Оформени в резултат на сложен и продължителен процес, превърнали се в ориентир, норма, идеал за живота на милиони хора, ценностите на европейската цивилизация не бива да бъдат схващани като нещо вече завършено, уникално и позитивно само по себе си. Тези ценности, утаени в хода на европейската история, не спират да се променят. Заедно с това те не са обградени с някаква непреодолима и непромокаема стена от ценностите на останалите цивилизации. Тъкмо това генерира в тях силата да оказват влияние и да бъдат обект на влияние, да служат като ориентири, да бъдат образци на поведение извън пространствата, където са исторически генерирани, но и да се подлагат на трансформации - позитивни или негативни, когато на европейска територия влизат във взаимодействия с ценности на други цивилизации. Към тези общи характеристики не може да не бъде добавена още една: европейските ценности са уязвими, нещо повече - периодично в историята са били загърбвани или са придобивали отрицателна стойност. Близостта на Бухенвалд до Ваймар е образцово доказателство за сложните и трагични превъплъщения на европейските ценности.

 

В последното десетилетие европейските ценности са подложени на сериозни изпитания, произтичащи от масовата имиграция в Западна Европа. Този „антропоток" поставя под въпрос норми, смятани за фундаментални в структурата на европейския ценностен ареал. Масовата и устойчива имиграция създава ценностни граници от нов тип в Западна Европа.

***

 

Миграциите са с постоянно присъствие в човешката история. Но в съвременния, глобализиран и твърде силно взаимообвързан свят човешката мобилност нараства с непознати темпове и поради този си вид е способна да предизвиква брожения и конфликтни ситуации в европейското пространство. Статистиките показват, че броят на международните мигранти рязко нараства в последните четири десетилетия - от 82 млн. през 1970 се увеличава на 175 млн. през 2000 г., за да надмине 200 млн. в първото десетилетие на ХХI в. (вж. 11). Основното движение на този антропоток е към Западна Европа и Северна Америка. През 2005 г. четири от десетте държави в света, приели най-много имигранти, са в ЕС - Германия (над 10 млн.), Франция (6.5 млн.), Великобритания (5.4 млн.) и Испания (4.8 млн.). В най-развитите европейски държави броят на имигрантите достига между 5 и 15% от населението им. Показателно е развитието на Испания, която за много кратък период се превърна от донор в приемник на големи мигрантски маси. Ако през 1998 г само 3.2% от испанското население е било родено извън страната, през 2007 г. то вече е 13.4%.

 

Тази динамика на миграционния процес го превръща от периферен в пресиращ проблем на Европа. Малко са темите, които за кратък период са направили толкова главоломна кариера на европейската политическата сцена. Миграцията се трансформира от тема-табу в топ-тема както на политическото говорене, така и в масовото всекидневие. В държави с ключово значение в ЕС се провалят референдуми или се печелят избори с аргументи, извлечени от миграционните движения. Това е възможно, защото миграцията поражда подсъзнателни страхове или неясни надежди у милиони хора.

 

Пространството между страха и нуждата от имиграция, между имиграцията като шанс и като заплаха, генерира достатъчно сериозни противоречия, които поставят на големи изпитания традиционните политически, културни и морални европейски ценности. Заслужават специално изтъкване две прояви на тези противоречия. Едното противоречие е между жизнената потребност за ЕС от имиграция, от една страна, и, от друга - силното и често неоснователно обществено безпокойство (пораждащо в определени случаи неорасизъм и ксенофобия) сред част от европейските граждани, с което възприемат миграционния процес. Другото противоречие се проявява в сблъсъка между основни европейски ценности като свободата на словото и ценности на мюсюлмани-имигранти, парадоксално радикализирани при пребиваването си тъкмо в европейското обществено пространство.

