NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Преображенията на поклонника

Брой
№ 16 (2010)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Владимир Градев

Поклонничеството е пътуване, чиято цел е отиване в свещеното място, там където божествената сила по особен начин е достъпна за човека. Поклонниците пътуват, тласкани от своя „апетит за свещеното", до местата, където е действал Бог, основателят на религия или някой светец, където са осезаеми следите на неговото присъствие (реликви, мощи, гроб), отиват да почерпят здраве и живот от свещения извор на началото. Те тръгват на път, за да се пречистят и изкупят греховете си, да се помирят с Бог и да измолят Неговата благодат, да изпълнят даден обет, да получат утеха и телесно изцеление, да намерят решение на житейските проблеми, а най-възвисените от тях, („религиозните виртуози" според Вебер), да постигнат духовно усъвършенстване аскезата на дългото пътуване в чужда страна .

Така всяка година милиони поклонници напускат рутинния живот у дома, за да отидат в големите светилища на своите религии: Мека, Йерусалим, Рим, Бенарес, Компостела, Лурд и пр. Днес, пътуването е бързо и удобно, отнема не години, а дни, говори се за религиозен туризъм, но какво е всъщност собствено религиозното ядро на поклонничеството? Какво тласка поклонника, какво определя неговото пътуване именно като поклонничество?

Думата поклонник, рeregrinus, на латински означава най-напред просто странник, изгнаник, чужденец. После в контекста на западното християнство1 ударението пада на скъсването с обичайното съществуване, в плен на нещата от този свят, и думата започва да препраща към библейския изход, минаването през пустинята, изобщо дългото и трудно пътуване на вярващия в един чужд свят, като постепенно всяко преместване с религиозна цел става поклонничество.

Мотивите за поклонничеството могат да бъдат най-различни - търсене на изцеление, душевна криза, даден обет или големите празници като посещение във Витлеем на Рождество, или пък задължителното религиозно предписание (хаджж за мюсюлманите). Съдържанието на поклонничеството се определя от магнетизма на свещеното място, от онази друга реалност, към която поклонникът се стреми като „единственото потребно" и в чието търсене той прекрачва границите на всекидневното.

Пространството на поклонението е смислово натоварено и разграничено. Пътуването предполага скъсване поне за известно време с дома, с познатото свещено пространство, с местата и структурите, които осигуряват достъпа до свещеното в обичайния свят. Свещеното пространство у дома прави близкото чуждо: храмовете, олтарите, светилищата имат за функция да отворят, в една позната социална география, пространството за непознатото и другото, , така че близкото и родното да може и то да отваря към трансцендентното и далечното. А в поклонничеството - чуждото, далечното, става постепенно, с дългото пътуване, близко и познато.Изобщо поклонничеството е среща между известно и неизвестно, родно и чуждо, индивидуално и колективно, поклонникът е „чужденец" за другите, но и за себе си.

Самото свещено място, освен паметта и следата, на божественото откровение на силата има и някакво по-особено „вълшебно" природно излъчване: извор, планина, пещера, то е място на епифании от незапомнени времена. Това са религиозно синкретични, „енергийни" места, чиято история никой не може точно да разкаже, но които са се запазили през вековете като места на култ и поклонение: в тях проникват архаичните, езически традиции и оставят своите дири в християнството, като силата на мястото само се увеличава от стичащите се в него тълпи.

Поклонничеството преобразува и свещеното време. У дома богослуженията задават религиозния ритъм на всекидневното време на делника. Звънът на камбаната, часословът, църковният календар подреждат и разчленяват часовете и дните, седмиците и месеците. Времето, като пространството, разграничава свещеното от профанното, близкото от далечното. В случая на поклонничеството свещеното време се живее по съвсем различен начин, то е сродно с празничното време.

