NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

За границите на мисленето и пространствата на другостта

Брой
№ 14 (2010)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Антоанета Николова

През последните десетилетия сме свидетели на двустранен процес - от една страна размиване на границите между държави, етноси и култури и от друга - фиксиране на обособеността. Този процес има специфично отражение в областта на културата и на философията. С все по-голяма популярност се ползва компаративистката философия, която се занимава преди всичко със съпоставка между източния и западния тип философстване.

 

В тази съпоставка се оформят няколко тенденции, които се разгръщат и в хронологична последователност. Първата, отнасяща се и към най-ранния етап от компаративистките анализи, е наложена от характерното за западната мисъл виждане на света от гледна точка на противоборстващи си противоположности. За нея философиите на Изтока и Запада са „монолитни холистични реалности", които имат съвсем различни характеристики. Източната философия се определя като „религиозна, духовно-практическа, мистична, интровертна и предполагаща за усвояването си освен изучаване и определена психотехническа практика". За Западната се казва, че е „секулярна, теоретическа, рационална, екстравертна и предполагаща за усвояването си само съответно професионално образование".

 

Втората тенденция, отнасяща се хронологично преди всичко към втория етап, е свързана със стремеж да се търсят и откриват паралели и съответствия. Както и първата, така и тази тенденция безспорно има своите основания. При нея обаче съществува рискът от недостатъчно отчитане на спецификите и свеждане на единия философски модел до другия.

 

Третата и последна засега тенденция се характеризира с „известен скепсис по отношение на легитимността на самата категория философия като общ знаменател на източните и западните философски дроби". Подлага се на съмнение „самото наличие на реални граници между философията и другите познавателни области в съвременната култура" (вж. Шохин, 1998: 3-5). Тъй като компаративисткият анализ е предизвикан от познавателните принципи и разделения на западната философия, отчитането на относителността на самото понятие „философия" и невъзможността то навсякъде да бъде строго отграничено от другите области на духовен живот, всъщност представлява признаване на основанията на това, което можем да наречем източен тип философстване. Както е известно, при него философията не се обособява в самостоятелна област, а пребивава като аспект от в много случаи практическата мъдрост. До голяма степен този тип философстване се доближава до някои от характеристиките на постмодерното мислене.

 

В една или друга степен и трите тенденции продължават да присъстват и взаимно да си влияят при опитите на Запада да осмисли Изтока. Самото понятие „Изток" разбира се не е еднородно и може да има различни корелати. За западната мисъл Изтокът като „различие" и „другост" се олицетворява в най-чист вид от китайската мисъл. Именно тя задава параметрите, спрямо които можем да определим както това, което сме, така и това, което не сме. Тя е точно „другият полюс на човешкия опит" , онова „основно Друго, без познанието на което Западът не би могъл истински да осъзнае контурите и границите на своето културно Аз." (Симон Лейс, цит. в 2: 19). Както посочва Мишел Фуко в увода към своята забележителна книга „За думите и нещата", сблъсъкът с тази другост едновременно разсмива и плаши, защото „разтърсва всички привички на мисълта - на нашата по възраст и география мисъл - като разклаща всички подредени повърхности и всички плоскости, които правят разбираемо за нас гъмжилото от човешки същества, разлюлявайки и нарушавайки за дълго време спокойствието на нашата хилядолетна практика на Същото и Другото" (Фуко, 1992: 25). Досегът с тази мисловност ни довежда до ръба на структурите, в които е подредено нашето собствено мислене и ни изправя пред бездната, отвъд която привичното и изглеждащото несъмнено вярно е изчезнало. Това всъщност е „границата на нашето мислене: съвършената невъзможност да мислим така". (същ.).

 

Всяка граница обаче може да бъде премината. Опитаме ли се да надзърнем от другата страна и да потърсим ориентация в тези различно осмислени пространства, ще разберем, че колкото и да са непознати, те все пак са достъпни, бидейки територии на човешкия ум.

