NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Глобализация и толерантност през призмата на дихотомията Запад-Изток

Брой
№ 16 (2010)
Рубрика
Анонс
Автор
Кристина Чипева

 

В средата на деветдесетте години на миналия век американската журналистка Илейн Скиолино публикува в New York Times статия с гръмкото заглавие "Червената заплаха си отиде, но ислямът е тук".1 Разбира се, въпросната журналистическа статия не е прецедент в американската общественост - преди нея, а и след нея се изреди цяла върволица от набързо обучени "ескперти" по исляма, които не пропускаха възможност да напомнят за новата тоталитарна заплаха от Изток, надвиснала над миролюбивия и демократичен Запад. Всъщност тази заплаха далеч не е толкова нова - ислямът е бил възприеман като отявлен враг на християнския свят и преди двадесети век - още през Средните векове. Новото е, че ислямът средновековната платформа на есхатологичен верски конфликт се оказа заменена от характерното за модерните времена съревнование между либерални и тоталитарни режими. След като в началото на деветдесетте години Америка успешно приключи със своя идеологически враг от епохата на Студената война - комунистическия СССР, тя започна настоятелно да се оглежда за нов враг. Ако до 1979 г. ислямският свят бе просто една от многото бивши колонии на империалистическия Запад, то с началото на неочакваната от никого Иранска революция, той отново привлече световното внимание към себе си и така се превърна във враг номер две, непосредствено след СССР.2 След падането на Берлинската стена, тъй като отпадна като заплаха Съветският съюз бе заместен от фундаменталния тоталитарен ислям, в когото Америка видя поредната заплаха за стабилното политическо статукво на мир, формирано непосредсвено след края на Втората световна война.


Още от епохата на колониализма Западът си позволява да разиграва една не особено справедлива, а още по-малко пък демократична, политика на "двойните стандарти". Тази политика отново стана особено актуална след края на Студената война, когато автори като Франсис Фукуяма побързаха да провъзгласят света за единен, хармоничен и лесно предвидим (поради "края на историята"), а Америка разбра, че през следващите две десетилетия ще може да изпъкне като единствена световна сила и побърза да се вживее в ролята на добронамерен хегемон, разпространяващ на добра воля демокрация и западни ценности в не-Западния свят. Америка старателно се оглеждаше за нови територии, богати на природни ресурси, които да обезпечат за десетилетия напред нейната индустрия. И тъкмо в момента, в който световната общност бе на път да разкрие "прозрачните" намерения на благонамерения хегемон, той се помъчи да излезе от неловкото положение, оправдавайки своята военна експанзия в района на Персийския залив като "прилагане на западните демократични стандарти" към не-Западни общества, а когато и това не помогна, САЩ реши да си измисли враг в отсъствието на реален враг. Какъв по-добър начин да се добереш до обилни залежи на природни ресурси, от това да обявиш местното население за терористи, при това разпространяващи не какъв да е, а тоталитарен ислям и то във време, в което Студената война с комунистическия тоталитарен враг СССР тъкмо бе приключила? Разнообразният - откъм националности, етнически и племенни групи, култура и езици - ислям бе обявен не просто за монолитен, (т.е. еднороден, хомогенен въпреки очевидното му разнообразие), но и му бе прибавено определението тоталитарен. Ето как Изтокът - с немалко помощ от разпространителката на демократични права и пазителка на човешките свободи Америка - бе превърнат във враг след края на Студената война. Следователно, редно е да се запитаме: заплаха или пропаганда? Целенасочено манипулиране на общественото мнение или искрена загриженост за крехкото политическо статукво преследва Западът като цел?


Това, което Америка очевидно най-малко очакваше обаче, беше измисленият от нея враг да се превърне в реален. Атентатите над манхатънския Търговски център бяха само началото на поредица от терористични актове, които през следващите десетилетия щяха да се разпространят и из Европа. Изглежда, че на фундаменталисткия ислям все повече и повече взе да му харесва да играе ролята на враг, защото в Америка той видя онзи липсващ му есхатологичен враг, срещу който той трябва да се бори с джихад, за да оправдае и докаже силата на своята вяра. А когато се стигне до религия и леко склонни към фанатизъм традиционни общества, нещата очевидно излизат от контрол.
В своята книга Сблъсъкът на цивилизациите, Самюъл Хънтингтън говори за наличието на най-малко четири парадигми, с които световното политическо пространство след края на Студената война може да бъде разбрано.3 Една от тези парадигми е тази за противопоставянето между "ние" и "те", между Запад и Изток. Западът и Изтокът не са просто аналог на две от географските посоки от света, а напротив представляват сложни понятия, репрезентиращи комбинация от динамични политико-икономически и историко-културни ареалии. Хънтингтън говори за наличието на осем световни цивилизации, разположени по различен начин във времето и пространството. Тези цивилизации са: Японска, Индуистка, Будистка, Синоистка (Китайска), Ислямска, Африканска, Православна и накрая Западна.4 Според тази осем-цивилизационна парадигма, Западът - това е Западната цивилизация, която възниква през VIII век на територията на Стария континент, след приемането на християнството значително разширява своя териториален обхват, а през колониалната епоха се разпростира на няколко континента, които обаче е принудена да напусне след процесите на деколонизазия в началото на двадесетото столетие. Казано накратко, Западът - това е Западната цивилизация, която включва страните от Западна Европа, Северна Америка, както и бившите колонии Австралия и Нова Зеландия.5 Възникнала в хода на сложни взаимодействия, тази Западна цивилизация е различна от другите цивилизации с това, че в хода на своето историко-културно развитие е станала приемник на гръко-римското класическо наследство (философия, етика, естетика, рационализъм, римско право, латински език и т.н.); на достиженията на Реформацията (протестантство, вместо католицизъм); на разделението на светска и духовна власт, което в съчетание с онаследеното римско гражданско право, лансираната през епохата на Ренесанса идея за ценността на индивидуалния субект и бурните процеси на индустриализация, задава модела на модерната плуралистична светска държава и на модерното западно общество.6


