NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

„Жизнерадостният аскетизъм” в представите за любовта и еротиката в социалистическа България

Брой
№ 15 (2010)
Рубрика
Подиум
Автор
Гергана Попова

В „Произход на семейството, частната собственост и държавата" Енгелс прави анализ на съвременното моногамно семейство като подчертава неговата релативна, историческа същност и в крайна сметка предначертава бъдещото му отпадане. Буржоазното семейство, според Енгелс, е не доброволен съюз на двама души, а икономическо предприятие. Жената в него е представител на поробена класа, която има статут на нещо средно между оръдие за производство и инструмент за задоволяване на половите потребности.1 Затова той предвижда, че пролетарската революция заедно с икономическите отношения на капитализма ще разруши и семейните и ще доведе до освобождение на жените. В по-общ вид тази теза е заложена още в „Немската идеология"2 и в „Манифест на комунистическата партия."3 Доколкото според Маркс и Енгелс буржоазията възприема жените и децата в качеството им на обикновено оръдие на труда, отмирането на семейството се разглежда като резултат от премахването на частната собственост върху средствата за производство. Въпреки тази смекчаваща уговорка, манифестираните визии за разрушаването на моногамното семейство и общност на жените изправят бъдещите комунистически идеолози пред трудния избор - или да поставят в основата на строящото се ново общество тези по същество социално подривни възгледи или негласно да се отрекат от класиците на социализма.

Още през 1914 г. в писмо до Инес Арманд, по повод на подготвяна от нея брошура върху пролетарските възгледи по женския въпрос, Ленин настоява да се извади искането за „свобода на любовта" от списъка на другите пролетарски искания. Според него това е не работническо, а буржоазно желание, създаващо възможност за многостранни тълкувания като търсене на свобода за изневери и освобождение от раждането и отглеждането на деца. Сред действително важните женски проблеми той поставя постигането на свобода от материално-финансови сметки в любовта и от материални грижи; от религиозни и социални предразсъдъци; от забраната за търсене на бащата и от други ограничения на закона, съда и полицията.4

Същото мнение на съветския лидер по половия въпрос, но изразено вече след революцията цитира и Клара Цеткин в своите „Спомени за Ленин":

„...Макар далеч да не съм мрачен аскет, но така нар. "нов полов живот" на младежта - а често пъти и на възрастните - доста пъти ми изглежда чисто буржоазен, изглежда ми разновидност на добър публичен дом. Всичко това няма нищо общо със свободната любов както ние комунистите я разбираме. Вие, разбира се, знаете знаменитата теория, че в комунистическото общество да задоволиш половите си стремежи и нуждите от любов било също така просто и незначително както да изпиеш чаша вода... Аз смятам, че знаменитата теория за чашата вода съвсем не е марксическа, че при това е антиобществена...

Не че със своята критика искам да проповядвам аскетизъм. Комунизмът трябва да носи със себе си не аскетизъм, а жизнерадост и бодрост. Обаче, според мен, често наблюдавания сега полов живот не носи със себе си жизнерадост и бодрост, а напротив - намалява ги.

...Невъздържаността в половия живот е буржоазна, тя е признак на разложение. Пролетариатът е възходяща класа. Той няма нужда от опиянение, което да го зашеметява или възбужда. Не му е нужно нито опиянение чрез полова несдържаност, нито опиянение чрез алкохол... Самообладанието и самодисциплината не са робство, те са необходими и в любовта."5

В тази реч Ленин открито уточнява, че „свободната любов", разбирана от комунистите и „свободната любов", разбирана от някои младежи нямат нищо общо помежду си. Ако същността на първата е само загатната в неясно как обвързаните с половия живот атрибути на бодрост и жизнерадостност, втората е обстойно описана, метафорично представена и отречена като антимарксистка, антиобществена, декадентска. Ленин определя комунистическата любов по отношение на това, което не трябва да бъде - оргиастична, невъздържана, опияняваща, разлагаща, от друга страна за него е недопустимо да я върне към аскетизма на традиционния морал. Затова целта на тази игра на омоними е не толкова риторичната убедителност, колкото постепенното приплъзване на очевидно регресивната „антисексуална" идеологема към изпразненото от съдържание либерално означаващо на „свободната любов".

