Наука, изкуство или нещо трето е медицината?

Божидар Сашков Ивков

 

Въведение

Този въпрос почти никога не се задава от болните, в т.ч. от хронично болните. Обикновено те оцветяват емоционално оценката си за медицината в зависимост от това дали нейните представители са успели или не да облекчат или да премахнат страданията им.

Този въпрос рядко стои и в дневния ред на лекарите, които са затрупани със сложни случаи и които са принудени да мобилизират всички свои знания и умения, за да помогнат на пациентите си.

И макар да знаех какъв отговор ще получа от лекари и пациенти или по-точно хронично болни хора, на 5 октомври 2022 г. реших да проведа един малък социален експеримет. Зададох следния въпрос: „Уважаеми медици! / Уважаеми ФБ приятели и потребители! Ще Ви бъда благодарен, ако отговорите на един „простичък“ въпрос: „Какво, според вас, представлява медицината? Наука и/или изкуство?“ Благодаря за вниманието и отделеното време“. Въпросът бе зададен в група на и за медици, както и като мое обръщение към всички във Фейсбук, които по един или друг начин ме познават.

В групата на медиците се получиха 39 коментара, 27 от които бяха отговор на зададения въпрос. 12 коментара бяха или поставяне на някакъв GIF в знак на съгласие, или дебат между двама отговарящи. Така че взех предвид споменатите 27 коментара. Получих и 10 отговора от хронично болни хора, един лекар и един психотерапевт извън групата на медиците. Ето какво показват отговорите. 66,7% от отговорилите в групата на медиците и 70% от тези извън нея дефинират медицината като наука и изкуство. Сред тези коментари има и оценки за медицината, които са морално и емоционално оцветени, но по същество са верни:

 

Д. П.: „И двете според мен. Усвоил науката добрият лекар трябва да притежава изкуството да общува с пациента! За огромно съжаление е рядко срещано днес“.

И. Д.: „Наука и изкуство преплетени в едно и взаимно допълващи се, но и човещина и човеколюбие. За съжаление в момента не върви по този път“.

 

Една малка част от отговорите, в които медицината се определя и като наука, и като изкуство, по-скоро могат да се приемат като близки до моята теза относно същността на медицината, която е представена по долу:

 

Д. Д.: „Изкуство в прилагането на науката“.

Р. Й.: „Изкуство да претворяваш науката в ежедневието“.

С. С.: „Изкуството да познаваш и работиш с много науки“.

К. Д.: „Електронизацията е нито едното, нито другото. Администриране“.

И. Д.: „Медицината е наука. Но ако се позовем по думите на Авицена (Лекарят лекува с три неща – лекарства, скалпел и ДУМИ), то тя е изкуство“.

 

11,1% от медиците и 10% от немедиците са категорични в отговорите си, че медицината е наука. 22,3% от медиците и 20% от немедиците дават други отговори, несвързани пряко със зададения въпрос. Например:

 

Д. К.: „Медицината е създадена от любовта на просветени хора към другите хора, но уви сега това вече не е така. Медицината си остава медицина. Здравеопазването е това, което е опропастено поради човешката простотия“.

С. Т.: „Отговорност, талант… огромен труд“.

 

Отговорът на Д. К., макар и да не е свързан прако със зададения въпрос, поставя на дневен ред множество важни проблеми, които се отнасят до последиците от опазаряването на здравеопазването и превръщането на здравето в стока и с това представлява известна ценност.

Като цяло мнозинството от отговорилите медици (77,8%) и немедици (80%) смятат, че медицината е наука или и наука, и изкуство. Основният извод, който може да се направи за резултатите от този малък социален експеримент, основан на метода на микронаратива (виж Ивков 2021: 8-10), е че мнозинството от респондентите, макар и да имат много позитивни нагласи към медицината, я възприемат стереотипно, т.е. тя е и наука, и изкуство.