 

По демографски причини (застаряване на населението и ниска раждаемост) Европа жизнено се нуждае от голямо количество имигранти. Иначе тя не би могла да поддържа своето икономическо и социално развитие. Според дългосрочните демографски прогнози на ООН населението на европейския континент ще намалее значително през следващите четири десетилетия (вж. 9). За този период Германия ще загуби 23 млн. от населението си, а Италия - 16 млн. Макар и с различна динамика, подобна перспектива очаква практически всички европейски държави. Този процес ще доведе до огромен недостиг на работна ръка, до големи затруднения при финансиране на пенсионните системи, до силен натиск върху финансирането на здравеопазването, което ще бъде подчинено все повече на необходимостта от поддържането на дългосрочни здравни грижи за „дълголетното" население и т.н. Затова бъдещето на Европа е тясно обвързано с приемането на голям брой имигранти. Но същевременно „старият континент" все още няма достатъчна готовност да се справи с тази си съдба, която е обвързана, от една страна, с успешното и бързо обществено интегриране на извънредно големи маси от чужденци, а от друга - с необходимостта да бъдат туширани страховете и враждебността на част от „местното"¹ население към имигрантите, за да се преодолеят конфликтите по формиращите се невидими граници вътре в приемащото общество.

 

Имиграционният процес е жизнено необходим за Европа, но същевременно неговото протичане се оказва твърде трудно и драматично. Дебатът за миграцията, засягаща пряко или косвено почти всички и всичко, е изпълнен с огромно напрежение. Масовата имиграция влияе върху множество интереси и разрушава устойчиви традиции. Както вярно отбелязва испанският политолог Рикард Сапата-Бареро, дебатът за миграцията е толкова напрегнат, защото касае фундаментален обществен въпрос - въпросът „какъв тип бъдещо общество е необходимо да се оформя". Миграцията се оказва най-значимият фактор на съвременната социална промяна, тъй като „акомодирането на имиграцията в рамките на институционални структури, замисляни по начало за население с национално гражданство"(12, 5), налага дълбоки, базисни промени в почти всички институции, както и в ценностите на съвременното общество.

 

Прякото следствие от високия имиграционен приток към Западна Европа е хетерогенизирането на европейското общество. То започва да придобива мозаечен характер поради отчетливото присъствие на общности, обединени около твърде различни ценностни ядра и поддържащи различни социо-културни идентичности. Най-вече три са факторите, които предопределят този феномен: многочисленост, компактност и засилващо се етническо самосъзнание на имигрантите. Паралелно с този процес у значителни части на „местното" население се разгръща своеобразен етнонационализъм, който намира драстичен израз в проявите на неорасизъм и ксенофобия.

 

Откъде извира виталността на тези уж забравени след Холокоста форми на човешката нетолерантност? Ако се обобщят различните авторски отговори на този въпрос, ще се откроят два типа обяснения. В единия случай обяснението се търси в сблъсъка с Чужденеца, а в другия - в кризата на идентичността, предизвикана от „залеза на проекта на Модерността".

 

Първото обяснение третира неорасизма и ксенофобията като механизми за осигуряване на властова доминация на пазара на труда. Враждебността към чужденците се осмисля като идеен и психологически механизъм за самооправдание на местното население, заемащо или стремящо се да поддържа по-висока йерархична позиция на пазара на труда. За да легитимират своята несигурност пред себе си и пред другите, те обезценяват културата на преселниците и се отдръпват, третирайки тях и себе си като трудно съвместими и неравноценни по статуса си групи. Традиционният расизъм като идеология, разделяща човечеството на генетично обусловени неравностойни групи, се трансферира в „расизъм без раси" (Е. Балибар), който използва понятието „култура" като евфемизъм, заместващ „расата". Стъписан от заливащата го миграционна вълна, масовият човек на Запад се опасява за работата си и за стандарта на живота си, обзема го носталгия по спокойната, отчетливо структурирана и прозрачна отминала реалност. Разглеждайки се като жертва на Чужденеца, той започва да търси изкупителни жертви.