До петнадесетото столетие, контактите между Запада и останалата част на света са непреднамерени и по-скоро случайни, но това се променя с появата на Великите географски открития, които позволяват на задъхващия се от население Стар континент - да намери нови територии и нови природни ресурси.7 В продължение на няколко века европейците необезпокоявано странстват надлъж и на шир, за да колонизират непознатите светове, откриващи се пред тях. Местните народи, които те срещат са лишени от история и дори от човешко достойнство, не само защото културата им е неразбираема за "напредничавия" Западен разум по това време, но и защото те не могат да се похвалят с нито едно от забележителните достижения на Запада.8 "Туземците" (т.е. представителите на не-западните общества) имат своите изкуства и занаяти, но те не са и чували за гръко-римско класическо наследство, за римско гражданско право, за християнство, какво да кажем пък за по-сложни историко-културни конструкти като Реформация или светска секуларизирана държава, съчетана с процеси на индустриализация?


Тъкмо за това говори и Едуард Саид, който в своята книга Ориентализмът, лансира тезата, че поляризирането между "Запад" и "Изток" е било извършено още в епохата на европейския колониализъм и е следствие от империалистическата гордост на Запада, с присъщото му желание да се покаже като могъщ. То отразява отношението между европейските колонизатори и подчинените от тях територии; между Запада и Ориента, където Ориент замества понятието за Изток. Разбира се, Едуард Саид не може да остане безразличен към несправедливо прокараната граница между "познатото (Европа, Западът, "ние") и чуждото (Ориентът, Изтокът, "те")"9, защото това - според него - допуска превъзходство на първите над вторите, при положение, че и в двата случая става дума за хора. Затова и Едуард Саид си поставя за цел да разобличи в своята книга, Запада в нехуманното му отношение към Изтока. Иън Бурума и Авишай Маргалит също посвещават част от своята книга Оксидентализмът. История на антизападничеството на проблема за непълноценността на чуждоземците. Ето какво казват те: "Според някои от ориенталистките предразсъдъци, незападните хора не са пълноценни възрастни човешки същества, те имат разума на деца и поради това могат да бъдат третирани като по-низши братя."10 По аналогичен начин бе разделена и световната политика по време на Студената война. От едната страна се намираше "Западният блок" - групата на богатите и демократични, модерни общества, а от другата страна бе "Източният блок", обхващащ социалистически страни с далеч по-скромни икономически възможности и не-Западни общества. Разделението бе на идеологическа основа и се припокриваше с познатото ни от колониалната епоха, разделение между "Запад" и "Ориент", при което под "Ориент" се подразбираше "Изтокът", в качеството му на не-Запад.


Навярно поради тази причина Самюел Хънтингтън казва: "Докато очакванията за единен свят се раждат само в края на големи конфликти, тенденцията да се разсъждава в контекста на два свята е постоянно възраждащ се феномен в хода на човешката история", защото хората винаги се изкушават да прокарват граница между ние и те, между Запада и Изтока, между нашата цивилизация и онези варвари. "Това [вече съществуващо] разграничение - продължава Хънтингтън - намира израз (в един обърнат смисъл) в края на Студената война в аргументацията на американските учени, които разделят света на "зони на мир" и "зони на размирици". Първата включва Запада...където са съсредоточени около 15% от населението на света, а втората всички останали [държави]."11 Според тази класификация "зоната на мира" е зона на икономическия просперитет и на модерната, либерална демократична държава - с други думи - това е Западът. Под "зона на размирици" пък, трябва да се разбира остналата част от света, която е съставена в по-голямата си част от традиционни общности с неприсъщи на Западните общества ценности и с недотам завидно развити икономики.


