The paper analyses the situation of homosexual minority in socialistic Bulgaria, using the conceptual frame of the relation power-language-sexuality. The research focuses on the treating of homosexuality not only as a deviant sexual but as a deviant social practice and on the attempts of erasing it as much through sanctions and repressions in the first socialistic years as by the means of its discoursive obliteration. The paper studies Bulgarian legislation and other acts, concerning homosexuality. It examines also the thorough absence of homosexuality as a topic of the communistic literature and press and the situation of utter public invisibility in which the homosexual individuals stand. After all the conclusion is that although bodily repressions against homosexuals are not common practice of power, the taboo over homosexuality and pushing the homosexuals out of the borders of publicity turns them into individuals deprived of sexual identity. The paper claims that this "strategy of silence" radicalizes the techniques of censorship and self-censorship to the level of total symbolic obliteration of the homosexual in Bulgaria. In this respect Bulgarian socialistic community is substantially different from the all known in West-European history possible accesses of homosexuals to the public sphere.

 

Една от основните теми на незавършената от Мишел Фуко „История на сексуалността" е критиката на теориите за модерната репресия върху сексуалността, обединени от него чрез формулировката за „репресивната хипотеза". Във „Волята за знание" Фуко твърди най-общо следното: смята се, че сексът през модерната епоха е обект на забрани, ограничения и мълчание, „репресията функционира като осъждане на изчезване, но и като предписание за мълчание, твърдение за несъществуване и следователно като констатация, че няма нищо за казване, нито за виждане, нито за научаване относно всичко това."¹. Всъщност, именно модерността е времето, в което: първо - се наблюдава най-голямо множене на дискурсите върху секса и второ - истината за нас, истината за същността на нещата се полага като функция от прекрачването на сексуалните бариери. Поради посоченото мултиплициране на дискурсите върху секса от една страна и поради утвърждаващата се връзка между секса и знанието, секса и истината от друга, според Фуко теориите за репресивния режим, който модерната власт упражнява над секса, са неспособни да обхванат значително по-сложната връзка между тях.

Така или иначе, не само късните работи на Фуко, но и иначе критикуваните от него автори, единодушно полагат цензурата върху говоренето за секса като симптом за дисбаланс в отношението власт-сексуалност; дисбаланс, който води не просто до стагнация на личността в частния й живот, но и хвърля сянка върху функционирането на обществото като цяло. В този смисъл, именно през тази изкривена перспектива на зависимостта власт-език-сексуалност и по-конкретно през призмата на принудителното и упорито заличаване на всички дискурси върху секса ще бъде разгледана ситуацията на хомосексуалното малцинство у нас през годините на социализма.

В България, първоначално след Девети септември, продължава да действа Наказателният кодекс, обнародван през 1896 г., според чийто „чл.216. За мъжеложство (педерастия) между лица по-възрастни от 16 години, както и за скотоложство наказанието е тъмничен затвор до 6 месеца."² Наказанията, засягащи само сексуалния акт между мъже, са твърде меки, но само няколко години по-късно, през 1951 г., Наказателният закон постановява: „За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до три години."³ Наред с това, не само тези законови актове са база за евентуални репресивни действия спрямо хомосексуалните. На 11 януари 1945 г. е издаден „УКАЗ №8", подписан от министъра на вътрешните работи Антон Югов, който легитимира създаването на трудововъзпитателните общежития. Там, наред с криминалните рецидивисти, са изпратени проститутки, сводници, сутеньори, комарджии, просяци и хомосексуалисти, обединени в категорията на „безделниците" като експлицираната в самия указ цел на трудовите общежития или лагери е настанените в тях лица да се отклонят „от неморалните им престъпни склонности и навици, да се приучат към почтен труд и да се издигат в морално и интелектуално отношение."⁴ Действително, през 1959 г. повечето лагери (Белене, Персин, Бобов дол) се закриват, но голяма част от въдворените там са изпратени в новото ТВО в Ловеч, (Скравена за жените), действащо до 1962 г. В Ловеч и Скравена биват изолирани от обществото т.нар. хулигани, обособяващи социалистическата рискова група на 50-те години: крадци, мошеници, пияници, развратници и „други непоправими нетрудови елементи, които се изпращат без срок и без присъда за поправяне при най-тежък режим."⁵ Тук, както в Белене предишните години, наред с изпратените за превъзпитание упадъчни елементи от всякакъв вид и мащаб попадат немалко представители на хомосексуалния контингент.⁶ Удобното им форматиране във флуидната група на безделници и хулигани всъщност бележи едно регресивно движение в историята на хомосексуалността. В този порядък на хомосексуалиста се отказва битие като такъв, отказана му е дори спецификата на собственото му „погрешно" поведение.