 

Същност на медицината

Медицината заема много специално място в живота както на конкретния човек, така и на обществото като цяло. И това е така поради пряката й съпричастност и тотално проникване в такива основополагащи ценности, каквито са животът и здравето. Медицината е неразделна част от човешкия живот от зората на неговото съществуване до ден днешен. Необходимостта от нея, както в ежедневието, така и в най-изключителните случаи, съпътства и остава в човека през целия му живот, от раждането до смъртта, и всеки човек, за съжаление, е потенциален пациент. Опитите да се определи какво представлява медицината продължават от дълго време. Ето някои от тях, направени през различни исторически епохи:

„ ─ медицината е лечебно изкуство (Хипократ);

─ медицината е наука, опознаваща състоянието на човешкото тяло, доколкото то е здраво или е загубило здравето си, за да го съхрани и да се възстанови, ако то е загубено (Авицена);

─ медицината е по-скоро изкуство, отколкото наука, и е универсална наука, включваща в себе си постиженията на физиологията, физиката и химията и е основана на основните принципи на теологията и философията (Парацелз);

─ медицината е основната наука, заедно с механиката и етиката (Декарт);

─ медицината е особена дейност на човешкия дух. Тя е едновременно наука, изкуство и занаят (В. Чиж) [1];

─ не е необходимо медицината да се издига в наука... Фактът, че тя използва постиженията на фундаменталните науки, все още не я прави такава (Н. Зорин)” [2] (Медведева 2014: 7).

Интересен факт е, че въпреки че дебатът за същността на медицината се простира далеч назад в хилядолетията, в съвременната медицинска и социологическа, а вероятно и във философската литература, рядко се дебатира нейната същност. Така например в Оксфордския речник по социология и обществени науки, издаден през 1998 г., няма статия със заглавие „Медицина“ (Słownik 2008). Същата ситуация се открива и в издадения през 1997 г. Речник по медицинска социология (Cockerham, Ritchey 1997). Още по-интересен е фактът, че в „малко медицински наръчници се повдига въпросът за това, какво е медицината“ (Jarząbek-Bielecka, Boroch, Bielecki, Kędzia 2019: 106). А дефинирането на понятието „медицина“, а от тук и на самия социален феномен и социален институт, какъвто е медицината, „е от съществено значение за всеки критичен размисъл върху функцията и предназначението на професиите, свързани с медицинската практика“, за начина, по който лекарите биват обучавани, за „въпроса какво очакваме от лекарите и как медицината е свързана с други културни прояви на съвременния човек“ (пак там, с. 106).

В цитираната тук статия, полските автори, като се позовават на Зиеленски и Залевска-Юра, дават следната дефиниция на понятието „медицина: „Медицина (от лат. medicina, „лекарско изкуство”) е емпирична наука, основана на опит, обхващаща цялото знание за човешкото здраве и болести и как да ги предотвратим и лекуваме“ (Zieliński, Zalewska-Jura 2004).

В полската електронна енциклопедия (виж Medycyna) се казва, че медицината е „науката за човешкото здраве и болестите и изкуството за лечение и предотвратяване на болести; медицината принадлежи към естествените науки, защото се основава на биологията, химията, физиката и т.н., но и към хуманитарните науки, тъй като неин предмет е човекът – следователно тя използва психология, социология и др. социални науки“.

С други думи, съвременното схващане за медицината е, че тя е приложна наука и в някаква степен и в определени аспекти изкуство.

Всяко прието определение за медицина се свързва с латинската основа на понятието „медицина“ „medicina“, „medicus“, което означава лечебен, лекуващ, изцеляващ. Авторитетното руско издание „Голяма медицинска енциклопедия“ дава следното определение: „Медицината е система от научни знания и практически дейности, чиято цел е укрепване и запазване на здравето, удължаване на човешкия живот, предотвратяване и лечение на човешките болести“ (Медведева 2014: 10).

За да оформя своята теза за същността на медицината имам потребност от „координатна система“, спрямо която да я дефинирам и да развия аргументацията си в нейна подкрепа. Такива координатни системи, съвсем разбираемо струва ми се, са приетите от мен дефиниции на понятията „наука“ и „изкуство“.

Като работна дефиниция на понятието „наука“ използвам дефиницията на Илия Наумов, според която науката е „развиваща се система от логично свързани, достоверни знания за действителността и за нейното изследване, въплътени в понятия, теории, принципи и закони, в описания и обяснения на природните и социалните явления и процеси и съответно главна област на социологическата система на обществото, чиято цел е производството, съхранението и развитието на системата от достоверни знания за действителността“ (к.м.-Б.И.) (Наумов 1990: 286).

Моята теза е следната: медицината не е нито наука, нито изкуство в съвременния смисъл на тези понятия, а сложна, органична, координирана, субординирана и динамична система от фундаментални (основни) и клинични (приложни) научни дисциплини, която формира специфична научна област, а приложението в практиката на знанията, придобити от тях, представлява това, което се нарича лечебно или „лекарско изкуство“.

