Както според марксистката идеология, така и според лявоанархистките теории, държавата е средство за поддържане на господството на експлоататорските класи над експлоатираните, следователно при премахване на експлоатацията трябва да бъде премахната и държавата; независимо от това никъде, където ляворадикалните сили вземат властта, държавата не се и опитва да отмира. През 1936 г. новата Конституция на СССР обявява, че преходният етап е завършен и социализмът е победил, така че от този момент страната е... „социалистическа държава на работниците и селяните" - очевидно завинаги. Въпреки че през 1938 г. е създаден троцкисткият Четвърти Интернационал, който опонира на сталинизма с тезата за перманетната революция, силно противодействие отсъства - дори между западните леви интелектуалци и работници; напротив, огромното мнозинство от тях подкрепя етатисткия социализъм, макар той официално да е обявил, че се затваря в „една страна"! Впоследствие самият троцкизъм в разнопосочните си течения доста се етатизира. А колкото и да е силен анархизмът през 1968 г. във Франция, колкото и да са дълбоки корените на бунтовния антиинституционализъм в студентско-работническите вълнения изобщо, последните вместо да радикализират концептуално и емпирично левия политически проект, генерират крайно ограничен периметър от искания към... държавата.

 

Може би единствен по-сериозен опит за подобно противодействие спрямо държавния социализъм в историята на ляворадикалните течения е Културната Революция в Китай през 1966-68 г., чийто неуспех не само „слага край на партията-държава като централно продуцираща революционна активност", но и води до осъзнаването на проблема, че сме свидетели на невъзможността да освободим политиката от рамката на партията-държава (Badiou 2003: 2-26). Както отбелязва Бадю, Мао и неговото „малцинство" са „смятали, че социалистическата държава не бива да бъде полицейска и полицейскоподобна цел на политиката на масите, а напротив - трябва да действа като стимул за разгръщане на политика под знамето на прехода към реален комунизъм" (Badiou 2007: 60-61). Дори Бадю да е прав, и тук в крайна сметка се случва точно обратното.

 

Според Бадю Мао изхожда от ключовата идея за подчинена роля на държавата по отношение на политиката и борба с бюрократичните тенденции в обратна посока, към пасивна „или консервативна" рецепция на държавните решения. Бадю определя това като революционна визия за държавата в широк смисъл, структурирана от четири неизменяеми точки - воля, равенство, доверие, терор. В такъв контекст са и разгледани обвиненията на Мао към Сталин в „обективизъм", ангажиране с технологично-икономически и кадрови въпроси, пасивно познание за нормативната база и деполитизация на волята на партията и масите. Бадю високо оценява именно стремежа на маоизма да преодолее наследената инерция и не просто да обновява традициите, а да ликвидира „старите правила и старите системи", без което преходът към комунизъм е „илюзорен", и ясно съзнаваната логика такъв преход да се осъществи от комунистическо движение, което да се справи с „обективната инерция на държавата" (Badiou 2009: 21-22). Континуитетът е схванат като най-сериозната опасност пред левия радикализъм на власт. Това, с което СССР не успява да се пребори според Мао, е именно континуитетът по отношение на държавата, поради което преходът към комунизъм се стопира и абсорбира в статичното битие на социалистическата държава. Когато Бадю посочва като основна причина за неуспеха на сталинизма "системното недоверие" на Вожда към „огромната маса от народа, които са все още селяни", това мнение отразява не просто един наивно-редукционистки психологизъм, а и осъзнаването на много големия проблем на левия политически егалитаризъм извън теорията - замяната на доверието към „масите" с доверие към институции, на включващите механизми на движението със селективно-инцидентните механизми на процедурата.

 

Много важно е да се отбележи, че маоизмът (за разлика от сталинизма) схваща икономиката не като цел, а като средство - т. е. тук (поне според Бадю) левият политически егалитаризъм се опитва да подчини на равностойността на политическите отношения всички останали егалитаризми. Целта на сталинизма е да се изгради могъща, индустриална социалистическа държава, „догнать и перегнать", т. е. да се реализира същото, което капитализмът вече е постигнал, но просто със средствата на икономико-дистрибутивния егалитаризъм; а при маоизма тези средства служат на друга цел - отношенията. „Развитието на колективната собственост, включително способността за производство на стоки (...), е предназначено да служи на конституирането на народна политика, на реален съкровен съюз с комунистическото движение, което единствено е в състояние да гарантира, че преходът на собствеността ще бъде в ръцете на целия народ".¹ Затова и „политическото решение не е оковано от икономиката. То трябва, като субективно и обърнато към бъдещето начало, да се подчини изцяло на законите на настоящето. Това начало се нарича „доверие в масите" (Ibid.: 23). Ситуацията на преход диалектически съвместява тоталния ангажимент с „тук-и-сега", в противовес на стандартната концепция на държавния социализъм за аскетично свеждане на индивидуалното съществуване до „работа в името на бъдещите поколения", отпаднала едва в т. нар. „ера на застоя" (може би с изключение единствено на Румъния). Парадоксът е, че аскетичната визия изхожда от бъдещето, но забравя за преходното състояние на държавата, а маоистката ангажираност с настоящето изхожда изцяло от концепцията за прехода. Самото говорене за „доверие в масите" обаче предполага външен спрямо тях субект, който да задава това доверие според собствената си преценка: и това именно постулира вертикалността на политическото решение.

