"... философията - облачна и мъглива, излишна,

непотребна и дори вредна, съставлява в античния

мир короната на образованието, привлича в средните

векове всички издигнати духове, и днес, въпреки

напредъка на наука и техника или именно поради

това, в нея човек търси опора и ръководна нишка,

когато се домогва до едно по-дълбоко схващане

на живота."

Райна Ганева. Pro Philosophia

 

Интересът към това, какво би представлявал българският философски канон, бе предизвикан у мен от оживения напоследък дебат у нас относно промените в литературния канон, особено след публикуването на съставения от Александър Кьосев сборник на тази тема.¹ Обсъжда се разместването на пластовете в канона вследствие на променения контекст, възможностите за включването в него на маргинализирани навремето писатели (М. Неделчев), както и на жени-писателки, каквато е амбицията на поредицата Неслученият канон - "да възвърне на българската култура онези автори и текстове, които по някакви исторически и социални причини са останали извън възможността да заемат място в представите за "висока" и "важна" литература", според анонса за книгата.² И ако "канонът попада в една поредица от явления с колективната памет и националната идентичност"³, то нека видим възможно ли е да говорим и за български философски канон, с ясното съзнание, че философията никога не е била със статуса на литературата у нас и че учебните програми по философия в средните училища са с несравнимо по-малко часове.

Въпросът за канонизацията на българското литературно наследство е поставен от Михаил Арнаудов през 1922 г.⁴ Статията му и днес е отправна точка в новото говорене за канона; в нея изискването за една меродавна, т. е. общоприета история на литературните текстове е поставено като първата предпоставка за излъчването на утвърдените авторитети.

И така, за да може да се състави един канон, предварителната инвентаризация на текстовете би откроила по-значителните от тях с оглед на отзвука, който те имат както извън страната, така и у нас - рецензии, отзиви, публични обсъждания, дебати по повдигнати в тях важни теми, застъпеност в образователните програми, съставяне на антологии и христоматии и т. н. Като приложим тези първоначални изисквания спрямо областта на философското наследство от периода след Освобождението, резултатите са твърде обезсърчителни. Първо, опитите за представяне на една обща картина на философския живот у нас са пренебрежимо малки, поне до средата на отминалия век. Професионалният интерес към националната ни философска култура, който като "своеобразен акт на самосъзнание чрез конкретните си визии индикира и степента на постигнатата в нея концептулна зрялост"⁵, е крайно недостатъчен в търсеното тук отношение. Наистина, един от смятаните днес за канонични автори, Димитър Михалчев, нееднократно е заявявал желанието си да представи пред българската общественост една по-цялостна картина на философските идеи у нас, но това на практика не се осъществява. Из анонса на Философски преглед за 1937 г. четем, че сред набора от статиите, на които списанието щяло да се опира в натъкмяването на съдържанието си, присъства и статия на главния редактор, озаглавена "Из българската философска книжнина". Такава статия обаче отново не се появява. А когато през 1933 г. на страниците на "Философски преглед" се появява преводът на очерка на чеха Йозеф Пата върху историята на философската мисъл в България, рубриката "Философска книжнина" го отбелязва с известна горчивина: "За всеки случай трябваше един чужденец да седне пръв да скицира една макар и съвсем кратка историйка на философията в България!"⁶ По-късно се появяват изследвания върху отделни философски направления, каквото е това на Ангел Бънков върху бергонизма у нас, но като цяло липсата дори на обзорни изследвания върху философския живот в неговата цялост, е категорична пречка пред възможността да се мисли за някаква негова канонизация.

По-нататъшната логика е да огледаме евентуалните кандидати за канонични автори. Първите ярки личности в професионалната гилдия са Иван Гюзелев, чиито трудове в областта на систематичната философия обаче остават встрани от интересите на тогавашното българско общество, и Иван Георгов. Дългогодишният университетски преподавател Георгов е "школувал" не едно поколение студенти, правейки достъпни за тях достиженията на световната философия. В некролога си за него Михалчев казва: "Пред катедрата на Ив. А. Георгов минаха стотици и хиляди млади хора, идещи да търсят тука разяснение на големите проблеми, които така често смущават ума и вълнуват чувството на културния човек. Всички тия лица помнят интересната фигура на нашия професор."⁷ Безспорно, Георгов е твърде харизматична личност, оказала съществено влияние за духовния облик на страната, но, покрай внушителното си дело като историк на философията, собственият му философски принос остава в сянката на чуждите имена.