 

Тази обяснителна логика, без да е лишена от известна убедителност, не може да даде отговор защо неорасизмът и ксенофобията ги има и там, където имигрантите не заемат силно конкурентно място на пазара на труда и не представляват голям относителен дял от цялото население на съответната страна. Недостатъчната й обяснителна сила е в това, че се пренебрегва значението на глобализационните процеси, които променят ролята на културата в съвременните общества. Тъкмо в тази посока се съсредоточават усилията на авторите, ангажирани с втората обяснителна схема. Според тях по силата на икономическото транснационално взаимопроникване и на политическата глобализация, суверенитетът на съвременната национална държава е в дълбока криза. Националната държава загубва способността си да бъде „продуцент" и гарант на националната идентичност - една роля, успешно играна от нея от Просвещението насам. В същото време социалното пространство се изпълва с чужди практики. Рухват „великите наративи" (Лиотар), осигурявали в продължение на столетия чувството за стабилност, прозрачност и ясно очертан път. На този фон, чувствайки се незащитен, уязвим, усещайки живота си като живот в непознато общество, човекът се устремява към нови идентификационни опори. Най-сигурните в миналото основания за идентичност - територията и расовият облик - се оказват обезсмислени в способността им да внушават основателно доверие. Културата се превръща, по думите на известния социолог З. Бауман, в „последната спасителна сламка, за която се хващат всички онези, които търсят стабилна идентичност в постмодерния свят на номадството и произвола..." (4, 526). Разрушаващото се пространство на доскорошната относително еднородна национална култура се изпълва с антипатии, тъй като то е наситено със ситуации, в които човек се чувства объркан, неподготвен, „обезправилен". Естествена реакция спрямо тази неуютна човешка ситуация са ксенофобията и неорасизмът, породени от несигурност, лесно превръщаща се в отчужденост, враждебност и дори жестокост. Оттук става лесно разбираемо защо въпреки дългата традиция на ценностите на демокрацията в европейските общества съществува висок потенциал за нетолерантност към имигрантите, особено ако тези ценностни „чужденци" са не някъде в друга страна, а в съседния дом.

 

И така, Европа се нуждае от голямо количество имигранти. Но тяхното разполагане в европейските общества предизвиква сериозни сътресения в ценностната среда на европейските граждани. Старият континент, превръщайки се в своеобразен гигантски ценностен миксер, изпитва стрес от грижите за идентичността си. Берлин се е превърнал във втория по големина „турски" град след Истанбул. Една трета от жителите на Лондон са родени извън Великобритания. В повечето от големите европейски градове всеки четвърти или пети жител е имигрант. При това относителният дял на чужденците спрямо местното население навсякъде е с няколко процента по-висок при по-ниските възрастови групи (до 14-годишна възраст). Това означава, че дори да се случи нещо невъзможно - да замре международното разместване на пластовете, делът на имигрантите в тези страни ще продължи да се увеличава. Пряко следствие от този процес е очертаващата се ерозия на исторически оформилата се относителна ценностна хомогенност на западноевропейските общества. Тази ерозия се проявява, от една страна, в разбуждането на разгледаните по-горе неорасистки и враждебни срещу имигрантите настроения и, от друга - в пораждането и поддържането на противоборстващи и дори антиевропейски ценностни нагласи сред част от имигрантските общности.

 

Идвайки от друг, различен културен ареал, имигрантите носят в себе си своите ценностни представи, вярата си, своя манталитет. Контактът и навлизането в новата култура обикновено ги дезориентира, предизвиква комуникативна изолираност, чувство за безпомощност. Търсейки противодействие на отчуждението си в чуждия свят, към който се стремят, но който в същото време ги отблъсква, те обикновено се мобилизират като религиозна общност. Особено характерно е това за имигрантите с традиционна мюсюлманска култура. Ислямските общности са с висок дял сред имигрантите в страните от ЕС - във Франция представляват 9% от населението на страната, в Холандия - 5,6%, в Австрия - 4.1%, в Германия - 3,9% (вж.10). Техният брой се е удвоил за последните 30 години, очакванията са, че към 2025 г. ще има повторно удвоение на числеността на тези общности. Илюстрирайки нарастващото присъствие на исляма в ЕС, британският в. „Телеграф" се възползва от неотдавнашно проучване, направено в Брюксел, което е установило красноречив факт - седемте най-често срещани имена, давани на новородените деца в „сърцето" на ЕС, са Мохамед, Адам, Райян, Аюб, Мехди, Амин и Хамза (вж. 8).

