NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

За старите и новите граници (падането на Берлинската стене в международна перспектива)

Брой
№ 14 (2010)
Рубрика
Вавилон
Автор
Урсула Лемкул

Краят на „Студената война" доведе до фундаментални промени не само в Германия и Европа, но и до изместване на границите на международно равнище. Новите актьори, преди всичко в Азия, придобиха икономическа и политическа тежест и разшириха радиуса на своите действия. Значението на евроатлантическото пространство намалява.

 

Падането на Берлинската стена е събитие не само в германската история. Процесите и тенденциите, довели до падането на „желязната завеса" имат в много отношения международно измерение. Става дума не само за реакцията на европейските съседи (преди всичко на Великобритания, Франция и Полша) по отношение на демократичното отваряне на ГДР и не само за това как Европейският съюз се отнесе към очерталото се обединение на Германия, вграждайки този процес в европейската интеграционна стратегия. Падането на Берлинската стена имаше последствия и за света извън Европа. По тази причина посоченото историческо събитие трябва да бъде описвано като международна история, като сплитане на взаимовръзки и взаимовлияния. Какви взаимовръзки могат да бъдат откроени между това събитие в немската история и развитието на другите региони в света? Какво значение имат тези сплитания, ако ги разгледаме в контекста на дебата за новия световен ред, както и с оглед на съвременното историко-политическо разположение на силите в глобализирания свят? Нека да проясним по-подробно три ключови въпроса:

  1. Каква реакция предизвика отпадането на конфронтацията на блоковете и на съпровождащите ги геополитически стратегии в страните от Азия, Африка и Латинска Америка, които се намираха в центъра на „студената война"?

  2. Какво въздействие оказа ликвидацията на двуполюсния световен ред върху международната йерархия на силите и стратегическото значение на отделните региони в света?

  3. Какъв е ефектът на засилващите се транснационални и трансрегионални взаимовръзки и взаимозависимости върху западния център, върху евроатлантическото пространство?

В отговор на първия въпрос бих искала да засегна тенденциите на ре-национализация и ре-етнизация, които са наблюдават в международната общност след края на „студената война". Падането на Берлинската стена е синоним на края на „студената война" и по този начин - и на края на двуполюсния световен ред. Двете свръхдържави САЩ и Съветският съюз определяха този световен ред, тяхното взаимодействие и съперничество имаше не само властово-политически, но и идеологически характер. Борбата на двете идеологически системи се осъществяваше преди всичко извън границите на евроатлантическия свят. Процесите на деколонизация, разгърналите се след края на Втората световна война първоначално в Азия, а след това и в Африка, бяха в най-тясна връзка с конфликта на тези системи. Започналите войни в Корея, Индокитай, а по-късно във Виетнам, кубинската криза, а също така многочислените кризи и войни на африканския континент, макар и да се изявяваха като проблем на националната независимост, всъщност остротата на конфликтите и тяхното геополитическо значение бяха резултат на геостратегическото значение на тези региони за международния баланс на силите.

 

Придобиването на национална независимост беше като правило свързано с въпроса в рамките на коя от двете идеологически системи би искала (или би трябвало) новата държава да осъществи своята независимост. Придобитата независимост по този начин се оказваше най-често „условна" независимост, подчинена на изискванията и натиска на блоковата конфронтация. [...]. В резултат на „студената война" се появиха не само нови, понякога доброволни зависимости на народите, освободили се от колониалното господство. Като разплата за конфронтацията на блоковете се стигна също така до възникването на разделени национални държави в Германия, Корея, Виетнам, Китай, Йемен и Кипър. По този начин централна характеристика на „студената война" - наред с възникването на нови зависимости - беше формирането на нов териториално-пространствен ред. Много национални държави, създадени през 50-те и 60-те години в процеса на деколонизация, придобиха изкуствени териториални граници, оформени в своята конфигурация не толкова от исторически наложили се идентичности, колкото от необходимостта да се съблюдава паритетът на силите между
Запада и Изтока. Това може да се види на примера на много държави в Персийския залив, в периферията на бившия СССР или на Балканите.

