Хомосексуализмът в България. Част II

Петя Пачкова

ЮЗУ „Неофит Рилски“

pachkova@swu.bg

 

 

През 2010 г. за първи път „темата за София прайд отстъпва първото си място по значение и брой статии в национален контекст. Сред статиите започва да се промъква скандалното спекулиране със сексуалната ориентация на определени личности от страната и чужбина. Публикуват се и някои сензационни изказвания на известни личности в текстове, лишени от дълбочина и обществена значимост.“ (Георгиев 2018) За 2011 г. изводът му е, че въпреки „по-малкия брой статии през тази година (в сравнение с предходната), разнообразието от теми е запазено“ (Георгиев 2018).

„В разглеждания период 2012 г. се отличава с най-голям брой статии и най-голямо разнообразие в тяхната тематична насоченост. Налице са множество текстове, проследяващи процеса на легализиране на еднополовите бракове по света. Разпространена е подкрепата за гей браковете от известни личности знаменитости. За първи път се появяват статии, които са посветени не само на съюзите между лица от един и същи пол, но и за правото им да осиновяват и отглеждат деца. По позитивен начин се обръща внимание на разкриването (coming out) на известни личности, сред които спортисти и политици.

Докато обикновено отразяваните събития от страната са прайда в София и различни политически скандали, през 2012 г. се съобщава и за предстоящи събития със значение за ЛГБТ общността в още един български град – Пловдив.“ (Георгиев 2018)

Наблюдава се тенденция броят на материалите в медиите да се увеличава през годините. Нараства обемът на материалите, техният тематичен обхват, дълбочината на анализа. Обръща се внимание и на съпротивата срещу правата, за които се борят ЛГБТ хората. Наблюдава се ясно изразена андроцентричност – говоренето е съсредоточено върху хомосексуалните мъже и често с назоваването им се назовава цялата общност. Хомосексуалните жени са представени самостоятелно в редки случаи.

Водещи по брой през повечето от годините са материалите, които се отнасят до събития в други страни, касаещи ЛГБТ хората. „Появяват се например новини за прайдове в други страни, медията активно следи приемането на брачното равенство по света, съобщава за целенасочено насилие срещу общността (както в чужбина, така и в България), за законодателни промени в различни държави, реакции на ключови политически фигури, на по-късен етап започват да се включват материали, свързани с правото на осиновяване“ (Георгиев 2018).

Николай Атанасов обособява „три периода в представянето на хомосексуалността в медиите от най-новата история на България – държавно-спонсорираното ѝ премълчаване до 1989 г., плахото, но все пак и по-нападателното вмъкване на темата през 90-те години на XX в., и накрая – безогледната ѝ експлоатация след настъпването на XXI в.

В последното десетилетие на XX в. ситуацията рязко се променя. Въпреки че показната хомосексуалност остава подсъдима до 2003 г., медийното табу бързо започва да се руши. В началото на 90-те българската преса все още подхожда плахо като допуска споменаването на гей личности само в жълти издания като „Диалог“, „Стандарт Уикенд“, „Нощен Труд“, по-рядко на развлекателните страници на вестник „24 часа“. 

При това публикуваните статии се отнасят предимно за чуждестранни личности.

Така хомосексуалността, ако изобщо се обсъжда, бива маргинализирана като нещо чуждо, порок на западните култури, който е несвойствен или поне рядко срещан в нашата „чиста“ нация. Присъствието на различните в публичното пространство трябва да бъде именно различно – екзотично, скандално, ненормално – за да останат те изолирани на безопасно разстояние от пиедестала на патриархалната „нормалност“. От друга, по-опростена гледна точка този подход показва българската журналистическа среда като детска градина, в която малолетни и неосъзнали себе си хулигани се нахвърлят върху по-притеснителните деца, защото последните просто не умеят да се отбраняват, а и живеят със съмнението, че може би наистина заслужават наложеното насилие.

В тази връзка, като най-знаковото събитие в посттоталитарния печат бих посочил лова на (гей) вещици, който се провежда систематично в годините на прехода. Хомосексуалността се превръща в може би най-унищожителния компромат на българската политическа и медийна сцена, защото е представяна като свидетелство за липсващ личен интегритет и за професионална слабост. Редица български политици стават жертви на гонения чрез поръчкови статии от страна на опозиционните си колеги. Тези поръчкови статии са най-често анонимни – подписани с инициалите на съответния вестник или с някакъв пошло изобретен псевдоним.

В тези материали зад проблема с хомофобията прозира по-фундаменталният проблем с мизогинизма и с полицейското охраняване на родовите роли в ареста на българския патриархат. Никъде в тях обаче не се споменава аналния секс като практика, която достатъчно много български мъже изискват от сексуалните си партньорки. Двойните стандарти в нашенските представи за сексуалността са непоклатими.