След края на Студената война светът наистина започна да изглежда единен, хармоничен и лишен от сериозни световни конфликти. Това привлече вниманието на обществата от останалата част от света и те заприиждаха към Стария континент в търсене на по-добри условия на живот. Немалка част от новите имигранти идваха предимно от не-Западни общества с преобладаващо ислямско население. В Германия след падането на Берлинската стена имигрантите от Турция наброяват 1 млн. 675 хил. души, дошли в страната като Gasterbeiter-и, т.е. като "поканени общи работници". В Италия основните държави изпращащи имигранти са също с преобладаващо мюсюлманско население, защото идват от Мароко, Тунис и Филипините. Във Франция положението е почти същото, с малката разлика, че там отсядат почти 4 млн. мюсюлмани от всичките 13 млн. мюсюлмани-имигранти, настанили се в Европа по това време. Малко по-късно, с падането на бариерите пред свободното движение в рамките на Европейския съюз, Великобритания се оказа в същата неловка ситуация като своите европейски съседи. Само двадесет години по-рано, в началото на 70-те години на ХХ век, европейските държави бяха благоразположени към имиграцията, тъй като се нуждаеха от нискоквалифицирана работна ръка (например Швейцария и Германия). Никой обаче не очакваше, че само за две десетилетия - от началото на 70-те до началото на 90-те години, миграцията ще достигне до такива застрашителни размери, както и че ще бъде представена в по-голямата си част от мюсюлманско население.12 Днес, само двадесет години след падането на Берлинската стена, броят на имигрантите продължава да нараства. Така във Франция от 4 млн. през 90-те години те са станали 5 млн.; в Холандия и Италия - 1 млн.; в Белгия и Испания - 500 хил., а в Швейцария - 380 хил. души. Тимъти Гартън Аш предполага, че броят им на Стария континент е около 15 млн., а Басам Тиби настоява, че имигрантите-мюсюлмани вече би трябвало да наброяват не по-малко от 20 млн. души.13 Разминаването на данните вероятно се дължи от една страна на липсата на интерес към преброяването на имигрантите-мюсюлмани в европейските страни, а от друга в некоректното им преброяване (напр. смесването на легални имигранти с нелегални такива или пък на легални с временно пребиваващи и т.н.).


В САЩ проблемът с имигрантите бе усетен много по-леко, отколкото в Западна Европа. Причина за това, от една страна, е фактът, че желаещите да се установят там мюсюлмани дойдоха доста по-късно, отколкто тези в Европа.14 От друга страна, те много по-бързо бяха интегрирани, не само защото бяха в пъти по-малко от тези, акустирали на Стария континент (за сравнение: по-малко от 3 млн. на 300 млн. американско население15), но и защото Америка винаги е била страна на имигранти. В хода на своята двестагодишна история, тя немалко пъти се е сблъсквала с този проблем и това й е позволило да намери успешен начин за интеграция и социализация на тези имигранти. Нека не забравяме, че една от основните американски ценности е тази на "топилния тигел"16- т.е. това е процесът на претопяване на разнообразните по националност имигранти в една повече или по-малко хомогенна маса от американци, посредством набор от ценности, известни като "гражданска религия" - нещо междувпрочем напълно непознато на европейците, които предпочитат да залагат на разнообразието от отделни културни идентичности, отколкото на тяхното редуциране до една-единствена такава. В сравнение с Европа, Америка е доста по-асимилаторски настроена към своите имигранти - тя бързо ги претопява в "американци".


Освен това не е за подценяване и фактът, че за разлика от Америка, Европа никога не се е сблъсквала с подобен миграционен проблем до този момент, поради което вследствие на инвазията на не-Западни имигранти тя се видя в чудо. От една страна, имигрантите бяха ново и непознато явление за нея, тъй като в продължение на пет века тя се беше специализирала не в приемането, а по-скоро в изпращането на миграционни потоци от хора извън пределите си, както например по времето на Великите географски открития, а след това и при заселването на Америка, Австралия или Нова Зеландия. Тъкмо поради тази причина до този момент тя никога не си беше поставяла за задача да работи върху изграждането на интеграционни политики, които да асимилират новопоявилите се представители на чужди общества и да им осигурят комфорт. От друга страна никой в Европа не очакваше имигранти, още по-малко пък имигранти от бившите колонии, където в продължение на векове генерална практика е била търговията с роби, нехуманното отношение към представителите на други цивилизации и грубото потъпкване на човешките им права.17 Ето как, в резултат на деколонизацията, Европа изпадна в неловката ситуация, да се превъплъти от доскорошен хегемон-колонизатор в гостоприемен домакин. Това нямаше да бъде никак лесно, тъй като от нея се изискваше не просто да приеме миграционните потоци от чуждоземци, но и да ги опознае, да ги интегрира и социализира по възможно най-добрия начин. Нещата допълнително се усложниха, когато стана ясно, че повече от две трети от придошлите от Азия и Африка имигранти изповядват ислям.18 В новите имигранти европейците съзряха заплаха и тази заплаха идваше не толкова от "глобалната миграционна криза", за която ни предупреждаваше Майрън Уайнър19, колкото от ислямизиране. В милионите мюсюлмани, застанали тихо и кротко на прага на Стария континент, европейците припознаха не "хора, търсещи по-добри условия на живот", а един стар средновековен враг, намерил удобен случай да се завърне и да им наложи своята религия посредством "хиджра" (т.е. разпространение на исляма посредством преселение, миграция).


Поради особеностите на мюсюлманските традиции, които имигрантите "взеха със себе си" в Европа, миграционното предизвикателство за кратко време се превърна в демографско. Още преди да е решила какво да прави с милионите свои нови поданици, Европа неочаквано се сблъска с още един проблем - проблемът с високите им нива на раждаемост. Както е добре известно, от векове наред традиционна практика сред мюсюлманите е да имат много деца. Причина за това са не само силните семейни връзки в тези общества - определени от тяхната религия, но и дословното следване на старозаветната заповед "плодете се и се множете и напълнете земята". А това определено не бе по вкуса на Западна Европа, тъй като през последните няколко десетилетия тя има стабилни нива на отрицателен естествен прираст. Ако тази тенденция на ниска раждаемост сред европейците и високи нива на раждаемост сред имигрантите се задържи, много вероятно е в бъдеще това да доведе до увеличаване на мюсюлманското население в някои градски райони на Великобритания, Франция, Германия, Италия, Испания и Холандия с 20 до 90%.20


