NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Из "Раждането на биоетиката" (част 3)

Брой
№ 14 (2010)
Рубрика
Вавилон
Автор
Албърт Р. Джонсън

превод и редакция: Ина Димитрова, Росен Люцканов

(предстоящо издание в Издателска къща КХ - Критика и Хуманизъм)

 

От конференции към центрове

Докъм края на десетилетието се натрупва известно количество сборници със статии и материали от конференции1. Представяйки сборника с докладите от конференцията на колежа „Рийд", Джеймс Густафсон отбелязва, че медицинската етика е предмет на много обсъждания. „Подобни конференции, пише той, и публикуването на докладите от тях са изключително важни на настоящия етап ... Надявам се обаче, че ще стигнем и по-далеч: ще формираме среда, в която е възможно внимателното и продължително проучване на подобни спорни въпроси, които не просто ще могат да бъдат по-ясно поставени, а дори поне отчасти решени. Струва ми се, че това, от което имаме нужда, са интердисциплинарни изследвания, провеждани в университети или центрове, които разполагат с научен персонал и ресурси, необходими за трудни и интензивни дългосрочни проучвания"2.

С настъпването на 70-те години надеждите на Густафсон започват да се сбъдват. Конференциите не спират, но от този момент насетне техните резултати са далеч по-трайни. Свободно реещата се биоетическа загриженост, предизвикана от тях, сега започва да се опредметява в различни научни анализи. Дебатите вече се вписват в общ изследователски контекст, подхранван от няколко постоянни центъра: Института за общество, етика и науки за живота (Центъра „Хейстингс") и института по етика „Кенеди" към университета в Джорджтаун. Обществото за здраве и човешки ценности също насърчава интердисциплинарните изследвания. Създаването на тези организации е кулминацията на десетилетието на конференциите: те предоставят сигурен пристан на биоетическите обсъждания.

 

Центъра „Хейстингс"

В средата на 60-те години, наскоро завършилият философия в Харвард Дан Калахан, по това време редактор на католическото списание Commonweal, започва да пише книга, посветена на болезнения проблем за абортите. Скоро осъзнава обаче, че за тази цел той има нужда от нещо повече от философска образованост и проницателност. Разбира, че трябва да разгледа въпроса от множество гледни точки, с които не е добре запознат, например в контекста на демографията, правото, медицината и обществените политики. По-късно във връзка с това той пише: „Опитвах се да бъда човекът-оркестър, работещ сам, лутащ се из обширна литература, по-голямата част от която ми беше напълно непозната". Така стига до извода, че при наличието на неспирно увеличаващ се списък от спорни етически въпроси, възникващи в света на биомедицината и получилите широко медийно отразяване конференции, все пак отсъстват интензивни интердисциплинарни изследвания, „подхождащи към тези проблеми по сериозен и систематичен начин"3. Така решава да създаде център, посветен на изпълнението на тази задача.

По време на едно коледно тържество, той споменава за идеята си на свой съсед в Хейстингс на Хъдсън, психиатъра доктор Уилърд Гейлин от Колежа по медицина и хирургия към Колумбийския университет. През следващите няколко месеца те обсъждат интензивно този проект, свързват се със специалисти по философия, теология, медицина и други науки, които биха проявили интерес, и през месец март 1969 г., подпомогнати със заем от майката на Калахан, учредяват своята група в Принстънския клуб в Ню Йорк и я наричат „Център за изследване на ценностите и науките за човека". При регистрацията през месец септември на същата година името е променено на „Институт за общество, етика и науки за живота". Към края на годината той вече се е сдобил с финансова подкрепа от страна на Джон Рокфелер Трети и Елизабет Долард, както и от две фондации - Националния фонд за хуманитарни науки (НФХН) и фондация „Рокфелер".