 

И когато се стига до Културната революция, тя „в интерес на всички световни революционери, ефективно разкрива границите на ленинизма. Узнаваме, че освободителната политика повече не може да работи под парадигмата на революцията, нито да остане затворник на партийната форма. Съответно не може да бъде и вписана в парламентарния или избирателния апарат. Всичко започва - и тук лежи мрачният гений на Културната революция - когато, заситени от предишни хипотези в реалността, висшите училища и студентските червени гвардии, а тогава и работниците от Шанхай, между 1966 и 1968 г., предписаха за десетилетия да се върви към афирмативна реализация на това начало. Но после техният гняв се впримчи в това, че те въстанаха срещу²; че те само показаха това начало от позицията на чистото отрицание" (Ibid.: 518).

 

Може би това е другата страна на основната причина за неуспеха. От една страна, революционно-антиетатисткият и антиадминистративен подем е толкова масов и ентусиазиран, че изплашва собствените си инспиратори: Мао изпраща войски да ликвидират Шанхайската комуна и това всъщност е краят на Революцията. От друга страна, именно безкрайността на отрицателната енергия и отсъствието на градивен проект е може би причината Шанхайската комуна както неимоверно да изплаши партията-държава, така и да се окаже неспособна да надделее над нея. Вярно е, че след 1968 г. антиетатизмът доста затъна в обуславящото маргинализация "чисто отрицание". Но е факт, че „границите на ленинизма" и на борбата с държавата няма как да бъдат „разкрити" от съдбата на локални феномени. Като общовалиден за левия радикализъм резултат Културната революция показва най-вече невъзможността да се преследват политически цели половинчато, да се поставят вътрешни граници на радикализацията при преследване на действителната равностойност като основополагащ принцип в обществените отношения. Революцията също така подсказва възможни хипотези за трудната постижимост на вертикалното хоризонтализиране на социума (егалитаризация на обществените отношения, задействана от върха на институционалната йерархия на политическата общност) и за (не-)възможните механизми на действие и модуси на съществуване на т. нар. „революционен авангард". Дори Китайската Революция да е била уловка на Мао, за да успее да се справи с политическите си противници, и да е прекратена в момента, когато се оказва реална заплаха за Партията-Държава, именно последното е и едно категорично свидетелство за автентичността на Революцията. (Zizek 2008: 194 - 211). Но Културната революция най-вече утвърждава революционната непоследователност като принцип на постоянния континуитет. Самото обстоятелство, че въпреки отричането на съветския модел маоизмът не успява да избегне абсолютизацията на етатизма, свидетелства за това, че механизмите на континуитета вече работят независимо от индивидуалните намерения на революционерите: това, което в Октомврийската революция е било следствие от съзнателна и планомерно аргументирана приемственост, разгромът на Шанхайската комуна превръща в неизбежна норма³. Левият радикализъм вече се осъществява като притежаващ собствени закони наратив.

 

Литература

 

1. Badiou, Alain. Logics of Worlds. Being and Event, 2. Continuum, 2009.

2. Badiou, A. La Revolucion Cultural: ¿La última revolución? Les conferences du Rouge-Gorge 2003.

3. Badiou, A. The Century. Polity PRESS, 2007.

4. Zizek, Sl. In Defense of Lost Causes. Verso, 2008.

 

Димитър Ганов е докторант в Института за философски изследвания към БАН

 

1 Понеже в случая става въпрос за държавата, тук няма да проблематизирам употребата на понятиетo "народ" при Бадю в този анализ на маоизма. Тази употреба е в контекста единствено на транслиране възгледите на Мао и има предвид едно саморазбиращо се-нефилософско значение: "огромното мнозинство от хората". За мен "народ" има негативна конотация и принадлежи към това, което наричам „речник на континуитета", т. е. митологемите на предмодерната идеология, безкритично усвоени от левия радикализъм още през XVIII-XIX в.

2 Курсивът мой. - Бел. авт.

3 В този смисъл не са изненада и доминиращите тенденции на Пражката Пролет, и обстоятелството, че фамозната 1968 г. е последвана от 1969 г., когато конференцията на комунистическите партии в Москва отхвърля водещата роля на КПСС, но и еманципиращата роля на еврокомунизма, който преразглежда концепцията за „диктатура на пролетариата", не достига до антиетатистки позиции.