Технологичният бум от последните няколко десетилетия допълнително ускори процесите на взаимодействие между Запада и Изтока, тъй като свободното разпространение на радиото и телевизията, на интернет и на мобилните телефони, подобри и улесни значително процесите на комуникация между отделните народи по света, а бързият и сравнително модерен транспорт направи възможна срещата между представители на различни култури. Така, неуправляемите процеси на глобализация, задействани някога от Запада посредством неговата експанзивна индустриализация и модернизация, станаха причина релацията "Запад"-"Изток" да придобие в Европа значението на предизвикателство. От една страна това предизвикателство може да бъде определено като "миграционно" и "демографско" дотолкова, доколкото неочакваното струпване на незападно население с високи нива на раждаемост в Европа, поставя под въпрос нейното съществуване в бъдеще. От друга страна това предизвикателство може да бъде наречено и цивилизационно, тъй като с идването на имигрантите зачестяват контактите между населения с различни култури, което предизвиква "възникването на контрасти", при които "архаичното [е принудено да] съжителства с ултрамодерното."21 Така, попадайки в рамките на европейското общество, секуларните модерни ценности се оказват в конфликт с ценностите на традиционното общество, в което на религията е отредено специално място в публичния живот. Това едновременно присъствие на традиционно и модерно, започна все по-често да се наблюдава не само в границите на отделната европейска държава, но нерядко и в рамките на нейните по-големи градове.22


Така, след като на няколко пъти се убеди в заплахата от "мюсюлманска инвазия", Европа реши да изпрати своите имигранти обратно в родните им страни. Едномилионното имигрантско население явно дойде в повече на Швейцария и тя реши да го отпрати чрез добре изпитаната във времето практика на пълно игнориране на чуждоземците. За да покаже на своите имигранти, че не са желани на нейната територия, Швейцария наложи забрана за строеж на минарета към ислямските молитвени храмове под претекст, че така се нарушава модерната архитектура на градовете. Всъщност броят на минаретата не бе голям - те бяха само четири, но станаха причина представители на консервативната политическа партия в страната да изготвят и разпространят няколко хиляди копия на страховит плакат, показващ облечена в черна бурка мюсюлманска жена, а зад нея няколко минарета, оформени по подобие на оръжия на фона на швейцарското знаме. Посланието на плаката бе повече от ясно: мюсюлманите не бяха желани в Швейцария.23


Неотдавна Дания измисли още по-оригинален начин да се справи със своите имигранти. За тази цел през 2005 година бяха публикувани в най-големия датски ежедневник "Юландс-Постен" дванадесет карикатури, осмиващи вярата на мюсюлманите. Редовните читатели на вестника не обърнаха сериозно внимание на карикатурите, тъй като за тях това бяха просто поредните карикатури, греещи от страниците на ежедневника. Не така обаче стоеше въпросът с имигрантите-мюсюлмани. Те мигновено се вдигнаха на протест, за да принудят правителството да се извини на всички мюсюлмани, затова че е позволило публикуването на карикатури, поставящи централна фигура от тяхната религия в недотам добра светлина. Правителството склони да се извини на мюсюлманското малцинство едва в началото на януари 2006 г., тъй като видя, че ако анти-датските протести продължат да се увеличават така лавинообразно, много вероятно е скоро нещата да излязат извън контрол. Но извинението не помогна особено много, напротив то стимулира издателите на датски вестници да публикуват още повече карикатури под претекст, че "свободата на словото" е основна европейска ценност. Посланието на въпросните вестници бе повече от сходно с това на швейцарските плакати за забрана на минаретата. А колкото до правителството - то за пореден път се оказа безсилно да направи каквото и да било, тъй като опровергавайки "свободата на словото" - една от особено важните ценности на модерната либералната демокрация, то рискуваше да подкопае собствената си легитимност.24


Макар и често възприемана като отворена към чуждите имигранти страна, Великобритания също взе участие във внезапно обзелия цяла Европа, процес на социална дискриминация на мюсюлманските малцинства. Това се случи преди няколко години, когато страната забрани строежа на джамия, която трябваше да подслонява най-малко 12 000 богомолци, игнорирайки факта, че по време на традиционната петъчна молитва молитвените храмове в града са препълнени. С цел да неутрализира повторна молба за преразглеждане на забраната, в градския съвет на Нюхам (градът, в който се предвиждаше джамията да бъде издигната) се появи нова партия, наречена по "случайно" стечение на обстоятелствата "Алианс на християните". Играта на думи, целяща напомнянето за средновековния враг на християнството, очевидно даде резултат, тъй като само няколко седмици по-късно повече от 277 000 души гласуваха в социалната мрежа против строежа на въпросната джамия.25


Плановете за строеж на джамии предизвикаха напрежение и в Германия, където около 120 000 турци очакваха да започне реализирането на проект за строеж на огромна джамия с минарета, надхвърлящи петдесет метра височина. Мюсюлманите твърдяха, че строежът на този колосален по своите размери храм ще им помогне да се почувстват в Европа като у дома си. Коренните жители на германския град, в който трябваше да бъде осъществен мащабния проект, се вдигнаха на протест. Протест, който подобно на протестите в останалите европейски страни имаше за цел да убеди мюсюлманите, че ако искат да се почувстват у дома си, те не трябва да строят джамии, а направо да се върнат по своите родни места, защото "тук е Европа". 26


