NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Митове за скиталчества – литературни проекции

Брой
№ 16 (2010)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Симеон Янев

Няколко са основните митове, третиращи човешки скиталчества в християнската цивилизация, разбирани като преместване, преселване, пребиваване и завръщане или движение-порив към надземното - най-общо митове за скиталчества и измежду тях главните като че ли са три:

- митът за неосъщественото скиталчество в съперничество с надземното- поривът към небето, олицетворен чрез Вавилонското стълпотворение, предизвикано от проекта за Вавилонската кула;

- прокълнатото скиталчество - митът за скитника-евреин, персонализиран като Ахасфер;

И най-после:

- митът за вечното завръщане, осмислящ движението живот - смърт и преобразяването на смъртта в живот във вечен кръговрат, в който е включен и човекът..

Първият от тях е вграден в най-старата книга на Стария завет Битие, вторият е новозаветен, свързан с последните крачки на Иисус към Голгота, а третият е несъмнено по-стар и от двата и присъщ не само на християнската цивилизация.

Първият е определено еврейски, но с корени в Междуречието, вторият е доказано еврейски, но рано вкоренен в християнството, а третият, ако се абстрахираме от общата му азиатска основа (Индия и Предна Азия), е конкретно халдейски, артикулиран от народ, останал в историята най-вече с това, че е гледал повече небето, отколкото земята и създал астрологията и астрономията, която заедно с науките породени от нея изглежда ще бъде най-важната наука за човечеството в недалечните векове, когато движението на човека ще престане да се разбира само или главно като пространствено-земно.

И трите мита са постоянно и многократно интерпретирани в различни изкуства и цивилизации, но основно в християнската като особено богати са литературните им интерпретации и особено тези в последните един - два века.

Вероятно най-експлоатираният, поради това, че прорязва дълбоко човека в отношението му към Бога, е митът за Ахасфер - прокълнатият на скиталчество заради своята коравосърдечност и несъпричастност интерпретиран от Йожен Сю, Александър Дюма, Шели, Карлайл, Хайне, Андерсен, Ницше, а в наше време Маркес, Борхес, Доктороу, без да смея да твърдя, че това е дори отчасти пълен списък на големите интерпретатори.

Същото се отнася за мита за вавилонското стълпотворение, олицетворен във Вавилонската кула разработван не само от писатели и поети, но и от теоретици и особено от теоретици на превода като Дерида, Стайнър, Рикьор.

Митът за вечното завръщане дължи втория си живот и съвременната си актуалност преди всичко на Ницше, но той е разклонен в неизброими литературни корекции, особено активирани в течението на ХХ век.

 

Искам да се фокусирам върху три произволно избрани литературни корекции на трите мита, непроизволното, в които ще бъде това, че всички ще бъдат приблизително от един и същ период на двайсети век, с изключение на интерпретацията на мита за завръщането, и в прибавка - ще ги заема от различни литератури, конкретно немска, френска и българска. Няма да се ограничавам в жанровете с презумпцията, че в епохи на активна комуникация не жанрът и не езикът, а времето и по- специално онова, което разбираме като дух на времето (genos tempos) е това, което диктува повече различията и сходността.

Моите три избора са:

- един разказ на Кафка, афористичен, почти равен по обем на обема, в който е разказан митът за Вавилонското стълпотворение във Битие;

- една поема на Николай Лилиев, озаглавена Ахасфер, което ме освобождава от пояснения със заглавието си;

- и епизод от най-добрия роман „Непосилната лекота на битието" на Кундера, написан на френски, но с чешки сюжет.

Разказът на Кафка и поемата на Лилиев се отнасят не просто към една и съща епоха, но буквално към едни и същи години - създадени са в средата на 20-те, когато българският поет живее продължително в Германия, в сходна атмосфера на тази, в която живее и Кафка, а романът на Кундера е писан в емиграция във Франция в края на века след падането на Берлинската стена. Това, което сродява тези привидно отдалечени епохи е близостта до събитие, не от локално, а от континетално и в косвен смисъл от световно значение - в първия случай Първата световна война, във втория - изчезването на една световна социално-политическа система в Европа след падането на стената в Берлин.