 

В този контекст някои изследователи показват, че представители на ислямските общности в ЕС се оказват източник на радикалния ислямизъм, т.е. на идеология и поведение, за което е характерно не само категорично нежелание за приспособяване, за интегриране, но и вражда към европейските ценности, включваща готовност дори с цената на живота си да им се противопоставят. Аргументирана интерпретация на този феномен дава Оливие Роа, един от световно признатите експерти по проблемите на исляма. Според него ислямският радикализъм е продукт и проява не на исляма, а на „изкоренени" млади хора от второто и третото поколение на мюсюлмански имигранти в Западна Европа. Подобна теза се защитава и от автори като Р. Лайкен и С. Брук. Изследвайки биографично близо 400 терористи, действащи в Западна Европа и САЩ, те установяват, че 87% от тях са имигранти от първо или второ поколение, като 41% са притежавали западни паспорти. Тези изследователи достигат до извода, че макар мнозинството от имигрантите да не са терористи, повечето от терористите са имигранти (6, 97). Лайкен и Брук, както и О. Роа твърдят, че ислямският радикализъм е предимно с европейски произход. О. Роа обяснява този радикализъм с „детериториализирането" на мюсюлманите, т.е. с пренасянето им в друг свят, който драматизира тяхната мюсюлманска идентичност. Докато живеят в традиционните мюсюлмански общества, те не поставят въпроси „за себе си" - идентичността им идва наготово, не е въпрос на избор. Когато обаче се пренесат в Европа, тяхната идентичност става драматичен проблем. Според О. Роа фундаментализмът „израства върху едно изкореняване: младите радикали са наистина напълно озападнени"(вж. 2). Фр. Фукуяма, който приема обяснителната схема на О. Роа, казва в нейно продължение: „Идентичността на индивида като мюсюлманин вече не е подкрепяна от заобикалящото го общество; напротив, налице е силен натиск за възприемане на определящите в Запада културни норми. Въпросът за идентичността възниква по начин, по който той никога не е възниквал в традиционното общество, тъй като сега е налице една празнота между вътрешната идентичност като мюсюлманин и поведението по отношение на заобикалящото индивида общество" (3). Следвайки това обяснение, става ясно защо главният ресурс на радикалния ислямизъм идва най-вече от второто и третото поколение на европейските имигранти-мюсюлмани. Бащите още не са скъсали с традицията, а децата не са и не желаят да се интегрират. По определението на Фукуяма, „приклещени между две култури, с които не могат да се идентифицират, те възприемат универсалната идеология на съвременния джихадизъм като силно привлекателна" (пак там). Така се оказва, че европейската ценностна среда потенциално е способна да създаде за тези хора условия, които могат да предизвикат едни от най-агресивните й отрицания. В тази ситуация европейските граждани не могат да не се чувстват несигурни. Но както още Монтескьо е забелязал, безопасността е първата форма на свободата, а свободата от своя страна е светинята в западната ценностна система.

Ценностният драматизъм в имиграционно наситената Европа има и друга проява. Все повече започва да се подлага на изпитание една ценност, която принадлежи към ядрото на модерната европейска цивилизованост - свободата на словото. В последните години се случиха няколко неща, които олицетворяват драматичното битие на тази европейска ценност. Сред тях е добре известната конфликтна ситуация през 2006 г., предизвикана от публикуването в датски вестник на карикатури на пророка Мохамед. Към нея трябва да се добавят още няколко по-малко известни, но не по-малко показателни случаи. В Женева е свалена пиесата на Волтер „Мохамед, или фанатизмът". Човекът, комуто принадлежи най-силната формула за свободата на словото и търпимостта („не съм съгласен с онова, което казвате, но съм готов да умра, за да може да го кажете"), е цензуриран заради страх от реакции на мюсюлмани. Подобна съдба беляза и Берлинската постановка на Моцартовата опера „Идоменей". В режисьорския замисъл Идоменей се осмисля като унищожител на диктатурата на боговете. Режисьорът му е наложил в края на представлението да отсече главите на Исус, Мохамед, Буда и Посейдон, на божествата-диктатори, които са поискали от него да жертва собственото си дете. Постановката е свалена от афиша, защото щяла да разгневи мюсюлманите с богохулството си. Страхът от възможните последици на една проява на свободата на словото е станал толкова голям, че се е превърнал в мотив за автоцензура.