В страни като Италия и Испания броят на имигрантите, изповядващи ислям е десет пъти по-малък от този във Франция, където те по последнни данни са достигнали около 5 млн. души. Въпреки малкият брой имигранти обаче, проблеми със строежа на молитвени храмове се срещат и там. Един от последните куриозни случаи е от преди няколко години, когато полицията в град Рим спря работата по издигането на джамия, която се оказа само на няколко метра от средновековна католическа църква, приютяваща немалък брой богомолци. Спонсорите на джамията бяха обвинени, че са започнали строеж без разрешение от местните власти. При повторното обжалване на забраната, вместо смислен отговор от властите, мюсюлманите-имигранти бяха публично порицани от говорител на крайнодясното политическо движение La Destra, заради това, че с издигането на своята джамия те се опитват да нанесат "обида към християнската култура".27 Странно как разположените в централната част на града средновековни катедрали не се чувстват обидени от съжителството си с близко разположените наоколо кафенета, казина и огромни търговски центрове, а не могат да понесат присъствието на друг молитвен храм, бил той дори и джамия. Макар и култови, сградите си остават сгради и жителите на въпросния град добре знаят това, но явно, че това е само претекст за неготовността на тези държави да приемат заселилите се преди малко повече от две десетилетия имигранти, изповядващи ислям.


Изглежда, Тарик Рамадан е прав, посочвайки, че всяка държава от ЕС е разработила своя собствена строго специфична стратегия в непризнаването на имигрантите, изповядващи ислям. Ето какво казва той: "...всяка европейска страна си има свои специфични символи или теми, чрез които биват вземани на мушка европейските мюсюлмани. Във Франция [и Белгия] това е забрадката или бурката; в Германия - джамиите; във Великобритания [джамиите и] насилието; карикатурите в Дания; - и така нататък."28 Разбира се, не трябва да забравяме, че според резултатите от едно проведено неотдавна проучване, степента на интегрираност на мюсюлманите в Европа е висока там, където "имиграцията има дълга история" (както например във Франция, където мюсюлманското население е с официално признати политически права) и доста по-ниска в страни като Испания и Италия, където мюсюлмани-имигранти има сравнително отскоро.29 Така "осъждането на исляма" се превръща, по думите на Цветан Тодоров, във "фасада за недопускане на имигрантите в страната."30


Ситуацията в Европа стана още по-напрегната, когато в Холандия беше убит Тео ван Гог - скандален холандски кинотворец, известен с ислямофобията си и с провокативната си критика на мюсюлманската култура на имигрантите.31 По този повод Иън Бурума - наполовина холандец, наполовина англичанин (а като цяло космополит) - издаде книгата Убийство в Амстердам: смъртта на Тео ван Гог и границите на толерантността 32, в която под формата на свежа комбинация от есе и репортаж той се опитва да разбере какво точно се е случило в неговата, иначе толерантна към имигранти, родна страна. Според проучвания, проведени преди едно десетилетие, 45% от населението на Амстердам е било съставено от имигранти. Добавяйки към това високата раждаемост на мюсюлманите-имигранти там, демографите прогнозират че само след няколко години - през 2015 г. - населението от чужд произход в града ще надхвърля 52%.33 Убийство в Амстердам може би нямаше да се превърне толкова бързо в бестселър, ако заподозряният в убийството на провокативния кинотворец Тео ван Гог - Мохамед Буайери, не бе второ поколение мюсюлманин-имигрант. Второ поколение имигранти - това са децата на онези имигранти, които са дошли преди две десетилетия в Европа, за да търсят работа. Иън Бурума и Тимъти Гартън Аш са сред малкото европейци, взели присърце идеята да изследват степента на интегрираност на второто поколение имигранти, която след случая с Мохамед Буайери очевидно се оказа проблем. Тимъти Гартън Аш предлага второто поколение имигранти, да бъдат наречени "хора помежду"34, тъй като са лишени от идентичност. От една страна, те не притежават идентичността на своите родители, защото базовата колективна идентичност на първото поколение имигранти е била формирана извън Европа още преди родителите да решат да се местят на Стария континент. От друга страна, те не могат да придобият пълноценно и базовата колективна идентичност, която се формира под влияние на европейската културна среда, защото родителите им ги възпитават не според ценностите на западното общество (които ценностти самите родители не са усвоили напълно, тъй като са отскоро там), а според ценности, които самите родителите са възприели от своята родина, когато са били деца.


Казано накратко, идентичността на второто поколение имигранти е идентичност на "хората помежду", тъй като е разположена между две базови колективни идентичности - тази на родителите и тази на западното общество. Ако се опита да се идентифицира напълно с базовата колективна идентичност, която западното общество му налага, имигрантът от второ околение ще се сблъска с неодобрението на своите родители, които се опитват да го възпитават в ценностите на традиционното общество, в което те някога са израснали. Ако пък се опита да се идентифицира с насажданата от родителите му базова колективна идентичност (която у него няма как да бъде формирана пълноценно извън породилата я традиционна ислямска културна среда), имигрантът от второ поколение няма да може успешно да се интегрира в западното общество, защото то отрича традиционните ценности, на които неговите родители го възпитават. Поставени между две базови колективни идентичности, нито една от които не могат да усвоят напълно, имигрантите от второто поколение не успяват да изградят идентичност, тъй като просто нямат база, върху която да я изградят. Ето защо Абделазис Елджаухари, мароканския имигрант от второто поколение имигранти във Франция (впоследствие станал политически активист), приел да бъде интервюиран от Тимъти Гартън Аш, казва: "В Мароко аз съм емигрант, във Франция - имигрант."35 Тези хора просто не могат да си намерят място, тъй като не са нито изцяло европейци, нито изцяло възпитаници на традиционните общества, от които идват техните родители.