Религиозната практика на поклонника е доброволна и лична. Тя изисква избор, който остава определящ дори когато той влезе в група и впише стъпките си в тези на предшествалите го по същите пътища и места поколения. Поклонникът влиза в друг режим на религиозното пространство и време: сега те се определят от собствените му преходи и пътища. Индивидуалните мотивации (обетът, прошката, изкуплението и изцелението) се срещат и преплитат с изискванията и традициите на общността. Знае се къде е свещеното и как да се стигне до него - през кои пътища да се мине, кои места да се посетят, как да бъде облечен, какво е длъжен да направи, от какво да се откаже поклонникът. Религиозните институции, които тази индивидуална, спонтанна и флуидна, изплъзваща се от строг контрол религиозност тревожи, защото нерядко влиза в конфликт и напрежение с уседналата религиозна власт и йерархия ( така възникват народни светилища в противовес на официалните), се стремят да я канализират и да я насочват, като зададат формите на поклонничеството, изработят сценографията за приближаването към Бога. По един или друг начин то поставя в криза или поне динамизира установените религиозни форми и норми с преплитането и напрежението между своите центробежни пориви и центростремителните сили на институцията, между църковно организираното светилище и свързаните с него устни предания, разкази и памет. Католическата църква, например, има дълъг опит в религиозното мобилизиране на масите (основно отъжие срещу секуларизацията) чрез организирани поклонничества, чествания на юбилейната година, младежки срещи, в които поклонникът намира в топлината на споделения ентусиазъм и приятелство смисъла на своето участие, а цялата организация цели да превърне това афективното „ние" в църковно, а универсалността на католицизма тук се изразява не от статичната територия на енорията, а от движението.

Като всеки религиозен феномен поклонничеството има две лица: от една страна са вписани особената сакрална логика, нейните мотивации, търсенето на прошка и спасение, ритуалите, аскетичните практики, стремежът към промяна и обръщане. От друга, най-разнообразните външни обуславяния допринасят за изграждането на сложна система, за създаването на своеобразен културен и религиозен магнит, който със своите символични мрежи от значения насочва и дава смисъл на духовното търсене и пътуване на поклонника.

В началото на поклонничеството е разделянето, отдалечаването на поклонника от всекидневното му съществуване, от близките, от материалните блага и удобства, от обичайните си занимания и грижи в порива да се приближи до божественото, чиято обител никога не е (или не е само) от този свят. Поклонникът тръгва на път в търсене на най-висшето и свещеното, той мечтае за това, което може би съществува само като блян и едва ли ще понесе събуждането на място, „реалната реалност", пък била тя и на светилището. Ала той вярва, че отвъд „края на земята", небесният Йерусалим при все това съществува и, дори да не може да го достигне, той се отправя към него. Имменно това търсене прави възможно започването на пътуването. Но за да се превърне то в поклонническо е необходимо още осъзнаването, че човек не се спасява сам, а трябва да приеме и да следва определено водачество. Това е типично християнското условие, според което Бог прави всичко за спасението на човека, но самият човек трябва да приеме Той да го направи, е не само в основата, но и крайна цел на духовния живот на поклонника.

Свещеното пътуване е особено пътуване, то изисква състояние на ритуална чистота: преди да тръгне на път поклонникът трябва да остави в ред делата си, да плати дълговете си и уреди споровете си, за да бъде човек на мира, свободен от грижите на деня, гнева, телесните щения. Оттук и постът, сексуалното въздържание, отказа от обичайните удобства, ходенето пеш, обличане на специалните дрехи на поклонника. Поклонникът всъщност е тръгнал да дири опрощение и изкупление каещ се грешник. Затова и носи отличителни знаци (като белегът на Каин в книгата Битие), за да го разпознае всеки и никой да не посяга на него, оттук и известното подозрение и страх, с които е бил гледан. Традиционните знаци на поклонника са малка торба през рамо, която е малка, защото поклонникът трябва да се довери на Бог, а не на собствените си ресурси, направена е от животинска кожа, за да му припомня, че трябва да умъртви плътта си и е винаги отворена, за да бъде готов, както да дава, така и да получава; тоягата, която го подкрепя в пътя, но е и символ на борбата с демона; облечен е и по типичен начин: пелерината; в миналото той върви най-вече пеш, дори с голи крака. Изискванията се променят според контекста, но логиката е една: сакрализиране на самия поклонник, като се сакрализира неговия опит на времето и пространството, на движението през тях. Поклонникът е бедният - материално в миналото, днес по-скоро духом, той е този, който излиза от установените норми и граници. Той трябва да премине през изпитанията на дългото пътуване в чужди земи, докато стигне до заветната си цел, ала същевременно то води до криза на цялото му съществуване и в не малка степен душевно го преобръща, за да мине от външното към вътрешното поклонничество.