Подобно на християнското обединяване на всички сексуални отклонения в термина „содомия", или на анализираната от Фуко в „История на лудостта" категория на безразсъдните,⁷ хомосексуалистите се вливат в една абсолютно хетерогенна маса, формулираща общия си знаменател в определения като „битово разложени", „индивиди с развратно поведение", „утайка на обществото" и други производни на „отпадането" от здравия, социалистически полов морал. Но ако в първия случай обект на борба е грехът, инфектиращ слабата човешка природа, във втория - лудостта като някакво междинно състояние между съдбата и виновността, то в парадигмата на соц-идеологията съдът се осъществява директно върху личността, чиито нелегитимни сексуални прояви са не просто резултат от слабостта й, а симптом на нейното - вече налично - вътрешно разложение. В тази перспектива са почти без значение същността и конкретните измерения на девиантните сексуални практики, доколкото те са знак за нещо друго. Унифицирани по този начин, хомосексуалистите деградират до поредния некачествен материал, предназначен за преработка във възпитателните лагери.

60-те години изменят съвсем леко идеологическата перспектива на тълкуване и третиране на хомосексуалноста. Трудово-възпитателните общежития са закрити, а през 1968 г. хомосексуалните контакти между пълнолетни партньори биват легализирани. Забранени остават единствено хомосексуалната проституция и отношенията с непълнолетни, като хетеросексуалните им аналози поне формално не подлежат на наказание. Омекотяването на режима несъмнено засяга хомосексуалните, най-малкото по отношение на чисто физическата им невредимост, но от друга страна не внася никаква промяна в статуса им на индивиди, битуващи в зоната на анонимността. Наред с частичното премахване на законовите ограничения върху хомосексуалните контакти, новият Наказателен кодекс добавя една любопитна алинея, според която „Чл. 157, ал.3. Който върши хомосексуални действия открито или по скандален начин или по начин да подтикне другиго по пътя на извратяването се наказва с лишаване от свобода до две години или с поправителен труд, както и с обществено порицание."⁸ Декриминализирайки хомосексуалността най-вероятно по политически причини, от друга страна законът практически наново прави опит да я заличи, връщайки я в нейната принудителна скритост. Един бегъл исторически преглед показва, че дори в западноевропейски страни с крайно дискриминационно законодателство (като викторианска Англия, Прусия на Бисмарк, следвоенна Франция и др.) още от средата на ХIХ в. съществуват опити за публично дискутиране на хомосексуалността; формират се движения, насочени към нейното еманципиране и различните й аспекти стават обект на тематизация в множество исторически, медицински, психологически и социологически изследвания. Именно викторианска Англия, при цялата й хомофобска нормативна и обществена нагласа успява да генерира знаковата фигура на Оскар Уайлд, героизиран от последователите си като жертва и пионер на борбата за една постижима кауза. В хитлеристка Германия, за „публична дискусия" наистина не може да се говори, но пък се наблюдават героичните усилия на нейните идеолози, историци и лекари поне да подплатят с необходимия псевдо-научен пласт ликвидирането на хомосексуалното малцинство. И дори в разгара на нацисткия екзорсизъм, кулминиращ в изпращането на мъжете с розови триъгълници в концентрационните лагери, тяхната сексуална идентичност не е заличена, най-малкото в статуса им на група, предназначена за унищожение

Нищо такова не се случва в социалистическа България. Обратно, комунистическите идеолози в лицето на юридическото и медицинското съсловие или в това на армията автори на Партиздат отказват по какъвто и да е начин да тематизират хомосексуалността - нейните прояви, специфики, предпоставки, контингент. При наличието на действащо законодателство, криминализиращо действията на хомосексуалните до 1968 г. и частично след това, те рядко биват осъждани - съдебната процедура и изпълнението на присъда за конкретна простъпка сами по себе си представляват легитимиращи актове, форми на признато съществуване. Организираният от ДС през 1964 г. голям съдебен процес срещу интелектуалци с хомосексуална ориентация⁹ е едно от редките изключения, но така или иначе, е предназначен единствено за вътрешно ползване от представителите на хомосексуалната интелигенция, защото, макар да предизвиква известна международна реакция, процесът се провежда при закрити врати и остава напълно скрит от българската общественост.