 

Първото, което прави впечатление, погледнем ли от другата страна, е размитостта на границите. Китайската мисъл ни потапя в пространство, осмислено според принципите на динамичната целесъобразност, в което няма фиксирани същности, а ритмично сменящи се променливи. Тук се говори не за битие, а за път, не за същности, а за процеси, а „отношението (лиен) навярно е по-фундаментална категория за цялата китайска мисъл от субстанцията" (Needham, 1969: 199). Погледнем ли на света от гледна точка на отношенията, границата става не отделящото, а свързващото. Освен това при този динамичен възглед за света границите са винаги относителни: те са определени само в даден аспект, само от дадена гледна точка. И са присъщи не на нещата или по-скоро на процесите, а на нашия неправомерен подход към тях. Както се посочва в трактата „Джуандзъ": „Хората в древността са достигнали предел в знанията. Какво са достигнали те? Те знаели, че нещата изначално не съществуват - ето го пределът, ето я цялата бездна на смисъла и към това няма какво да се добави. Онези, които идвали след тях, смятали, че нещата съществуват, но между тях няма граница. Онези пък, които идвали след това, смятали, че границите между нещата съществуват, но нито едно нещо не може да бъде "това" и "не-това". Противопоставянето на "това" и "не-това" - ето причината за затъмняване на Пътя".

 

Така според китайската мисловност идеята за границите произтича от двуполюсното мислене, мислене от гледна точка на противопоставянето на „това" и „онова", на същото и другото. Основният китайският модел е не двуполюсен, а недвойствен. Това означава, че противоположностите, които бихме могли да обособим, се разглеждат преди всичко като допълващи се аспекти на единното. Те са алтернативни фази в развитието на всеки процес, които постепенно преминават една в друга. Затова вместо граници тук е по-удачно да се използва терминът преход или трансформация. За китайската мисъл нито един процес не може да остане същият: „Превръщането в противоположността е движението на Дао" (Даодъдзин). В графичния символ Тайдзи това е изразено чрез присъствието на единия знак в другия и то при състоянието на оптималното му разгръщане. Според китайската мисъл, когато даден процес достигне своя максимум, в него започва да се заражда противоположната тенденция и той постепенно преминава в своето друго. „При достигането на предела, промяната е неизбежна", се казва в „Идзин".

 

Тези преходи и трансформации следват определени ритми и именно ритъмът в смяната на енергийните фази, а не причинно-следствените връзки са основното, което интересува китайската мисъл. За нея светът представлява цялостна ритмична система, в която всичко е взаимосвързано по хармонични правила.

 

При това не се прави опит ритмите да бъдат вместени в абстрактни категории, изведени според правилата на логическото мислене: „нито един от мъдреците на Древен Китай не показва, че са му необходими понятия, съпоставими с нашите абстрактни представи за число, време, пространство, причинност... Напротив, с помощта на два конкретни символа - ин и ян - мъдреците на всички школи се опитват да изразят чувството за ритъм..." (Гране, 2008: 60).

 

Основната цел е да се разкрият енергийните модели на ритмите, по които се развиват процесите в пространството и времето и да се съгласува дейността на хората с тях. Тези модели са извлечени не въз основа на умозаключения, а изобразявайки рисунъците, задавани от самата природа:

„В древността Фу Си бил владетел на Поднебесната. Гледайки нагоре, той съзерцавал образите, произтичащи от Небето, гледайки надолу, съзерцавал законите, произтичащи от Земята. Наблюдавал писмената на птиците и зверовете." (Сидзъджуан, Коментари към присъединените изречения, Долен раздел, 2 джан).

 

Затова в основата на многоаспектната китайска култура се намира това, което определяме като гадателни практики. За самата китайска мисъл гадателните практики са система за разчитане на природните знаци и многоаспектни съотвествия в универсума. Ето защо, както посочва известният английски синолог Джоузеф Нийдъм, китайското мислене е „корелативно" и се основава на „диалектическата" и „динамична" многозначна логика (Needham, 1969: 201). То вижда между явленията и процесите взаимодействия и отношения, които излизат извън рамките на формалната логика и причинно-следствените връзки и поради това структурира света по различен начин.