Поклонникът използва стари пътища, прокарва нови, изкачва планини, минава реки и морета, пресича пустини и плодородни равнини в търсене на следи на свещеното и чудесното. По време на дългото пътуване той живее аскетично: въздържане, лишение от храна и сън, просия, молитви, бдения, процесии, милосърдни дела го подготвят за голямото събитие. Накрая, при гледката на светилището от „хълма на радостта" (mons gaudii) поклонникът не само изразява буйно радостта си от постигнатата цел, но и се кае: коленичи, плаче, моли се, измива се.

Когато попадне в свещеното място, поклонникът влиза в централната, „лиминалната" (по ван Женеп и Виктор Търнър) фаза. Ритуалите в и около светилището са постоянни: молитва, докосване на реликвите или гроба на светеца, принасяне на дарове, преспиване на свещеното място, потапяне в чудодейния извор, окачване на знаците на мястото (прочутата раковина на Компостела или палмовата клонка в Света земя), получаване на опрощение. Поклонникът търси дълго, за да намери, за да влезе в непосредствен, телесен досег със свещеното. Най-съществен е физическият контакт: докосването с ръка, целуването на скалата или на светите мощи, ритуалното обикаляне, потапянето в лечебния извор: така той взема от излъчваната от мястото свещена енергия, насочва благотворния й поток към собствения си живот, попива с излъчващия се оттам тайнствен флуид себе си, своите дрехи и предмети, като се надява се че неговото притежание ще му върне здравето, ще раздвижи парализирания крайник и пр.

В поклонничеството несъмнено присъства моментът на do ut des, на „давам, за да ми дадеш," на този своеобразен договор между поклонника и мястото, където той се среща със свещеното. Поклонникът целува мощите, пие вода от извора, спи на свещената земя, отнася реликви, и за това, което получава се отблагодарява и самият той. Няма място на поклонение, което да не събира дарения. Той дава, за да се ангажира божеството, за да му върне умножено даденото и му донесе благополучие, здраве и успех. Няма, всъщност, поклонничество от чиста набожност, то винаги трябва по някакъв начин да подобри състоянието - физическо и душевно, да бъде израз на благодарност за полученото избавление и благодат.

Най-накрая поклонникът има нужда да знае, че неговия досег със свещеното не е бил нещо мимолетно, че не свършва с неговия престой в свещеното място, затова и иска някак да остане на свещеното място. Оттук и потребността то да се фиксира в жест, в притежание, в изписване на името, на знак, който ще пребъде: ex voto, графити, имена, които откриваме още по гръцките светилища. Или просто взема камък, късче земя от свещеното място, или раковина от морския бряг, та да пренесе, макар и частица от аурата на свещеното място, у дома, но и да фиксира и впише в своята и колективната памет на общността уникалността на своя опит, на срещата си със свещеното.

„Постлиминалната" фаза съвпада със завръщането и приобщаването към собствената среда. При завръщането той захвърля грубата власеница и се избръсва. Говори и свидетелства за далечните места, които е посетил2, за изпитанието на дългото пътуване, неговите разкази съчетават известни и неизвестни начини да бъдеш вярващ. Поклонничеството може да стане хубав спомен, светско преживяване след едно пътуване до Индия или, приело далечината, дистанцията, различието, да доведе до коренна промяна в начина за обитаване на родното място. Всъщност, който е бил наистина поклонник, иска да поеме пак на път, да тръгне отново към края на земята. Той не може да каже: „Свърши се, постигнах целта си, осъществих пътуването на моя живот", защото знае, че собственото му поклонничество все тъй го очаква и зове да тръгне на път.