Калахан и Гейлин привличат впечатляваща група учени, които формират управителния съвет на Института. Сред тях са Хенри Бийчър, Робърт Коулс, Теодор Добжански, Андре Курнан, Рене Дюбос и Рене Фокс. Робърт Морисън, изявен професор по биологически науки в Университета „Корнел", е първият му председател. Теолозите Рамзи и Густафсон представят общността на етиците. Сенатор Уолтър Мондейл е включен в Надзорния съвет. Робърт Вийч, който по това време завършва докторантурата си в Харвард, е първия щатен сътрудник на Института и през месец септември 1970 г. той отключва вратите на помещенията му в Хейстингс на Хъдсън, взети под наем от един зъболекар. Почти от самото начало тромавото пълно наименование на Института е заменено с по-краткото „Център „Хейстингс"". Щедрото финансиране позволява бързото му разрастване. Скоро вече е налице щатен състав от млади учени: Вийч става сътрудник по медицинска етика, Марк Лапе, наскоро завършил психология в Калифорнийския университет, е назначен за сътрудник по биологически науки, философът Робърт Невил става сътрудник по поведенчески науки, а Питър Стайнфелс, защитил докторат по интелектуална история, е сътрудник по хуманитарни науки. Брус Хилтън, който има богословско образование, отговаря за подбора на публикациите4. Уилърд Гейлин завежда програмата по преподаване на медицинска етика, а философът от Университета в Ню Йорк, Мартин Голдинг, е старши научен сътрудник. Така благодарение на щастливата случайност пътищата на наистина блестящи умове се пресичат. Самият аз също имах щастието да се възползвам от тяхната интензивна и ентусиазирана ангажираност с въпросите на новата медицина и биологията, тъй като през 1973 г., по време на специализацията ми в Националната медицинска библиотека във Вашингтон, Дан Калахан ме покани да участвам два пъти месечно в дискусии на центъра, посветени на отношението между етика и политика.

Дейностите на центъра са разпределени в четири изследователски групи: „смърт и умиране", „поведенчески контрол", „генно инженерство и консултиране" и „контрол върху прираста на населението". Всяка от тези групи включва учени с различна специалност и се ръководи от един от сътрудниците на Института. На периодичните си срещи те систематично разработват съответния теоретичен проблем. Резултатите от проучванията се представят в статии, публикувани в различни влиятелни научни списания. Центърът осъзнава важността на това да се сдобие със собствено издание, за да разпространява с негова помощ получените резултати и да насърчава научния и научно-популярния диалог по различни интересни въпроси. Така през юни 1971 г. се появява първото издание на "Доклади на центъра "Хейстингс", съдържащо статии като „Ценности, факти и политики" от Дан Калахан, „Експериментална бременност" от Боб Вийч и „За да не бъдеш сам пред лицето на смъртта" от Уилям Мей. По-обемистите "Изследвания на центъра „Хейстингс" се появяват през 1973 г., но не след дълго това издание е включено в разширената версия на "Доклади на центъра „Хейстингс". През следващите няколко години съдържанието на това издание задава обхвата на въпросите, съставляващи предмета на формиращата се биоетика, както и списъка на авторите, които по-късно ще се превърнат в нейни основни представители5.

Калахан и неговите колеги се стремят да избягват прекалено тясното обвързване с академични институции. Причината е желанието им да правят тъкмо онова, което университетите рядко правят добре: да маневрират между теоретични въпроси и практически политики, между професионалните експерти и обществото. По думите на Калахан, „усещахме, че би било далеч по-лесно да поддържаме интердисциплинарен научен център извън университет, и мога уверено да твърдя, че в продължение на двадесет години нито веднъж не сме се усъмнили в правилността на решението да останем независими"6.

Калахан разбира, че дискурсът, формиран благодарение на първите конференции, е важен стимул за по-нататъшни анализи. Ето защо той сам организира няколко семинара, например „Въпроси за смисъла на смъртта", проведен по време на срещата на Американската Асоциация за напредък на науката (AAAS) през месец декември 1970 г., или проведената през следващата година конференция „Етически въпроси на генетичното консултиране и употребите на генетиката", организирана съвместно от центъра „Хейстингс", центъра „Фогърти" и Националния здравен институт (НЗИ). Първата годишна среща на Центъра се организира през месец юни на същата година и е посветена на темата „Сърдечни трансплантации и обществени политики". В нея участва доктор Тиъдър Купър, директор на Националния институт за сърцето и белите дробове. Година по-късно Центърът финансира провеждането на национална конференция по въпросите на преподаването на медицинска етика7. Тези конференции привличат широк кръг участници, обсъждат се етически въпроси и се прилага интердисциплинарен подход, което ги отличава от проведените по-рано. Така биоетиката постепенно заема мястото си на интелектуалната карта.