Може би това е достатъчно като предисловие към наблюденията, които се каня да изложа за древните митове за скиталчества и съвременните им литературни интерпретации в различни по език и традиции, европейски литератури.

 

1.

Разказът на Кафка носи заглавие „Гербът на града" и е образцово синтетичен, сюжетизирайки най-дръзкия човешки порив- възкачването на небето, надземна и отвъдна територия, властваща над земята и разпореждаща съдбата й. „Битие" го разказва пределно синтетично и величествено поради което предпочитам да го предам целия и в органичния му вид, както е даден, в глава 11:

По цялата земя имаше един език и един говор.

2. Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там.

3. И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола - вместо вар.

4. И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето: и да си спечелим име преди да се пръснем по лицето на цялата земя.

5. Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки.

6. И рече Господ: ето един народ са и всички имат един език, а на какво са почнали да правят и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят;

7. нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.

8. И пръсна ги Господ оттам по цялата земя; и те спряха да зидат града ( и кулата).

9. Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя и оттам ги пръсна Господ по цялата земя."

Последният стих резюмира всичко - за деянието си синовете човешки са наказани не само със смесване на езиците, но и с разселване по цялата земя.

Разселването е наказание, каквото е и смесването на езиците; разселването не се мисли като наказание (стих 4), когато хората сами го планират след изпълнение на намерението си да достигнат небето. Разноречието следователно е това, което утежнява разселването въпреки че и двете са волята на Бога.

Но какво прави Кафка с този мит?

Той пише един разказ - притча едва ли не по-къс от оригинала и в него преобръща библейската легенда по абсурден начин, който абсурдно я приближава до вечната човешка природа. Според Кафка тези, които са предприели строителството на кулата изобщо не са мислели да го завършват, уверени в това, че идеята за кулата до небето е толкова велика, че веднъж помислена от човека, тя никога няма да го остави и затова е по-добре да се построи най-напред град и всичко, което ще обслужва кулата, а после - самата тя. Така се появява Вавилон, великият град на великата кула, която съществува само в мечти. И тук Кафка завършва притчата с две изречения, които я изчерпват по неочакван начин.

Всички възникнали в тоя град предания и песни са пълни с тъга по оня предсказан ден, когато градът след пет последователни, през кратки прекъсвания, удари ще бъде разрушен от исполински юмрук.

Поради това и юмрукът е изобразен върху герба на града.

Главното следствие в тая променена постановка на мита е, както се вижда, че не Бог разрушава града с кулата, а човекът сам и че това е предречено от самия човек във „ всички предания и песни, пълни с тъга по оня предсказан ден..." Редакцията на Кафка е преобразила самата същност на мита - дори не се споменава за смесването на езиците и мотивът за събиращите се от цялата земя хора, които Бог разпръсва пак по цялата земя, двойно наказани с неразбиране - това вече не е основният мотив.

Още по-дълбоко - смяната на мотива и съхранената черупка на сюжетния скелет, са свидетелство за съвсем друго мислене, което не достроява, не доуточнява, не коментира, а по същество отрича идеята на мита.

Този начин на мислене на човека и Бога не е естествено откритие на Кафка - това е по същество новозаветното мислене, в което Бог не е страховит и недосегаем, а е изпълнен с любов. В алгоритмите на това мислене ако Бог, както твърди старозаветният разказ, е бил разгневен от строителите на кулата, неговият гняв сигурно не е предизвикан от страха, че кулата ще направи дупка в небето. И единодушието на хората да стигнат небето е очевидно заплаха не за Бога, а за тях самите. Разомагьосаното небе е загуба на идеалния проект на въображението, значи и загуба на самото въображение. И преданията и песните на града, пълни с тъга, предчувстват това, което човекът сам прави на себе си и наказанието, което си заслужва.

Бог в разказа на Кафка е напълно елиминиран; трагедията на човека е в загубата на Бога. Всичко друго мислимо - разселването, разноречието, отчаянието е производно.