Човекът е viator, пътник, казва Габриел Марсел, животът е като път. Поклонникът не знае какво значи да почива, не може да се разпознае в стремежа на отшелника към исихия (мир, покой, тишина). Неспокойство, което се засилва от дългото бродене в чуждата страна, от страха да не стигне, да не намери мястото, което всъщност, ще рече да не намери самия себе си: така външната и вътрешната драма на пътуването се свързват и взаимно се осветляват.

Струва ми се, че ходологията, теорията на пътуването, разработена от немския психолог Курт Левин и подета от Жан-Пол Сартр може да ни помогне да се приближим към феномена на поклонничеството. Левин показва, че понятията за разстояние, за близост и отдалечаване не са просто „обективно", измерими, а се отнасят до емоциите, очакванията, желанията, интерпретациите, които им придаваме. Човек се осъществява чрез поредица от завои, лъкатушения, привилегировани пътища. В този смисъл пространството на живота (lebensraum) е пространство със смисли и посоки, привличащи и отблъскващи полюси, в което човек разгъва конкретния си жизнен опит. Ходологичното пространство не съответства на абстрактното геометрично пространство, то не е хомогенно, изотропно, еднообразно, с геометрични координати, а е конкретно преживяно, определено от ценности и значения, от включването и участието, от движението в света, който се открива според напредването ни в него, свят, в който всяка позиция се определя от водещите към нещата и нашите цели пътища и друмища, които правят света, отварят към бъдещето, препращат към други, невидими измерения на действителността, към нейния хоризонт. Докато, научната и техническа, пресмятаща мисъл, със своите операции и процедури видоизменя света, то в „ходологичната" мисъл, мисълта на път, светът се явява като това, което се открива пред homo viator, пред вървящия човек в отворения хоризонт на пътуването и откриващите се възможности за присъствие (включително и на трансцендентното).

Самото пътуване е несъмнено нещо повече от необходимото на тялото ни движение. Пътуването винаги е изразявало и обобщавало усилието на човешкия род да живее, подемайки отново и отново своя път. Затова пътуването придобива, още с появата на съзнанието на човек, че съществува онтологична стойност. В този смисъл то е, както би казал Хайдегер, екзистенциал, то ест съставна част на самото съществуване, път към това, което осъществява, насочва, осмисля. Пътуването е най-емблематичния разказ за нашето бъдене като ставане, за живота като движение с начало и край, като насочване и намиране (или изгубване) на целта и смисъла.

За да постигне целта, поклонникът следва избрания път, макар от гледна точка на евклидовата геометрия, този път да не е най-прекия, нито най-лесния. Дългото пътуване не служи единствено да за почерпване на сила от свещеното място и намиране на осезаемо свидетелство за слизането на Бог на тази земя, но и за намиране на път към себе си, търсейки Бога и най-вече за откриването и приемането без горчивиниа, че краят на земята и той е само земя и пътят към небето все тъй предстои, че бленуваната обител, в която би следвало да пребивава постоянно Бог е също земна, твърде земна, тъй сходни всъщност с оставения и загърбен роден дом. Светата земя съществува, да, но не можем сякаш никога да я достигнем, а сме само пътуваме към нея.

Собственоприсъщото измерение на поклонничеството, значи, е в способността да се търси в нещата и събитията онова значение, което надхвърля не само видимата реалност, но и религиозната сигурност. Поклонникът живее напрегнат и несигурно пътуването, той, както казва древната поговорка, открива „пътя, докато върви", съществува в променливостта на пътищата, страните, хората, в излагането на непредвидимостта на прехода, което го принуждава да отправя очите си не само към земята и всичко наоколо, но и към небето, без да забравя своята цел. Дългото пътуване го учи да подлага под въпрос смисъла на своето съществуване и начин на мислене и действие. То е постоянно наблюдаване на нещата и лицата, като всяка стъпка е източник и на вътрешно съсредоточаване, стига само да не смята, че може да намери истината, повтаряйки винаги една и съща мантра. То е същевременно ясно осъзнаване на неизбежните граници на пътя и пределите на пътуването, учи го на реалност, кани го да улови мига не хедонистически (като реещия се наслуки из града flâneur), а религиозно: като чувство за божественото присъствие в света и живота.

