NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Детство и юношество – мъките на /не/вярата (Из книга за Б. Ръсел)

Брой
№ 13 (2010)
Рубрика
Подиум
Автор
Камен Лозев

 

Бележка на редактора

 

Доц. Камен Лозев работи върху нова книга за живота и творчеството на Бъртранд Ръсел в периода 1872 - 1921 г. Амбицията на Лозев е както при Витгенщайн (виж Лозев, К, Ранният Витгенщайн - живот и философия, С., 2009) - да се проследи „жизнената траектория" на Ръсел през първите му петдесет години в съответствие с развитието му като философ, математик, социален активист и мислител. Известно е, че още на четири години Ръсел остава кръгъл сирак и това трагично обстоятелство има своите последици през целия му живот. Ръсел обаче получава блестящо образование по математика и философия в Тринити колидж, Кеймбридж, и се налага като един от най-оригиналните мислители рационалисти на двадесети век. Той е познат и като философ, и като математик, и като историк, и като моралист, и като журналист... Ръсел е универсалният мислител, получил Нобелова награда през 1950 г. с определението „гласът на свободния Запад". Всестранните му интереси, вечната му „отвореност" към нови и нови знания, способността му да анализира и обобщава факти от най-различни области, да открива парадокси и създава афоризми, които не можем да забравим, го превръщат в най-яркия интелектуалец и може би най-популярната фигура на размирния двадесети век.

Ръсел не е само мислител. Той е активен борец за граждански права по време на Първата световна война и особено в годините след Втората световна война, когато заедно с други учени и общественици свързва името си с борбата за мир и ядрено разоръжаване, с мощните западни движения за разведряване на международните отношения в условията на Студената война.

Откъсите от книгата на Камен Лозев по-долу ни връщат към т. нар. formative years, годините на формиране личността на младия Ръсел, към вътрешната драма в търсенето на Бог и религиозна вяра, борба, завършила в крайна сметка с радикален атеизъм, продължил линията на светския му кръстник Джон Стюърт Мил. Откъсите разкриват и първите любовни трепети на юношата Ръсел, срещата му с първата съпруга Алис Пиърсол Смит и, разбира се, религиозния екстаз, който изпитва от първата среща с математиката и надеждата за постигане на сигурно знание.

 

 

Глава втора. Детство и юношество - мъките на /не/вярата

 

...

3.

 

Не бях си въобразявал, че съществува такова сладко,

превъзходно нещо в света...

то бе така завладяващо като първата любов.[1]

Бъртранд Ръсел

 

Едно от най-значимите събития в живота на Бърти в периода до приемането му в Кеймбридж настъпва, когато е на единайсет години. Това е събитие, запомнено за цял живот, и макар че автобиографията е пестелива за него, смятам, че то е в основата на всичко, с което Ръсел остава в историята на науката. Франк вече е завършил Уинчестър и чака да заеме мястото си в колежа Балиол, Оксфорд. Докато скучае в Пемброук Лодж, Франк решава да запознае малкия си брат с Евклидовата геометрия. За Бърти събитието се превръща във върховно преживяване и всички биографи на Ръсел цитират пълните му с екстаз думи от автобиографията: „Това бе едно от великите събития в моя живот, толкова поразително, колкото първата любов. Не бях си въобразявал, че в света има нещо толкова възхитително."[2] Франк също е впечатлен от случката и в оцелелия му дневник откриваме подробности за нея. Той преподава на малкия си ученик по книгата на Хотри „Въведение в елементите на Евклид" (AnIntroduction to the Elements of Euclid ). Първият урок е на 9 август 1883 г. В края на този ден Франк съобщава, че Бърти „наистина се справя много добре... преминахме половината дефиниции - той несъмнено ще впечатли своя учител"[3] През следващите седмици Бърти буквално поглъща книгата пред учудения поглед на Франк, който в края на заниманията възкликва: „С Бърти минахме тази вечер дванадесетата пропозиция и така завършихме книгата на Хорти; той ги мина всички с много голям успех и ми се струва, че напълно ги разбра - аз съм много горд с моя ученик."[4]

 