На свой ред, в реч от 06.04.1948 г. пред пленума на Българския народен женски съюз - „Задачата на БНЖС за политическата просвета и културното израстване на българската жена", Георги Димитров се изказва в типично ленински дух, критикувайки разпространения сред някои социалисти възглед, че семейството е буржоазна отживелица, която постепенно ще отпадне. Обратното - според българския министър-председател семейството се явява „основна клетка на обществото". Поради това то трябва все повече да укрепва, основавайки се на равноправието, взаимното уважение и моралната помощ между жената и мъжа; на грижите за отглеждането и възпитанието на децата и не на последно място - на съвместната борба за осъществяване програмата на ОФ.6

В подкрепа на това виждане в устава на БКП сред другите задължения на комуниста са посочени строгото спазване на комунистическия морал и борбата срещу моралната разпуснатост,7 а ликвидирайки всяка следа от двусмисленост относно същността на този морал сборникът „Моралният кодекс на строителя на комунизма" - систематичен наръчник по етическите въпроси открито го дефинира:

„Здравото и крепко семейство винаги е било и си остава първичната ядка, тухлата на обществото, борещо се за победата на комунизма.

Понятието „нравствена свобода" е несъвместимо с понятието „свобода на морала", което означава отказ от сериозното в любовта, свобода от самообладание и самодисциплина. Истинските любовни отношения предполагат духовна близост между хората, взаимоуважение между тях."8

Органична част от една революционна утопия, възгледите на Маркс и Енгелс относно разрушаването на семейството се оказват категорично неуместни в новото социалистическо общество. В социално-етичен план твърдият фундамент за неговото развитие е открит в актуализирането на консервативната структура на семейството. Социалистическият семеен морал е твърде близък до модерната буржоазна етика, от друга страна - той до голяма степен дължи опазването си на континуитета с традиционните ценностни модели на досоциалистическото българско общество.

Така или иначе, независимо от модерния или предмодерен произход на концепцията на комунистическото семейство, за легитимни сексуални практики в социалистическа България са признати единствено репродуктивните сексуални отношения между съпрузи, а дори и семейната рамка не оправдава самоцелното търсене на сексуално удоволствие.9 Сексът в брака е не повече от необходимо зло, той се явява неизбежният механичен акт за създаване на потомство. Етически подсигурено от обезличаващото понятие на другарството,10 минимализиращо всички елементи на ирационалност, семейството бива разглеждано не като резултат от любовно влечение и чувство за незаменимост на другия, а по-скоро като стратегическо обединение на съюзници,11 събрани от общи цели, интереси и мироглед.

Ако любовта е сведена до сливане на идейни хоризонти, то физиологическите й аспекти биват категорично отречени, сякаш децата наистина се създават в някакъв стерилен безполов производствен процес.

„В човешкото общество, а още повече в социалистическото общество половото възпитание не може да бъде физиологическо възпитание. Половият акт не може да бъде уединен от всички постижения на човешката култура, от условията на живот на социалния човек..."12 - пише Макаренко и тази парадоксална социална позиция, върху по презумпция интимните сексуални отношения, отразява официалната комунистическа гледна точка „по половия въпрос". Аналогично на всеки вид активност в социалистическото общество, сексът се възприема като обществено мероприятие, насочено към общото благо (прираст на населението), от една страна, и като дейност на показ от друга. Това, разбира се, не предполага осъществяването на ексхибионистични, групови оргии, а точно обратното - опит за лишаване на секса от еротика и страст и превръщането му в обикновен производствен труд. Предполагаемото изчистване на любовните отношения от тяхната физическа страна, в крайна сметка обуславя (или по-скоро оправдава) отнемането на необходимата им интимност. Намесата на „бдителни граждани" в семейните отношения е често срещано и поощрявано явление, а „Законът за другарските съдилища", обнародван през 1961 г.13 вече на практика осигурява на представителите на местните партийни и ОФ-организации възможността за легален достъп до интимния живот на съпрузите.