 

Първоначално този различен начин на структуриране на света може да ни изуми. Фуко не се колебае да го нарече „уродлив", като „уродливостта не изкривява нито едно реално тяло, ...не се крие в гълбините на някаква необикновена сила". Това, което „излиза извън рамките на всяко въображение на всяка възможна мисъл" е начинът на свързване на нещата, при което „самото общо пространство на срещите се оказва разрушено". Изчезнала е онази „таблица, която позволява на мисълта да подрежда..., да... групира по названия, обозначаващи... прилики и различия" (Фуко, 1992: 28). За нашия ум невъзможния начин на структуриране, който предлага китайската мисъл, е „безпорядък, през който проблясват фрагментите на голям брой възможни подредби в лишената от закон и геометрична размерност... нещата тук са „разположени", „поставени", „подредени" на места, които са толкова различни, че за тях е невъзможно да се намери едно гостоприемно пространство, да се определи по отношение на едните и другите някакво общо място" (същ.).

 

Вярно е, че ако подходим към китайската мисъл с правилата, разработени в рамките на европейското мислене, нейната структура ще ни се стори странна. И все пак тя почива на също толкова ясни и разбираеми принципи. Китайската мисъл е видяла в света закономерности, които ние сме пренебрегнали, като в същото време е пропуснала да отдаде необходимото внимание на това, което за нас е съществено.

 

Така, освен че разглежда противоположностите като взаимно допълващи се аспекти на цялото, а границите като временни състояния на преход, тя говори за едно хоризонтално структуриране на света, което обхваща в сложна и многоаспектна мрежа всички процеси и явления. Това структуриране се базира на схващането за петте фази, петте хода или петте различни начина (усин) в движението на всеизпълващата енергия ци. То е свързано непосредствено с петчленния космологичен модел на Шан-Инската култура, подреждащ света в пет основни пространствено-времеви области според измененията в денонощния и годишния цикъл и ритъма на ин-янската енергия. При тази логика пространството не е абстрактна еднородна категория, а притежава конкретна енергийна съотнесеност и произтичащи от нея характеристики.

 

Така през пролетта енергиите на ин и ян са в равновесие. То обаче се променя по посока на преобладаване на янската енергия на светлината и топлината. За китайците това е времето на разгръщащата се енергия. Такава е и енергията в началото на деня. Тя съответства на посоката изток - посоката от която се появява слънцето, подобно на зърното от земята. Съответства й състоянието на растеж. За обозначение на тази разширяваща се енергия на новото и на началото китайците са избрали йероглифа за дърво, 木. Не трябва да се забравя, че „дървото" не е елемент, а класификационен символ за разширяващия се начин на движение на енергията.

 

През лятото янската енергия е в разгара си. Това е времето на максималната топлина и светлина, на максималната външна проява, на яркостта, блясъка и действието. Това е частта от денонощието, когато слънцето е в зенита си, в пълната си сила. Съответства на посоката юг - посоката на най-мощната слънчева енергия - и на състоянието на зреене. За китайците това е времето на издигащата се енергия. Начинът на движение на енергията нагоре се обозначава като „огън", 火.

 

Китайците обособяват специален сезон в края на лятото и началото на есента, когато енергиите сменят посоката си и насочеността навън се сменя с насоченост навътре, когато активността и покоят се балансират и процесите достигат състояние на зрялост. В пространствен план това състояние се свързва с центъра като равновесна точка на всички енергии. Енергията е кръгова. Обозначава се с квалификационния символ „почва" или „земя", 土.

 

Есента от годишния кръговрат и вечерта от денонощния са времето на съсредоточаването навътре, на вглъбението. Инската и янската енергия отново сменят местата си, както през пролетта, но този път в посока на превес на ин. Цветовете увяхват, плодовете и листата окапват. Съответства му посоката запад, когато слънцето се скрива от хоризонта. Това е състоянието на старост. То е противоположно на пролетта. Наместо разширяване, разрастване, активност, изблик, тук енергията се сгъстява, втвърдява, концентрира. Тази концентрираща се енергия се обозначава със символа метал, 金.

