичната комбинация от консенсус и насилие, която Грамши назова хегемония." (1: 60), в което няма никакво предзададено и стабилно съдържание: Лакло плътно следва логиката на Грамши, който сам не достига до подобна радикална позиция, оставайки според Лакло с детерминистично-есенциалистката утайка на "колективната воля".

 

В "On Populist Reason" са разграничени naming (освен "определяне", бихме могли да прочетем този термин и като "избиране", което е и контекстуално доста релевантно, и позволява в оригинала да бъдат съвместени двете възможни значения) и contingency. Отношението между двете конституира колективния субект. "Ако единството на социални актьори би било резултат от логическа връзка, подвеждаща различните субективни позиции под унифицираща социална категория, naming простo би повлякло след себе си избирането на произволен лозунг, чието единство е обезпечено от чисто априорни средства. Ако обаче единството на социалния агент е следствие от многобройността на социални искания, обединени посредством еквивалентни (метонимични) отношения на съприкосновеност, случайният момент на "избирането" би имал абсолютно централна и конститутивна роля" (1: 227). Лакло се придържа към втората възможност, в контекста на която "народът" се конституира от разнородността на demands като символно единство и символна "пълнота".

 

В контекста на своята модификация на теорията за класовата борба Славой Жижек прави следния коментар на Лакло: "Класовата борба предполага специфична социална група (работническата класа) като привилегирован политически агент; самата тази привилегия не е резултат от политическа борба, а е основана на "обективната социална позиция" на тази група - идеологическо-политическата борба е в крайна сметка сведена до епифеномен на "обективните" социални процеси, сили и други конфликти. За Лакло, напротив, фактът, че някоя специфична борба е издигната до "специфичен еквивалент" на всички борби, не е предопределен факт, а сам е резултат от случайна борба за хегемония - в някаква констелация тази борба може да бъде работническа борба, в друга констелация - патриотична антиколониалистка борба, във вече съвсем друга - антирасистка борба за културна толерантност... няма нищо във вътрешноприсъщите на всяка специфична борба позитивни качества, което да я предопределя за такава хегемонична роля на "генерален еквивалент" на всички борби" (2: 554).

 

Дискусията, която следва, е mutatis mutandis постструктуралистки вариант на емблематичния за прохождащата руска социалдемокрация спор на "Искра" с "икономистите". Понастоящем "специфичната борба" е всяка възможна борба, която обаче според Лакло може да служи като политическа свръхдетерминантна на социалните процеси, а според Жижек съществува не само социално детерминиран революционен субект, но и постоянна детерминанта - антикапиталистическата борба. Начинът, по който Жижек атакува Лакло, напомня иронията на Ленин към тезата на Мартинов, че "икономическата борба срещу правителството" можело да притежава политически характер. Докато Лакло твърди, че политическото се състои в "антагонистична конфронтация, чийто изход не е решен предварително", то според него Жижек "социално-икономическите данни винаги обозначават резултата от политическата борба - ако тук има логически преход от икономически данни към политически резултат, политическото е просто вътрешна категория на икономиката. (...) Докато моят анализ води към политизация на икономиката, Жижековият води към "икономизация" на политиката" (3: 664). Жижек опонира: "Това, което аз казвам, е точно обратното: че социалноикономическите факти са сигнал (знак) за политическа борба, че тяхната видима цел е политическата борба" (4: 188). Лакло счита, че Жижек "трансформира "икономика-та" в самоопределяща се хомогенна инстанция, действаща като основа на обществото (...)Тук не е валидна никаква освободителна борба освен тази, която е напълно и директно антикапиталистическа. (...) Проблемът обаче е този: той не дава никаква индикация за това, какво би могло да бъде антикапиталистическа борба. Жижек бързо отхвърля мултикултуралистките, антисексистки и антирасистки борби, тъй като не били директно антикапиталистически. Нито отбелязва традиционните цели на лявото, по-директно свързани с икономиката: исканията за високи надници, за индустриална демокрация, за контрол над трудовия процес, за прогресивно разпределение на дохода, и не предлага като антикапиталистическа нито една. Дали не си представя, че предложението на лудитите за разбиване на всички машини би донесло края на капитализма? " (1: 241-242).