От тази гледна точка, оптималното функциониране на семейството според полуексплицираната социалистическа концепция е в модуса на институт за производство, отглеждане и възпитание на деца, но и на опорно място на консервативния асексуален социалистически морал. Често срещаната метафора за семейството като основна клетка на обществото носи позитивните конотации на органична естественост. В един друг план, обаче, тя не толкова невинно говори за неговите „охранителни" функции, които представляват основополагащ елемент от една биополитика, преследваща както демографски, така и определени политически цели, обсесивно фокусирани около залога на антиеротичния секс.

Действително в по-късния етап от социалистическото управление най-вулгарните идеологически формули относно любовта и секса се заменят с опити за психологическа интерпретация на тези въпроси. Откъм средата на 60-те идеологемата за любовта, разбирана като общ идеен хоризонт, отстъпва на актуализирания архетип на истинската, чиста, романтична любов, която на свой ред бива противопоставена на животинското сексуално начало. Сексът запазва маргиналната си позиция, а сексуалната революция на Запад дава нова аргументация на социалистическите атаки срещу моралното разложение на капиталистическия свят. Буржоазното общество е представено като място на фетишизация на пола и секса, издигнати в център на ежедневието и смисъл на човешкия живот; място на развихрени „първични инстинкти", които превръщат човек в „самец" и „машина за любов" и го „лишават от нравственост и достойнство".14

Наред с пейоративното идеологическо концептуализиране, интимният живот е подложен на съвсем реални законови рестрикции и санкции. Като парадоксално наследство от нежеланото минало сексуалността бива стагнирана в рамките на моногамното семейство по подобие на един процес, описан от Фуко като„голямото изземване на сексуалната етика от семейния морал"15 и представителен според него за буржоазното общество от ХVII в., фасцинирано от идеята, „че добродетелта е дело на държавата, че могат да се приемат декрети за нейното възцаряване, че е възможно да се установи власт, осигуряваща, че и добродетелта ще бъде спазвана"16. Редица закони и други нормативни актове намекват, че в редица свои проявления, социалистическият семеен морал е не чак толкова различен от буржоазния, демаскиран от Фуко, а между другото и разкритикуван много по-рано в трудовете на Маркс и особено Енгелс. Любовните желания, стремежите на тялото, неговите страсти биват априори отречени в името на общото благо. Самоцелният хедонистичен секс или другите начини на сексуално удовлетворение и възбуда имат за цел индивидуалното удоволствие. В тази си точка те представляват проява на индивидуализъм, същностно несъвместима с обществените интереси.

Различни еротични прояви и инструменти са заклеймени с мотива за техния антисоциален индивидуалистичен характер, към който се прибавя традиционната организмична реторика на болестта и разложението. Така например мастурбацията се разглежда в качеството й на болестно явление с фатални последици; хомосексуализма се възприема не само като сексуално, но и като и социално извращение, а доколкото порнографията води до морална разруха и смесващите се с нея социални недъзи като аполитичност, асоциалност, „живот вън от големите социални задачи на епохата" тя влиза в ролята на едно от поредните оръжия на идеологическата диверсия.

Съответно някои от тези и други така нар. „отрицателни явления на социалистическия живот" не просто водят до обществено стигматизиране на практикуващия ги, но са и категорично инкриминирани от закона. Така например порнографията бива криминализирана още веднага след девети септември17 и санкционирането й продължава през целия тоталитарен период. Абортите в България са забранени до 1956 г.18 След този период те не са абсолютно изключени, но извършването им се осъществява единствено по медицински съображения. Наказателният закон от 1951 г. предвижда за извършване на хомосексуални действия до три години затвор и макар че тази забрана отпада през 1968 г., някои хомосексуални прояви продължават да се санкционират чак до средата на 90-те. През 1956 г. новият „Наказателен кодекс" изрично постановява наказание лишаване от свобода до 6 месеца или глоба до 1000 лв. и обществено порицание за съпруг, напуснал семейството си и заживял с друго лице. Същото наказание очаква и лицето, с което съпругът е заживял, а при рецидив се предвижда затвор до три години.19 През 1951 г. „Указ за насърчение на раждаемостта", облага всички неженени и бездетни мъже от 21 до 50 г. и жени от 21 до 45 г. с т.нар.„ергенски данък".20 Указът е отменен през 1990 г.