Абсурдът е вопъл, който не артикулира смисъл, а отсъствие.

Митът не е коригиран, не е редактиран; той бива пренаписан.

 

2.

Във втория мит - митът за скитника евреин, митът за Ахасфер, специалистите откриват древни наслоения далеч отвъд историческия момент, с който е обяснено неговото пораждане. Най-вероятно неговите корени са отвъд мита за Вавилонската кула и вавилонското стълпотворение, в изначалния мит за братоубийството, където убиецът също е наказан с безсмъртие - най-тежкото мислимо наказание. Но вината в мита за Ахасфер е пределно глобализирана; това не е вина срещу родовото, това е вина срещу самото човешко - срещу смолата, която прави от човеците човечество - съпричастността. Защото, когато станеш толкова безучастен или ожесточен, че да не забелязваш или да можеш единствено да охулваш страданието, ти си вече отвъд човешкото - превърнал си се, противно на логиката на Кант, в безпределно същество.

Но да не избързваме.

Конкретиката на мита за Ахасфер отвежда към последните крачки на Исус по пътя на страданието, малко преди Голгота, където дори палачите му позволяват отдих, но не и собственикът на дома, пред който се случва това и който го отпъжда, за да бъде прокълнат от Богочовека да не намери покой до завръщането му на земята. И тук в тоя мит ни се предлага отново древното разбиране на покоя като вечност, която е и отдих, а движението - усилие, което се стреми към покоя като поносима вечност. Същевременно скиталчеството на Ахасфер е само физическия образ ( пространствен) на съмнението. То е и изпитание, защото е непомерно усилие, в което се възжелава покоя, мислен като благословен не само, защото е отдих от усилието, но защото може да бъде и намиране; намирането като край на търсенето.

Ахасфер не е позволил на Спасителя да отдъхне, защото не е повярвал в него, а не е вярвал, защото се е съмнявал. За обладаният от съмнението и без проклятие, покоят е невъзможен, защото чрез съмнението, той си носи проклятието в себе си. Той се е самоосъдил на вечно лутане и скиталчеството, с което го проклина страдащият Спасител не е нищо друго освен потвърждение на самоприсъдата му, исконно безнадеждна, тъй като изключва вярата. Той никога няма да познае онова, което е отвъд разума и затова винаги ще бъде, ако се възползваме от сравнението на Киркегор като влюбен, който не познава страстта.

Това е първото, ако мога да ги нарека така -дъно на мита - разказът за неспособния да вярва, разказът за пленника на разума.

Второто - едно ниво под него е разказът за безсърдечния, равнодушния към страданието - следствено състояние, което се балансира с наказанието проклятие - вечното движение, движението без покой. И тук вече в абстракцията митът заговорва за обезкоренения човек ( защото кой повече живее в скитничеството от човека без корен) - осъдения на скиталчество не заради личните му съмнения, а заради вината на тези, който са причина за изтръгнатия му корен. В този случай се предполага насилие и ( или) лична неудовлетвореност. Неудовлетвореност, която можем да тълкуваме от всякакъв характер - заради преследвания, бедност, обществени стълкновения, но и заради непомерни амбиции.

В абстракцията, виждаме, прокълнатият със скиталчество престава да бъде прокълнат за лична вина, но дори и ако вината е личната му амбиция това дали го прави невинен? И дали после скиталчеството на което е подхвърлен (се е подхвърлил) може да го направи щастлив?

Вечни въпроси, вечно оставащи без краен отговор.

Такова е ортодоксалното съдържание на мита за скитника евреин, което и без да го разширяваме с историческата съдба на евреите говори достатъчно ясно за една от възможностите, заложена в човека, която без да го отвежда отвъд разума, го отвежда отвъд човешкото. И вероятно именно затова, че в пределно прост сюжет тук са схванати дълбинно потиснати заложености на човешката природа, този мит, в който енергията на движението е свързана с най-тежкото самопроклятие-проклятие е, както вече казах, разроен в несметни литературни интерпретации.

---

Но митът има и трето дъно - неортодоксално, въображаемо и затова възможно. Какво би станало, ако Христос, връщайки се на земята, забрави за своя осъден?