Но да се върнем отново към края на XX в. Друга тенденция в подхода на българския печат към темата за хомосексуалността през 90-те е подбирането на „обикновени“ личности от страната, които да представят някаква обобщаваща снимка на гей малцинството. Подсъзнателната (най-вероятно) цел е да се подчертае, че тези българи/българки не са „истински“ мъже, и че „обратните“ сексуални наклонности като цяло принадлежат към спектъра на женствеността, без да застрашават по никакъв начин монумента на българската мъжественост.

Вестник „24 часа“ пък поддържа постоянен дискриминационен тон, акцентирайки върху „обратната“ сексуална ориентация на редица престъпници“ (Атанасов 2009).

За първото десетилетие на XXI в. Атанасов обобщава, че „медийната видимост на хората с „различна“ сексуалност окончателно се утвърждава като множествен парадокс – нарастващата толерантност се случва на фона на буквално увреждащо стереотипизиране, отслабването на личната изолация става за сметка на личната политическа активност, задоволяването с асимилацията предотвратява истинската справедливост, а превръщането на радикалното в пазарна стока подкопава потенциала му да доведе до реални промени.

Представянето на една хомосексуална личност в печата си остава нож с две остриета – докато участието ѝ в публичния диалог е историческа крачка напред за дезорганизираното гей малцинство, самото ѝ появяване се заплаща моментално с цената на стигматизирането ѝ като различна. За щастие вече знаем, че именно този модел на себеразкриване, наречен от англоезичните гей активисти „coming out“ (излизане на открито) е доказаният път към интеграцията. Просто не е възможно да се води медийна дискусия за проблемите на гей българите, без самите те да ги идентифицират и да се самоидентифицират като техни субекти, като потърпевши. В този смисъл медийните образи на хомосексуалността днес са критично значими за подрастващите, защото те черпят информация за своето „различие“ от тях (поне в по-ранна и в по-уязвима възраст), а не от собственото си хетеросексуално (и най-често хомофобно) семейство. Почти всяко дете научава от семейния си опит и от медиите, че правилното решение е да презира хомосексуалността, а това обикновено се случва дълго преди момента, в който евентуално ще му се наложи да я признае за себе си. С това гей малцинствата се отличават от расовите и от етническите, а приличат на политическите малцинства – родителската подкрепа липсва, а самоидентификацията се случва сравнително по-късно и може да бъде прикрита при застрашаващи обстоятелства (което пък на свой ред води до обратния ефект непрекъснато да се отлага сериозният публичен дебат).

Появи се първото българско поколение гей тийнейджъри, което е в състояние да извлече значителни ползи от увеличената си видимост – поколение, в което младите могат да обсъждат проблемите си по-свободно пред приятели, както и могат да си търсят сексуални партньори и романтични връзки успоредно с хетеросексуалните си връстници. Обратната страна на тази свобода е увеличената опасност за сигурността им пред враждебните предразсъдъци на родителите им, пред агресивните им съученици, пред нападенията на скинове, бенесари и други подобни на улицата, или пред ловуващите сексуални насилници. Затова е крайно време да си дадем сметка какво научават за себе си гей децата в България. Преди 1989 г. – буквално нищо, докато не чуят от родителите и от приятелите си думата „педераст“, придружена от някакво битово-фолклорно обяснение за болни, извратени мъже, които може да те нападнат в градската тоалетна. След 1989 г. менюто им се разширява с малко позитивни и с още повече негативни алтернативи на тоталитарното „образование“. Децата виждат „скандални разкрития“ в пресата, при които обществеността възкликва колко е изненадана, че някакъв на пръв поглед „нормален“ мъж може да е гей! Виждат и стратегически подбрани от хомофобни продуценти карикатурни примери по телевизията, от които стигат до напълно логичното заключение, че не са „гей“, „мека китка“ или „педераст“. Както и второстепенни герои в чуждоезични филми, които според сценария нямат сексуален живот. Двойните стандарти в образованието, наложени върху различните деца, са неоспорими.

НИЕ научаваме гей децата да мразят себе си от ранна възраст и по този начин автоматично ги натикваме в състояние на прикритост, което изкривява всички аспекти от растежа им като личности. Изследвания, подкрепящи емпирически това твърдение, са налице в много западни държави, но не и в България, защото Националният Статистически Институт все още не е направил проучвания за каквото и да е нещо „гей“. При едно запитване на младия активист Радослав Стоянов от София през 2008 г. се оказа, че в НСИ са се въздържали през годините, защото са уважавали правото на българските граждани да пазят в тайна подобна информация. Така кръгът се затваря – враждебната медийна среда принуждава хомосексуалните българи да се прикриват, поради което не можем дори да мечтаем за някаква достоверна статистическа информация, от която да се извадят правдиви заключения, както и най-сетне да се освидетелства нуждата от ефективна защита на гей правата“ (Атанасов 2009).