Въведените през 1945 г. разводи по взаимно съгласие и по желание на всеки един от съпрузите21 се премахват с изменения в „Закона за лицата и семейството" от 1952 и 1953 г.22 в мълчалива ирония спрямо възгледите на Маркс и Енгелс, според които забраната на разводите в буржоазното общество представлява един от най-сериозните фактори за унизителното положение на жената. Според законовите промени от 1952 и 1953 г.:

„47. (Изм. „Изв.", бр.89 от 6.ХI.1953 г.) Всеки от съпрузите може да иска развод ако при прелюбодеяние, заразна или наследствена болест, дълго отсъствие, физически и морални изтезания или други сериозни субективни или обективни причини бракът е така дълбоко разстроен, че от гледна точка на съпрузите, децата и обществото продължаването на семейния живот не може да се иска.

Искът не се уважава, ако разстройството се дължи на изключителната вина на ищеца и другия съпруг настоява за запазване на брака. По изключение развод може да се допусне ако важни обществени съображения го налагат."23

От съответния закон следват две заключения: първо - че до каквато и точка на непоносимост да е стигнало отношението на единия съпруг към другия, той е обречен да съжителства с него и второ - че обществото в лицето на партийния/комсомолския секретар, председателя на местната ОФ организация/другарско съдилище и т.н. има пълното право да решава по презумпция частния въпрос за оцеляването или разпадането на едно семейство. Промените в закона са съпроводени и от мощна кампания срещу „безотговорното разтрогване на брака". Зачестяват разказите на изоставени, достойни съпруги, които в името на децата отказват да дадат развод на съпруга-измамник, както и журналистическото търсене, изтъкване и публикуване на взевъзможни „срамни" случки от взаимния живот на съпрузите, изнесени в съдилищата. Общественото отрицание на разводите ескалира в сладострастно паноптично-воайорско ровене в проблемите на семейството, както и в удовлетворяване на най-грубите морализаторски инстинкти на съседи, колеги и обществени активисти.

Този поучителен тон се запазва повече от десетилетие и едва проектът за „Семеен кодекс" от 1965 г. налага известни промени в него. Според авторите на проекта нивото на разводите остава константа, въпреки забраната на разводите по взаимно съгласие и по молба на виновния съпруг и поради това те предвиждат разрешаването им в новия „Семеен кодекс".24 Това се осъществява с неговото приемане през 1968 г.,25 но в следващ „Семеен кодекс", обнародван през 1985 г. отново влиза в сила правилото, според което виновното лице няма право да иска развод.26

Ограниченията върху разводите и незаконното съжителство нямат демографските оправдания на забраната на абортите и дори на психологически крайно вулгарния „ергенски данък". Техен единствен мотив е запазването на ригористкия сексуален семеен морал, който социалистическият апарат някак метафизично полага като стабилно основание на своята власт.

Наред с това една мълчалива невидимост обгръща сексуалните действия почти през целия тоталитарен период. Доколкото при социализма „половото възпитание не може да бъде физиологическо възпитание", публичното пространство е лишено от каквито и да е публицистични или научни материали върху сексуалността. Дискурсивно сексът в семейството не съществува, включително и репродуктивния, сякаш дори самата мисъл за грубо физиологическия процес на зачеването обижда бъдещия комунистически гражданин. Съответно, несемейните сексуални контакти присъстват винаги под негативните евфемизми „лекомислени" или „нечестни" отношения, проститутките са „момичета с нетрудови доходи", любовните жестове на открито обикновено се определят като хулигански прояви, а техните извършители като „разложени елементи".