Това обяснява как тези млади имигранти могат да извършват едновременно по няколко несъвместими на пръв поглед неща: да пият алкохол, да вземат наркотици и в същото време да слушат молитви от Корана на своите дигитални плейъри и да се трупат пред джамията; могат да излизат със западни момичета, но когато видят своята сестра да прави това преди брака си или след него, те са готови да я убият, защото смятат, че по този начин тя нарушава фамилната чест.36 Ето тази амалгама от хем традиционни, хем западни ценности радикализира второто поколение имигранти и ги подтиква към насилие. А когато се добави и някой обикалящ около джамията имам, изповядващ изключително радикална форма на ислям (като например тази на салафизма37), участието на този млад имигрант в някой терористичен акт нама да закъснее. Ето защо европейците виждат в имигрантите-мюсюлмани от второто поколение не модерни млади хора, на които ще се гради бъдещето на застаряващата обезлюдена Европа, а изключително опасни радикални терористи.


Проблемът с интеграцията на второто поколение имигранти, а и на имигрантите в Европейския съюз въобще, е всъщност част от един по-голям проблем - проблемът с мултикултурализма. Всъщност не би било погрешно, ако кажем, че на Стария континент, все още не осъзнават напълно този проблем. Защо? Както е известно от историята, мултикултурализмът и предшестващата го идея за културен релативизъм идват, за да "коригират" недоброто отношение на Запада спрямо колонизираните народи, които след настъпилите непосредствено след Втората световна война процеси на деколонизация застават на прага на Стария континент под формата на имигранти. Европа се оказва в неловка ситуация, тъй като тя трябва за кратко време да изостави доскорошната си роля на хегемон-колонизатор и да се вживее в ролята на гостоприемен домакин, който трябва не просто да приеме миграционните потоци от колониални народи, но и да ги опознае, интегрира и социализира.


Всъщност, Европа допуска една грешка при избора на интеграционна политика. Вместо да асимилира и да претопи потоците от нови имигранти в хомогенна маса от "жители на Европейския съюз" (така, както това е в Америка), тя избира да представи разнообразието от отделни културни идентичности като обща европейска ценност, мислейки си, че като им делегира равни права и малко повече свобода, различните културни групи ще потънат в социалната тъкан, внимавайки да не създават проблеми на Стария континент. Толерирайки разнообразието, Европа се опитваше не да интегрира успешно своите имигранти, а веднъж завинаги да изчисти своята гузна съвест, която постоянно й напомняше за "бремето на белия човек" (по израза на Киплинг) в отношението към колониалните народи. Ето така Европа заблуди самата себе си, че е интегрирала своите имигранти. И много скоро самите имигранти й показаха това. Деликатно затваряйки очи пред очевидния проблем с отсъствието на стратегия за успешна интеграция, Европа не усети кога вместо хомогенно общество от "европейци" бе изградила противоречиво разнообразие от неуправляеми (поради своята автономност) "паралелни общества".38 Ето как, за да се избави от гузната си съвест, Европа създаде явлението "културен релативизъм", което успешно влезе в сила малко след стъпването на първите имиганти на континента. То разпространяваше надлъж и нашир ценности като: толерантност, уважение към различието, равноправие независимо от раса, пол, език, култура, националност и прочие, и така помогна на Европа да забрави предишните си колониални прегрешения и да си отдъхне. Културният релативизъм дойде, за да замести отсъствието на успешните механизми за интеграция, с каквито Стария континент очевидно не разполагаше, тъй като никога преди не се бе сблъсквал с подобен род миграционни проблеми. Европа просто не знаеше как да интегрира своите имигранти и затова реши, че като представи разнообразието от отделни културни идентичности като обща европейска ценност, проблемът с интеграцията на имигрантското население ще бъде решен. Но отказът от "претопяване" на имигрантите не само че не разреши проблема, но и постави европейското общество в опасност. Тази опасност щеше да дойде тъкмо от потомството на дошлите преди няколко десетилетия имигранти, тъй като и то, подобно на своите родители, не бе успешно интегрирано в западното европейско общество. Това потомство, известно като второ поколение имигранти, не може да се почувства част от своята родна страна, тъй като е възпитавано от своите родители в ценности, които модерното общество вече не изповядва. Ако пък се опита да се противопостави на своите родители и да възприеме ценностите на западното общество, то пак не може да се интегрира в това общество, тъй като за европейците децата на имигрантите си остават имигранти, т.е. чужди.39


