NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Тялото, оковаване. Жените в романите на Милан Кундера

Брой
№ 13 (2010)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Анжелина Пенчева

Милан Кундера е автор, който не се нуждае от представяне, още повече у нас, където към днешна дата са издадени повече негови романи, отколкото на родния му език в родната му страна. Все пак нека припомним, че става въпрос за един от най-оригиналните съвременни романисти, създател на нестандартна романова поетика, която, оперирайки едновременно с художественото и нехудожественото в наратива, съумява смайващо универсално и всепроникващо да предаде смислите на сложния свят, в който живеем през последните десетилетия. По подобен универсално-универсалистичен начин са конструирани, именно конструирани, и женските образи в прозаичния комплекс на Кундера, бидейки на свой ред инструмент за конструиране на философско-поетистичната кундеровска картина на света1.

Добре известна и в немалка степен очевидна е констатацията, че персонажите на Милан Кундера са всъщност персонажи-идеи, персонажи-функции, обслужващи определени философеми и митеми. Те са почти лишени от каквато и да било визуализация, а доколкото се описват - оскъдно, но затова пък с разтърсваща въздейственост - психическите и емоционалните им състояния, това се прави само в услуга на философизиращата тезисност на романовото повествование.

Казаното важи с пълна сила и за женските персонажи в Кундеровите романи. Те също са герои-схеми, герои-знаци (неслучайно в оригинална анализационна интерпретация една от най-оригиналните героини на Кундера е наречена Знакът Тамина, (7). Но освен това още от пръв прочит прави впечатление, че, с малки изключения, и то от текстове, датиращи предимно от последните две десетилетия, а не от десетилетията на съществуване на тоталитаризма в Чехия, женските образи в романите му са и второстепенни, подчинени на мъжките, функция на мъжките. Сюжетите се създават и движат от, чрез и заради мъжките персонажи. Ако у Кундера често се появява, пък макар и в травестийно-пародиен дискурс, мотивът за човека като демиург, като конкуриращ самия Бог, то и тази, била тя и иронизирана, активност се вменява само на мъжките персонажи. Жената се явява помощно средство за самоутвърждаване, саморефлексия, самоосмисляне или самодеструкция на мъжа, тя не притежава собствен космос. Дори когато героините на Кундера са интелектуалки или творци с несъмнено сложна душевност, животът им се направлява, а и изчерпва, почти изключително от съсъществуването им с техните мъжки протагонисти. (Характерна в това отношение е сцената от романа "Непосилната лекота на битието", в което невъзможността на героянията на Тереза да съществува без Томаш господства над нея дори и в съня й.) Впрочем, прави впечатление, че ако на мъжете в романите са отредени повече или по-малко демиургични професии или професии за посветени (лекар, композитор, свещеник), женските професии са свързани обикновено със служенето (сервитьорка, медицинска сестра) или имитирането (фотографка, художничка). На пръв поглед като че ли от тази схема се отклонява героиня като Сабина от "Непосилната лекота на битието" - еманципирана, реализирана и независима млада жена, която владее живота си и не позволява негова ос да бъдат отношенията й с мъжете в него; напротив - доминира и управлява тези отношения. В действителност обаче Сабина е андрогинен, даже преобладаващо андроиден образ, дегизирано като жена повторение и продължение, макар и антитезно, на главния герой Томаш. Сабина всъщност живее онзи невъзможен алтернативен живот, за който Томаш напразно мечтае. Обратно на женския архетип на устременост към вътрешното, затвореното, интимитета, Сабина е "една жена, която не може да намери никъде покой", чието битие е "бяг за вечни времена". (Само)отрицанието на всичко изначално битийно женско в живота й размива този живот, той се разпръсва без следа във времето и пространството, Сабина се удавя в лекотата на битието си.