Наистина от края на 50-те и началото на 60-те години датира появата на статии за брака и половото възпитание, през 60-те (а особено през 70-те и 80-те) вече излизат цели книги по „полова просвета". През средата на 80-те в някои училища започва провеждането и на лекции по полово възпитание. Въпреки това, общата нагласа на комунистическото общество към секса не се отличава с особена гъвкавост през годините - публикуваните материали са написани на сух, технически медицински език, препращащ по-скоро към тялото-организъм, отколкото към еротически възбудимото тяло. В общи линии отказът от тематизиране на сексуалните въпроси и забраната върху публичния показ и визуалното експониране на еротични действия се запазва като отличителна черта на тоталитарния период. Заедно със законовите ограничения и обществените рестрикции, както и с почти пълната пазарна липса на противозачатъчни средства, това мълчание обслужва комунистическото конципиране на секса като ненужна, безполезна, „индивидуалистична" дейност или като подривен акт с политически характер.

От Фройд насам теорията за репресивната спрямо сексуалните нагони същност на цивилизацията не подлежи на оспорване. Водейки началото си от потискането на либидните и разрушителни нагони, за да функционира човешкото общество се нуждае от осъществяване на постоянна репресия върху тях.27 Херберт Маркузе интерпретира тази теза в отчетливо социален план - той разграничава основна и добавъчна репресия. При основната репресия принципът на реалността се налага над принципа на удоволствието, за да осигури самосъхранението на индивида (и обществото). От своя страна над тази универсална репресивна структура на цивилизацията се наслагва „добавъчната репресия", с която се имат предвид ограниченията на определен социално-исторически тип господство.28 Характерната модификация на принципа на реалността в съвременното общество, според Маркузе е принципът на производителността или превръщането на труда в основна дейност, възпрепятстваща задоволяването на сексуалните инстинкти. Ако, в метапсихологията на Фройд труд и нещастие са неразривно свързани, в представите на ляв автор като Маркузе тази връзка е резултат не от универсална, а от конкретна организация на труда и либидото. С други думи тя представлява органичен компонент не на основната, а на добавъчната репресия. Нейният исторически характер предполага, че след известна трансформация или по-скоро след изоставяне на принципа на производителността е възможно постигането на нерепресивна култура, основана върху труд-игра и несексуални, но либидни връзки между индивидите.29

Изцяло отричайки психоаналитичната теория, в една обърната перспектива тоталитарното социалистическо общество полага същата зависимост между сексуалното задоволяване и труда, между него и обществените отношения като връзката, описана и отречена от Маркузе в концепцията за добавъчната репресия. Изследването на психичната структура на личността и биологичните й инстинкти довежда Фройд и неговите последователи (особено Маркузе) до изводите за репресивната организация на обществото. Обратно - предпоставеният приоритет на обществените пред личните интереси в комунистическото общество е причина за крайно моралистичното отношение на социализма към сексуалните потребности и сексуалното задоволяване. На първо място, те биват отричани именно в ролята им на отклоняващ от трудовите задължения фактор и тази „психоаналитична" несъвместимост между сексуалните удоволствия и „нелибидния", но общественополезен труд е налична, както в социалистическото законодателство, така и най-вече в огромния масив от пропагандна литература и публицистика.

Ролята на труда е възпитателна - в неговото „освещаване" намира израз осъзнатата от социалистическите идеолози необходимост от репресиране на сексуалните инстинкти за запазване трайността на комунистическото управление. Защото още от първите му години сексуалността се разглежда като враждебна стихия, като мощна антисоциална страст, която разрушава другарските взаимовръзки между хората и нарушава комунистическия морален порядък. Тази тенденция, датираща от беседите на Ленин за половия живот съпътства почти изцяло развитието на съветския и българския социализъм. Утопичното изравняване на сексуално и политическо освобождение от Маркузе, в социалистическото общество е негативно концептуализирано чрез възприемането на много сексуални действия, жестове, прояви като актове с политически характер, на силно сексуализираното поведение като антисоциалистически начин на живот. Затова от самото си установяване комунистическата власт „воюва" със сексуалността, опитвайки се чрез ограничения, санкции и табута да я „овладее" и дори заличи в редица нейни проявления и характеристики. Тези механизми на репресия не са нови30 и въпреки тяхната примитивна опростеност се оказват ефективни за един твърде дълъг период от време. Тоталитарната власт не излиза извън репресивната рамка на и в известен смисъл, макар и с отрицателен знак, признава на сексуалността мощта, приписвана от най-големите й „защитници" - от Фройд до Батай, от Райх до Маркузе. Привиждайки в секса сериозна заплаха - от една страна, заради деканализирането на човешка енергия от трудовите и обществени задачи, от друга, заради ирационалността на създаваните от удоволствието междуличностни връзки и оргиастични състояния, способни да взривят обществения ред - властта в тоталитарното общество не внася качествени промени в изпробваните от модерната власт, репресивни стратегии: само задълбочава мълчанието, усъвършенства паноптикума, увеличава санкциите, усилва степента на добавъчна репресия.