 

Отговорът на Жижек язвително предлага възможността да бъде опроверган Лакло в контекста на собствените му теоретични парадигми: "... някой, който е писал изобилно много за свръхдетерминация и артикулация, би трябвало да знае какво значи "структурираща роля", а именно: класовата борба е свръхдетерминиращ принцип на артикулацията на множеството освободителни борби, а не тяхно конкретно съдържание. (...) Структуриращата роля на класовата борба функционира като средство, което ни позволява 1) да си дадем сметка за самите промени във фокуса на освободителните борби (по мое мнение, самото отместване от централната роля на класическата икономическа борба на работническата класа към признаването на политическите идентичности може да бъде обяснено посредством динамиката на класовата борба) и 2) да анализираме и преценяваме конкретното политическо съдържание и залози на различните борби" (4: 193-194). Картината, която се очертава, обрисува две позиции, всяка от които се стреми да докаже непоследователността на противника в рамките на неговата собствена концепция за политическото. Лакло иронизира "неумението" на Жижек да дефинира "антикапиталистическата борба" като израз на неспособност да дефинира самото понятие за капитализъм: "Той твърди например, че капитализмът е Реалното - в лакановски смисъл - на съвременното общество, понеже то е това, което винаги се завръща" (1: 225) и заключава, че ако безкрайното повторение е единствената отличителна черта на Реалното, може би например зимата е капитализмът. Самият Лакло счита, че както обществото и социалният агент, "капитализмът" също няма твърдо-есенциалистка идентичност и ако следваме докрай тази логика, въпросът за преодоляването на капитализма не би могъл да стои изобщо пред Лакло като проблем на точно определена историческа ситуация (т. е., по революционен път): той е перманентен и се решава всеки път по конкретен начин. Което е и самата истина от гледна точка на концепцията на Жижек: че революционното действие не е еднократен акт и никой конкретен, емпиричен модус на "освободителна борба", включително и революционното насилие, никое "конкретно съдържание" не може да бъде непременно и само по себе си "антикапиталистическа борба". Нещо повече: "отместването" от класовата борба към политика на идентичностите, за което Жижек говори, визира самия Лакло и останалите представители на проекта за радикална демокрация. И самият Лакло в "Hegemony and Socialist Strategy" или например в "New Reflections on The Revolution in Our Time" се опитва (в много голяма степен успешно) да се пребори със социално-икономическия детерминизъм на класовата борба, но както показва самият му анализ (и още този на Кауцки навремето), класовото единство на работниците започва да се разпада като емпиричен факт и се появява необходимостта от символно единство вследствие нарастващото социално неравенство в самата класа, резултат от тактиката на различно заплащане, изградила слой от квалифицирани работници; с което на практика първо Кауцки, а след него Лакло и Муф доказват, че дори нерелевантността на икономическия детерминизъм може да бъде осмислена "посредством динамиката на класовата борба". Намекът на Жижек за „отместването" като че ли се простира по-далеч: "либерализацията" на лявото, за която той говори по-нататък в "Schlagend, aber nicht Treffend!", може да бъде обяснена посредством отстъплението от борбата за радикална промяна на обществените отношения, маскирано като борба за плуралистична общност и завръщане към частичното реформаторство на "специфичните" борби, наследено от икономизма.

 

Може ли да бъде радикална борбата, водена посредством конституиране на "верига от екивалентности" на отделни искания, които нямат "субстанциално" единство? "Минималното звено в нашия социален анализ е категорията исканe. Tя предполага социална група, която няма краен хомогенен референт, но нейното единство може по-скоро да бъде схващано като артикулиране на хетерогенни искания" (3: 654). На претенцията на Жижек, че революционното действие трябва да отиде "отвъд" отделните искания, Лакло отговаря, че Жижек не е схванал добре напрежението request-claim (молба-претенция), което конституира понятието demand (искане). Всяко demand започва като request, тъжба до определена институция (примерът на Лакло е за жилищния въпрос), и се трансформира постепенно в claim (претенция по отношение на самите институции), изградена на базата на логика на еквивалентност. "Осуетяването на индивидуалното искане превръща молбата в претенция, доколкото хората виждат себе си като носители на права, които не са признати" (3: 655): това е способът за постепенно артикулиране на отделните случаи около обединяващата свръхдетерминанта на субекта-на-определени-права, постигната чрез отказа. Моят коментар е в две посоки.