Женските персонажи у Кундера не само са контрапункт на мъжките, но и женскостта им е проблематизирана, недостатъчна. Лишени са от изначални атрибути на женското като майчинството например. Много от героините на Милан Кундера са бездетни и това едва ли е само ход за избягване на сюжетно разпиляване, за съсредоточаване около по-важни послания. В един от малкото случаи на осъществена бременност бъдещата майка се вълнува единствено от възможността да "оползотвори" този факт комерсиално, а и много скоро умира заради нелепа случайност, всъщност може би не толкова нелепа и не толкова случайност ("Валс на раздяла"). Ако пък героините имат деца, те в повечето случаи са нежелани, или просто прието заради конвенциите странично обстоятелство в живота им, което не придава нито смисъл, нито пълнота на този живот, камо ли да е негов център. Интересна е у Кундера двойката майка-дъщеря. Дъщерята не е продължение на майка си, а често пъти просто една от "другите", от нежелания и непонятен външен свят, конфликтно или неприязнено настроена към майка си, или пък е отблъскващо повторение на гротескно-агресивната майка. И. Кратохвил откроява фигурата на "несимпатичната майка" в разглежданите романи, като заключава, че "несимпатичните майки са там, за да могат техните дъщери в сблъсъка с тях да изберат своята идентичност" (4). Кошмарен символ на антимайчинството е изнасилването, а после и убийството на Тамина от тълпата извратени деца на призрачния сюрреалистичен остров във финала на "Книга за смеха и забравата", но нека отбележим, че в ставащото на острова Тамина открива и морбидна наслада, приема го, навярно заради чувството, че го заслужава или че бягството й от неприемливия свят заслужава именно такъв екстремно уродлив край.

Кундеровите жени нямат и дом, или по-точно формално имат такъв, но той или е напълно абстрактен, безличен, или е обратното на архетипалния дом, не дава защита и утеха, а, както и външните пространства, на които се явява продължение, генерира тревога, чувство за съпротива, за провал.

Жените се оказват негодни и непълноценни дори в любовта, където (всъщност не само там, а в социума изобщо) са почти винаги мъченици и страдалки, в най-добрия случай - провалени и подиграни. Дори когато обича съдбовно, кундеровската жена е неприемана и ненужна; дори когато тя самата е обичана съдбовно, е неразбрана. Често обаче любовта се изплъзва, тя е просто невъзможна, женската любов "се крепи единствено на волята" ("Безсмъртието"). Вероятно затова, както вярно забелязва И. Кратохвил, жените при Кундера са бегълки, те "накрая бягат от мъжкия свят" (4). Агнес от "Безсмъртието" се изживява като "несолидарна с човешкия род". Все пак Милан Кундера внушава, че разпадът на женския свят прави невъзможен и мъжкия свят - Томаш от "Непосилната лекота на битието" на два пъти последва своята Тереза в бягството й от света - втория път вече и в бягството от живота. Нещо повече - в един от по-късните си "френски" романи "Безсмъртието", който според мен е вторият фокус и полюс на откривателството във формата и поетиката на романа при него, и който е един от малкото негови текстове, където натежава опитът светът да бъде видян повече през погледа на жената, а самата жена - повече през душевността, а не през телесността си, писателят чрез героя си Пол казва: "Жената е бъдещето на мъжа. Това означава, че светът, някога създаден по образа на мъжа, ще се нагоди към образа на жената. Колкото по-механичен и метален, техничен и студен става, толкова повече ще се нуждае от топлината, която само жената може да му осигури."

Друго общо за женските фигури в романите на Кундера е тяхната статичност, неизменност, която може би най-добре е формулирал А. Кьосев, наричайки Тереза от "Непосилната лекота на битието" "онтологична капка", която пропада тежко през пластовете на битието (6).

Дори когато в текстовете на писателя жената за известно време е предмет на култ, този култ в крайна сметка се срива с гръм и трясък. Бланка (значещо име) от ранната новела "Сестро на моите сестри" (която Кундера не позволява да бъде включвана в преизданията на цикъла "Смешни любови") от бленуван ангел на човечността и женствеността се оказва повърхностна и глуповата женичка, а Луция (отново значещо име, със сходна семантика) от романа "Шегата", девицата, обожествяваната от героя Лудвик през целия му съзнателен живот като единственото неопетнено и светло нещо в него, се оказва многократно изнасилвано момиче от социалното дъно, превърнало се в изхабена жена, която той след години дори не може да познае (както и тя - него).