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

„Ars Erotica", Съст. Спасов, О., София, Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши, 1992.

Димитров Г. „Георги Димитров за жената работничка", София, Профиздат, 1972.

Енгелс, Фр. „Произход на семейството, частната собственост и държавата", София, Партиздат, 1985.

„Закон за лицата и семейството", София, Наука и изкуство, 1949.

Ленин, Вл. И. „Съчинения. Т. 49", София, Партиздат, 1979.

Маркс, К., Енгелс, Фр., Ленин, В. И. „За жената и семейството", София, Издателство на Отечествения фронт, 1978.

Маркс, К., Енгелс, Фр. „Избрани произведения. Т.I", София, Партиздат, 1984.

Маркс, К., Енгелс, Фр. „Съчинения. Т.III", София, БКП, 1957.

Маркузе, Х. „Едноизмерният човек", София, Христо Ботев, 1997.

Маркузе, Х. „Ерос и цивилизация", София, Христо Ботев, 1993.

„Моралният кодекс на строителя на комунизма", Ред. Вишняков А. И др., София, БКП, 1965.

„Наказателен закон", София, Наука и изкуство, 1951.

„Наказателен кодекс", София, Наука и изкуство, 1956.

„Наказателен кодекс", София, Министерство на правосъдието, 1964.

„Наказателен кодекс", София, Министерство на правосъдието, 1967.

„Наказателен кодекс", София, Наука и изкуство, 1969

„Наказателен кодекс", София, Наука и изкуство, 1988.

„Сборник граждански закони", Съст. Кожухаров, Ал., София, Наука и изкуство, 1955.

„Сборник граждански закони", Съст. Кожухаров, Ал., София, Наука и изкуство, 1956.

„Семеен кодекс (проект)", София, Министерство на правосъдието, 1965.

„Семеен кодекс", София, Наука и изкуство, 1968.

„Семеен кодекс", София, 1985.

Фройд, З. „Ерос и култура", Плевен, Евразия-Абагар, 1991.

Фройд, З. „Отвъд принципа на удоволствието", София, Наука и изкуство, 1992.

Фройд, З. „Тотем и табу", Плевен, ЕА, 1991.

Фуко, М. „История на лудостта в класическата епоха", Плевен, ЕА, 1996.

Фуко М. „История на сексуалността. Волята за знание", Плевен, ЕА, 1993.

„Устав на БКП", София, Партиздат, 1986.

 

Периодика:

 

Белдев, М. „Още едно мнение за порнография, здраве и възпитание", „Лада", март/1977, с. 40.

„Закон за другарските съдилища", „Известия", бр.50/1961.

Колбановски, В. „За любовта, брака и семейството в социалистическото общество", „Младеж", бр.11/1951, с. 28 - 41.

Малешевски, Б. „Девалвация на любовта", „Лада", септември/1977, с. 29.

„Някои бележки върху беседите по въпросите на комунистическия морал", „Младеж", бр.3/1955, с. 28 - 32.

„Правилник за прилагане на „Указ за насърчаване на раждаемостта", „Държавен вестник", 16.04.1968.

„Указ за насърчаване на раждаемостта", „Държавен вестник", 09.01.1968.

„Указ за насърчение на раждаемостта", „Известия", 29.06.1951.

 

Д-р Гергана Попова е преподавател във Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград


1 Фридрих Енгелс, Произход на семейството, частната собственост и държавата. София: Партизидат, 1975, с. 58.