 

В тези изкуствени териториални образования исторически оформените, етнически определените пространствени концепции бяха изместени на заден план за сметка на прекрояване на териториите. Още в периода на „студената война" в отделни случаи това водеше до конфликти между конкуриращите се етнически групи. Приключването на блоковата конфронтация окончателно освободи вътрешния конфликтен потенциал на тези изкуствени национални държави. Войните на Балканите, ситуацията в Сомалия са само няколко примери, които могат да бъдат изтъкнати за онагледяване. В основата на тези конфликти лежат тенденциите на денационализация и де-етнизация, които крият в себе си конфликтен потенциал, който не е за подценяване. Възникналите в условията на „студената война" държавни образования и придадените им териториални граници се поставиха под въпрос след падането на Берлинската стена. Изкуствените пространствени образования се разпадат и започва процес на реорганизация на националните държави в нови или стари граници. Това намира особено силно проявление в Африка и на Балканите. В резултат на това процесът на нова териториална ориентация предизвиква възникването на нови огнища на нестабилност, които обикновено се разполагат по границите в крайграничните райоти и оказват отрицателно влияние на ситуацията на безопасност в международен мащаб. Гражданските войни с етнически мотиви замениха на практика войните между държавите.

 

Изместване на границите

От гледна точка на икономическата политика след разпадането на двуполюсния световен ред излизат на преден план ставащите все по-динамични процеси на взаимозависимост и взаимопреплитане между различните региони на света. Възникват нови, трансрегионално структурирани пространства с интензивен обмен. Наблюдава се изместване на границите. Геополитическата картина на света, която определяше международната стратегия на САЩ след края на Втората световна война, коренно се измени след падането на Берлинската стена.

 

След 1945 г. САЩ осигуриха своята глобална водеща роля с помощта на регионално „burden sharing" (разпределение на тежестта - бел. пр.). По този начин те са искали да избегнат грешката, която по мнението на съвременниците е подпомогнала залеза на британската империя в първата половина на ХХ в. Съгласно тази гледна точка Великобритания като водеща световна империя е претърпяла фиаско, защото Лондон не е разбирал необходимостта от делегиране на власт. САЩ са искали да избегнат опасността от „imperial overstretch" (имперско свръх-разполагане - бел. пр.), като са разделили света на регионални центрове на власт и са създали в тези центрове на власт по една водеща държава. Чрез тясно сътрудничество с тези водещи регионални центрове е трябвало да се осъществява международна властова йерархия в полза Съединените щати. Едновременно с това националните държави в отделните региони на света е трябвало да се вградят в регионални организации с помощта на икономическо и политическо сътрудничество. Германия и Франция са поели върху себе си ролята на мотор на европейската интеграция; Япония след „loss of China" (загубването на Китай - б. пр.) през 1949 г. е била оформена като водеща регионална държава в Азиатско-Тихоокеанския регион. В Персийския залив тази роля е трябвало да бъде поета от Персия, т.е. от Иран. Регионалното икономическо или военно сътрудничество е било устроено според специфичните властово-политически претенции на Съединените щати. САЩ са били властово-политическия фокус на тази политика, те са възглавявали западния лагер като „primus inter pares" (първи сред равни - бел. пр.), а вътре в международната йерархия на силите доминиращата роля е била предвидена за евроатлантическото пространство.

 

С падането на Берлинската стена се изменя значението на регионите, които не влизат в евроатлантическото ядро. Латинска Америка, Азиатско-Тихоокеанският регион, Близкия и Средният Изток, в определен смисъл и Африка, започват да играят все по-значима роля на международната арена. Промяната на политическата роля на тези региони в света обаче не е само следствие от края на „студената война". Тя е резултат на разгърналите се през 70-те години процеси на икономическа и културна глобализация, които получават нова динамика след падането на Берлинската стена. Събитията от 1989 г., съчетавайки се с ускорената глобализация, постави под въпрос възникналата в периода на „студената война" международна йерархия на силите, която имаше също така етнически и културни съставляващи я елементи.