„Изобщо може да се заключи, че медийната видимост като автоматичен процес на себеразкритие донася за всяка личност едновременно отложени ползи и моментални вреди (каквито са загубите на семейства, близки, наследства, работни места, социални статуси, физическа сигурност, контрол върху елементарни аспекти от ежедневния живот). Не трябва да се забравя също, че личното състояние на изолираност и невидимост може да се окаже непреодолимо дори при наличието на отчетливи и положителни публични фигури.

Българската „нормалност“ се оказва далеч от идеала за равенство пред закона между хетеросексуални и хомосексуални граждани, докато медиите продължават да тиражират изказвания на невежи господа (в моите очи направо престъпни) против „парадирането“ и „показната“ „ненормалност“.

Като изключим малкото доброволно разкрили се личности като Мариус Куркински, Камен Воденичаров и Дим Дуков, видими остават само онези, чиято различност просто не може да мине незабелязана.

В новините за престъпниците на закона никога не е нужно да се споменава сексуалната им ориентация, освен ако е „обратна“. Така стереотипите се утвърждават като най-силното оръжие, с което се охранява територията на моралния ред от претенциите на различните.“ (Атанасов 2009)

През последните години нараства толерантността към хомосексуализма в медиите. През 2022 г. в същия критикуван по-горе вестник „24 часа“ например има статия, която отразява провеждането на изложба от картини на мадони с транссексуални модели (Вачева 2022). Не се критикува и фактът, че за нея е дадена държавна субсидия, т.е. от парите и на несимпатизиращите на явлението.

ххх

Като заключение бих казала, че всички елити съдействат за развитие на потребителската психология, която поставя акцент върху удоволствието, върху задоволяването на личните нужди, дори когато са в противоречие с обществените нужди, върху правата, но не и върху задълженията на гражданина. Съдействат за развитие на порнографията и порноиндустрията, на секс туризма като алтернативни форми на задоволяване на сексуалните нужди в противовес на задоволяването им в постоянна семейна общност. Хомосексуализмът лека-полека придобива ранга на модерно явление и хората, които са в по-голяма степен конформисти, се изкушават да бъдат модерни и по тази линия.

Под влияние на всички тези фактори – активността на елитите, външните влияния, активността на самите хомосексуалисти – се масовизира толерантността сред гражданите. Но продължава да е голям процентът на хората, които имат негативно отношение към хомосексуализма.

Бележки

[1] Термините „социализъм“ и „комунизъм“ са в кавички, защото авторката е привърженичка на възгледа, че обществената система в този период е „държавен капитализъм“.

[2] Виж Великова 2008, Ефтимова, 2016; Писанкънева 2015 и други автори, които се цитират в статията.

[3] Виж Добрева 2008, 2009, 2010, 2011.

Литература

Атанасов, Н. 2009. Медийната видимост на хомосексуалността като парадокс. Либерален преглед [онлайн], 30 ноември. Достъпно на: https://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/753-2009-11-30-10-42-54 [Посетен на 26.12.2022].

Вачева, М. 2022. С полиция откриха изложбата с транссексуални, отвън се изви хоро. 24 часа, 9 март.

Великова, С. 2008. В 21-ви век сме вече – шарено е. Любословие, 9, 67-87.

Георгиев, А. 2018. Мониторинг и анализ на отразяването на ЛГБТ общността в онлайн вестника „Дневник“. Медии и език [онлайн], 22 декември. Достъпно на: http://medialinguistics.com/2018/12/22/lgbt-community-dnevnik/ [Посетен на 26.12.2022].

Груев, М. 2009. Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944–1989 г.). Либерален преглед [онлайн], 7 декември. Достъпно на: http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/762-19441989 [Посетен на 26.12.2022].

Добрева, Е. 2008. Сексуалните малцинства: хомосексуални, бисексуални, транссексуални мъже и жени (Критически лингвосемиотичен анализ по материали от български вестници). Любословие, 9, 13-45.

Добрева, Е. 2009. Толерантност, нетолерантност и нулева толерантност в съвременния български печат: Критически лингвосемиотичен анализ. В. Търново: Фабер, 2009.

Добрева, Е. 2010. За медийния образ на хората от ЛГБТ общността. В: Кирова, М., Славова, К. (състав.) Идентичности в преход: Род, медии и популярна култура в България след 1989 г. София: Полис, 76-92.

Добрева, Е. 2011. Масмедийно демонизиране: основни обекти и техники в българския печат. В: Изследване на медиите: Студии, статии, есета. Шумен: Унив. изд. „Епископ Константин Преславски“, 196-228.

Ефтимова, А. 2016. Двойственият език в медиите: езикът на политическата коректност vs езика на омразата. София: Просвета.