Фигурата на поклонника позволява накрая да се схванат съвременните религиозни практики и нагласи, изхождайки от движението, мобилността на принадлежностите, флуидността на идентификациите, нестабилността на общностите, индивидуализирането на вярванията, скъсването на връзката между вярване, общност, традиция. На създаваната с редовното практикуване в постоянно място и общност (енорията) устойчива идентичност, поклонничеството отвръща със своите пътища и преходи. Решаващ при това е личният избор: съвременният поклонник сам прокарва своя път, със своеобразен bricolage той съвместява най-различни вярвания и религиозни практики, като се стреми да осъществи контакт, и то без посредничеството на традиционните религии, с една, направена от самия него религия, за която не отговаря никой свещеник, собствения личен Бог. Неспокойното му сърце дири този личен Бог по собствени пътища, незабележими сред многобройните и пъстри места на глобалното пространство, които той забързано прекосява, като споделя своя ентусиазъм и емоции в преходни форми на общуване, в динамиката на събирането и разпръсването на свещеното място, отправен винаги другаде, търсещ непрестанно стъпката отвъд.

Секуларизацията дълбоко промени религиозните практики, но запази и дори усили запленяващата сила на поклонничеството. А то се свързва все повече с различните форми на туризма: неделни поклонници и манастирски туристи, ню ейджъри и бели братства, търсещи да почерпят от силата на природата в Стоунхендж и Рилските езера или просто софийски младежи, поели (все по-рядко на стоп) към „джулая" на Камен бряг. Всички тези форми, деформирали до неузнаваемост, традиционното поклонничество, все пак запазват нещо от фундаменталната му структура: търсенето на особени, изключителни, свещени места в едно преобразяващо пътуване, някакъв, макар и най-общ и неясен, но при все това несекващ апетит за свещеното, потребност за човека и днес да се докосне до неговата следа, да изпита живителната сила на присъствието му, да намери неговата обител на тази земя.

 

Проф. дфн Владимир Градев е преподавател в Софийския университет „Климент Охридски", ръководител на катедрата по културознание

 

Текстът е изнесен като доклад на 18-та Лятна научна среща Варна 2010. Публикацията се прави с любезното съгласие на организаторите на този авторитетен научен форум.

 

1 Ето как Данте изяснява в Нов живот значението на думата: „Поклонници (peregrini) може да се разбира по два начина: широк, доколкото поклонник е всеки, който странстващ извън отечеството си, но в тесен думата се отнася само за онези, които отиват към дома, в който почива св. Яков (Сантяго ди Компостела). Всъщност по три начина се именуват тръгналите да служат на Всевишния: палмоносци (palmieri), когато се отправят отвъд морето (т.е. към Света земя), където често получават палмата (символ на славата на мъченичеството), поклонници (peregrini) или странници, когато се отправят към Компостела (най-западната точка на Европа, считана тогава за край на земята, finisterrae), където е гробът на св. Яков, по-отдалечен от своето отечество (Палестина) от всеки друг апостол; наричат се romei, когато отиват в Рим". От този текст на Данте разбираме, че през Средновековието поклонник (peregrinus) е онзи, който в търсене на Бога се отправя към края на земята. Разбираме впрочем и защо прочутият Монтеки от трагедията на Шекспир се нарича Ромео.

2 В миналото прочутата раковина на свети Яков, символ на поклонничеството до Сантяго ди Компостела, е свидетелствала, че поклонникът десйтвително е стигнал до там, до „края на земята".

 

comments powered by Disqus