Също толкова мълчаливо бива извършено споменатото вече легализиране на хомосексуалните контакти между пълнолетни лица през 1968 г. и тук трябва да се добави, че подобна срамежливост на властта не е обичайна практика спрямо други законово (и подзаконово) санкционирани феномени, като разводите по взаимно съгласие, абортите, изневярата, вечерния час, ученическите униформи, мерките срещу алкохолизма и др. Около подобни проблематични ядра се задейства една, опитваща се да симулира публична дискусия, алгоритмична активност, чиито проявления включват: публикуване на статия по въпроса в партийния орган, мултиплициране тезата на автора в други издания, поместване мнения на читатели „за" или „против" и накрая - приемането/отменянето на съответния закон, законопроект или наредба вследствие на народния глас и реформаторския, либерален дух на неговата партия.

Така описаното подобие на публичност не засяга хомосексуалните нито на нормативно, нито на идеологическо, нито на дескриптивно, свързано с чисто физическото им или биографично присъствие в обществения живот, ниво. В това отношение (и тук се налага конкретизиране на изказаната по-горе теза за унификацията и взаимозаменяемостта на всички отклонения от социалистическата сексуална норма) те нямат дори съдбата на другите декласирани елементи, в чиито редици принудително мимикрират (буквално - в трудово-възпитателните общежития и след закриването им - в маргиналните пространства на общественото съзнание). Негативните герои на режима като „зозите" и „суинговете" (от края на 40-те и началото на 50-те години) и по-късните партиди от „хулигани" и „девойки с леко поведение" се радват на огромна медийна популярност. По техен адрес се пишат статии и книги, формулират се определения, изброяват се аксесоари и характеристики, извличат се генеалогии, търсят се влияния, дават се съвети. Всички тези начини за задоволяване потребността на тоталитарната власт от конструирането на нови вражески групировки се разминават с дискурсивното третиране на хомосексуалните или по-точно с категоричното отсъствие на такова в социалистическа България. Спрямо тях е възприет друг подход, коментиран от Дидие Ерибон по повод на откъс от „Коридон" на Андре Жид:

„Всяка дума срещу хомосексуалността е и дума за хомосексуалността... Карикатурата, подигравката, оскърблението - дълго време единствен възможен или достъпен публичен дискурс - все пак означава, че за хомосексуалните се говори. А говоренето им е предоставяло някакъв начин да не се чувстват сами на света.

Цензурата също е разбирала това... Още в края на ХVIII и началото на ХIХ в. някои юристи са изтъквали, че е по-добре да не се дават под съд хомосексуалистите, защото публичният процес би могъл да има ефект, обратен на очаквания. Напълно е възможно точно по тази причина сексуалните отношения между партньори от един и същи пол да не са били криминализирани от Френския наказателен кодекс. Несъмнено, не защото (не само защото) Камбасарес е бил хомосексуалист, още по-малко защото Наполеон е проявявал търпимост към хомосексуалността, а по-скоро поради страха на последния от неконтролируемите ефекти на публичността, е било решено да се даде предимство на полицейските мерки и да се избягват съдебните процедури."¹⁰