2 Карл Маркс, Фридрих Енгелс, „Немска идеология" - В: Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Съчинения. Т. 3. София, БКП, 1957, с. 52.

3 Карл Маркс, Фридрих Енгелс, „Манифест на комунистическата партия." - В: Маркс, К. Енгелс, Фр. Избрани произведения. Т. 1. София: Партиздат, 1984, с. 55 - 56.

4 Владимир Илич Ленин, „До Инес Арманд" - В: Владимир Илич Ленин, Съчинения. Т. 49. София, Партиздат, с. 50 - 51.

5 Клара Цеткин, „Из „Спомени за Ленин" - В: Маркс, Енгелс, Ленин, За жената и семейството. София: Издателство на Отечествения фронт, 1978, с. 200 - 201.

6 Георги Димитров, „Задачата на БНЖС за политическата просвета и културното израстване на българската жена" - В: Георги Димитров, За жената работничка. София, Профиздат, 1972, с. 102 - 103.

7 Устав на БКП, София: Партиздат, 1986, с. 17 - 18.

8 Моралният кодекс на строителя на комунизма. Ред. Вишняков А. и др., София: БКП, 1965, с. 93.

9 Виж също Анри Киселенко, „Scriptophilia Bulgarica" - В: Ars Erotica, Съст. Орлин Спасов, София: Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши, 1992, с. 164 - 167.

10 Виж „Някои бележки върху беседите по въпросите на комунистическия морал", Младеж, бр.3/1955, с. 28 - 32; В. Колбановски, „За любовта, брака и семейството в социалистическото общество", Младеж, бр.11/1951, с. 28 - 41.

11 Към този смисъл насочва честата употреба на синтагмата „семеен съюз" от социалистическата публицистика.

12 Цит. по В. Колбановски, „За любовта, брака и семейството в социалистическото общество", Младеж, бр.11/1951, с. 34.

13 „Закон за другарските съдилища", Известия, бр.50/1961.

14 Борис Малешевски, „Девалвация на любовта", Лада, бр.9/1977, с. 29.

15 Пак там, с. 135 - 136.

16 Виж Мишел Фуко, История на лудостта в класическата епоха. Плевен: Евразия-Абагар, 1996, с. 116.

17 Наказателен закон. София, Наука и изкуство, 1951: „Особена част, V. Престъпления против личността, 9.Разврат".

18 Наказателен закон. София, Наука и изкуство, 1951: „Особена част, V. Престъпления против личността, 1. Убийство".

19 Виж Наказателен кодекс. София: Наука и изкуство, 1956: „Особена част, Престъпления против брака и семейството".

20 Съгласно чл.7 от „Указа за насърчение на раждаемостта" подлежат на облагане от 1 юли 1951 г. с данък в размер 5% от доходите всички неоженени, неомъжени, овдовели, семейни и разведени без деца, български и чужди граждани с местожителство в територията на Републиката на възраст от 21 до 45 години за жените и от 21 до 50 години за мъжете.", Известия, 29.06.1951.

21 „Закон за лицата и семейството", София, Наука и изкуство, 1949.

22 Виж „Закон за лицата и семейството" - В: Сборник граждански закони. Съст. Александър Кожухаров, София, Наука и изкуство, 1956.

23 „Закон за лицата и семейството" - В: Сборник граждански закони. Цит. съч.

24 Виж Семеен кодекс (проект). София: Министерство на правосъдието, 1965.

25 Виж Семеен кодекс. София: Наука и изкуство, 1968.

26 Семеен кодекс. София: Наука и изкуство, 1985.

27 Виж Зигмунд Фройд, Ерос и култура. Плевен: Евразия Абагар, 1991; Зигмунд Фройд, Отвъд принципа на удоволствието. София: Наука и изкуство, 1992; Зигмунд Фройд, Тотем и табу, Плевен: Евразия Абагар, 1991.

28 Херберт Маркузе, Ерос и цивилизация, с. 52.

29 Пак там, с. 52, 59.

30 Виж Мишел Фуко, История на сексуалността. Волята за знание. Плевен: ЕА, 1993.

 

comments powered by Disqus