Тази констатация не би трябвало да е валидна за Димитър Михалчев, признат от българската общественост още навремето за единствения у нас създател на философска школа (наистина, ремкеанска, но с достатъчно радикални промени в нея, сочещи оригиналния принос), за най-представителната личност на международните философски форуми, и т. н. Името на Михалчев е произнасяно с респект от неговите "съ-школници"; в малкото тогавашни, до 1944 г., обзори на родната философска мисъл неизменно е поставяно на първо място, а и като университетски професор и главен редактор на единственото специализирано философско списание той е без съмнение "владетелят на умовете", каноничен автор. Каква е съдбата на "каноничните" му произведения обаче? Първият му значителен труд, "Философски изследвания. Принос към критиката на модерния психологизъм", 1909, написан на немски език и спечелил невиждан за мащабите на страната ни успех "в странство", остава почти незабелязан у нас. За "Философските студии" на Михалчев сподвижникът му Григор Василев казва, че този труд бил обърнал вниманието на учения свят към него⁸, докато "само в България книгата на Михалчев остана съвършено неизвестна; нея даже не я отбелязаха нито в ежедневната преса, нито в списанията."⁹ Но фактът - коментиран с неудоволствие от рецензента, - че в родината на автора едва ли има повече от 4-5 екземпляра от труда му, не омаловажавал неговото значение: "Ние имаме всичкото право да считаме тоя неподозиран у нас успех на Михалчев за гордост на младата като нейния представител българска наука."¹⁰

Всъщност отзив за първия значим труд на Михалчев има у нас, той е писан сравнително скоро след отпечатването на Михалчевата книга - 1909-1910, но е публикуван през 1913 г. в Годишника на Софийския университет. Става дума за обширната рецензия/статия на Иван Георгов, детайлно анализираща основни положения от "Философски изследвания". Въпреки критичния като цяло тон, обясним с изначално различните теоретични позиции, както и с известно напрежение в областта на личните отношения, Георгов, подчертавайки амбициозността на труда, накрая, препоръчвайки го, подчертава основните му достойнства, признати и в многобройните чужди отзиви.¹¹ И с това наистина май се изчерпват българските отзиви за този блестящ старт на българския философ.

Да проследим публичната участ на следващото произведение на Михалчев, сумиращо неговите университетски лекции - обемния му труд "Форма и отношение", 1914, претърпял и второ издание през 1938 г. Според оценката на Ясен Захариев важно предимство има фактът, че това Михалчево произведение, за разлика от първия му сериозен труд, е на български език.¹²

Но и този труд на Михалчев, съдейки по писмените свидетелства за него, не успява да раздвижи българското общество. В началото на една от малкото рецензии¹³ за него, авторът ù Минко Генчев отбелязва, че макар "Форма и отношение" да правел чест на бедната ни философска мисъл, вече близо шест години за него няма никакъв отзив.¹⁴ Рецензентът допълва: "И не показва ли това колко печално е умственото състояние изобщо на нашата интелигенция, която и в най-добрия случай и днес още продължава да се храни с популярна литература и дребна брошурочна книжнина - тия страшни разсадници на умствена леност? Смешно е да покажем какви са философските интереси на тая интелигенция. Дицген, Енгелс, Плеханов - ето всичката нейна философия."¹⁵

Минко Генчев е критичен към възгледите на Михалчев, но независимо от несъгласията си, той твърди: "Ние трябва да признаем, че г. Михалчев е едничкият човек у нас, който може и на най-трудните философски проблеми да даде общодостъпна форма, да покаже всичката им хубост и по такъв начин да импулсира към по-дълбоки размишления."¹⁶ Авторът анонсира подробното им разглеждане в следващи статии на списание "Критична мисъл" - "месечно списание за литературна критика и наука", редактирано в Русе от Григор Василев, което обаче престава да излиза и замисълът остава нереализиран. По-късно между Михалчев и Тодор Павлов се завързва полемика по въпросите на теорията на познанието, отразявана и на страниците на "Философски преглед", но извън нея други отзиви просто няма.

След като университетската катедра и постът главен редактор на специализиран философски орган не успяват да изиграят необходимата роля за действителната канонизация на тези значими за българската философска книжнина произведения, то шансовете това да се случи на "извънинституционален" мислител не изглеждат никак добре. Само един пример - съдбата на книгата на Янко Янев за Хегел, 1928. В престижното международно културологично списание "Логос"¹⁷, започнало да излиза в Русия през 1910 г. и след революцията преместило седалището си в Европа (и в тогавашния момент редактирано от Рихард Кронер), е поместен отзив на Теодор Петерс, в който се казва следното: "Това е книга, която с дълбочината и спекулативния си ентусиазъм, със стила и ритмичното си мислене може да се разглежда като една от най-добрите славянски книги за Хегел. Философското творчество в България за пръв път намира истинския си израз в тази модерна книга и може да се каже, че тази книга е събитие в културния живот на млада България. Янко Янев прониква във философията на Хегел с рядка интуиция и с почти конгениален поглед прозира в системата на Хегел, което малцина подозираха до днес..."¹⁸