Аргументите ми за поддържането на такава теза са следните.

Първо, медицината няма ясно и безпроблемно дефиниран специфичен, присъщ само на нея предмет. За този аргумент ми напомни чл. кор. А. Стефанов. Освен посочените по-горе дефиниции, е възможно да бъде използвана и дефиницията, предложена от него. Той се позовава на съвременен учебник, в началото на който се отбелязва: „Изучаването на общата медицина като учебна дисциплина задължително трябва да започне с отговора на въпросите: каква е мисията на медицината и какво тя трябва да постигне като наука и практика за здравето и болестите (к.м.-Б.И.) на хората и какъв е приносът на първичната медицинска помощ“ (Иванов, Димитрова 2012: 11; цит. по Стефанов 2023: 3). В това уводно твърдение, както посочва чл. кор. А. Стефанов, „предметът на медицината не е ясно посочен, но то все пак ни подсказва, че той би могъл да се идентифицира с онова, към което се отнасят понятията „здраве“ и „болест“ (Стефанов 2023: 3). Същото може да се каже и за цитираните по-горе определения на медицината.

Веднага обаче, възниква въпросът как се определят тези понятия? Днес е прието да се смята, че има повече от 120 дефиниции на понятието „здраве“. Със сигурност не по-малко са и дефинициите на понятието „болест“. Проблемите с дефинирането на понятието „здраве“ започват с това, че „те се основават на различни аспекти (биологичен, психичен или социален)“ (Domaradzki 2013: 6). Не по-малък проблем е и това, че въпреки твърденията за неутрален и обективен характер на двете понятия (Boorse 1977; Kass, 1975; цитат по Domaradzki 2013: 6), те търпят влияние върху разбирането им от страна на множество социо-културни фактори, като например научните постижения, аксиологични и идеологични, а също и влияние от страна на социално-политически и икономически системи. Всички те оформят „това дали здравето се разбира като: „липса на болест“, „норма на вида“, „функциониране на организма“, „способност за адаптиране“ или „физическо, умствено и социално благополучие” (Domaradzki 2013: 6-7).

С други думи, няма как да не се съглася със заключението на чл. кор. А. Стефанов, че „Отсъствието на специфично определен предмет на медицината ни подсказва, че тя не е наука от типа на физиката или биологията (к.м.-Б.И.) например. Ако се абстрахираме от самата практика на лекуването и погледнем на медицината като теоретични разбирания и предписания, то медицината би могла да се определи като една научна област, приемаща по съгласуван начин теоретични модели от физиката, химията, биологията и психологията“ (Стефанов 2023: 4). Научна област или – според мен по-конкретно казано – сложна система от научни дисциплини, която формира тази област.

Дефиницията, която предлагам на понятието „медицина“ вероятно би могла да преодолее трудностите, за които стана дума в рамките на първия аргумент, дотолкова доколкото предлага един общ за всички медицински научни дисциплини предмет и обект на изследване, които са в определени сложни взаимоотношения с предмета и обекта на всяка научна дисциплина. Едновременно с това тя задълбочава тези трудности, защото нито „изчиства“ посочените проблеми, нито предлага „ключ“ и възможности за дефиниране на общоприети дефиниции на понятията „здраве“ и „болест“. Става дума за следната дефиниция:

Медицината е система от научни знания и практически дейности, създавани и оформяни в рамките на системата от фундаментални и приложни медицински научни дисциплини, чийто предмет и обект на изследване най-общо са различни аспекти от опазването на живота и здравето на човека и обществото, както и превенцията и лечението на човешките болести.

Тук е важно да се помни и да се отчита фактът, че цялата медицинска практика не е наука, а занаят и че „някои медицински специалности, в една или друга степен, са прераснали в производство“ (Зорин 2014; 2017). Не засягам и въпроса за приписваната социална роля на медицината като институт за социален контрол, тъй като това попада извън същността на медицината и по-скоро е нейна социална функция, социално следствие от нейната същност.

Второ, друг аргумент, свързан с предмета на медицината и подсказан ми също от чл. кор. А. Стефанов, е въпросът за езика на медицината. По същество езикът на медицината се формира чрез приемането по съгласуван начин на „теоретични модели от физиката, химията, биологията и психологията“ (Стефанов 2023: 4), както и от анатомията, физиологията и останалите фундаментални и приложни научни дисциплини, формиращи системата медицина, за която става дума тук. Именно този факт или обстоятелство задава спецификата на езика на медицината.