 

Възходът на Азия

Особено нагледен е този процес в Азиатско-Тихоокеанския регион. В Азия от средата на 80-те години се осъществяват икономически, политически и културни размествания, които не само спомагат за формирането на ново понятия за „тихоокеанското пространство", но и изменят по решителен начин и в дългосрочна перспектива сегашния световен ред, ориентиран от Северна Америка и Европа. В рамките на този регион възниква икономическа, политическа и културна динамика, която прави възможен за пръв път след началото на хегемонията на Европа през ХVIII в. подем на незападните общества: заемащи по-рано периферийни и полупериферийни позиции, те се преместват към централните позиции.

 

Тихоокеанският регион става нов, алтернативен център на влияние, който отчасти е конкуренция на атлантическия център. Главна движеща сила на динамиката и на процеса на регионализация в Тихоокеанският регион са икономическото развитие и търговските отношения, следвани от процесите на политическа институционализация, а също така и от културното сближаване. Така през последните 30 години Тихоокеанският регион се превърна в нов център на световната икономика. Този възход стана възможен между другото благодарение на забележителните икономически успехи на Япония, на „четирите дракони" (Южна Корея, Сингапур, Хонконг, Тайван), както и на „четирите тигри" (Малайзия, Тайланд, Филипините и Индонезия).

 

Днес увеличаването на икономическото значение на региона е свързано преди всичко с икономическия възход на Китай и Индия. В частност Китай като център на световното производство символизира изменената проля на Азия в световната икономика. Токио, Хонконг, Шанхай и Сингапур са днес част от най-важните световни финансови центрове, Китай, Япония и Корея принадлежат към най-значителните страни-износителки на капитал; японските и китайските банки са най-крупните институции от този вид в света. Може да се очаква, че в резултат на кризата на американската банкова и финансова система Източна Азия ще играе все по-важна роля на глобалните финансови пазари.

 

Благодарение на такива структури като Асоциацията на страните от югоизточната Азия, Азиатската банка за развитие, а също така и Форума за Азиатско-Тихоокеанско икономическо сътрудничество, който се намира под влияние на САЩ, институционалното значение на този регион нараства. Централната икономическа роля на Тихоокеанския регион вече може да се види на примера на засилващата се конкуренцията за природните ресурси и на повишаването на цената на продоволствието, върху което оказват влияние променилите се навици на потребителите. Забележително е например това, че повече от половината от всички световни стоки от клас „лукс" се реализират в Азия. Това оказва съществено въздействие върху такива наложили се икономики като тази на САЩ: американската идея за икономика с низки цени, ориентирана към потреблението, вече е немислима без производство в Азия и преди всичко в Китай. Освен това в Китай и Япония е съсредоточена голяма част от американските държавни заеми. Намаляващото влияние на наложилите се икономики върху стопанството на азиатските страни се проявява също така в значителния ръст на вътрешно-азиатския търговски оборот. Като износители на суровини и като търговски партньори на азиатските страни, държавите в Латинска Америка увеличават своето икономическо значение в света и се освобождават от зависимостта си от САЩ.

 

Териториалното разширение

 

Наблюдаваме териториално разширяване на Азиатско-Тихоокеанския регион и приближаването му към западните брегове на САЩ и Латинска Америка. Колкото територията на западното полукълбо става все по- азиатска, толкова повече евро-азиатското пространство загубва своето значение. Тези процеси на териториални измествания, предизвикани на първо място от икономическия обмен и миграционните потоци, оказват влияние върху социалната и културна структура на съответните територии. Китайският език заема трето място сред езиците, на които се общува в САЩ и Канада. Мигрантите от Япония и Корея са сред най-успешните етнически групи в САЩ, като дълбоко изменят по този начин самата социална структура на Америка. Очерталата се тенденция ще има в средносрочна и дългосрочна перспектива последствия и в областта на политиката, както на вътрешната, така и на външната.

 

Известният американист проф. д-р Урсула Лемкул е първи вицепрезидент на Свободния университет в Берлин.

Преводът е с кратки съкращения и е направен по: Ursula Lehmkuhl, Von alten und neuen Grenzen. Der Fall der Berliner Mauer in internationaler Perspektive. - in: Internationale Politik, November/Dezember 2009

Превод: Лазар Копринаров

 

 

comments powered by Disqus