Какво е онова, което в геометрията - и по-общо, в математиката, - изведнъж завладява Бърти? Защо тези първи занимания с брат му го впечатляват така, че споменът за тях остава вечен? Според мен още в тази юношеска възраст Ръсел формира отношение към математиката, граничещо с мистицизма, който в есета и книги по-късно непрестанно ще се опитва да рационализира. Няма съмнение, че дългите самотни размисли в градината на Пемброук лодж са обхващали и въпросите за възможностите на разума, за битието на мислите и реалността на спомените, за „съществуването" на хората, които обичаш, след смъртта им, за общуването с тях. Всичко това се е вплитало в общия поток на религиозните разкази за светците, ангелите и чудодейните истории за Христос. В този смисъл „душата" на Бърти е била подготвена за заниманията с Франк. Обаче онова, с което геометрията наистина го поразява, онова, което предизвиква възторга му и го кара да я съзерцава със смесено чувство на удивление и опиянение, е абсолютната строгост и рационалност, ритмичното, последователно завладяване на нови и нови пространства от истини и интуитивни очаквания чрез малко на брой аксиоми. Това е преживяване от друго естество, за него той все още е не е имал опит. Възбудата, а у някои страстта, от религиозните разкази е причинена от въображението, фантазията, измислицата и странното, но сладко сбъдване на мечтите. Възбудата от геометрията е по-скоро съзерцание на една строга ледена красота, съразмерност, кристално ясен ред, подчинен на правила и затова достъпен със средствата и усилията по-скоро на разума, отколкото на въображението и интуицията. Още от тази ранна възраст Ръсел изпитва страст към тези изцяло рационални машинации и дейности, към тези операции на разумните и дискурсивни стъпки, към тази мистична красота на геометрията, преживявана по много особен начин. Вероятно това специфично ръселианско преживяване на математическите истини, на тяхната изключителна природа и валидност дава основание на Алфред Еър да запише в книгата си „Бъртранд Ръсел", че въпреки своя атеизъм Ръсел всъщност носи дълбоко религиозна душа.

 

Пленен от чудесата на геометрията, от способността й да доказва нещата, да извежда от истинността на едно твърдение истинността и на редица други, като спазва определени правила, Ръсел много бързо усвоява техниката на математическите операции. За него геометрията е като откровение свише, завладяващо, опияняващо. В този момент момчето вероятно си е задавало и въпросите, които преди много години са вълнували Лайбниц: дали и други неща не са податливи на строгите математически доказателства; дали споровете между хората не могат да се разрешат окончателно и по убедителен за всички начин, както става при математическите задачи. „Надявах се, пише Ръсел, че с времето ще се появи математика на човешкото поведение толкова точна, колкото математиката на машините. Надявах се на това, защото обичах доказателствата (demonstrations) и в повечето случаи този мотив превъзхождаше желанията, които също чувствах, да вярвам в свободната воля."[5]

 

Колкото и опияващи да са красотите и възможностите на геометрията обаче, Бърти не оставя без внимание един недостатък, който при цялата наслада от откриването на Евклидовата геометрия прилича на капка катран в кацата с мед. Недостатъкът се състои във факта, че истинността на твърденията се доказва от аксиомите, но какво доказва истинността на самите аксиоми? През цялото време Франк не обелва и дума за това, а когато въпросът най-сетне е изстрелян от Бърти, Франк предлага чисто прагматични аргументи: ако не приемем истинността им, невъзмутимо казва той, просто няма да продължим уроците. Бърти, разбира се, е разочарован, но в името на математиката безропотно приема всичко. През следващите десетилетия надеждата този въпрос да получи по-добър отговор от отговора на Франк определя работата му в областта на основанията на математиката и усилията му с Алфред Норт Уайтхед над Principia Mathematica. Още в тази възраст обаче в съзнанието му се врязва един особен идеал, идеалът за сигурното знание, което трябва да бъде постигнато. Нещо, което по-късно ученикът му Витгенщайн критикува като мотив за заниманията с наука.