 

Институтът „Кенеди"

Доктор Андре Хелегерс е находчив и креативен човек. Роден е в Нидерландия, получава образованието си в престижния йезуитски колеж „Стоунихърст" в Англия и завършва медицина в Единбургския университет. По-късно постъпва в акушеро-гинекологичния факултет на Медицинското училище към университета „Джонс Хопкинс" и специализира в областта на феталната физиология. Благодарение на изследванията си, посветени на пренаталната етиология при забавено умствено развитие, той печели стипендия от фондация „Джон Кенеди-Младши". Впоследствие завързва тясно приятелство с Юнис Кенеди-Шрайвър, сестра на президента Джон Ф. Кенеди. През 1967 г. той е привлечен в Медицинското училище към университета в Джорджтаун. Запален читател на произведения по философия и теология, в този йезуитски университет Хелегерс се чувства като у дома си.

Той е един от организаторите на конференцията, посветена на въпроса за абортите, проведена през 1967 г. и финансирана съвместно от Теологическия факултет към Харвардския университет и фондация „Кенеди". Хелегерс усеща, че спорадично провежданите конференции не са достатъчни за пълноценен анализ на значимите въпроси, поставени от репродуктивните науки. Ето защо през 1970 г. той обсъжда идеята за създаване на център за научно изследване на тези въпроси с преподобния йезуит Робърт Хенле, президент на Университета в Джорджтаун. Отец Хенле, чиято специалност е философията, подкрепя напълно идеята. По това време аз бях член на борда на директорите на този университет и си спомням ентусиазма, с който той представи тази идея на едно от заседанията. Предложение за финансиране на създаването на такъв институт се внася във фондация „Кенеди" на 30 декември 1970 г. Решава се той да бъде наречен „Център „Кенеди" за изследване на човешкото възпроизводство и развитие. Тъй като Хелегерс вече е директор на Центъра за изследване на населението към университета в Джорджтаун, финансиран от фондация "Форд", стига се до решението новият институт да стане част от него, като основен предмет да бъде изследването на пренаталните състояния и генетиката. През пролетта на 1971 г. след обсъждане между ръководствата на университета и фондацията е взето решение изследванията да бъдат фокусирани върху етически въпроси и в деня на откриването, 1 юли 1971 г., институтът получава официалното название „Център Джоузеф и Роуз Кенеди за изследване на човешкото възпроизводство и биоетиката". След още няколко години, името е променено на „Институт по етика „Кенеди". Отец Хенле отдава на Хелегерс заслугата за това, тъй като тъкмо той успява да убеди семейство Кенеди и семейство Шрайвър в значимостта на новата проблематика8.

Институтът „Кенеди" е открит на 1 юли 1971 г. и по това време съставът му включва: Лирой Уолтърс, менонитски теолог, който тъкмо се е дипломирал по етика при Джеймс Густафсон, който не след дълго е избран за директор на центъра по биоетика към института „Кенеди", както и Уорън Райх, който е преподавал във факултета по морална теология към Католическия университет, а по-късно става професор по биоетика в Медицинското училище към университета в Джорджтаун. Осигурено е и финансиране за гостуващи учени, които извършват изследвания в областта на етическите въпроси на медицината и науката. Първите сред тях до един са теолози: Чарлс Къран, Ричард МакКормик, Джийн Утка и Джон Конъри, всеки от които издава книга или статия в резултат от своя престой в Института9. Много други учени от различни държави и с различна специалност прекарват определено време в Института. През 1974 г. започва провеждането на интензивен летен курс по биоетика, който завършват стотици лекари. В края на седемдесетте години съвместно с Философския факултет на университета е открита и докторска програма, в резултат от което са защитени голям брой докторати по биоетика.

Първата задача на Лирой Уолтърс е да изгради библиотека, което не е лесна работа при положение, че биоетиката е почти новородена дисциплина. През октомври 1971 г. той успява да състави каталог на библиотеката по основи на етиката, включващ 641 заглавия. Това е ценен източник на информация за наличните по това време научни изследвания. Библиотеката продължава да се развива и постепенно се утвърждава като най-добрата колекция от книги в областта на биоетиката. Когато Уолтърс предлага на Хелегерс да публикува всяка година списък с попълненията на библиотеката, Хелегерс отвръща, че още по-полезно би било издаването на библиографска справка за всички публикации в тази област. Уолтърс приема идеята и кандидатства за финансиране към Националната медицинска библиотека към НЗИ. През месец март 1974 г. той получава финансиране на стойност 280 000 долара, което позволява на института "Кенеди" да изгради мощна система за обработка на информация. През 1975 г. се появява първият плод на нейното функциониране, издаден под заглавието "Библиография по биоетика", а през следващите години системата се разширява до Национален референтен център по биоетическа литература10.

