NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Последни времена (поезия)

Брой
№ 13 (2010)
Рубрика
Poiesis
Автор
Ивайло Иванов

Из подготвяната нова стихосбирка на поета

ПОСЛЕДНИ ВРЕМЕНА

 

ГИБЕЛТА НА ТИТАНИК

 

Отново днес си спомних за Титаник.

И се видях - сред другите на борда!

Въртоп!.. Пробойна като в идеал!

И океан, от гняв позеленял!...

И паника навред!... И в този миг,

когато не стоеше нищо кротко,

и като бяс се пенеше водата,

дочухме покъртителния вик:

 

- По-бързо!... На спасителните лодки!

Жените да се качват! И децата!...

 

Защото някой трябва да ни продължи,

и трябва / индиректно / всеки жив

накрая да изплува от върпота! -

 

... И плъзнаха се мъничките лодки,

понесли в шепи бащината кръв,

и пенната бразда шумеше кротко

подобно размотаваща се връв,

 

привързана към пъпа на живота.

 

А ние, във мълчанието гордо,

потъвахме, останали на борда,

и виждахме как там, в далечината,

през бриза и студената мъгла,

на гроздове от скупчени тела,

смаляват се жените и децата!...

И как водата ги люлее кротко

във шепите на мъничките лодки

като във ласки на любовен транс.

И то, с онези силни, сини длани,

с които подир малко океана

се готвеше да погребе пък нас!

 

Бълбукаше огромната пробойна,

но мреше край нея по-спокойно

и пневмата, получена във заем,

до драхма всеки връщаше, разкаян,

щом знаеше, че нашите жени

ще стигнат скоро, само подир дни,

до бреговете на земи по-нови.

 

И свлекли тези пръстени-окови,

ще си намерят пак мъже, които

да възродят пейзажа на мечтите,

макар и с доста бурени отровни,

и на пръстта копнежите наситили,

в тях да засеят семенце любовно!

Не искам да се правя на обречен,

но все по-често мисля си, че вече,

историята горна щом съзрях,

съзнах, че след духовния си крах

към бездната на жизненото дъно

спокойно вече мога да потъна!

Макар епилептичната ми пяна

да ми шепти, че спрямо океана

дебитът на духа не е дълбок!...

 

Но би могло и в смисъл по-широк

да се тълкува личният ми заник.

И ще го кажа, без да съм пророк:

 

Земята днес напомня на Титаник!

 

На разума брегът далеч е вече!...

Въртопът е пред нас! Но пак добре, че

от борда аз съзирам през мъглата

как Бог ни праща лунната пирога

и чувам да се носи над водата

подобно Божи Дух гласът на Бога:

 

- Жените да се качват!... И децата!

Приготвяйте се! Кой ще бъде пръв?... -

 

И лодката се плъзва по водата,

поема след това по небесата

и като Млечен път през Необята

се размотава пъпната ни връв.

 

 

 

СЪНЯТ НА ВЕЧНАТА ЖЕНСТВЕНОСТ

Ужасен сън аз тази нощ сънувах,

но ето, че клепачите повдигнах,

и всичките видения нелепи

пред мене се разпръснаха, подобно

на пукнати сапунени мехурчета

със дъх солен и свеж на пяна, даже

усетих как със сетната си пръска

едно от тях ме щипна по носа!...

 

Така и ти, която спиш във гроба,

сънуваш най-ужасните кошмари!...

И колкото към утрото по приближаваш,

те толкоз по-сгъстени и тъмни!...

 

Ти ни сънуваш!... Нашите омрази

и всяко зло, въздадено за злото,

и цялата неправда на световната

история - пред утрото сгъстена, -

измъчват твойте сънища, любима!

 

Ти мяташ се в съня си, молиш: „Стига!",

но земният саван не се повдига

и люшват се тревите в шепот сънен

под ветровете на съня ти тъмен.

 

Но имай вяра, знай - тръбата скоро

ще протръби едно последно: „Стига!"

и в края на човешката история

ти сънните си клепки ще повдигнеш.

 

И всичките видения нездрави

на този свят, подобно мимолетни

сапунени мехурчета, тогава

пред теб ще се разпръснат и ще светне

 

пейзаж, за който тук не ще те питам,

понеже съм го виждал по стените

на толкоз много притвори църковни,

и зная: Цветовете са любовни!

 

Едно обаче тук не знам докрая,

понеже не го виждам по стените,

и бих ти го припомнил: Всъщност тая

солена, свежа пръска, със която

последното мехурче ще ни щипне,

не мислиш ли, любима, че това ще е

закачката последна, със която

пощипва ни във нашто настояще

виновникът за всичко предстоящо,

или с две думи - солта на земята!

 

 

ПРОРОЧЕСТВО ЗА ЧАСТНИЯ МИ СЪД

Кога ще ме четат, кога, се питам,

кога - и над какво - ще се „налагам"?

Година, две, петнадесет - и ето,

ще дойде времето на Антихриста.

Тогава няма как да ме четат, понеже

такава като мен ще в немилост.

 

А след това ще дойде в пълнотата си

бленуваното Царство на Христа.