В европейското пространство се формират две интелектуални позиции при интерпретацията и оценката на посочените събития. Едната позиция е категорична, че цензурата не може да бъде оправдавана под никакъв претекст, защото свободата на словото е фундаментално право и неговото ограничаване би било равно на отказ от наследството на Просвещението. Каквото и да е посланието по своето съдържание и по тона на изказа, то подлежи на ограничения само post factum - от съда, ако подбужда към омраза или призовава за насилие. Такава позиция заема, например, френският философ Бернар-Анри Леви. В неотдавнашна статия, посветена на 20-годишнината от случая „Салман Рушди", той пише: „Случаят е знак за едно действително отстъпление на Просвещението. Какво е Просвещението? Правото да вярваш или да не вярваш. Правото на онзи, който не вярва, да се забавлява с вярата. Правото на богохулство, което в юдейството и християнството си е пробило път постепенно и болезнено, което обаче остава престъпление за исляма ..." (7). Другата позиция е, че свободата на словото има своята цена и ако тя е твърде висока, си струва тази свобода да бъде ограничена. Холандският философ на правото Гелийн Молир формулира тази позиция така: „Ако свободата на словото означава, че други права биват нарушавани, то тогава тя трябва да бъде ограничена. Ако изборът е между обществената сигурност и правото на изказ, тогава колективните интереси имат предимство пред личните" (вж.1). Двете позиции за свободата на словото са отлична илюстрация на тезата, че масовата миграция в Европа поставя на много сериозно изпитание дори онези ценности, които е прието да се считат за основополагащи в западната цивилизация.

Наличието на големи имигрантски общности в Западна Европа е условие за нейната жизненост. Но масовата имиграция произвежда един проблем с нарастваща значимост - в европейското пространство се заселват ценностни „чужденци" и се оформят нови вътрешно-европейски граници.

Цитирана литература

1. Г. Молир, Коран, свобода на словото и европейски ценности. - в: Либерален преглед, март 2008 (http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/216).

2. Роа, O., Нека да престанем да говорим за религия! - в: Либерален преглед, юни 2008 (http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/216).

3. Фукуяма, Ф., Идентичност и миграция, в: Либерален преглед, май 2007 (http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/216).

4. Bauman, Z., Das Urteil von Nürnberg hat kein Bestand. - in: Das Argument 200, 1993/4.

5. Enzensberger, H.M., Im Fremden das Eigene hassen. - in: Der Spiegel, 1992/34.

6. Leiken, R., S. Brooks, The Qualitative Analysis of Terrorism and Immigration: An Initial Exploration. - in: Terrorism and Political Violence, vol. 18, 2006.

7. Lévy, B.-H., Der Fall Rushdie und die Folgen. In: Frankfurter Allgemeine Zeitung, 16. Februar 2009.

8. Michels, A. Muslim Europe: the demographic Time bomb transforming our continent, Telegraph, 8^th Aug 2009.

9. Migration in an interconnected world: New directions for action. Report of the Global Commision on International Migration. UN, October 2005.

10. Muslims in Europe: Country guide BBC Information Office (http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/4385768.stm#france).

11. World Population Prospects. The 2008 Revision. Highlights. New York: United Nations 2009.

12. Zapata-Barrero, Ricard. ¿Existe una cultura de la acomodación en España? Inmigración y proceso de cambio en España a partir del 2000. Documentos CIDOB, Barcelona 2006.

 

Доц. д-р Лазар Копринаров е преподавател във Философски факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград

1 Известният немски интелектуалец Ханс Магнус Енценсбергер сочи условността на понятието „местно население", илюстрирайки релативността му с образа на пътници във влаково купе. На всяка гара се качват нови пътници. Влизайки в купето, тях ги посрещат с мълчалива ожесточеност, като натрапници. Макар че тези, които реагират с такава антипатия, сами са заели мястото си на някоя от предишните гари. Та нали в по-голямата част от историята човечeството се е намирало в движение! Енсценсбергер завършва статията си с възмущение срещу късата памет: „Странна е бързата забрава, с която се покрива и отрича собственото потекло" (5, 170-171).