 

4

Основният резултат от епизода с геометрията и преподаването на Франк за младия Ръсел е укрепването на рационалното начало. Веднъж осъзнал силата на аргументите, на доказателствата, той сега се стреми да систематизира всичко в живота си и от новата гледна точка да осмисля получените знания. В къщи домашни учители го занимават по различни предмети. Те непрестанно се сменят и това му дава възможност от малък да взаимодейства с повече хора на знанието и да извлича максималното от тях. Че те са преподаватели с възможности, които насърчават Бърти да постига успехи в изучаването най-вече на езици, история и математика, говорят сами по себе си фактите. Още от най-ранна възраст, от тригодишен, Ръсел владее превъзходно немския като английския[6]; френския познава по-слабо, но изобщо няма проблеми с четенето на френски автори или с писането на есе на френски език. Ученето на езици развива феноменалната му памет - изключително важен момент при изучаването на математиката във формата, в която тогава я преподават в Кеймбридж. Интелектуалните способности на Ръсел още в тази ранна възраст привличат вниманието и на роднините, и на учителите му. Един от тях дава на момчето обща представа за не-Евклидовата геометрия - предмет, който по това време дори професори математици не познават.

 

В тази детско-юношеска възраст се случва и друго събитие с първостепенна интелектуална важност. Един от домашните учители запознава Бърти с книга, която смята за важна и която подробно обсъжда с ученика. Нейното заглавие е Common Sense of the Exact Sciences с автор С. Клифърд. Книгата оказва огромно влияние върху Ръсел. По-късно той си спомня, че я е прочел наведнъж „... със страстен интерес и с опияняващо удоволствие intoxicating delight от интелектуалното прояснение."[7]

 

Четенето на Клифърд окончателно изгражда и утвърждава собствената му позиция, нагласата, която от този момент винаги следва. Това е убедеността във върховенството на разума над интуицията, традицията, авторитета или каквито и да е други начини за постигане на истината. Това е изкристализираната след много самостоятелно мислене нагласа, която отхвърля вярата в каквото и да е при липсата на основателни причини, нагласата да не основаваме поведението си единствено на емоции или ирационални мотиви. Тази нагласа според Ръсел се отнася не само до математиката или науката, но и до всяка сфера на живота. Когато книгата е преиздадена през четирсетте години на двайсти век, Ръсел написва предисловие към нея, обяснявайки защо е била толкова важна за него в юношеските му години. „Клифърд, пише той, - е повече от математик, той е философ... той вижда цялото знание - дори най-абстрактното - като част от общия живот на човечеството, ангажирано в усилията да стане животът по-значим, по-рационален и по-щастлив."[8] Клифърд насърчава убедеността на Ръсел, че само разумът е основата на всяка здрава вяра, че математиката е идеалът на всяко знание, към което трябва да се стремим. В светлината на тази вяра:

 

„...е възможно да се вярва, че човешкият род прогресивно ще стане по-човечен, по-толерантен и по-просветен... в този благотворен процес рационалното знание трябва да е главното средство, а математиката, като най-завършения вид рационално знание, трябва да е в челните редици. Това е вярата на Клифърд и моята вяра, когато най-напред прочетох неговата книга; сега, като прелиствам отново нейните страници, призраците от старите надежди се надигат да ми се подиграват."[9]

 

С книгата си Клифърд дава на Ръсел „категоричен императив", неотклонно следван в бъдеще: „Погрешно е който и да е, когато и да е и където и да е да вярва в нещо при недостатъчни свидетелства." Императивът е ценен и силен поради факта, че е синтез както на интелектуални, така и на морални принципи. Да следваш истината, е не само епистемологичен дълг, но и същностно морален акт. В различни варианти тази мисъл много често се появява в творбите на Ръсел. Да доказваш истината, е не само интелектуално удоволствие, но и морално задължение.