Богохулен въпрос, разбира се, но не и за поетите.

---

Като се старае да не допусне нищо богохулно, поради невероятната си серафическа природа, българският поет Николай Лилиев, все пак слиза на това трето дъно, треперейки от собствената си дързост.

През януари 1924, в Розенхайм близо до Мюнхен, той пише една поема със заглавие „Ахасфер", която винаги усъмняващ се в собственото си дело, високо е ценял. Трябва да поясня: - за поезия Лилиев е имал изумителна памет, която го е измъчвала, тъй като след като четял поезия на немски, френски или руски не бил сигурен, че неговите собствени български стихове не са далечен превод на четен поет.

За „Ахасфер" обаче, познавайки Ленау и другите немски интерпретации на темата, той настоявал ( невероятно при неговата пословична деликатност), че не изпитвал ничие влияние: „ никакво влияние не е упражнил върху мене никой от тия поети", както буквално се е изразил пред записващия го Георги Константинов.

И преди да разсъждавам за тази поема като литературна корекция на тъй богатия мит, може би трябва да призная, че Николай Лилиев е според мен, най-загадъчния български поет. Той е отрицание на всичко, което мислим за себе си винаги - и в години на подем, и в години на упадък - и въплъщение на серафически дух, какъвто не можем да повярваме, че е възможен в културата ни.

Ще се въздържа от изкушението да анализирам поемата макар че така се рискуват важни детайли в транскрипцията на мита и ще тръгна за краткост от трите нива, които вече посочих в митичния сюжет: движението без покой като наказание на неспособния на вяра, скиталчеството на поразения от безсърдечие и отнесения от вихрите прокажен от безнадеждност .

И така - човек може да е неспособен да вярва и така да провали-проиграе своя живот, прокълнат или незабелязан, роб на своите съмнения, но във всичко това да не загубва своята надежда и воден от нея да достигне може би до изкупление-спасение.

Също така човек може да е загубил съпричастността си към другите и така да се заточил в абсолютната самота - враг на всички и затова враг на себе си, но ние не знаем дали той е престанал да бъде способен на някакво стоическо изкупление, което ако не може да го направи вярващ, все още може да го държи подвластен на изкуплението на което е осъден

Но третото дъно на мита е дъното на пълната безнадеждност, защото какво друго можеш да бъдеш там, когато си забравен от Бога? Можеш да откриеш, за да замръзнеш от ужас в собственото си откритие, че наказанието-изкупление, което изтърпяваш губи своя смисъл.

За да стигне дотам героят трябва да си отговори как е възможно да стане това. Като че ли има един- единствен път - да се моли за прошка, а прошката да не се получи. Върху тази възможност е построена композицията на поемата. Ахасфер на Лилиев се обръща към завръщащия се Бог:

...ИСУСЕ, аз те виждам - о, тоя скръбен лик,

и сълзите горчиви на светъл мъченик!

 

Исусе, аз те чувам - божествени слова

се ронят и замират сред тъмната мълва.

 

Край тебе вик се носи, там бичове хлестят,

и ти вървиш отруден по своя стръмен път.

 

Устата ми позорни мълвят несвестна реч

и тая реч се внизва у тебе като меч.

 

Ти чуваш ясно всичко: измамните слова

и тъмните закани, и тъмната мълва.

 

И спираш да починеш, и в твоите очи

аз виждам свойта клетва: тя пламва, тя звучи:

 

Да няма мир за тебе и вечно сам в нощта

да скиташ, докогато се върна пак в света!

 

Исусе, ти ме чуваш, аз страдам, аз търпя,

ела, благослови ме, навеки да заспя!..

 

В „Ахасфер" Лилиев последователно сменя езика на словото с езика на музиката или по- вярно смесва ги, прониква ги., както смесва и пронизва стихотворните размери и стъпки. Малко след тая страстна изповед в нов дял на поемата и в нов стихов ритъм и стъпка следва страстна до безумие молба:

Да чакам ли? - Годините не спят

от писъците земни ужасени,

веявици опасват моя път,

о, Господи, смили се ти над мене!