Тук трябва обаче да се каже много ясно, че един език, като медицинския, „не е само набор от термини, задаващи понятия от различни науки като посочените по-горе“ (Стефанов 2023: 4). В научна област или в толкова сложна система от научни дисциплини като медицината, специализираната лексика не е достатъчна. „Защото всеки основен термин, зает от друга наука, се използва не като изолирано понятие, а върви заедно с теоретичния модел, задаващ смисъла на понятието, заето от тази друга наука“ (Стефанов 2023: 4). Примерът, даден от чл. кор. А. Стефанов е много показателен. Той пише, че „често може да се чуе изразът „наследствено заболяване“. Последният израз обаче няма смисъл сам по себе си, а го получава от биологичните модели на човешката наследственост, сиреч от теоретичните модели на генетиката и епигенетиката…“ (Стефанов 2023: 4).

Като илюстрация на този аргумент може да служи и казаното от полския лекар и философ на медицината Анджей Шчеклик: „Днес той (има предвид Хипократ – б.м.-Б.И.) вероятно би се усмихнал, чувайки за „персонализирана“ медицина. Този архимодерен термин описва индивидуална терапия за индивидуална полза на болния, създадена на базата на генетично изследване. Би се усмихнал, защото преди почти две хиляди и петстотин години той вече е бил провъзгласил, че медицината е индивидуална, защото всеки индивид (болен човек) е отделна загадка и трябва да се лекува според собствената му природа (Szczeklik 2012: 15). Тук трябва да вметна, че съвременната медицина е генератор и на други подобни „non sens“ или абсурдни понятия като: пациенториентирана медицина, медицина, основана на доказателства и др., което ме кара да изпитвам съмнения, че съвременната медицина е способна да създава адекватна терминология извън тази, която се появява в рамките на различните фундаментални и приложни научни дисциплини, изграждащи споменатата от мен система. Друг архимодерен термин е „медицина, основана на доказателства“ (Evidence-based medicine (EBM). Но медицината, основана на доказателства, „която е модерна днес, не е нещо съвсем ново, тези принципи действат в медицината практически от самото ѝ създаване. Естествено, в историята са се наложили в практиката само онези лечения, които са наистина ефективни. В световен мащаб медицината винаги е била основана на доказателства. Въпреки това едва с развитието на технологиите, глобализацията и бързия обмен на информация в съвременния свят станаха възможни широкомащабни клинични изпитвания върху големи групи и сравнения на ефективността на лечението. Появи се нова технология за събиране, анализиране и интерпретиране на научна информация“ (Димов 2022).

Трето, в медицината няма медицински закони. В приетата от мен дефиниция на понятието „наука“ се казва, че науката е „развиваща се система от логично свързани, достоверни знания за действителността и за нейното изследване, въплътени в понятия, теории, принципи и закони…“. В блога „САМ СЕБЕ ДОКТОР“ (Сам си си лекар), в статия с провокативно заглавие „Защо медицината не е наука“, на читателя се предлага сам да направи следния прост експеримент: „въведете в лентата за търсене на търсачката Google, Yahoo, Bing, Duckduckgo или някоя друга, която обичайно използвате, текст със следното съдържания: „Закони на медицината“ (Медицина 2021).

Подобно на автора на статията, проведох този експеримент и се оказа, че наистина могат да се открият множество закони, правилници, постановления на Министерския съвет, наредби и куп други документи, които не попадат в рубриката „Закони на медицината“, а в рубриката „Закони за медицината“, особено закони за здравеопазването и за административните условия при които се прилагат определени терапевтични методи или се упражнява една или друга медицинска професия. А това са съвсем различни неща. Ergo, в медицината няма медицински закони.

Оказва се, че във физиката, химията, математиката, биологията и много други науки, закони има, съществуват, а в медицината няма закони. Нещо повече, дори в такива науки като биохимия, биофизика и др. има закони.