В този смисъл, изглежда че социалистическата тоталитарна власт не се „гнуси" успешно да приспособява или самостоятелно да преоткрива изработените механизми за „справяне" с хомосексуалността, радикализирайки ги до степен на пълно редуциране на дискурсите за и от хомосексуалността и хомосексуалните. Хомосексуализмът се тематизира бегло единствено в медицинските речници, в енциклопедиите,¹¹ в Наказателния кодекс и по изключение - като намек за перверзните наклонности на някой западен декадент. Български автори с хомосексуално творчество или не биват издавани - Борис Шивачев с „Изобретателят", донякъде Георги Мицков или около хомосексуалните им поетически любовни обекти и мотиви се поддържа упорито мълчание от страна на редакторите и критиците - Александър Вутимски. Същата е ситуацията при превод на ценени от социалистическата идеология, но манифестирали хомосексуалността си автори като Труман Капоти, Е. М. Форстър, Кристофър Ишъруд, Оскар Уайлд и т. н., в чиито дежурни биографични бележки отсъстват каквито и да е сведения за техните сексуални наклонности. Дори в случая със знакова фигура като Оскар Уайлд, осъден именно заради хомосексуални действия, цензурата благоприлично определя присъдата му като резултат от „непристойно поведение". Този мъчителен страх от думите връща социалистическото говорене към магическите словесни практики, обвързващи дума и действие, понятие и същност, сякаш конкретното назоваване е единосъщно на акта или по неизбежност води към него.

Епизодичното „дискурсивно" участие на хомосексуализма се свежда до лаконичното определение „извратяване", а контекстуалното му представяне предполага конципирането на еднополовите сексуални действия по-скоро като „социален недъг", отколкото като явление от областта на медицината и психологията. Така напр. академичното издание на Кратка българска енциклопедия лежерно помества хомосексуализма заедно с мастурбацията, педофилията, некрофилията, содомията и т.н. в рубриката „полови извращения" като авторите на енциклопедията не срещат особени пречки при описанието на тяхната етиология и „средства за лечение": „Профилактиката на П. и. (половите извращения - бел моя) се състои в премахването на подобни влияния, целесъобразно възпитание на децата и юношите, особено през пубертета. В социалистическите страни намаляването на П. и. е закономерно явление, свързано с характера на обществения строй."¹² И това мълчаливо гравитиране около предиката „извратяване" е един от корените на неотменното табу върху хомосексуалността, което почти през целия социалистически режим оставя извън периметъра си другите отрицателни фигури на периода.. Зозите, суинговете, хулиганите и девойките с леко поведение са обществено „налични", защото в идейнополитическата координатна система на социализма се разполагат някъде в пресечните точки на „нездравото", „разложеното", но все пак нормалното. За тях потенциално остава възможността да канализират своите телесни и еротични жестове в границите на семейството, което като „основна клетка на обществото" удържа установения порядък. Хомосексуалистите го атакуват в сърцевината му - те са дълбоко неуместни поради открито и предимно хедонистичния характер на своите сексуални контакти, които и при най-добро желание не могат да бъдат вкарани в комунистическия общ знаменател на народната полза. В разграфеното, овладяло/овладяващо центробежния характер на насладата, социалистическо общество, те всъщност не би трябвало да съществуват. Затова техните действия са направени невидими и за тях не се говори, сякаш дори самото им споменаване е способно да окаже непоправимо въздействие над околните, да предизвика епидемия от заразени индивиди.

И не само чуждото, „външно" говорене за тях отсъства. В самите представители на хомосексуалното съсловие се създава една инерция на автоцензуриране, при която субектът е наясно с праговете на позволеното, без те да са не само нормативно, но и по какъвто и да е публичен начин реално дефинирани. Тези ментални структури се оказват толкова устойчиво вкоренени, че дори пост фактум, в спомените на лагерници и други репресирани за аморално поведение - на фона на героичните автобиографични разкази за танцуване на туист, слушане на западна музика и носене на тесни панталони, хомосексуалистите не се явяват никога в първо лице, а в безличната анонимност на „имаше един от обратните", „едно момче беше прибрано за педерастия" и т.н.

Това, разбира се, не означава нито че те са изцяло ликвидирани и че физическите репресии срещу тях постоянстват през целия тоталитарен период, нито че са им отнети шансовете за реализация (биографиите на „звезди" като Емил Димитров, Васил Найденов и др. лесно биха опровергали подобно твърдение), нито, дори, че обществото не е донякъде наясно със съществуването им, с местата за срещи, с наклонностите на някои известни техни представители. Става дума само за категоричната невъзможност да живеят, работят, присъстват публично, намеквайки, признавайки и манифестирайки своята хомосексуална идентичност. Системата е достатъчно гъвкава, за да използва традиционния срам на хомосексуалните, както и принципно пейоративната обществена нагласа спрямо тях, за да инкорпорира сред обичайните си репресивни мерки и стратегията на пълното им дискурсивно обезличаване. Лишаването от език, символичното унищожение се оказва най-ефективният път към фактическото асимилиране на хомосексуалните в социалистическа България.