 

...което отзвучава в едно миньорно, заглъхващо:

 

Напразно! - Отново в студената вечер,

под нямата твърд,

звучи твойто слово: О, скитнико вечен,

( безжалостен жребий!) да няма за тебе

в пустинята смърт!

 

И ето тук, след всичко това идва Бетовенското „ Der schwer gefasste Entchluss" - трудно взетото решение:

 

Там от незнайни върхове нощта

се спуща над пустините бездомна

и с нея расне, съвест на света,

на Ахасфера сянката огромна.

 

Това е третото дъно!

Както при Кафка митът не е коригиран.

На третото дъно митовете, вероятно, могат само да се пренаписват.

 

 

Какво се случва с човека тогава, още повече, когато и смъртта му е отказана? Само пророците-поети през ХХ-ия век се осмеляват да знаят.

А цялото ни време е белязано с aude sapere.

 

И ако в някаква степен е вече достатъчно това, което се каза за първите две дъна, първото, което трябва да кажа за третото е, че то е исторично - то е възможноа само като следствено на първите и е плод на същото мислене и на същите състояния, каквито характеризират човека от ХХ век и може би най-точно - човешкото състояние след Ницше, това състояние, което е извел от другия митичен сюжет и Кафка.

Цялата поема на българския поет е кантата -(именно кантата) за един прокълнат на вечно скиталчество, който се е покаял без да получи опрощение, за да потъне в своята безнадеждност, провиждайки я като съдба на цялото човечество.

 

3.

Сократ и Ницше са знаци на епохи, в които начина на човешкото мислене се е променило скандално. Всеки от двамата плаща честно сметката си за скандала, който предизвиква.

Сократ открива, че иронията не е майтапът, който може да си разменяш със сътрапезника, докато пиеш рицината си и дъвчеш маслина. Открива, че през нея светът става друг и нищо видимо не изглежда истинно или поне достатъчно истинно. Светът става относителен. А това в античната Гърция вече е означавало, че не всичко, което става пред нас е вече ставало и по този начин, че не всичко е някога ( in illo tempore) и веднъж завинаги предопределено.

Като разсъждава, като се пита за нещата, човек открива не вечната им същност, а двуликата им природа. Кант отива и по нататък; - твърди, че изобщо ноуменът е непознаваем; познаваем е само феноменът, но това вече е ефектът на чистия разум, далеч от иронията.

Ницше рядко се възползва от чистия разум, понеже е бил екстатичен. В екстазите му иронията загубва всичко сократическо и се явява в една форма, когато се чува свистене на бич в ръцете на вития. Той пророкува, че без ирония в нашата епоха нищо повече не може да бъде изразено. През свистящия език на Ницше вечното завръщане изглежда като тежко бреме (най-тежкото бреме) das schwerste Gewicht .

---

Смята се, че митът за вечното завръщане е източен мит, но всъщност той само се е появил на Изток (в Халдея), оцелял е въобще на Изток, а иначе е бил повсеместен. И днес този мит е граница между източното и западното - една от границите, но много дълбока. В повсеместността си обаче е бил общочовешки и навсякъде много дълбок. Защото той описва човека преди историята - традиционния, не-историчния, предсократическия човек, както се изразява Елиаде.

От себе си ще кажа, че този архаичен човек от Месопотамия, Египет, Индия и Китай, езическата Европа и индианската Америка в сравнение с нас не е познавал сравнението. Може да сравнява само човекът, който вижда нещата като уникални; този, който ги вижда като вечно повторение с какво да сравнява. И пак от себе си да добавя - поне в едно отношение този човек е бил от нас по-щастлив; когато всички жени са еднакви, моята ми е напълно достатъчна. Или в най-лошия случай във всички жени бих виждал само нея. И никой няма да ми се подиграва за моя сексуален далтонизъм, не само защото всички са далтонисти, но и защото никой още не познава иронията, тъй като иронията не може да се роди без сравнението макар че е нелегитимната му рожба.