От философия и социология на науката е известно, че за да може някаква област от знанието да има претенции за научност, тя трябва да съответства на определени критерии и принципи. Един от тези критерии е принципът на верификация на фактите и знанията. Този принцип се свежда, казано най-елементарно, до „установяване на истинността на научните твърдения в резултат на тяхната емпирична проверка. Пряка верификация – пряка проверка на твърденията за данните от наблюденията или експеримента. Косвена верификация – установяване на логически отношения между верифицируемите твърдения“ (Медицина 2021). Важно е да се напомни, че научното твърдение представлява някаква научна теория. Последната от своя страна е немеханична съвкупност от знания в тяхната цялост. „Научните теории обясняват множество натрупани научни факти и описват определен фрагмент от реалността посредством система от закони“ (пак там). Система от закони! Но, както става ясно в медицината няма закони. Пример в тази посока, без да навлизам в подробности, може да бъде раждането на микробната теория и нейното отричане, като всеобщо обяснение за болестите. Така или иначе тази теория е родена извън медицината, разглеждана като наука, в биологията.

Четвърто, самото наименование на понятието – „медицина“, е твърде общо и обхваща всичко, свързано със социалния феномен медицина – като се започне от основните знания, премине се през специализираните такива (всички създавани в конкретни фундаментални или приложни науки), професионалните общности, имащи право да практикуват медицина и се стигне чак до начините на организация за прилагане на т.нар. медицински методи и технологии. Тази „всеобщност“ на разбирането на понятието не означава наука, а по-скоро може да се приеме като подходящо наименование на системата, обединяваща в себе си медицинските фундаментални и приложни науки.

Пето, сложността и богатството на системата от медицински науки дава възможност медицината да се разделя на хуманитарна (занимаваща се най-общо със здравето и болестите на човека) и ветеринарна медицина (занимаваща се със здравето и болестите по животните). През последните десетилетия бяха създадени специалности или видове медицина, които интегрираха знания от основни, фундаментални медицински науки и клинични медицински знания, за да се решават проблемите, възникващи в процеса на социално развитие на обществата. Това обаче, не превръща медицината в наука. Става дума за: морска медицина, нуклеарна медицина, индустриална медицина, космическа медицина и др. Всяка една от тях използва специфичен набор от знания и методи за приложението им, разработени в една или друга медицинска научна дисциплина.

Нещо повече днес едно от основните разделения на медицината е на конвенционална и традиционна или алтернативна медицина. Първата, както е известно е медицината от западен тип, която се смята за научно обоснована. Алтернативна медицина е всяка една, с претенции за лечебна практика, но същевременно не попадаща или не включена в обхвата на конвенционалната медицина. Според това разбиране или дефиниция алтернативната медицина не се основава на научни доказателства, нито предоставя, нито е в състояние да предостави такива в защита на претенциите, които има. Едва ли някой е чувал или чел за алтернативна физика, химия, биология, за алтернативна философия, социология, психология и др.п.

Шесто, фундаменталните или основните науки в системата медицина са: анатомия и физиология на човека, патоанатомия и патофизиология на човека, ембриология, хистология, генетика, имунология, биология, органична химия (особено биохимия), биофизика, микробиология, хигиена, епидемиология и др. Към приложните или клиничните научни дисциплини се причисляват педиатрия, хирургия (с всичките й разновидности – каридохирургия, коремна хирургия, обща хирургия и др.), гинекология, дерматология, офталмология, неврология, кардиология, пулмология, гастроентерология, ревматология и др. Всички научни открития и всяко ново знание са направени и създадени именно в рамките и предметно-обектните полета на тези научни дисциплини, а бидейки част от системата научни дисциплини, наречена медицина, те се определят като медицински открития.

Седмо, съвременната медицина разполага с богат арсенал от:

(а) диагностични методи (рентгенографски, ултразвукови, функционални тестове, изследвания на различни кръшни показатели и др.);

(б) профилактични и предпазващи методи (например ваксини, тестове за ранно откриване на различни болести и др.);

(в) лечебно-процедурни методи (например присаждане на тъкани и органи, съдова хирургия и др.);

(г) лекарства (например антибиотици, психотропни, хормонални, биологични, болкоуспокояващи лекарства и др.) (виж Medycyna).

Всички те са продукт на една или друга научна дисциплина (или на комбинация от няколко такива), която е съставна част от споменатата по-горе система от научни дисциплини.

Независимо от всичко това, днес се смята, че „едва 10 % от методите за лечение разполагат с първокласни научни доказателства. За разлика от тях, за повече от половината методи на лечение доказателствата са слаби или много слаби“ (Howick, J., D. Koletsi, N. Pandis et al. 2020; Medycyna 2020). С други думи, мнозинството терапевтични методи и лекарствени средства имат сериозен проблем с верификацията си.