Зимата и нощта бележат максимума на инската енергия, енергията на студа, тъмнината и покоя. Това е времето на зимния сън, на зреенето на зърното под земята, на дълбоката старост и на смъртта, но също така и на чакането на нов живот. Съответства му посоката север. Енергията се трупа във външен план без да се изявява навън. Това състояние е противоположно на обозначаваното като „огън". Според китайците тук енергията тече надолу. Обозначава се със символа „вода", 金.

Така водата, дървото, огънят, земята и металът обозначават пет фази в движението на енергията. Те непрестанно си взаимодействат, трансформирайки празнотата на ин или ян в пълнота и обратно в един безначален и безкраен кръговрат. Те се съчетават и комбинират по множество начини, създавайки видимите неща. Всички процеси ги съдържат в различни пропорции.

 

Затова според китайската мисъл всички неща, процеси и явления могат да бъдат класифицирани според преобладаващия начин, по който протича енергията в тях. Няма нещо, което да не би могло да се подведе под някой от тези пет енергийни фази.

Ето пример за някои от тези класификационни редове.

усин

Дърво

Огън

Земя

Метал

Вода

Фаза

Млад ян

Зрял ян

Баланс на ин-ян

Млада ин

Зряла ин

Качество на енергията

Генеративна

Експанзивна

Стабилизираща

Свиваща

Съхраняваща

Посоки

Изток

Юг

Център

Запад

Север

Сезон

Пролет

Лято

Късно лято

Есен

Зима

Част от денонощието

Утро

Пладне

Следобед

Вечер

Полунощ

Атмосферни явления

Вятър

Жега

Влага

Суша

Студ

Процеси

Раждане

Развитие

Зрялост

Упадък

Смърт

Цвят 

Зелен

Червен

Жълт

Бял

Черен

Вкус

Кисел

Горчив

Сладък

Лютив

Солен

Мирис

Гранясал

На горяло

Ароматен

Зловонен

На развалено

Животни

Люспести (Риби)

Пернати (Птици)

Голи

(Човек)

Космати (Бозайници)

Покрити с

черупка

(Безгръбначни)

Органи ин

Черен дроб

Сърце

Далак

Бял дроб

Бъбреци

Органи ян

Жлъчка

Тънки черва

Стомах

Дебели черва

Пикочен мехур

Сетивни органи

Очи

Език

Уста

Нос

Уши

Тъкани

Сухожилия, стави

Кръвоносни съдове

Мускули

Кожа, коса

Кости, костен мозък

Форма

Правоъгълна

Триъгълна

Квадратна

Кръгла

Вълнообразна

 

Тези таблици могат да продължават безкрайно.

Това, което е важното, е, че за китайската мисъл всички обекти, отнасящи се към даден класификационен ред, са свързани помежду си. Така например пролетта, утрото, вятърът, зеленият цвят, киселият вкус, пшеницата, рибите, черният дроб, жлъчката, очите, сухожилията и пр. са различни прояви на разгръщащата се енергия, аспекти на едно и също движение. Връзките между процесите и явленията вътре в дадена група не са единствените. Теорията за петте хода на енергията е разработила сложна, но стройна и вътрешно съгласувана система за взаимоотношенията и връзките между всички процеси и явления в човека, обществото и космоса.

 

Първият тип взаимоотношения се наричат взаимно пораждане. Според разбирането за взаимното пораждане, всички енергийни фази или начини на движение на енергията са свързани помежду си по ясно определен начин в един кръгов, непрестанно възобновяващ се цикъл. Така разпръсваща се енергия, означена като дърво, бележеща нарастването на янската сила, постепенно достига максимума си в издигаща се нагоре енергия, означена като огън. Огънят от своя страна постепенно изчерпва силата си и енергията започва да преминава в равновесно състояние, завъртайки се в кръг и разгръщайки фазата, означена като земя. След това постепенно настъпва превес на инския аспект. Енергиите се концентрират навътре (метал), а после стават низхождащи (вода). От тези низхождащи енергии обаче отново започва да набира скорост янското начало, енергията бликва и се разпръсква (дърво). Така всички енергийни фази се оказват свързани в един цикъл, наречен цикъл на пораждането. В терминологията на Древен Китай, където преобладава символизмът на растежа, се казва „дървото поражда огън, огънят поражда земя, земята поражда метал, металът поражда вода, водата поражда дърво".