 

Сега едва ли е трудно да се досетим по какъв начин четенето на подобни книги се съчетава със стремежа на лейди Ръсел да възпита своя внук в благочестиво религиозен дух. Очевидно желанието й да му осигури в домашното образование най-добрите учители с напредничаво мислене и настояването същевременно за строго религиозната му образованост е смесване на огъня с вода. Младият Ръсел дълго носи в душата си сблъсъка на двете начала: колко болезнен и дълготраен е той, личи от изповедите му, когато, вече над деветдесет годишен, пред камерите на телевизията изповядва мъките на вътрешната си борба за вяра в Бога.[10]

 

Още от тригодишна възраст Бърти има пред себе си примера на своята баба, изцяло отдадена на християнската вяра и благочестие. Отначало нейната отдаденост го е изпълвала с възхищение. С годините обаче образованието му напредва и интелектуалното любопитство завладява юношата. Идва момент, когато стремежът да се изяснят основанията на религиозната вяра става неудържим. В новата ситуация лейди Ръсел е безпомощна - като всеки религиозен човек вярата й е искрена и всеотдайна, но сляпа. Любовта е крайното й основание и за нея то е напълно достатъчно. За жалост любовта не е интелектуална категория, не е елемент в математическите доказателства, нито в научните аргументи, с които внукът й все повече борави и чрез които все повече разбира значението на рационално-мисловната дейност, по-близка до понятието истина, отколкото до понятието вяра. Така се появяват кълновете на съмнението и по-късно на невярата.

 

На този ранен етап от своето умствено развитие Бърти стига до саморефлексия: осъзнава, че насоката, която мислите и изводите му следват, ще доведе до сблъсък с баба му и „моите хора" (my people), както нарича в автобиографията си обитателите на Пемброук Лодж. Дали защото се чувства малък и слаб или по други причини, но той възприема поведение изцяло в конформистки дух: не обелва и дума за собствените си възгледи, буквално „погребва" за другите вътрешния си живот. „Наистина, след четиринадесетгодишна възраст намирах живота в къщи поносим само с цената на пълно мълчание относно всичко, което ме интересуваше."[11]

 

Съпротивителната тактика на Бърти, по-трудна и може би по-болезнена, защото несподелените мисли винаги тежат, с оглед на отношенията в къщи е много по-добра. Това става очевидно на фона на всичко, което се случва с брат му Франк. През втората година на своето следване в Балиол колидж той се забърква в кавги и разправии с учителите. Лудориите му го довеждат до дребен на пръв поглед инцидент, който за съжаление става причина за скандалното му изключване от колежа. С упорството си Франк влошава своето положение и след скандала се оказва сам на деветнайсет години, отстранен от колежа, без диплома, без кариера, без дом (защото ужасните грубости, които си позволява в общуването с чичо Роло, правят оставането му в дома на лейди Ръсел невъзможно), със сплетни и клюки, неотлъчно следващи името му в Лондон и Оксфорд. Можем да предположим, че лейди Ръсел е помогнала на Бърти да извлече полезни уроци от скандалната случка с Франк. В очите на my people Бърти съхранява образа си на angel child и продължава да се радва на подкрепата и одобрението на Пемброук лодж. Наистина цената, която плаща, вероятно е висока, но и от това извлича полза - мисълта, че всичко в живота е въпрос на калкулация, на баланс между ползи и щети, печалби и загуби, допълнително стимулира мисленето му и утилитарно-етически оправдава избраната линия на поведение.

 

5

Бих искал да вярвам в религията на моите хора, но уви, това е невъзможно.

Бъртранд Ръсел[12]

 

Напрегнатият духовен живот, дори на петнайсет-шестнайсет годишна възраст, не може дълго да остане в тайна. Лейди Ръсел долавя религиозните съмнения на по-малкия си внук и предприема отчаяни мерки, за да спре обсъждането на всякакви „непозволени" аспекти на религиозната вяра: начаса е уволнен един от любимите учители на Бърти - г-н Юинг. Агностицизмът и скептицизмът са последното, което би желала внукът й да изповядва. Момчето обаче дава подобаващ отговор: през март 1888 г., за да компенсира загубата на любимия учител, започва да води дневник, в който надлежно записва религиозните си мисли. Благодарение на този дневник днес можем да проследим оформянето и развитието на прочутия ръселиански атеизъм. За да пази всичко в тайна, като Лудвиг Витгенщайн и Ръсел изобретява метод на кодирано писмо - думите се появяват с гръцки букви, като се използва самостоятелно изобретена система на транслитерация.