Историята е измислица на свят, който се мисли за уникален. И в такъв свят вечното повторение започва да изглежда като огромно бреме. А така пък човекът, който е влязъл в историята не усеща как тя го яхва и го подкарва през пространствата. Ницше заварва света в такова състояние и обхванат от ужас започва да търси свръхчовека. Но понеже аз не пиша философски трактат, искам да се обърна към Кундера.

Кундера - чешки емигрант и френски писател - е написал според мен най-сполучливия си роман, започвайки го с мита за вечното завръщане. Това е романът „Непосилната лекота на битието". Между впрочем всички романи на Кундера, писани в емиграция, с изключение на тези с френски сюжети, разиграват варианти на завръщането.

И така Кундера (действителният Кундера, авторът на романа, а не героят му), е поразен от това, че веднъж като разглежда снимки от времето на Хитлер му домилява за това време, вероятно защото то е времето на неговото детство. И тук той прави отправното си за целия сетнешен роман заключение:. Казва: Това примирение с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно - цинично позволено."

Наистина - идеята за вечното завръщане се гради, колкото на повторението, толкова и на друга идея - идеята за възмездието, което е трансцедентно, дори когато е съвсем земно. Естествено, че ако не мислим възмездието, ние сме безпределно по-свободни.

Романът на Кундера не иска да мисли възмездието.; той предварително го изключва в тая безусловна фраза, която цитирах. Парадоксът е обаче, че само възмездието прави завръщането възможно; иначе за какво да се завръщаш. И понеже съвременният човек не вярва въобще във вечното завръщане излиза, че той е вечен пътник в сянката на собствения си живот.Имало немска поговорка: Einmal ist keinmal Станалото един път, все едно никога не ставало. Това е самата формула на мита за вечното завръщане - само, което е повтаряно-подражавано е съществено- съществувало.

Но това се отнася за един някогашен човек, наречен от антрополозите природен, за разлика от днешния, който наричат историчен. Днешният човек ( със сигурност поне западния) е историчен най-определено заради това, че не вярва в митовете и специално в мита за вечното завръщане.

Човек не вярва - поговорката твърди!

Романът търси истината между двете в историята на Томаш и Тереза и в тая история няма Бог - всичко е наглед, както би казал Кант. Тереза е нещастна сервитьорка в провинциално градче, а Томаш хирург-женкар от столицата, попаднал случайно и еднократно в градчето, видял бройка и й дал визитка. В добавка е казано, че той брои себе си за вечен ерген, понеже от наглед установил, че съпружеството не му понася. С провинциалната си наивност Тереза си стяга куфара и пристига при него, но понеже не е нито закусила, нито обядвала и куркат червата.

Томаш ги заглушава в леглото и романа започва. Докато той се кани да я отпрати и необяснимо и за себе си отлага, в Прага идват братските танкове и отпращането се проточва.

Постмодерният роман не търпи възвишеност, а свръхмодерното въображение не търпи съпротива, поради което едното и другото попадат в една и съща гама; млади момичета със свръхкъси полички започват да се целуват с момчетата си пред танковете, докато танкистите, не виждали жена с месеци се дървят, понеже са паднали от небето с парашути. В това време Тереза, преквалифицирана междувременно във фотографка, снима, западни кореспонденти купуват снимките и събитието се отправя към целия свят.

Постмодернисткият подход не задължава - той обрича! - всички високи понятия да бъдат усъмнени, да бъдат аутопсирани, да бъдат разгледани в ниската си физиологична, биологична, грубо-прагматична част. Нито един подход в изкуството не идва от изкуството и не може да се наложи, ако преди това не го е имало в живота, както твърди марксизмът и както изглежда е прав, поне що се отнася до подходите, реагиращи на психосоциални ситуации. Щом няма вечно завръщане всичко става уникално, а всяко уникално е ценно само по себе си и само за себе си.

В такава посока ни повежда Кундера в литературната си корекция на мита и ни отвежда с Томаш и Тереза в емиграция, където Томаш отново може да се реализира като хирург, но на Тереза не и понася и се връща, а след кратко колебание и той.