На Уорън Райх също му хрумва идея, която Хелегерс развива значително. Райх допуска, че съставянето на речник по биоетика би било от полза, но вместо това Хелегерс предлага да бъде направена цяла енциклопедия. Макар това да е млада наука, изследваните от нея въпроси са стари, освен това подобна енциклопедия би задала ориентири за по-нататъшните изследвания. Райх приема предизвикателството и успешно кандидатства за финансиране пред Националния фонд за хуманитарни науки. Така през 1978 г. е публикувана в четири тома "Енциклопедия по биоетика"11.

През 1973 г. доктор Хелегерс и отец Хенле успяват да убедят настоятелите на фондация „Кенеди" да подкрепят финансово въвеждането на няколко професури по биоетика. В резултат от това отец МакКормик става първият „Роуз Ф. Кенеди" професор по християнска етика. Тези професури предоставят чудесни възможности на изявени учени, които успяват да разширят интелектуалните измерения на биоетиката. След МакКормик, през 1975 г. е привлечен от университета на Вирджиния теологът Джеймс Чайлдрес, а Хюго Тристрам Енгелхарт-младши, който е първият сътрудник на Института с подготовка едновременно по медицина и философия, пристига от филиала на Медицинския факултет на Тексаския университет в Галвестън през 1977 г. През месец декември 1979 г. Робърт Вийч се премества от центъра „Хейстингс" в института „Кенеди", а Уилям Мей пристига от университета на Индиана през 1980 г. Всеки от тези учени е изключително продуктивен. Най-значимият резултат от техните изследвания е съвместната работа на Чайлдрес и философа от университета в Джорджтаун Том Бийчъм "Начала на биомедицинската етика", която е започната през 1976 г. и публикувана година по-късно. Това е първият „систематичен анализ на началата, от които изхождат широк кръг от решения, отнасящи се до биомедицината"12.

Андре Хелегерс почива през 1979 г. Не след дълго един от изявените медици в областта на биоетиката, доктор Едмунд Пелегрино, заема поста директор на института, а през месец юли 1989 г. за негов заместник на същия пост е назначен Вийч. Институтът „Кенеди" и центърът „Хейстингс" имат съществено влияние върху конституирането на изследователската област на биоетиката. Те събират на едно място учени и хуманитарии и систематизират основните въпроси, които представляват изследователски интерес. Институтът „Кенеди" е академична институция, осигуряваща професури, стипендии и лекционни курсове, а също полезна справочна литература като "Библиография по биоетика" и "Енциклопедия по биоетика". Не на последно място, в тази връзка споменаване заслужава учредяването на Национален референтен център за биоетическа литература. Центърът „Хейстингс" насърчава интердисциплинарния подход, като създава работни групи по различни въпроси. Посредством "Доклади на центъра „Хейстингс" с този подход е запознат широк кръг от хора. И двете организации участват с учени и идеи във федералните инициативи в областта на биоетиката, за които ще стане дума в глава четвърта.

 

Общество за здраве и човешки ценности

Третата организация, която ускорява развитието на биоетиката, наречена „Общество за здраве и човешки ценности", е напълно различна от предишните две. Обединението на свещениците, работещи в сферата на образованието, в което участват методистката и презвитерианската църкви, организира дискусии във връзка с религиозното наставничество в медицинските училища. През 1965 г., в резултат от тях, възниква Комитетът по медицинско образование и теология. Той включва четирима свещеници, трима лекари и един психолог. В продължение на няколко години членовете му обсъждат възможните начини за ограничаване на „деперсонализацията на студентите по медицина" и „преподаването на механистична медицина". През месец февруари 1968 г., Комитетът спонсорира конференция, посветена на човешките ценности в религиозната дейност и медицинското образование, проведена в Университета на Флорида в Гейнсвил, където преподава един от основателите му, Сам Банкс.