 

В дневника четем: „По стечение на много обстоятелства дойдох до нуждата да преразгледам самите основи на религията, в която съм възпитан. По някои въпроси неустоимо дойдох до заключения, които само биха шокирали домашните ми, но които ми причиниха много болка... Нямах куража да кажа на моите хора, че едва ли вярвам в безсмъртието. Говорех свободно с г-н Юинг по тези въпроси, но сега не мога да изкажа мислите си на никого и това е единственият начин, който имам на разположение, да изпусна парата."[13]

 

На този етап младият Ръсел все още не е изгубил вярата си в Бог, но ревностно търси нейните основания и подкрепящи я аргументи. Процесът е интересен, защото неизбежно стига до проблема за искреността, честността. От една страна, може ли да остане честен към своето изследване, т.е. да се придържа само към научните доводи и заключения при изследването на въпроса, и от друга, в състояние ли е да приеме резултатите от своето изследване, каквито и да са те? Тази дилема Ръсел решава с поемането на обет, който, култивиран в тези ранни години, ръководи изследванията му през целия живот.

 

Дневникът дава представа и за ранните философски размишления на Бърти. Както можем да очакваме, те създават картината на свят, наподобяващ огромна машина, която се движи в съответствие с напълно детерминистични природни закони. Законите по същество са математически формули и Ръсел вярва, че един ден късметът ще позволи на човечеството да ги формулира напълно. Що се отнася до Бог, в така изградения от Ръсел свят той функционира като „контролираща сила". Нещо повече, младият Ръсел дори смята, че природата може би е подчинена на един-единствен закон, който е много сходен с Бога. Богът на Бърти очевидно е несъвместим с онази представа за християнството, която баба му се стреми да възпита в него.

 

Знанията на младия Ръсел осакатяват вярата му; от нея са премахнати много важни атрибути: благоговеенето пред благосклонния Бог, т.е. пред един отец, който ни обича и се грижи за нас; преживяването на съвестта като глас на Бога; чудодейните резултати на молитвата, произнесена с трепет и разкаяние; безсмъртието на душата; светлият дар от Бога правилно да избираме между доброто и злото чрез дадена ни от Него свободна воля. В ранния светоглед на Бърти всичко това безмилостно е отстранено.

 

В дневниците е налице интересен щрих, свързан с въпроса за съвестта като основа на морала. Не е известно дали по това време Бърти познава Бентъм, но е несъмнено познаването на утилитарния принцип за търсене на "най-голямо щастие за най-голям брой хора като основа за решаването на моралните проблеми."

 

Ето как, оставайки верен на обета, който си самоналага, опитът на Бърти да открие по-строги основания на вярата всъщност разрушава почти всички опори в религията на баба му. Единствена остава възможността за Бог като източник на природните закони. И тази представа обаче очевидно е лишена от религиозно съдържание. Все пак дневникът ни успокоява, че след като е създал всемира, Бог сътворява и същества като нас, със съвест и съзнание не само за собственото си съществуване, но и с порива да проникнем до известна степен в тайните на Неговия свят.

 

Търсенето на здрави светогледни ориентири кара Бърти да чете разнообразни материали. Така попада на интересна статия в списанието TheNineteenth Century , която изследва общите характерни черти между гения и лудостта. Статията обръща погледа му навътре и сега разпознава себе си, описан в нея - „същата меланхолия (която напоследък често изпитвах), желание да извърша самоубийство (което напоследък често изпитвах, най-вече когато бях качен на дърво) и сексуална страст (която напоследък много трудно удържах)."[14]

...

6

...

7

I fell in love with her at first sight.

Бъртранд Ръсел[15]

 

През есента на 1889 г. в живота на Ръсел се случва дребен на пръв поглед епизод, който с времето се превръща в едно от най-важните за него събития. След като се завръща от Швейцария дълбоко разочарован от младите Фицджерълд, Бърти излиза един ден на разходка с чичо Роло в околността на къщата, която от известно време той обитава. По пътя Роло предлага да посетят новите му съседи и Бърти се съгласява. Семейство Пиърсол Смит, богати квакери от Филаделфия, същата година са купили имот до този на Роло. Лейди Ръсел вече официално ги е посетила и се е представила. Алис и Мери са дъщерите в семейството. Към момента на това първо посещение при Пиърсол интересът на Бърти изцяло е насочен към по-малката Алис. Тя е двайсет и една-годишна, т.е почти пет години по-възрастна от Ръсел. Умна и много начетена, тя единодушно е смятана и за поразително красива. В момента завършва висшето си образование в американския колеж Брин Мор, където следва английска и немска литература. Първото впечатление от нея така поразява Ръсел, че образът на Каролайн мигновено е изтрит от съзнанието му. Сърцето му, като природата, не допуска вакуум.