Осмо, от края на XIX век до началото на Втората световна война в полската школа по философия на медицината се води дебат какво представлява медицината: наука или изкуство? В този дебат участват едни от най-видните представители на полската школа по философия на медицината. Отговорът на въпроса наука или изкуство е медицината, е основен за разглеждане на същността, на природата на медицината. Хенрик Нусбаум (Henryk Nusbaum), Зигмунт Крамщик (Zygmunt Kramsztyk), Едмунд Биернадски (Edmund Biernacki), Владислав Биегански (Władysław Biegański) и Владислав Шумовски (Władysław Szumowski), пишейки по този въпрос, са „формирали основата в Полша за дискусия относно мястото на медицината в семейството на науките, те поставили отправната точка за изследване на двата въпроса за теорията и медицинска практика“ (Gryglewski 2006: 21). Тук нямам възможност да проследявам в подробности този дебат, макар и да е крайно интересен. Той може да бъде проследен в цитираната статия на Григлевски, а и в други публикации. Само ще спомена, че полската „школа във философията на медицината заемала умерена позиция, възприемайки медицината като област, която се конституира както на основата на науката, така и на изкуството“ (Gryglewski 2006: 21). Това, което е интересно, е фактът, че съществуващите различия във възгледите са свързани с „естеството на тази връзка“. Предмет на спора не е въпросът дали медицината е наука или изкуство, а „доколко е била, е и/или ще бъде наука и в каква област изкуство. С това са свързани различията на ниво дефиниции, където понятията изкуство и наука придобиват различен изследователски статус при отделните автори и носят повече или по-малко различно съдържание“ (Gryglewski 2006: 21). Именно в последната констатация се крият възможностите за намиране на аргументи за представената от мен теза. Струва ми се достатъчно да приведа само един цитат от В. Шумовски, който много ясно илюстрира казаното: „[...] Никой не се е съмнявал, че многото строго медицински предмети са именно науки, като обща патология, патологична анатомия, фармакология и др. Това се отнася най-вече за всички т.нар теоретични предмети. [...] Ако вземем клиничните предмети, като вътрешни болести, хирургия, дерматология, офталмология, акушерство и гинекология и т.н., трябва също да признаем, че всеки от тези предмети систематично информира, обяснява и прогнозира и по този начин задоволява изискванията на науката. Някои от медицинските науки имат т. нар. приложен характер, като диагностика, оперативна хирургия, клинична терапия. В тях истините на теоретичните науки се прилагат към практиката, към действието“ (Szumowski 1927: 193-209.). Шумовски е прав, но тук става дума за предметите на медицинските науки, а не за предмета на самата медицина, защото последният в никакъв случай не е механичен сбор от тези предмети на изследване.

За разлика от умереността на полската школа по философия на медицината относно дилемата наука или изкуство е медицината, в немската школа се откриват диаметрално противоположни становища. Например Хуго Магнус в своята „Kritik der medizinischen Erkenntniss“ (Критика на медицинските знания) от 1902 г. твърди, че медицината трябва да се разглежда изключително само като наука, въпреки че в миналото може да се посочи, че тя е била само изкуство. Въпреки това, в резултат на цивилизационния прогрес, особено на техническия, тя е била превърната в наука (Gryglewski 2006: 22).

Ернест Швенингер (Ernest Schweninger) заел съвсем друга позиция. В своя труд, публикуван през 1907 г., Der Arzt (Лекарят) недвусмислено се застъпил за разбирането на медицината изключително с категориите на изкуството. За него медицината е лекарска практика, в която човек трябва да се довери на интуицията, като преди това „отхвърли ненужното и дори фаталния баласт на научността“ (Gryglewski 2006: 22-23). Както отбелязва и Григлевски, Швенингер завършва своя извод с едно доста драматично твърдение: „Науката на лекаря убива неговата човечност“ (Schweninger 1926: 41; цит. по Gryglewski 2006: 23).