Само месец след конференцията Комитетът променя името си на Комитет за здраве и човешки ценности, разширява се с още няколко члена и взима решение да търси финансиране за въвеждане на демонстрационни проекти в областта на медицинската хуманитаристика. Включват се влиятелни личности в тази сфера като доктор Джордж Харел, първи декан на Медицинското училище „Хърши", и доктор Пол Саназаро, директор на Националния център за изследвания в областта на здравните грижи. През месец февруари 1969 г., той се трансформира в „общество" и кандидатства за финансиране пред Националния фонд за хуманитарни науки с цел „да определи експлицитно човешките ценности, които липсват или са неадекватно представени в медицинската теория и практика с цел преодоляване на техния дефицит"13. Кандидатстването е успешно и след като получава допълнително финансиране от фондация „Ръсел Сейдж", през месец октомври 1970 г. новото Общество за здраве и човешки ценности провежда първата си годишна среща - поканени са 67 души, сред които свещеници, директори на здравни заведения и учени. Членове се набират свободно до 1972 г.

То заявява целите си по следния начин: „Напредъкът на медицинската наука поставя човека пред редица нови проблеми. Това Общество цели да дефинира тези проблеми, да състави групи, разработващи методи за изясняването им, и да подпомогне разрешаването им, като съдейства както за промяна на нагласите на работещите в тази сфера, така и за по-доброто им разбиране от страна на обществеността"14. Финансирането от страна на НФХН позволява то да основе Институт за човешки ценности в медицината. Студентът по теология Томас МакЕлини е нает като администратор и е съставен управителен съвет с председател доктор Едмунд Пелегрино. Институтът започва работата си с опит за определяне на хуманитарното знание, което има отношение към медицината, търсейки начин да превърне запознаването с него в част от преподаването на медицински науки. Под „медицинска хуманитаристика" (medical humanities) се имат предвид изкуството, философията, историята и литературата, тъй като те имат пряко отношение към разбирането на здравето, болестта и лечението. Институтът организира редица конференции, в които участват хуманитарии и работещи в областта на преподаването по медицина, като първата от тях е проведена през месец април 1971 г. С това е поставено началото на програма, част от осъществяването на която са посещенията на хуманитарни учени в медицинските факултети с цел съвместно обсъждане на възможностите за въвеждане на лекционни курсове по хуманитарни науки. В рамките на десет години са проведени 85 такива посещения. Финансирана е също и лятна школа, в рамките на която учени, работещи в областта на хуманитаристиката, и лекари прекарват заедно няколко месеца в болнична среда и имат възможността да се учат взаимно. Тъкмо с тяхна помощ, видни личности, ангажирани с възникващата теоретична област на биоетиката, като Рон Карсън, Лари Чърчил, Лорета Копелман, Марк Зиглер и Дейвид Томасма, започват кариерата си.

Обществото за здраве и човешки ценности не се занимава с етическите въпроси в областта на здравните грижи, а по-скоро със свързаната с медицината хуманитаристика, както и с по-общия въпрос за човешките ценности, към които можем да подходим както от страна на литературата и изкуството, така и посредством философията и теологията. Въпреки това, събирайки заедно различни хора, които са се посветили на преподаването на етика в медицински училища, то формира научна общност, която формулира и работи за осъществяването на общи интереси. През следващото десетилетие Обществото е място, където иначе изолираните преподаватели по биоетика могат да се срещат един с друг. Заедно с Уорън Райх, Питър Уилямс, Лари МакКълък и няколко други, аз участвах в организирането на звеното за преподаватели, в което лекторите по етика и хуманитарни науки в медицинските училища можеха да обсъждат своята работа.

Историята на трите организации, които разгледахме до този момент, показва, че е била налице финансова подкрепа за нововъзникващите изследвания на етически въпроси в новата биология и медицината. Калахан отбелязва, че „първоначално основната пречка (за получаване на финансиране) беше употребата на думата 'етика' ... въпросите на нравствеността се смятаха за 'меки', неподдаващи се на дефиниране и неподлежащи на рационален анализ или решаване. Потенциалните дарители трябваше да бъдат убеждавани, че основателите (на центъра „Хейстингс") вярват тъкмо в обратното и че колкото и да е трудно, възникващите в медицината и биологията морални въпроси трябва да бъдат обсъждани"15. Разбира се, за това помага и фактът, че основателите на центъра "Хейстингс", т.е. групата от учени, които Калахан и Гейлин събират около себе си, са едни от най-добрите американски учени в съответната област. Така става по-лесно дарителите да бъдат убедени. Центърът получава финансиране от фондациите „Рокфелер", „Форд" и т.н.; институтът „Кенеди" - от фондация „Кенеди" и Националната медицинска библиотека.