И така това завръщане имитация ли е на вечното завръщане или потвърждение на мита? Към какво се завръщат Томаш и Тереза и къде се завръщат? Със същата откровена и напълно освободена от патетика риторика, Кундера разказва живота на героите си и изследва мотивите на действията им. А действията на героите му са лишени от възвишеност; те отвсякъде, както се казва днес, са постмодерни хора. Следователно себичното е главното, което ги мотивира. Но моята тема не ми позволява да анализирам, аз трябва само да резюмирам.

В резюме - какво се е случило в романа преди и след съобщеното завръщане?

Един способен хирург, уволнен по политически причини, полигамен и реалист до цинизъм, получава шанс да възвърне кариерата си в западна страна с висок стандарт, но напуска страната и се връща в своята, където пропада до шофьор на товарен камион в забутано стопанство, и вечер пие сливова с жената заради, която се е върнал и заради която е станал моногамен, без да престане да бъде реалист до цинизъм, чувствайки се щастлив, понеже бил себе си.

Това е целият сюжет и в сюжета - внушенията, които ни предлага Кундера в романа си. Въпросът, който остава за нас и на който трябва да си отговорим, прочитайки романа е

- дали пък свободата да не искаш, когато можеш не е по-сладка от свободата да получаваш, отдавайки по-мъничко от притежаваната си свобода и знаейки, че тя неизбежно ще свърши с твоя успех в твоето робство?

Защото в свят без илюзии изглежда само отрепките се радват на цялата свобода.

Но това не е ли завръщане във вечното завръщане?

Ще оставя този въпрос отворен с презумпцията, че решението му е вече достатъчно предопределено.

*

* *

А може ли митовете да се изживеят ускорено, да се живеят почти едновременно, в рамките, да кажем, дори на един човешки живот? Изглежда че може или поне при нас на Балканите, а сигурно и далеч не само при нас.

Ние например строяхме Вавилон, отлагахме кулата за по-кратко или по-далечно време, а накрая не Господ, за щастие не Господ, ни разпръсна по цялата земя.

Нашият Вавилон имаше различни имена - беше Димитровград, беше Девня, беше Кремиковци, но винаги си остана Вавилон макар че противно на Кафкианския, песните и преданията, които се раждаха в него не бяха изпълнени с тъга, а напротив - бяха кантатни и кънтяха до небесата. Може би и затова в тоя кънтеж ние не припознахме герба на нашия град или го изтълкувахме погрешно като взехме чука за сечиво, а не за оръжие и сърпа за знак на жътвата, а не на гилотината.

Нашият Вавилон бе строен от обезкоренени хора, запленени от кулата и когато стана ясно, че кулата няма да бъде построена, те се озоваха никъде.

Никъде е пространство между - ни тук, ни там, ни земно, ни отвъдно, пространство без котви. То е собственото пространство на прокълнатия да скита, но не в просторите, а във времето си. Пак ще се обърна към Кант - бащата на нашето мислене. Според него, времето не е нищо друго освен нашето вътрешно пространство , понеже то е „вътрешен опит" , както пространството е „външния" ни .

Но тогава, ако правилно разсъждавам, човек може да бъде прокълнат (или, ако предпочита, сам да се прокълне) на скитничество във вътрешното си пространство и предполагам, това скитничество може да е по-безнадеждно от скитничеството на Ахасфер.

Защото Бог, когато си е отивал, не е казал нищо за ония, които ще завари скитащи във вътрешното си пространство, когато екнат тръбите на седемте конника и настане часа на Второто пришествие.

Тогава всяко вечно завръщане трябва да е завършило и всеки да се е завърнал, освен ония, които са останали ни тук- ни там; - логично е да няма да няма завръщане за тях, тъй като всяко завръщане, дори вечното е завръщане отнякъде.

 

Проф. дфн Симеон Янев е преподавател в Софийския университет „Климент Охридски".

 

Текстът е изнесен като доклад на 18-та Лятна научна среща Варна 2010. Публикацията се прави с любезното съгласие на организаторите на този авторитетен научен форум.

 

comments powered by Disqus