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

Бочев, С. „Белене. Обор край Дунава", София, Наука и изкуство, 1990.

Бостанджиев, Т. „Всички обвиняеми бяха вкарани в затвора", „24 часа", 16. 02. 2004.

„Българският Гулаг", Съст. Сугарев Е. и др., София, в. Демокрация, 1999.

Ерибон, Д. „Размисли по гей-въпроса", София, Факел експрес, 2001.

Ковачев, П. „Съдят 26 души в гей дело през 1964 г.", „24 часа", 16.02.2004.

„Кратка Българска Енциклопедия. Т.IV", София, Издателство на БАН, 1967.

Минков, И. „Слънчев бряг. Лагерът на смъртта", София, Издателство на БЗНС, 1990.

„Наказателен закон", София, Наука и изкуство, 1951.

„Наказателен кодекс", София, Наука и изкуство, 1969.

„Психиатричен клиничен речник", Съст. Стоименов, Й. и др., София, Медицина и физкултура, 1988.

„Сборник на наредбите закони от 09. 09. 1944 г. до 15. 12. 1945 г.", София, Държавна печатница, 1947.

Уайлд, О. „Избрани творби. Т. I.", София, Народна култура, 1984.

Фуко, М. „История на лудостта в класическата епоха", Плевен, ЕА, 1996.

Фуко М. „История на сексуалността. Волята за знание", Плевен, ЕА, 1993.

„Хомосексуалният процес...", „Сензация", 25.11-01.12.2003.

 

1 Мишел Фуко, История на сексуалността. Волята за знание. Плевен: ЕА, 1993, с. 8 - 9

2 Виж Мариела Георгиева, „СОЦИОЛОГИЧЕСКА МОТИВАЦИЯ относно предложенията за промяна на раздел VIII от НК на Република България". В: www.soldier.hit.bg.

3 Виж „Наказателен закон", София, Наука и изкуство, 1951.

4 „Наредба закон за трудово-възпитателните общежития" - В: Сборник на наредбите-закони от 09. 09. 1944 до 15. 12. 1945. София: Държавна печатница, 1947, с. 38 - 40. Виж Приложение 1.

5 „Протокол „А" № 101 на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 05.IV.1962 г." - В: Българския Гулаг, София: Демокрация, 1991, с. 237.

6 Виж Едвин Сугарев, Цит. съч.; Стефан Бочев, Белене. Обор край Дунава", София: Наука и изкуство, 1990; Иван Минков, Лагерът „Слънчев бряг". София: Издателство на БЗНС, 1990.

7 В този смисъл интересен е паралелът между света на интернираните на Фуко и трудово-възпитателните общежития, като и в двата случая функцията на изключването се преплита с тази на трудовата принуда върху едно иначе безделно, безполезно и опасно за обществото население.

8 Наказателен кодекс. София: Наука и изкуство, 1969.

9 Сред обвиняемите са Атанас Свиленов, Васил Андреев, поетът Борислав Георгиев, преводачът от английски Георги Славов, като повечето от тях получават присъди. Набелязани са също Емил Димитров, Чавдар Драгойчев, но по една или друга причина процесът им „се разминава". Виж Сензация, 25.11-01.12.2003; Петко Ковачев, „Съдят 26 души в гей дело през 1964 г.", 24 часа, 16.02.2004; Тодор Бостаннджиев, „Всички обвиняеми бяха вкарани в затвора", Пак там.

10 Дидие Ерибон, „Размисли по гей-въпроса", София, Факел експрес, 2001, с. 170 - 171.

11 „Хомосексуализъм - насочване на половия нагон към лица от същия пол, при което педерастия е общуването между мъже.", Кратка Българска Енциклопедия. Т. IV. София: Издателство на БАН, с. 188; „Хомосексуализмът: полово извращение, характеризиращо се със сексуално влечение към лица от същия пол., Психиатричен клиничен речник. София: Медицина и физкултура, 1988, с. 356.

12 Кратка Българска Енциклопедия. Т. IV, Цит. съч.