NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Диалектика на портрета 2: Без фатализъм

Брой
№ 13 (2010)
Рубрика
Poiesis
Автор
Светла Енчева

Автор: Том Гор, модел: Шери-Лин Макартър

 


Автор: Дейвид Дай, модел: Лиз

 


Автор: Кристофър Суийни

 


Автор: Паула Бертран Салинас, автопортрет

 

Автор: Паула Бертран Салинас, автопортрет

Във фаталния тринадесети брой на NotaBene продължаваме да си говорим за портретите и за сложната диалектика в отношенията между фотограф и модел. Доколко фотографът превръща модела в обект, над който упражнява власт и доколко може да зачита свободата на модела и ценността му като субект, без от това да загуби фотографията? Тук ще дам само няколко от многото възможни примери за отношенията между фотограф и модел - на власт и подчинение, на анонимност, на самоизразяване.

Автор на първата снимка (правена преди поне 20 години, ако не и повече) е канадският фотограф Том Гор, а модел е Шери-Лин Макартър, която беше представена в качеството й на фотограф в първия брой на NotaBene. Не по-малко от самата снимка ме впечатли един коментар на Шери за нея. Поставяйки се в ролята на външен наблюдател, говорейки за себе си в трето лице и по този начин съзнателно усилвайки елемента на обективиране, тя казва следното: "Тя не би могла да слезе от тази позиция без помощта на Том. Тя е напълно негова, докато той не й подаде ръката си, и може би дори повече, след като той го направи. (...) Мисля, че повече щеше да ми хареса с боси крака. Обувките й придават мощ."

Вторият портрет е на Дейвид Дай, който също беше представен в дебютния брой на NotaBene. Смятам, че Дейвид има и по-впечатляващи портретни снимки, но избрах тази заради особената "ръкавица" на модела. Можете ли да предположите от какво е направена тя? Лиз е трябвало да си потопи ръката в разстопен восък, после търпеливо да изчака да изсъхне, за да осъществи фотографът своя замисъл. Много типично за Дейвид Дай, който обикновено успява да накара модела да изпълни неговия замисъл за снимка (понякога дори мен е успявал да убеди как да се снимам сама себе си). Защо ли тази восъчна ръка все ми напомня "Саваните на Вероник" на Мишел Турние?

В другата крайност е фотографът да разчита на случайността - да не упражнява власт върху модела, а да го следва. Най-успешно става това, когато "моделът" не подозира, че е попаднал в обектива. Лично за мен, това е предпочитаният начин да снимам други хора, защото по този начин не ги подчинявам на своята воля, а напротив - позволявам на уникалноста им да се изрази, в комбинация с уникалността на момента. Но и тук съществува етическият проблем на превръщането на нищо неподозиращи хора, понякога дори непознати, в "плячка".

Вариант на тази крайност е така да снимаш хората, че да запазиш тяхната анонимност, както често прави ирландският фотограф Кристофър Суийни (и много други). В такъв случай внушението се постига не чрез изражението, а чрез композицията.

Алтернатива е и автопортретът. Избрах две снимки на чилийката Паула Бертран Салинас, чието дълбоко убеждение е, че автопортретът е въпрос не на его, а на способността да изразяваш. Ето защо, ако видите повече нейни снимки, ще ви се стори, че тя има много лица и вероятно ще ви трябва известно време, докато свикнете, че става въпрос за един и същи човек (а тя дори не използва грим). На първата снимка виждаме сияещо мечтателно дете и неговата играчка - немско самолетче, а на втората - зряла жена, узнала що е страх, страст, самота, болка, любов...

Може би автопортретът е най-честната форма на портретна фотография, защото обектът и субектът (и техните воли) съвпадат и няма нужда от насилие или дебнене.

А може би, напротив, автопортретът е най-солипсистичният (ако такова нещо като солипсизъм изобщо има) и най-приказният модус на фотографията, превръщащ света на автора във вселена?

А може би между двете няма противоречие? Все пак, приказките не са лъжа, а възможни светове...

 

 

 

comments powered by Disqus