Националният фонд за хуманитарни науки (НФХН) е щедър поддръжник на зараждащата се биоетика. През 1970 г., по молба на президента Никсън, фондът, основан от Конгреса през 1965 г. с цел осигуряване на финансиране за изследвания в областта на хуманитарните науки, прибавя сравнителното религиознание и етиката към своята дефиниция за „хуманитарни науки". Кандидатстванията за финансиране от страна на групи от учени, участващи във формирането на биоетиката, позволяват на НФХН да изпълни искането на президента. През 1973 г. Програмата за наука, технология и човешки ценности, основана в сътрудничество с Националната научна фондация, става прицелна точка за проектите в областта на биоетиката. Освен финансовата подкрепа, отпусната на центъра „Хейстингс", института „Кенеди" и Обществото за здраве и човешки ценности, НФХН подпомага и нови академични звена, например към Университета на Флорида, Университета „"Пен Стейт" в Хърши и клона на Тексаското медицинско училище в Галвестън. Финансирано е и провеждането на летни работни срещи по биоетика, организирани от първите специалисти в областта. В тях взимат участие голяма част от наследниците им. Стивън Тулмин и аз получихме щедра финансова подкрепа за провеждането на изследванията, които доведоха до публикуването на книгата ни "Злоупотребите с казуистиката". Без помощта на НФХН биоетиката щеше да бъде лишена от средства за съществуване и вероятно би загинала веднага след своето раждане. Председателят на НФХН Джоузеф Дъфи беше основният дарител, чиято щедрост вливаше живителни сили в младата биоетика.

 

Един разговор

По думите на Шекспир с перото си поетът „превръща своето въздушно нищо в нещо с местожителство и име"16. По същия начин изброените изследователски центрове осигуряват дом на голите теории, родили се по време на ранните конференции, но все още никой не е предложил собствено име за тях. То вероятно се появява за първи път в разговор, проведен в една нощ на 1970 г. Господин Сарджънт Шрайвър, първият директор на Корпуса на мира, съпругата му, госпожа Юнис Кенеди-Шрайвър, доктор Андре Хелегерс и още няколко души се били разположили във всекидневната на семейство Шрайвър в къщата им в Бетесда, Мериленд и обсъждали възможността фондация „Джоузеф Кенеди-младши" да подкрепи идеята на доктор Хелегерс за създаването на институт, занимаващ се с изследвания, свързани с религиозните и етическите аспекти на напредъка на биологическите и медицинските науки. Години по-късно, господин Шрайвър си спомня за един момент от тяхната среща:

„Поради необходимостта да обединим биологията и етиката ми хрумна названието „биоетика". Присъстващите в стаята се присъединиха към хрумването това да бъде част от името на института. Идеята ни беше да основем институт, провеждащ изследвания в областта на тази нова наука, поставяйки еднакъв акцент върху биологията и етиката ... Много добре си спомням, че тъкмо аз предложих думата. Не мисля обаче, че това е било проблясък на гениалност. Да измисля думата „биоетика" беше лесно като детска игра"17.

Според Уорън Райх това съвсем не е било толкова лесно; по думите му това понятие е имало „двойно раждане" в периода 1970-1971 г. През 1970 г. Ван Ранселер Потър, онколог, работещ в Университета на Уисконсин, публикува статия под заглавието „Биоетика, науката за оцеляването"18, а година по-късно и книгата "Биоетика: мост към бъдещето"19 Той дефинира обозначената с този неологизъм наука като „нова дисциплина, съчетаваща натрупаните от биологията знания с познаването на човешките ценностни системи"20. Задачата й е да определи и подпомогне създаването на оптимално изменяща се околна среда и оптимална приспособимост на хората към нея, така че да запази и усъвършенства цивилизования свят, в който живеем. В името на тази цел Потър предлага една „нова наука на оцеляването", която Райх описва като „открит биокибернетичен подход към самооценката на човека, целящ постигането на еволюционна, физиологична и културна адаптация"21. Това понятие намира място в медиите със статия, публикувана в списание Time от 19 април 1971 г., със заглавие „Човекът в свръхчовека: рискове и възможности на новата генетика", където се съдържат позовавания на книгата на Потър.