И тъй като китайската мисъл винаги разглежда нещата в тяхната двустранност, следващият цикъл е същият, но в обратен ред и съответно - с друг смисъл. Сам по себе си той също се определя двустранно. От една страна - като цикъл на взаимната близост. Според него всяка фаза се стреми към тази, която я поражда. Така дървото се стреми към водата, водата към метала, метала към земята, земята към огъня, а огъня към дървото. От друга страна, разгръщайки се в следващата, всяка предходна фаза намалява силата си. Поради това този цикъл се определя и като цикъл на отслабване.

Друг много важен цикъл е този на взаимното разрушаване, преодоляване или контролиране. Той показва връзките, чрез които енергийните фази си оказват контролиращо, възпиращо въздействие помежду си. Според принципите на този цикъл разпръскващата се енергия, означена като дърво, действа възпиращо върху кръговата енергия, означена като земя. Тя на свой ред преодолява низходящата енергия означена като вода. Тази низходяща енергия руши възходящата, означена като огън. Възходящата енергия редуцира концентриращата се енергия, означена като метал, а тя от своя страна оказва разрушаващо въздействие върху разпръскващата се енергия, означена като дърво.

И отново - цикълът може да бъде видян и в обратна посока и тогава се нарича цикъл на взаимната несъвместимост. Според него енергийните фази се боят от елемента, който оказва деструктивно въздействие върху тях. Така дървото се бои от метала, метала - от огъня, огъня - от водата, водата - от земята, а тя - от дървото.

Съществува и цикъл на вазимното смекчаване, според който фазата, намираща се между тези, които са в деструктивна връзка, смекчава взаимното им влияние.

Така всеки от начините на движение на енергията е свързан по точно установен принцип в всеки от останалите. „Дървото" например „поражда" „огъня", отслабва „водата", която го поражда, контролира „земята", контролирано е от „метала" и смегчава отношението между огъня и водата.

Тези взаимоотношенията не могат да се вместят в логиката на причинно-следствените връзки, които едва ли ще установят съответствие между далака и жълтия цвят например. Така навярно би трябвало да се приеме, че древните китайци са развили друг тип концепции за връзките между процесите в света. Те не са разработили в пълнота понятията „причина" и „следствие" и съответно разбиране за причинно-следствена връзка, но са открили множество сложни и закономерни отношения между аспектите на променливото.

Поради това нито един процес не може да се разглежда самостойно и изолирано. Вселената е мрежа от многоаспектни взаимовръзки. А основната цел на всички взаимовръзки, основният стремеж на всички процеси е постигане на състоянието на хармония.

 

Така, ако приложим китайската логика на недвойствеността и хармонията към отношението Изток-Запад, ще видим, че подобно на просветлението в дзен-будизма пропастта на разделението се превръща в мост, издигащ ни към ново осъзнаване. И тогава различието ще бъде не така странно и плашещо, а ще стане повод за нов поглед към самите нас и проумяване на неизследвани от наша страна аспекти от собствената ни човешка мисловност.

 

Литература:

  1. Шохин, В. К., 1998, Ф.И.Щербатской и его компаративисткая философия, РАН, Москва

  2. Чън, Ан, 2001, История на китайската мисъл, РИВА, София.

  3. Фуко, М., 1992, Думите и нещата, Наука и изкуство, София.

  4. Needham, J., 1969, Science and Civilisation in China, vol. 2, History of Scientific Thought, Cambridge, University Press.

  5. Гране, М., 2008, Китайская мысль от Конфуция до Лаоцзы, Алгоритм, Москва.

 

Доц. д-р Антоанета Николова е преподавател във Философски факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски"

 

comments powered by Disqus