Важна, всъщност несъмнена, доминанта в смисловото "правене" на женските образи у Кундера е женското тяло, женската телесност. Темата за телесното/телесността, и по-точно за "непримиримия дуализъм между душата и тялото" ("Непосилната лекота на битието") и за "метафизичната безполезност на човешката телесност" ("Смешни любови", новелата "Симпозиум"), присъства неотменно и натрапчиво в романите на Милан Кундера, нещо повече - тя е една от приоритетните теми в неговите текстове. Още от най-ранните му новели телесността е положена и вложена не като страничен и вторичен атрибут на героите, нито като стилистично средство за придаване на плът и пластичност на описваните събития, а с цялата си непосилна онтологична тежест, с цялата си непоклатима категориалност. Телесното и неговите проявления са за Кундера едновременно контрапункт на проблемите на етоса, морала, абстрактната духовност, и философски проблем сам по себе си, а неведнъж и сюжет сам по себе си. Въпреки че една от спецификите на писането-Кундера е да не описва изобщо конкретния физически облик на персонажите си, телесността е неотделима част от тези персонажи, те се изживяват и действат в, чрез и през нея и дериватите й като еротиката, голотата, болестта... Най-типичен в този смисъл е романът "Непосилната лекота на битието". Не случайно две от седемте глави на романа носят едно и също недвусмислено заглавие - "Душа и тяло" ("Тялото" се наричат и две от главите в "Безсмъртието"). Телесното тук е подчертано чрез допълнителни познати или оригинални мотиви като огледало, фотографиране (тоест - улавяне, покоряване, пленяване на телесността, мнима победа над нея), декориране с ексцентрични, но всъщност тежко символни предмети. Веднага и натрапчиво прави впечатление, че осъзнаването и изживяването на телесното е характерно преди всичко за женските образи в този и в другите романи на Кундера. Така например героинята Тереза съществува в романовата смисловост на "Непосилната лекота на битието" всъщност само като илюстрация на въпросния изначален дуализъм. Персонажното й естество е форматирано само от два вектора - ирационалната и точно затова безусловна в своето мъченичество любов към Томаш, и аверзията й към телесjостта. Не само собствената й телесност, изтикваща и оспорваща душевността й, "телесност, оказала се недостатъчна да запази само за нея любимия мъж", но и чуждата телесност е за Тереза „непосилна тежест"; и дори не просто чуждата, а изобщо телесността, телесността като такава (но все пак - особено телесността на другите жени). Жените са представени в романите на Милан Кундера с редуцирана, осакатена женскост, но освен това те са измъчвани от женскостта си, от женската си психея и телесност. За разлика от мъжа жената "не е способна безгрижно да забрави тялото си. Това започва още от шока от първото кръвотечение; тялото внезапно се оказва там, пред нея, и тя стои като техник, комуто е възложено да задвижи малък завод - всеки месец трябва да си слага тампони, да гълта хапчета, да намества гърдите си в сутиен, да е готова да се възпроизвежда. ...Женското тяло... колкото по-ненужно става, толкова по му личи, че е тяло - тежко и присъстващо, подобно на стара, обречена на събаряне манифактура, в която Азът на жената е принуден да стои до края в качеството си на портиер" ("Безсмъртието").

Във вездесъщия мотив за женската телесност в романите на Кундера се срещат и сблъскват архетипалният семиозис на този мотив и вписаността, а може би невписаността, невъзможността за вписване на женското в конкретната социално-политическа реалност на актуалния свят. Телесното и проявите му у Кундера са безрадостни, дори мъчителни, изтезаващи душата, защото всъщност представят метонимично цялото присъстващо социално зло. Така например за Тереза съветската инвазия от 68-а година е тъждествена на експонирането на голотата на нудистки плаж. Тежката й екзистенциална криза намира израз в чисто физиологически състояния, в неистово желание да се самонаранява физически. Тереза често сънува кошмари, в които предметът на ужаса са заобиколили я отвсякъде живи и мъртви тела (при което мъртвите са страшни не с факта на смъртта си, а с това, че, макар и трупове, продължават да чувстват и изпитват физически състояния, да имат физиологични нужди - тоест, за Тереза отпада и последната надежда поне чрез трансценденталното бягство, смъртта, да победи ненавижданото си тяло, да се избави от него). В самоотречението си тя се самоизнасилва, използвайки като инструмент тялото на случаен мъж. Неслучайно и Лудвиг Ян от "Шегата" избира като средство да отмъсти на някогашния си партиен екзекутор, преобърнал живота му в деградираща, унищожителна посока, хладнокръвното, без-душно физическо обладаване на неговата съпруга. И тъй като героинята едва много по-късно осъзнава реалната символност на въпросната любовна, или по-точно анти-любовна сцена, а по време на протичането й не се усъмнява нито за миг, че става дума за акт между двама силно влюбени, това е може би една от най-безпощадните в световната литература сцени на унизяването на женската личност чрез унизяването на нейната телесност.