Доктор Андре Хелегерс също използва понякога това име; ето защо не е изненадващо, че когато на 1 октомври 1971 г. университетът официално обявява решението фондация „Кенеди" да финансира създаването на едноименния институт, в съобщението за пресата се казва, че последният ще „инициира развитието на нова област на съвместни изследвания, която основателите му наричат „биоетика""22 Не можем да кажем със сигурност дали Хелегерс е познавал научните изследвания на Потър. Въпреки това в края на 1971 г. биоетиката е успяла да се превърне от неологизъм, въведен в научна статия, в название на научна институция; не след дълго това ще бъде името на една нова научна дисциплина.

Вероятно както Потър, така и Хелегерс, са разбирали по един и същ начин смисъла на представката „био": и двамата са медици, провеждащи изследвания в областта на биологическите науки. Вероятно обаче те не са интерпретирали еднакво смисъла на наставката „етика": Потър я използва като общо название, обозначаващо човешките ценности, докато Хелегерс - католик с йезуитско образование - разбира етиката като строго научно изследване на основите на моралните норми. Тази двусмисленост се запазва в продължение на няколко години, но с развитието на биоетиката смисълът на понятието се измества от загрижеността на Потър за глобалното бъдеще към предложеното от Хелегерс съсредоточаване върху проблемите на биомедицината. През 1972 г. Уорън Райх решава да озаглави енциклопедията, която съставя, "Енциклопедия по биоетика", въвеждайки това понятие в увода като название на „изследването на етическите измерения на медицината и биологическите науки"23. То получава терминологичен статус през 1974 г., когато Библиотеката на Конгреса го включва в тематичния си каталог, позовавайки се на „Биоетиката като дисциплина" на Даниел Калахан24.

До началото на 1971 г. думата вече е налице и се използва като общо название на различни модели на разсъждение, свързани с проблемите на новата медицина и новата наука. В следващите две глави ще видим как двете морални науки, теологията и философията, помагат за трансформирането на темите, набелязани по време на епохата на конференциите, в предмет на научно изследване.

Бележки към първа глава

1 Доктор Ръсел Елкингтън подготвя три статии под общото заглавие „Литературни източници върху етическите проблеми в медицината", които са публикувани в Annals of Internal Medicine 73 (1970): 495-497; 662-666; 863-869. Този преглед включва въпросите на прираста на населението, контрацепцията, абортите, евгениката, генетичното консултиране, генното инженерство, експериментите с хора, използването на изкуствени органи и трансплантацията, удължаването на живота на умиращите и грижите за тях, дефиницията на понятието за смърт и евтаназията. През 1970 г. е подготвена друга обширна библиография, съставена от Джеймс Кармоди: James Carmody: Ethical Issues in Health Services: A Report and Annotated Bibliography (Washington. D. C.: Department of Health, Education, and Welfare [DHEW], 1970). Цитираните в тези библиографии публикации са основно лекции и доклади от конференции, проведени през изминалото десетилетие. Десет години по-късно, Кристин Касел, Бернард Ло и Хенри Пъркинс, лекари, изучаващи етика под мое ръководство, подготвиха „The ethics of medicine: An annotated bibliography", Annals of Internal Medicine 92 (1980): 136-141. В тази библиография присъстват много повече аналитични статии.

2 James M. Gustafson, „Review of Life or Death: Ethics and Options", Commonweal 89 (Oct 4, 1968): 27-30, цит. на с. 27.

3 Daniel Callahan, „The Hastings Center. Origin and History", непубликуван ръкопис, 1981.

4 След тях са назначени още щатни сътрудници: учени като Рут Маклин (философия на науката), Томас Мъри (социална психология), Джон Морено (философия на социалните науки) и Питър Уилям (философия на правото) са сред основните автори, работещи в областта на биоетиката.

5 „How the Report Made a Difference", special supplement, Hastings Center Report 16, no. 5 (1986).

6 Личен разговор с Даниел Калахан, проведен на 11 декември 1996 г.

7 Robert Veatch, Willard Gaylin, Councilman Morgan (ред.), The Teaching of Medical Ethics (Hastings-on-Hudson: The Hastings Center, 1973).