Накрая заслужава да се отбележи мнението на G. Honigmann (Г. Хонигман), който е оказал най-голямо влияние върху немската философия на медицината. Хонигман разглеждал медицината като „област на постоянен сблъсък между логическата мисъл (науката) и изкуството, което той описвал като вдъхновено и гениално“ (Gryglewski 2006: 23). Медицината се нуждае от наука, или ако се използват термините на Хонигман, „от научното мислене, макар самата тя да не е наука (к.м.-Б.И.). Науката има маргинално значение в медицината, защото изучава природни явления от най-общ характер, докато действията на лекаря винаги се отнасят до конкретна ситуация на заболяване и на пациент. Това, което влияе върху качеството на диагностиката и терапията е интуицията. Добрият лекар може интуитивно да постави точна диагноза въз основа на индивидуалните симптоми“ (Gryglewski 2006: 23).

Въпросът за същността на медицината – наука или изкуство е тя, или и двете заедно остава все така актуален. Според полските лекари Яжембек-Биелецка, Борох, Биелецки и Кенджиа американските изследователи Едмънд Пелегрино и Дейвид Томазма определят медицината като нещо, което „…не е нито изкуство, нито наука в съвременния смисъл на тези термини. Това е отделна, междинна област, tertium quid (трето нещо), или трета, междинна възможност между изкуството и науката, но различна и от двете. В смисъла на Аристотел това е навик за практическо разбиране, усъвършенстван от опита в работата с пациенти“ (Jarząbek-Bielecka, Boroch, Bielecki, Kędzia 2019: 107; виж също Pellegrino, Thomasma 1981).

В история на медицината могат да се открият различни доказателства за издигнатата от мен теза. Например Ерата на възраждането инициира развитието на методологията на научните изследвания. „От този момент нататък предпоставките, произтичащи от анатомията, физиологичните и патоморфологичните знания, стават основа на медицинската диагностика (не самата медицина, а развитието на фундаменталните науки, които формират системата от научни дисциплини – б.а.-Б.И.). Разпространението на аутопсионните изследвания и по този начин развитието на патологичната анатомия довело до статично описание на болестта, наречено онтологично описание“ (Jarząbek-Bielecka, Boroch, Bielecki, Kędzia 2019: 110-111).

Друг пример: до 19-ти век „заболяването се идентифицира само с патоморфологичната промяна, като се игнорира етиологичната роля на функционалните разстройства. Едва развитието на физиологичните експерименти, проведени от немски учени, поставя началото на патофизиологичния възглед за болестта като процес, протичащ във времето“ (Jarząbek-Bielecka, Boroch, Bielecki, Kędzia 2019: 111; виж също Radomski, Grzanka 2011).

Смята се, че последният етап в еволюцията на научното познание в медицината е медицината, основана на доказателства, въведена през 1980 г. Това е един от абсурдите, както вече отбелязах, в наименованията въвеждани в медицината през последните няколко десетилетия. Друг такъв абсурд е „медицина, в центъра на която е пациентът“. Сякаш е възможно развитието на медицина без доказани факти и медицина, в която отсъства пациентът, колкото и маргинализирана роля да му се отрежда при галопиращото опазаряване на медицината и най-вече на здравеопазването. Според медицината, основана на доказателства, „основата на научното познание в медицината е методологически правилен експеримент (разработен въз основа на теорията на експеримента (взаимствана от различни теоретични или клинични научни дисциплини – б.а.-Б.И.), правилно подбран метод за математическо описание на резултата от експеримента (к.м.-Б.И.) и умела биологична интерпретация на резултати от математически анализ“ (Jarząbek-Bielecka, Boroch, Bielecki, Kędzia 2019: 111).

Оказва се обче, че както вече отбелязах „едва 10 % от методите за лечение разполагат с първокласни научни доказателства. За разлика от тях, за повече от половината методи на лечение доказателствата са слаби или много слаби.

Този процент почти не се променя с напредъка на науката…“ (Medycyna 2020; Howick, J.,  D. Koletsi, N. Pandis et al. 2020). Има и още някои много сериозни опасения по посока на научността на определени доказателства в медицината. Едно от най-важните от тях е свързано с факта, че „най-добрите световни анализи на ефикасността на терапиите не отчитат конфликтите на интереси, т.е. факта, че дадено проучване е спонсорирано от производителя на лекарството или медицинското изделие. Това би могло допълнително да намали дела на „висококачествените научни доказателства“ (пак там).