По този начин, опитвайки се да вземат най-доброто и от двете общества, за да могат все пак да изградят някаква идентичност, тези млади имигранти неволно стават арена на сблъсъка между ценностите на традиционното и ценностите на модерното общество. Тъкмо този сблъсък ги радикализира и подтиква към насилие. Европа нямаше да срещне този проблем, ако се бе постарала да интегрира техните родители, вместо само да им делегира правомощия. Следователно, проблем с интеграцията на имигрантите наистина съществува и за него са отговорни не самите имигранти, а възприетата от Европа политика на толериране на различията на отделните културни групи. Да, толерирането на различията на отделните културни групи е наистина справедливо от нормативна гледна точка, но подобни мултикултуралистични доктрини крият и известна опасност.40 Оливие Роа е прав, като казва, че: "Интеграцията [обикновено] се осъществява за сметка на традиционните етнически култури. (...) Ако не успеем [да ги интегрираме], със сигурност ще се ...[появи някаква форма на] радикализъм: една изолирана социална група от второто поколение младежи, независимо от техния икономически и социален произход, ще бъдат подмамени от ислямската радикализация."41 Същото има предвид и Цветан Тодоров когато казва, че систематично прилаганият релативизъм може лесно да се превърне в нихилизъм.42


Ето как тероризмът се явява следствие от липсата на интеграция сред второто поколение имигранти на Стария континент. Изживяващите криза на идентичността млади имигранти лесно могат да бъдат подлъгани от някой изповядващ радикален екстремизъм имам, който, възползвайки се от тяхната религиозна неграмотност, започва да им проповядва ислямизъм вместо ислям, знаейки, че те не са достатъчно информирани, за да направят разлика между двете понятия. В този смисъл Ориана Фалачи казва, че често пъти "зад всеки ислямски терорист (...) стои фигурата на един имам."43 Тимъти Гартън Аш и Франсис Фукуяма също са напълно съгласни с това.44 Изключение не прави и авторитетният изследовател на исляма Мализ Рутвен, който предполага, че е напълно възможно в някои джамии в Европа вместо ортодоксалната религия ислям да е била проповядвана радикална идеология, наречена ислямизъм, и това да е довело до тероризъм и насилие.45


След като бе залята от огромен поток имигранти, които не знаеше как успешно да интегрира, Европа се сблъска с още един проблем - проблемът за особеностите на тяхната религия и култура. Вече видяхме как традиционната практика сред имигрантите-мюсюлмани да имат по повече деца, се отразява неблагоприятно върху жителите на застаряващия и обезлюдяващ поради своята "най-ниска ниска на раждаемост" континент. Проблемът е, че склонността към повишено възпроизводство е само една от многото традиции, които имигрантите са "взели със себе си", идвайки в Европа. Те имат още много други непознати за европееца културни практики, които не се чувстват неудобно да демонстрират публично.46 Една такава практика са т.нар. "убийства на честта"47, друга практика са насилствените уговорени бракове, за които неотдавна се разразиха дебати в немалко европейски столици, като например тези на Норвегия, Холандия, Германия и др.48 Една друга особеност на традиционната култура на имигрантите пък бе отменена със закон във Франция, където правителството на родината на светската секуларна държава взе крути мерки за възцаряване на толерантност чрез "модернизиране" на своите 5 млн. проповядващи исляма поданици. За целта тя забрани със закон на мюсюлманките да носят традиционно за религията им облекло (напр. бурка, хиджаб, никаб и т.н.) в местните училища и в обществените сгради.


Всъщност, ислямските одежди, които мюсюлманките така грижливо пазят от посегателствата на модерното време, не са нищо друго освен една запазена във времето "езическа" традиция, онаследена в Близкия Изток седем века преди ислямът да се оформи като религиозна доктрина. Доказателство за това е едно изображение на забулена жена, намерено от група археолози в един разположен североизточно от Дамаск град на име Палмира и датирано от I век.49 Казано накратко: тези одежди не са въведени от исляма - това е бил просто начинът, по който хората по тези земи са се обличали в миналото. На Запад няма пясъчни бури, още по-малко пък има пустини, следователно облеклото на мюсюлманките за тези географски ширини би трябвало да бъде съобразено с особеностите на европейския ландшафт. От друга страна, Оливие Роа смята, че дългите, покриващи цялото тяло ислямски одежди са едно сравнително ново откритие - те стават актуални благодарение на радикалното салафистко течение, което проповядва повторно връщане към исляма, но не се припокрива напълно с неговата религиозна доктрина.50


В началото на тази година Белгия отиде още по-далеч от Франция, след като издаде закон, забраняващ носенето на каквито и да било ислямски "религиозни" одежди на публични места.51 Причината за това не беше фактът, че посредством подобен род облекла се демонстрира религиозна принадлежност, която би подразнила някой стоящ наблизо атеист, а идваше от страха от нов терористичен акт. Само няколко дни по-рано Русия бе преживяла подобен атентат и двете мюсюлманки, взели участие в него не бяха забелязани от властите, тъй като носели скриващи тяхната самоличност ислямски облекла. По този начин терористите, разхождащи се необезпокоявано в традиционни за ислямската култура одежди, станаха причина в западните либерални общества думите "мюсюлманин-имигрант" и "терорист" да се превърнат за кратко време във взаимно заменяеми понятия.52 От първостепенно значение вече беше не мотивът на извършителите на престъплението, а фактът, че те бяха имигранти, които изповядват ислям.53 Ето с това се изчерпваше за западните общества "образът на терориста". Или както една млада холандка от марокански произход споделя в едно интервю, че ако преди атентатите над манхатънския търговски център е била "просто Нора", то непосредствено след тях тя изведнъж се е превърнала в "мюсюлманка"54, което за някои по-подозрителни европейци би било равнозначно и на "потенциална терористка".