 

„I fell in love with her at first sight. (От пръв поглед се влюбих в нея)", записва в автобиографията си Ръсел много години след тази първа среща с Алис и едва ли трябва да се колебаем, дали това е истина.[16] На тази първа среща двамата говорят за литература: става така, че новоизлезлата книга, за която тя го пита, той е прочел само преди дни и сърцето му вижда в съвпадението добра поличба. През същия месец Алис трябва да се върне в Америка, за да завърши образованието си. Минава цяла година, преди двамата да се видят отново.

 

Натрупал опит от разочарованието с Каролайн, Бърти сега успява да прикрие изгарящия го интерес към Алис, отдадена не само на литературата, но и на висши социални каузи. Тя се интересува от социалната реформа и страстно работи за женското въздържание (women temperance). Оттук насетне Бърти използва всяка възможност да посети с чичо Роло семейство Пиърсол и да опознае по-добре обстановката в дома и обитателите на къщата.

 

През тази 1889 г. голямото изпитание за Ръсел идва през декември, когато посещава Кеймбридж, за да положи приемните изпити за колежа. Тук е посрещнат много радушно от директора на Тринити колидж и за първи път ясно осъзнава значението на факта, че е внук на лорд Джон, уважавания министър-председател на кралица Виктория. Директорът дава обяд в чест на Бъртранд Ръсел, но за младежа, чието съзнание е заето единствено с мисли за предстоящия изпит, всичко минава като на сън.

 

За щастие напрежението му действа положително: резултатите от изпита са повече от добри. Те му носят стипендия за следването в Кеймбридж. Насърчен от успеха, Бърти се завръща в Пемброук лодж като семеен герой и обещаващо величие на фамилията. Постижението му е несъмнено и всички са доволни. До началото на студентския живот през есента на следващата година обаче има десетина месеца и Бърти отново се отдава на математиката. В Моето философско развитие, като се връща назад към този период, той отбелязва, че именно тогава се появяват първите му съмнения в техниките, използвани за решаването на задачи. „Онези, които ми преподаваха смятането с безкрайно малки величини, не знаеха истинските доказателства на фундаментални теореми и се опитваха да ме убедят да възприема официалните софистики като акт на вярата. Аз разбирах, че смятането на практика работи, но не знаех защо трябва да е така. Както и да е, откривах толкова много удоволствие в придобиването на технически умения, че през по-голямата част от времето забравях за съмненията си."[17]

 

Възгледът за математиката, който се слага, не я представя като велик ключ към Божия план, а като „скучно занимание за решаване на задачи, упражнение и техники, изпълнявани без оплакване или радост."

 

Дневниците на Бърти от тези месеци свидетелстват за поразително отсъствие на тенденцията, която в Southgate School спонтанно взима връх в духовния му живот: сега отсъстват и поезията, и любовта към природата, и Шели, и писането на стихове. Вместо тях атмосферата в Пемброук лодж, общуването с домашните и най-вече контактът с лейди Ръсел възраждат болезнените и все още владеещи го мисли за същността на религията и Бога. Своите съмнения, заедно със сексуалните нагони, той всячески се стреми да потиска. В един момент не издържа и отново им се отдава. Окончателен край на религиозните му мъки слага четенето на автобиографията на Мил. В своята автобиография Ръсел говори за нея като за последния аргумент, благодарение на който окончателно се разделя с религиозните си убеждения. Няма свидетелства за наличието на Бог; не можем разумно да обосновем вярата си в него. В дневниците от тези дни тази мисъл е оповестена колкото с трагично чувство, толкова и с чувство на облекчение. Въпросът най-сетне е решен; Ръсел напълно изгубва религиозната си вяра.