Съдбата на книгата у нас е друга. На страниците на "Философски преглед" главният му редактор, който има изключителни заслуги за известяването на българската публика с всичко, излязло на роден или чужди езици, дарява Янко Янев със сравнително благосклонен отзив (следващите оценки на корифея са доста по-резки): "Г-н Янев ни е дал едно живо и великолепно очертание на личността и творчеството на Хегел, което показва къде е дарованието на младия наш писател и което ни заставя да гледаме със снизхождение на много от недъзите и недостатъците на неговата книга. И все пак ние не можем да не споменем тука поне някои от тях."¹⁹ И така - недъзите са липсата на ясна философска позиция - направо фундаментален недостатък, както и "пълно непознаване на марксизма", към който Михалчев ориентира "младия наш писател" - да залегне и изучи марксизма. Впрочем, непознаването на марксизма било, според изказването на Михалчев, общ недостатък на "учителите и вдъхновителите на Янко Янев, сред които Рихард Кронер, Николай Хартман, Петер Вуст, Алексей Лосев.²⁰ Но самият факт на ситуирането на българския автор сред този низ от философски знаменитости е неволен комплимент за него.

С труда на Тодор Павлов "Теория на отражението", публикуван на руски език през 1936 г., преминаваме към следващия период от нашата история, когато всички предпоставки този труд да бъде канонизиран са налице - "инвентаризация" на философското наследство, създаване на четиритомна "История на философската мисъл в България", на "Кратка история на философската мисъл в България", на различни други обзори и коментари на цялостното българско философско творчество; организиране на юбилейни сборници по повод на труда, чествания на конференции и всевъзможни други форуми, място в конспектите - както по история на българската философска мисъл като университетски изпит, така и в тези по "диамат", логика и пр., преводи - за разлика от "Форма и отношение", "Теория на отражението" - преведена на български от първоначалния руски вариант (и претърпяла преиздаване), е преведена още и на сръбски, чешки, словашки, немски, дори на китайски, т. е. на различни "социалистически" езици. И така нататък. По-добре е тук да дам думата на Кьосев за Тодор Павлов, за неговата "комунистическа кариера, която поради липса на други метафори можем да наречем холивудска."²¹ Защото при завръщането му в България около българския марксист вече има създадена легенда: "той не е просто политзатворник, а един от международно признатите червени капацитети в обществените науки, очевидно подкрепян лично от Сталин, влиянието му далеч надхвърля границите на скромната родина." <...>; неговият стил "е стил на философски патриарх и човек, чиито инструкции се слушат и изпълняват."²²

Темата за канонизацията на труда на Тодор Павлов нито има възможност да бъде коментирана тук, нито имам желание за това. Ще отбележа само факта на съставянето на двутомната антология на българската философска мисъл, в чийто втори том са представени текстове на автори от Освобождението до 1944 г. Томът е разделен на два дяла: "марксистко-ленинска философска мисъл" и "буржоазна философска мисъл", като съотношението в обема на страниците е 327 : 102. И докато Тодор Павлов е представен с първа глава (с незначителни съкращения) от "капиталния" му труд "Теория на отражението", то Димитър Михалчев присъства със съкратен вариант на статията си за революционното значение на Ремкевите философски възгледи.²³

Каква бе съдбата на Михалчевото творчество по "онова" време и как се промениха нещата последните двайсетина години както по отношение на него, така и по отношение на каноничността на Тодор Павлов е, мисля, излишно да отбелязвам. Конюнктурата, създала Тодор Павлов като "митологизирана фигура в родния пантеон" (Анани Стойнев) е и причината за резкия обрат: "Именно тази историческа случайност на попадането му в пантеона, характерна повече за политиците, а не за учените, показва, че той не е звездата от първа величина, че у него има нещо, създадено от конюнктурата - макар и в най-добрия и в най-общия смисъл на думата, че неговото дело - а че е дело едва ли някой може да отрече, независимо от тълкуването, и като лично творчество и обществена дейност, и като множество последователи на неговата теория на отражението, изчезнали яко дим, ако не веднага след смъртта му, то тутакси след 89-а, - че неговото дело, повтарям, е плод не толкова на достоянието, а на фанфарите на времето", отбелязва А. Стойнев по повод на 110 годишнината от рождението му.²⁴

 

Изминалото време след обществената промяна едва ли е достатъчно за излъчването на следващите "канонични" автори; по-скоро, ако има някакви усилия в тази насока, те са отново към преподреждането на канона, колкото и условно употребимо да е това понятие спрямо родната философска мисъл. За "външния" поглед на Асен Игнатов, един от авторите на книгата "История на философските традиции на Източна Европа" ("Geschichte der philosophischen Traditionen Osteuropas". Darmstadt, 1996), нещата изглеждат ясни: "За разлика от Русия в България действително нямаше обособена собствена философска традиция и би било погрешно изкуствено да се конструира такава постфактум, т. е. в духа на една остаряла романтика да се "откриват" самостоятелни философски течения, които просто не съществуват. Чувството на наранена национална гордост би било лош съветник..."²⁵ А за нас все още предстои да се съгласим или да оспорим това.