Тогава пак не ще ме прочетат -

такива като мен ще са... в немилост!

 

Но все пак има мъничка надежда,

пролука, зев, пробой във времената,

понеже според древните отци,

/ а техните пророчества са святи /,

между погибелта на Антихриста

и второто Пришествие Христово,

Бог ще даде на съгрешилото човечество

четирсет пълни дни да се покае.

Тъй както между свойто възкресение

и свойто възнесение - Христос

е дал на съгрешилите юдеи

четирсет дни за същото. Напразно!

 

Напразно, но за тях, за мене - не!...

За мен е пълна ползата, защото

ей в тез четирсет дни ми е надеждата!

 

Да, още повече, че свършекът световен

прекрасно се налага върху времето

на личната есхатология, когато

душата, облекчена, се въззема

към горните обители и бива

четирсет дни изпитвана за своите

немалко грехове от бесовете.

 

И аз си го представям своя прочит

подобно частен съд пред теб, читателю.

И в личния си профетизъм виждам

как хиляди читателски души

край мене се стълпяват като демони.

И как на всякое митарсто ме изпитват

за някоя определана фигура:

 

Добре ли тук сравнение употреби?...

А там - метафора, по-горе - метаноя,

а още по-високо - алегория,

епифора, хипербола, литота,

градация - последно, - ала даже

да стигна по градация такава

пред дверите на Царството небесно,

ако не съм обичал всички стихове

на чуждите поети като свои,

а съм се пенил вечно - като Мунчо

и други днешни негови колеги -

в епилептични

пристъпи на инфантилност,

от най-високото митарство бесовете

ще ме поемат и продънят право в ада!

 

Но тук поне за мен опасност няма,

понеже свойта радост, пък и драма,

все в чужди стихове съм ги оглеждал.

Затуй в рефрена ще повторя само:

 

Във тез четирсет дни ми е надеждата!

 

...Тъй, ако мина всичките митарства,

на тропите, аз най-подир ще вляза

във Царството небесно на читателя,

макар и като форма, образ, слово,

лишени от конкретна персоналност,

но все таки живеещи / завинаги? /

във храма на човешкото самосъзнание.

Дано това отмалко компенсира

и да изкупи факта, че за другото,

реално, вечно Царство на Христа

тук не положих никакави усилия!...

 

 

ПРОЛОГ КЪМ ГОЛЯМОТО СЪБУЖДАНЕ

Днес будейки се, в миг установих,

че мисля тъй обистрено и трезво,

че тъй безплътен, лек и окрилен

се чувствам и най важното, че правя

анализ на живота си предишен

под ъгъл строг

на нравствена категоричност,

 

че аз огледах се: Дали наместо слънце не изгрява

овал златист

на светло същество,

 

дали съм още в тяло и дали

към мен не приближават вече ангели!....

 

Но пусто бе!... Единствено покоя

на тишината утринна струеше

и с безметежност слънчева и тоя

пореден ден над мен подобен беше

на онзи първи ден, когато в Рая

Адам е бил поставен. В свойта стая

дочувах как невинно по перваза

почукваше врабче. И в миг си казах,

 

че прави са все пак средновековните

книжовници, схоласти, черноризци,

твърдейки, че в живота ни основното

е жертвата вечерна. Да, във смисъл:

на дневните постъпки - изпитание

и в стаичката скришна покаяние!

 

Да, явно не грешеше обществото

от святи предстоятели, защото

на ложето ни хладната утроба

във тяхната символика е гроба,

а пък сънят е смърт, а всяка утрин -

възкресна лъчезарност, със дочути

невинно тънки стъпки на врабче

покрай улука, в който все тече

водата на живота ни, измила

на страстите изтляващата сила

и в ручей от танцуващи съзвучия

на суетата празника приключила

с един категоричен, рязък звън!...

 

Така че взимайте си прошка преди сън!

 

И ако будейки се, в миг установите,

че просто не си чувствате главите,

че вътрешното тяло се открепя

от вас и преминава през предметите,

огледай се: В утрото лилаво

дали наместо слънце не изгрява

златист овал на светло същество,

дали от вашто фино естество

оковите на тялото ви, паднали,

под вас не се смаляват и дали

с размах, от който съвестта боли,

към вас не приближават вече ангели.

 

Ивайло Иванов е роден през 1972 г. в град Троян. Средно образование завършва в родния си град, а висше - Българска филология, във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий". Работил е като стажант-редактор във вестник „Литературен форум", като вътрешен рецензент в издателство „ПАН - В. Т." и като частен разпространител на печатни произведения.

Автор е на книгите: „ Хензел и Гретел" / поема /, 1995, „Искри от воденичните ми камъни" / сатири /, 1997, „Филологически поеми", 2007 и на излязлата наскоро стихосбирка „Пастирът на мухи".

От началото на 90-те сътрудничи на централния печат със свои стихове, сатири, критически материали и църковна публицистика. Печелил е награди от различни местни и национални конкурси за поезия. Негови творби са превеждани на немски, руски, литовски и унгарски. Член е на Сдружението на българските писатели.

 

comments powered by Disqus