8 Интервю с Уорън Райх от 2 октомври 1992. Warren T. Reich, „Revisiting the launching of the Kennedy Institute: re-visioning the origins of bioethics", Kennedy Institute of Ethics Journal 6 (1996): 323-328.

9 Charles E. Curran, Politics, Medicine and Christian Ethics: A Dialogue with Paul Ramsey (Philadelphia: Fortress Press, 1973); Richard McCormick, „Notes on moral theology: the abortion dossier", Theological Studies 35, no. 2 (1974): 312-359; McCormick, „To save or let die: the dilemma of modern medicine", Journal of the American Medical Association 228 (1974): 172-176; Gene A. Outka, „Social justice and equal access to health care", Journal of Religious Ethics 2 (1974): 11-32; John Connery, Abortion: The Development of the Roman Catholic Perspective (Chicago: Loyola University Press, 1977).

10 Информация относно основаването на Националния референтен център беше осигурена от неговия библиотекар, Дорис Голдстайн, в интервю, проведено на 13 май 1996.

11 Warren T. Reich (ред.), The Encyclopedia of Bioethics, 4 vols. (New York: The Free Press, 1978).

12 Tom L. Beauchamp and James F. Childress, Principles of Biomedical Ethics (New York: Oxford University Press, 1979), p. xi.

13 Daniel M. Fox, „Who are we: the political origins of the medical humanities", Theoretical Medicine 6 (1985): 327-341, цит. на с. 334.

14 Fox, „Who are we", p. 338.

15 Callahan, „The Hastings Center".

16 William Shakespeare, A Midsummer Night's Dream, V, i, 15-17. На български: Уилиам Шекспир. Сън в лятна нощ. В: Марко Минков (ред.) Избрани комедии. Превод: Валери Петров. (Народна култура, София, 1983), с. 279.

17 Warren T. Reich, „The word 'bioethics': its birth and the legacies of those who shaped its meaning", Kennedy Institute of Ethics Journal 4 (1994): 319-336, цит. на с. 325; Reich, „The word 'bioethics': the struggle over its earliest meanings", Kennedy Institute of Ethics Journal 5 (1995): 19-34.

18 Van Rensselaer Potter, „Bioethics, the science of survival", Perspectives in Biology and Medicine 14 (1970): 127-153; Potter, „Bioethics", Bioscience 21 (1971): 1088.

19 Van Rensselaer Potter, Bioethics: Bridge to the Future (Englewood Cliffs, N. J.: Prentice-Hall, 1971).

20 Potter, Bioethics: Bridge to the Future, p. 2. Биофизикът Лирой Огънстийн, който работи в Мичиганския държавен университет, публикува книгата Come, Let Us Play God (New York: Harper and Row, 1969), в която по достъпен начин описва етическите въпроси, поставени от новата генетика, контрола върху прираста на населението, контрола върху поведението и трансплантирането на органи; той призовава обществото да реши кой ще взима решения по тези въпроси. По ирония на съдбата Огънстийн е научен координатор на Световното изложение, проведено в Сиатъл през 1961 г.; по същото време е поставено началото на сиатълската програма за бъбречна диализа.

21 Potter, Bioethics, p. 4; Warren Reich, „How bioethics got its name" (доклад, изнесен по време на конференцията „Раждането на биоетиката", Сиатъл, щата Вашингтон, 23-24 септември, 1992 г.), стенограма, с. 157. Преработена версия на доклада на Райх може да бъде открита в Hastings Center Report 23, no. 6 (1993): 56-57.

22 News from Georgetown University, press release, October 1, 1971, цитирано по Reich, „The word 'bioethics'" 1994, p. 325; „Institute for bioethics established at Georgetown University", Bioscience 21 (1971): 1090.

23 Warren T. Reich, „Introduction", в: The Encyclopedia of Bioethics, vol. 1, pp. xix-xx.

24 Daniel Callahan, „Bioethics as a discipline", Hastings Center Studies 1, no. 1 (1973): 66-73. Макар че е един от нейните създатели, Калахан винаги е признавал, че не харесва думата „биоетика"; затова той рядко я използва в съчиненията си.

 

Редакцията на „NotaBene" изказва благодарност на Издателска къща КХ - „Критика и хуманизъм" за любезното съгласие да публикуваме откъс от книгата, чието издание е предстояще.

 

 

comments powered by Disqus