Ковачев, П. 2018. Всенародният любимец Георги Парцалев и проклятието да си гей в НРБ. София: Труд.

Писанкънева, М. 2015. Училища за всички? Положението на лесбийки, гей, бисексуални, трансджендър и интерсекс, ученици и учители в българските училища. София: Фондация „Ресурсен център – Билитис“.

Попова, Г. 2009. Забраненият език – от дискурсивното обезличаване до фактическата асимилация на хомосексуалните в България в периода 1945–1989 г. NotaBene [онлайн], 2. Достъпно на: http://notabene-bg.org/read.php?id=13 [Посетен на 26.12.2022].

Хитова, М.-С. 2017. Първи по рейтинг, последни по толерантност: как ЛГБТИ тематиката е приета в българското училище, Marginalia [онлайн], 21 март. Достъпно на: https://www.marginalia.bg/aktsent/parvi-po-rejting-posledni-po-tolerantnost-kak-lgbti-tematikata-e-prieta-v-balgarskoto-uchilishte/ [Посетен на 26.12.2022].

Pisankaneva, M. 2005. The Forbidden Fruit: Sexuality in Communist Bulgaria, LiterNet [online], 8 July, 7 (68). Available at: https://liternet.bg/publish14/m_pisankyneva/forbidden.htm [Accessed 26 December 2022].

Refеrences (transliterated)

Atanasov, N. 2009. Mediinata vidimost na homoseksualnostta kato paradoks. Liberalen pregled [online], 30 November. Available at: https://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/753-2009-11-30-10-42-54 [Accessed 26 December 2022].

Dobreva, E. 2008. Seksualnite maltsinstva: homoseksualni, biseksualni, transseksualni mazhe i zheni. Liuboslovie, 9, pp. 13-45.

Dobreva, E. 2009. Tolerantnost, netolerantnost i nuleva tolerantnost v savremennia balgarski pechat: Kriticheski lingvosemiotichen analiz. V. Tarnovo: Faber, 2009.

Dobreva, E. 2010. Za mediinia obraz na horata ot LGBT obshtnostta. In: Kirova, M., Slavova, K. (eds) Identichnosti v prekhod: Rod, medii i populiarna kultura v Balgaria sled 1989 g. Sofia: Polis, pp. 76-92.

Dobreva, E. 2011. Masmediino demonizirane: osnovni obekti i tehniki v balgarskia pechat. In: Izsledvane na mediite: Studii, statii, eseta. Shumen: Univ. izd. „Ep. Konstantin Preslavski“, pp. 196-228.

Eftimova, A. 2016. Dvoistveniat ezik v mediite: ezikat na politicheskata korektnost vs ezika na omrazata. Sofia: Prosveta.

Georgiev, А. 2018. Monitoring i analiz na otraziavaneto na LGBT obshtnostta v online vestnika Dnevnik. Medii i ezik [online], 22 December. Available at: http://medialinguistics.com/2018/12/22/lgbt-community-dnevnik/ [Accessed 26 December 2022].

Gruev, M. 2009. Komunizam i homoseksualizam v Balgaria (1944–1989). Liberalen pregled [online], 7 December. Available at: http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/762-19441989 [Accessed 26 December 2022].

Hitova, M.-S. 2017. Parvi po reiting, posledni po tolerantnost: kak LGBTI tematikata e prieta v balgarskoto uchilishte, Marginalia [online], 21 March. Available at: https://www.marginalia.bg/aktsent/parvi-po-rejting-posledni-po-tolerantnost-kak-lgbti-tematikata-e-prieta-v-balgarskoto-uchilishte/ [Accessed 26 December 2022].

Kovachev, P. 2018. Vsenarodniat liubimets Georgi Partsalev i prokliatieto da si gei v NRB. Sofia: Trud.

Pisankaneva, M. 2005. The Forbidden Fruit: Sexuality in Communist Bulgaria, LiterNet [online], 8 July, 7 (68). Available at: https://liternet.bg/publish14/m_pisankyneva/forbidden.htm [Accessed 26 December 2022].

Pisankaneva, М. 2015. Uchilishta za vsichki? Polozhenieto na lesbiiki, gei, biseksualni, transdzhendar i interseks, uchenitsi i uchiteli v balgarskite uchilishta. Sofia: „Resursen tsentar – Bilitis“.

Popova, Г. 2009. Zabraneniat ezik – ot diskursivnoto obezlichavane do fakticheskata asimilatsia na homoseksualnite v Balgaria v perioda 1945–1989. NotaBene [online], 2. Available at: http://notabene-bg.org/read.php?id=13 [Accessed 26 December 2022].

Vacheva, М. 2022. S politsia otkriha izlozhba s transseksualni, otvan se izvi horo. 24 chasa, 9 March.

Velikova, S. 2008. V 21-vi vek sme veche – shareno e. Liuboslovie, 9, pp. 67-87.