Изобщо, у Кундера женското тяло става топос на унизеността и угнетеността на човешкия индивид. В "Книга за смеха и забравата" тялото на вцепенената от страх преследвана от тоталитарната власт млада редакторка се привижда на героя като "транжираното тяло на юница, окачено на кука в магазина". Естетическите открития на европейския и в частност чешкия сюрреализъм за "тялото (и телесността" като пространство на себе-опитността и соматичното присъствие в света" (1, с. 37) при Кундера са усвоени и доразвити в сюрреалистична експресия.

Кундера, от една страна, мисли жената като вечен архетип, но се оказва, че този архетип бива разграден, обруган и поруган, когато жената е прикована към социума, и особено към политизирания социум на ХХ век.

В едно изнасилващо и изнасилило всички положителни архетипове общество са изкривени и изнасилени и всички прояви на женско-мъжката интимност. Макар тайната на рецепционния феномен ултраинтелектуалният, наративно елитарният Кундера да бъде четен като масов автор да е вероятно в наситеността на текстовете му с ексцентрични еротични сцени, при него еротиката е студена, враждебна, клинична, тя не предизвиква нито възбуда, нито емоция, не е дори порнография, а антиеротика. Дори обсебеният от женските тела Томаш ги използва по-скоро за безпристрастен анализ на женската душа и на мъжко-женските игрови отношения. В света на унифицираната, та дори и забранена индивидуална духовност травматичната телесна сексуалност е само поредният лакмус за травматичността, болестността на обществото.

ххх

Когато избирах заглавие на статията си, се заиграх, отначало чисто формално, с известното заглавие на студията на Милена Кирова от съвместния й проект с Емилия Дворянова "La velata" (2). Но в действителност тази студия, както и послесловът към по-новото издание на новелата, ми подадоха доста ключове към избраната тема. Кирова вижда като примарна характеристика на женското "способността му да съществува синхронно и самотъждествено през праговете на времето" (3, с. 267). В митично-архетипалния женски свят "историята, властта, държавните институции присъстват като тътен от външното. Те са другият свят, винаги деструктивен с нелепата си абсурдност, заплашително надвесен над интимното свое" (3, с. 268). В паметно-травматичния свят на Кундеровите романи онзи друг свят се е стоварил, проникнал е отвсякъде в по дефиниция интимното женско пространство. Кундеровите жени искат да бъдат и привидно са извън политиката и историята (не Сабина, а Франц крачи във Великия поход), но търпят диктата им. Затова са метафорично оковани в телата си, които стават за тях клетка в клетката, затвор в затвора, диктат в диктата.

 

Литература

 

1. Vojvodík, J. Imagines Corpotis. Tělo v české moderně a avantgardě. Host, Brno, 2006.

2. Дворянова, Е., М. Кирова. La Velata. Тялото, разковаване. ИК "Фенея", С., 1998.

3. Кирова, М. Емилия Дворянова - те(к)ст на модерното. Послеслов. - В: Е. Дворянова. Passion или смъртта на Алиса. La Velata. Изд. "Обсидиан", С., 2005, 257-286.

4. Kratochvil, J. Ženy Milana Kunderu. Stlpček. - Respekt, 01.04.2009. Цит. по електронен вариант: 5. http://www.salon.eu.sk/article.php?article=995-zeny-milana-kunderu-stlpcek, 10 октомври 2009.

6. Кьосев, А. Смътният. /За романа на Милан Кундера "Непосилната лекота на битието"/. Сп. "Панорама", год. VІІ, 1991, кн. 1-2.

7. Спасова, К., М. Димитрова. Знакът "Тамина" на Милан Кундера. - електронна публикация на 07 май 2004 г., 8. http://www.litclub.com/library/kritika/mdimitrova/kundera.htm

 

Доц. д-р Анжелина Пенчева е преподавател във Филологическия факултет на ЮЗУ "Неофит Рилски"

1 Едва след написването на този текст попаднах на кратката колонка в сп. "Респект", написана от големия съвременен чешки прозаик Иржи Кратохвил по повод 80-годишнината на Милан Кундера, озаглавена "Жените на Милан Кундера". Там открих потвърждение на това свое съждение, а именно, че досега неексплоатираната тема за женските роли е всъщност неизползван и в същото време важен ключ към неговите романи (вж. Кратохвил 2009).

 

comments powered by Disqus