 

Ст.н.с.I ст., дфн Нина Димитрова е изследовател в Института за философски изследвания при БАН

 

 

1 Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст. А. Кьосев. С., НБУ, 1998. Вж. също: Вачева, А. Под знака на модерността. С., "Полис", 2002; Кръстев, Д. Канон и/или агон. Литературноисторически (ре)конструкции. - Литература и критика, част. ІІІ. Краят на модерността? Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна, LiterNet, 2003; Алипиева, А. Идеологии и канони в българската литература през ХХ век. - www.liternet.bg, 2004; Сивриев, С. За литературния канон на Възраждането. - електронно списание Литературен свят, 2009 - www.geom-bg.com; научната конференция на тема "Соцреалистически/Алтернативен канон", проведена през март 2009 г. в Нов български университет; Дойнов, Пл. 1907: Литература, автономия, канон. С., "Кралица Маб" и НБУ, 2009, и мн. др.

2 Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. Съст. М. Кирова. С., "Алтера", 2009.

3 Кирова, М. Канонът и неудобствата от него. - Култура, 2008, бр. 43.

4 Вж. Арнаудов, М. Канонът на българската литература. - Пролом, 1922, № 16-17.

5 Стаматов, А. Вместо предговор. Към историята на философската култура в България. - В: Българската философска култура през ХІХ - ХХ век. Биографично-библиографски справочник. С., ЛИК, 2000, с. 7.

6 Вж. Философски преглед, 1933, № 5, с. 477.

7 Михалчев, Д. Некролог за Иван Георгов. - Философски преглед, 1936, № 4, с. 375.

8 Авторът представя по-значителните рецензии за труда на Михалчев, публикувани в най-авторитетните тогавашни европейски периодични издания. Вж. Василев, Гр. Димитър Михалчев: Философски изследвания. - Съвременна мисъл, 1911, № 4, с. 300-301.

9 Пак там, с. 299.

10 Пак там, с. 301.

11 Вж. Георгов, И. Dimitri Michaltchew, Philosophische Studien. Beiträge zur Kritik des modernen Psychologismus. Mit einem Vorwort von Prof. Dr. Johannes Rehmke. Leipzig 1909. Стр. ХV+573. - ГСУ, Историко-филологически факултет, 1910/1911, кн. І, 1913, с. 117.

12 Вж. Захариев, Я. Димитър Михалчев и философската определеност на българина. - Философски алтернативи, 1999, № 5-6.

13 Като реплика към труда на Михалчев е замислена книгата на Владимир Радков Крушението на една рационалистична философия (По повод книгата на проф. Д. Михалчев "Форма и отношение"), София, 1920, но, отправена от бергсониански позиции, критиката в нея е толкова недиалогична, че не успява да стане основа на някакъв дебат за Михалчевия труд.

14 Вж. Генчев, М. Кантианството на изпитание (по повод книгата на проф. Михалчев Форма и отношение). - Критична мисъл, 1919, № 1, с. 23.

15 Пак там.

16 Пак там.

17 Logos. Internationale Zeitschrift für Philosophie der Kultur, Krsg. Von Richard Kroner, Tübingen, 1929, B. ХVІІІ.

18 Петерс, Т. Янко Янев: Хегел. Личност, съдба, флософия. София, 1928. - Философски алтернативи, 2009, № 3, с. 56.

19 Михалчев, Д. Янко Янев. Хегел. Личност, съдба, философия. С., 1928. - Философски преглед, 1931, № 3, с. 295.

20 Пак там.

21 Кьосев, А. Истинският наследник. - Критика и хуманизъм, 2009, кн. 29, бр. 2, с. 150.

22 Пак там, с. 151.

23 Другите "буржоазни" автори са: Иван Гюзелев, Кръстьо Кръстев, Никола Алексиев, Иван Георгов и Спиридон Казанджиев. Вж. Антология на българската философска мисъл (под ред. на М. Бъчваров). С., "Наука и изкуство", 1973.

24 Стойнев, А. 110 години от рождението на акад. Тодор Павлов. - Философски алтернативи, 2000, № 5-6, с. 13.

25 Игнатов, А. Философска традиция и постмарксистко мислене в България. - Философски алтернативи, 2004, № 3, с. 10.