 

Облекчението обаче е краткотрайно. Много по-устойчиво и потискащо се оказва чувството му, че загубата на религиозната вяра граничи със загубата на самия свят изобщо. В дневниците му четем трогателното размишление:

 

„Спомням си един момент на същата болка в Саутгейт, когато веднъж си мислех за тъгата, която винаги навява красотата на природата. Тогава в мисълта ми блесна идеята, че когато съм в най-голяма хармония с природата, аз съм най-тъжен и следователно духът на природата трябва да е тъжен, а светът - грешка. Тогава не можах да понеса това и минута повече, защото макар че озарението се появи и изчезна като светкавица, се почувствах, сякаш съм прободен с нож."[18]

 

Сега, когато вече са изгубили своето качество да са божествени, светът, природата изглеждат различни. Ако Бог окончателно е изчезнал като опора в света, означава ли това, че светът, който му остава, трябва да е без опора? В автобиографията си Ръсел се опитва да обясни какво е заместило за него значението на изчезналата религиозна вяра:

 

„Онова, което Спиноза нарича „интелектуална обич към Бога", ми се струваше най-доброто нещо, с което мога да живея. Аз обаче не признавах дори този абстрактен Бог, който Спиноза си е позволявал, за да му поднеса моята интелектуална обич. Бях обичал призрак и в любовта си към призрака самата моя вътрешна природа стана призрачна ... най-дълбоките ми чувства винаги оставаха самотни и в човешките неща не откривах никаква причастност. Морето, звездите, нощният вятър в пустинните места за мен значат повече, отколкото дори човешките същества, които най-много обичам, и аз осъзнавам, че з амен човешката обич по същество е опит да избягам от празното търсене на Бога."[19]

 

Така на осемнайсет години, малко преди да отпътува за Кеймбридж, Ръсел се изправя пред тъжна равносметка - той всеотдайно е търсил с разума си Бог, но не го е открил, жадувал е за любовта му, но сърцето му е останало празно. Без подкрепата на религиозната вяра, с тежката неудовлетвореност от „плодовете на разума", с неприятните съмнения относно математиката, единственото, което до момента му е доставяло удоволствие, „духовният багаж" на Ръсел преди следването не е за завиждане. И все пак младостта е неговата сила, демонстрираните интелектуални способности несъмнено му вдъхват самоувереност и надежда. Кеймбридж го очаква: предстои му нов и по-разнообразен живот, изпълнен с нови предизвикателства, които не само очаква, но и харесва...

 

* Доц. д-р Камен Лозев е преподавател във Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски"


[1] Russell, B. The Autobiography of Bertrand Russell, 1872 - 1914, Little, Brown and Company, Boston, Toronto, 1951, p. 37-38

[2]  Op. cit.

[3] Цит. по: Ray Monk, Bertrand Russell: The Spirit of Solitude (1872 - 1921), The Free Press, NY, London, Sidney, Toronto, Singapore, 1996, p. 25

[4] Пак там, р.25

[5] Russell, B. Portraits from Memory, Simon and Schuster Inc., New York, 1956, р. 20

[6] Alan Wood, Bertrand Russell the Passionate Sceptic, Simon and Schuster Inc., New York, 1958, р. 36

[7] Russell, B. The Autobiography of Bertrand Russell, 1872 - 1914, Little, Brown and Company, Boston, Toronto, 1951, p. 40

[8] Russell, B. The Autobiography of Bertrand Russell, 1872 - 1914, Op. cit., p. 43

[9] Пак там

[10] Виж откъса от интервюто на Ръсел в интернет

[11] Russell, B. The Autobiography of Bertrand Russell, 1872 - 1914, Little, Brown and Company, Boston, Toronto, 1951, p. 41

[12] Пак там

[13] Пак там, р.37

[14] Пак там, р.39

[15] „От пръв поглед се влюбих в нея". Russell, B. The Autobiography of Bertrand Russell, 1872 - 1914, Op. cit., p. 76

[16] Пак там

[17] Bertrand Russell, My Philosophical Development, Simon and Schuster, New York, 1958, p. 35-6.

[18]  Russell, B. The Autobiography of Bertrand Russell, 1872 - 1914, Op. cit., p. 79

[19] Пак там

 

 

comments powered by Disqus