 

Първо, тук няма "логика на еквивалентности". Има схема на разгръщане на request посредством frustration (осуетяването), за да бъде снето frustration в осъзнатия отказ на не-признаването, или claim. Иначе казано, пред нас стои една класическа, добре структурирана диалектическа триада. Хомогенизацията на поведението, която (според самия Лакло) следва от нея, е неочаквано заменена от хетерогенната артикулация на еквивалентността. Това поставя под въпрос цялата концепция на Лакло за дистинкциите между диалектика и хетерогенност (3: 665-672). Конституирането на колективна идентичност изцяло като политическа, т. е. изцяло символна, но базирана на реални колективни актове, изглежда невъзможно: искания, които могат във всеки момент да се пренасочат в друга "верига от еквивалентности", не могат да "свръхдетерминират" една заедност, дори когато е не-цялост: обединяващото веригата звено всъщност само задава абстрактната ценност на модерността, представляваща имането-на-права-като такова. Което отново е диалектическо понятие, своевременно транспонирано в сферата на дискурса. Оставянето на "артикулацията на еквивалентности" на ниво абстракция е именно следствие от тази неконсеквентност. Народът като колективна идентичност всъщност се оказва фикция.

 

Втората посока на коментара ми е възможно следствие от първата. Дали натрупването на откази не е историческа тактика на господстващите класи (слоеве), предназначена да формира именно тази нетрайна заедност, но около трайната валидизация на едни и същи искания, подсказани или просто внушени на "нямащите"? И по този начин тяхната съпротивителна енергия се канализира в желаната от "имащите" посока на исканията, за да не бъде търсено радикално ново съдържание на егалитарната политика? Например постепенното разширяване на избирателното право ловко насочва стремежите и усилията на низшите класи в очакване на всеобщото избирателно право и предявяване на петиции за неговото придобиване, както и в посока на възприемане на проблема като изискващ десетилетия и столетия за цялостно решаване - което осигурява необходимия комфорт на институциите, от които се очакват съответните реформи, поне до момента, в който желаното право бъде придобито и се осъзнае цялата му предначертана формализация и безпредметността на цялата история на тази "специфична борба".

 

Защото радикалните възможности на "свръхдетерминираните" claims едва ли могат да стигнат по-далеч от момента, в който "отношенията на еквивалентност между множеството искания отидат отвъд определена точка и имаме широка мобилизация против институционния ред като цяло" (3: 656). Крайният релативизъм и безкрайната мобилност на политическите искания прави безпредметна дистинкцията между "ляво" и "дясно", което е напълно в синхрон с концепцията на Лакло за популизма, въпреки имплицитната съпричастност към егалитарните идеи. Което напълно се разминава с дотогавашните перспективи на проекта за радикална демокрация, построен върху ясно ескплицираната теза за регенерирането на либералния политически спектър.

 

Димитър Ганов е докторант в Института за философски изследвания при БАН.

 

БИБИЛИОГРАФИЯ

 

1. Laclau, Ernesto. On Populist Reason. Verso, London/New York. 2005.

2. Zizek, Slavoj. Against the Populist Temptation. In: Critical Inquiry, Spring 2006, pp. 551-74.

3. Laclau, E. Why Constructing the People is The Main Task of Radical Politics. In: Critical Inquiry, Summer 2006, pp. 646-80.

4. Zizek, Sl. Schlagend, aber nicht Treffend! In: Critical Inquiry, Autumn 2006, pp. 185-211.

 

 

1 Проблемът с терминологията произтича от възможностите на превода. Лакло употребява demands, като разделя понятието на две значения - requests и claims. На български най-подходящите еквиваленти са съответно "молби" (ситуирани "within institutions", в рамките на институциите, по Лакло) и "претенции" (to institutions, към самите институции като такива.) - Бел. авт.

 

comments powered by Disqus