Тук има още един много важен, макар и косвено свързан с предмета на моето изследване въпрос, който съм длъжен да спомена. И това е проблемът със спазването и/или неспазването на клиничните препоръки, т.е. проблем, свързан с лошото приемане на тези препоръки (Димов 2022). Има множество изследвания, които разкриват, че равнището на неспазване на лечебния режим (или протокол) представлява 50 или дори повече процента (Lugtenberg, Burgers, Westert 2009). Има данни, че „до 80% от случаите на инфаркт на миокарда и инсулт е било възможно да бъдат предотвратени, ако лекарите строго са следвали клиничните препоръки, т.е. те са се случили в резултат на клинична инерция“, като тук влияние имат такива фактори, „включващи несвоевременна промяна на терапията при недостигане на целите на лечение при пациенти с хипертония, диабет и дислипидемия“ (Димов 2022). Имам сериозни основания да подозирам, че една от причините за клиничната инерция или неспазването на клиничните препоръки е скрита в знанието на лекарите за прикриване на странични или нежелани реакции при изпитвания на лекарства именно поради обвързаността им с възложителя и донор на изследването – фармацевтичната компания производител. Освен това могат да се открият и системни (например липсата на време и експертен ресурс за анализ и диагностика на сложни случаи) и произтичащи от опазаряването на здравеопазването (гонитба на печалба в икономическия смисъл на понятието от страна на здравното заведение, което в България е търговско дружество) грешки. Всичко това в една или друга степен подкопава „научността“ на медицината.

Тук не е мястото да обсъждам плюсовете и минусите на този вид медицина. Искам само да подчертая, че всичко казано до тук подкрепя моята теза.

Девето, опазаряването на медицината и здравеопазването, фармацевтикализацията на медицината и живота на хората, предизвикано и поддържано от гигантите на фармацевтичната индустрия, превръщането на суеверието и съмненията в принципна основа на това, което се нарича медицинска наука на ХХ век, отсъствието на научни доказателства, подкрепящи медицинските дейности, което може лесно да се открие във всички области на медицината и др.п., превръщат съвременната медицина в псевдонаука, а изкуството на лечението е превърнато в шамански ритуал за прикриване на незнанието и несигурността (по-подробно виж Коулман 2017). Всичко това противоречи както на изискванията за научност и наука, така и на научната и в частност на медицинската етика.

Десето, при приема на студенти по която и да е медицинска специалност, студентите не се обучават по медицина изобщо, а изучават отделни фундаментални и приложни клинични дисциплини, изграждащи споменатата тук система. В процеса на обучението си те получават различни знания в зависимост от избраната специалност – медицина, фармация, стоматология и т.н. И макар този аргумент да има по-скоро илюстративен характер и значение, той също е важен при подкрепата на издигнатата от мен теза. Нещо повече, медицинското образование следва специализацията, която съществува в медицината, в зависимост от избраната специалност – стоматология, фармация или медицина, както и при средния медицински персонал – медицински сестри, лаборанти, рехабилитатори и др. В този образователен процес се акцентира върху различни фундаментални и приложни научни дисциплини.

Приведените тук аргументи за подкрепа на моята теза, че медицината не е наука, в не малка степен подкрепят и друга моя теза, че съвременните медицина и здравеопазване все повече се превръщат в печеливша индустрия за сметка на здравето на хората, което е превърнато в стока, като на преден план се изтласкват печалбите, а този стремеж се прикрива от лекарите и техните господари – политиците и фармацевтичните босове, с различни ритуали на една силно капсулирана общност.

Възниква въпросът дали в съвременните философия и социология на медицината тези процеси са изследвани и какви са алтернативите срещу тях за редуцирането и овладяването им. И макар на мен да не са ми известни подобни изследвания, това съвсем не означава, че те отсъстват. Според мен немедикоцентричната ориентация на днешната социология на медицина е един от пътищата за разкриване и на тези крайно негативни процеси.

Освен това с нова сила изниква въпросът за отношенията между общата социология и в частност социология на медицината, с една област, каквато е медицината, която се оказва, че не е наука, а система от научни дисциплини, а прилагането на медицината вместо да е изкуство се е превърнало в процес на правене на пари и властване. Ergo, нито философията, нито социологията на медицината проследяват и изучават връзките и взаимодействията, взаимните влияния между изменящите се динамично научни дисциплини в рамките на медицината, разглеждана като система от научни дисциплини, както и влиянието на тези изменения върху здравето и болестите на хората, върху начина и качеството им на живот, върху преживяванията и опита с болестта на всеки конкретен човек.