Същото има предвид и Едуард Саид когато казва, че "не е трудно да си представим неудобството, което може да почувства един мюсюлманин от непрестанното настояване - дори под формата на дебат - че неговата или нейната вяра и народ се припознават като източник на заплаха и че той или тя безвъзвратно биват асоциирани с тероризма [и] насилието."55 Ето как носенето на прикриващи тялото одежди - една традиционна практика в мюсюлманското общество - за кратко време се превръща в знак за предразположеност към тероризъм, а самият тероризъм се превърна в нещо като запазена марка на мюсюлманите-имигранти, само защото те изповядват ислям.56 Оттук бързото разпространение на тероризма из Европа бе схванато като възраждане на фундаменталния ислям (познат и под наименованието ислямизъм) и по този начин тероризмът придоби значението на "ислямска заплаха", а тя пък на свой ред започна да се припокрива с религията "ислям".


Това пояснява, защо тиражираният от западните медии идеологически конструкт за "монолитната ислямска заплаха, идеща от средновековния ислямски враг", получава толкова широко разпространение в западната общественост и формира отрицателно мнение за имигрантите-мюсюлмани. Преработвайки на избирателен принцип западноевропейското минало, американските "експерти" по исляма, използват точно онзи момент от средновековната история на Стария континент, в който мюсюлманите се разглеждат като християнски враг. Историческите факти за ограбването на Константинопол от кръстоносците, отразени в хрониките на византийските летописци, биват подминавани. Не е обърнато никакво внимание и на факта, че мюсюлманите се отнасят с по-голямо уважение към християнските храмове, отколкото минаващите за християни кръстоносци, които влизат в тях не за да се молят, а за да ги ограбват. Ето как спестяването на исторически факти и избирателното редукционистко отношение към общото историческо минало формира у членовете на западната общност лишено откъм обективност мнение за мюсюлманите-имигранти и по този начин неволно съдейства за неинтегрирането на последните в европейското общество. Неуспешно подбраната от Европа интеграционна политика е само едната причина за неасимилирането на новодошлите имигранти. Втората причина е тъкмо елементът на предубеденост у европейците, който елемент е изграден с активното участие на западните медии. Ето защо тези имигранти не успяват да се почувстват част от европейското общество и отказват да възприемат и да се идентифицират с неговите ценности. Те не са виновни за това, че базовата колективна идентичност на западните общества, бива целенасочено изграждана на основата на ислямофобия.


Ето как, оставяйки исляма безмълвен, Западът неправомерно си позволява да го третира като лишен от история обект, вместо като равноправен нему субект, с когото може да се встъпи в диалог.57 Според М. Бахтин "съществуват две форми на познанието: монологична и диалогична."58 Монологичната форма на познание - това е формата на познание, която дават природните науки, при които наблюдаваме едностранно отношение между един индивид в ролята на познаващ субект (S) и една вещ в ролята на познаван обект (O). За разлика от монологичната форма на познание, диалогичната форма е доста по-сложна. Тя е представена от хуманитарните науки, при които имаме вече не еднопосочна релация между говорещ субект (S) и безмълвен обект (O), а дискурсивно двустранно взаимоотношение между два равноправни субекта (S1 и S2), които встъпват в диалог, за да опознаят себе си, посредством опознаване на своя ближен.


Пример за монологична форма на познание е начинът, по който европейските ориенталисти в колониалната ера са изследвали населението на колониите, представяйки чуждоземците не като техен равноправен субект, когото те могат да опознаят встъпвайки в диалог, а като безмълвен обект на изследване.59 Ето защо Едуард Саид отказва да приеме обективността на "експерти" по исляма като Бърнард Люис, които си позволяват да правят "мащабни културни обобщения за [ислямските] народи", отказвайки да признаят правото им на собствена история и на собствена културна идентичност, не само в епохата на колониализма, но и днес.60


Ислямофобията на Бърнард Люис може и да е право на свободен личен избор, но тя се превръща в проблем тогава, когато от нея, за целите на манипулацията на общественото мнение, бъде изфабрикуван идеологически конструкт, разделящ света на "ние" и на "те", на Запад и на Изток. "Ние" - това е модерният западен демократичен свят на материално благополучие, а "те" - това са фанатизираните врагове на Запада, които все още продължават да обитават своите традиционни ориенталски общества. Тъкмо върху тази "едностранчивост" на взаимоотношенята Запад - Изток наблягат дългогодишните изследователи на исляма като Джон Еспозито61 и Едуард Саид, но също така и авторитетни автори като Цветан Тодоров, според който: "Културите се развиват активно само когато има взаимодействие между тях." Това взаимодействие може да бъде наложено принудително "със силата на меча" (така както е било по времето на кръстоносните походи или в периода на колониалните империи), но може също така да бъде осъществено и по мирен път - под формата на диалог.62
Този междукултурен диалог винаги има две измерения: от една страна той е опознаване на чуждата култура, а от друга страна той е средство за опознаване на собствената култура - т.е. за изграждане на собствена идентичност или за затвърждаване на вече създадената такава. Ето защо диалогът между културите е важен с оглед на факта, че формира съзнание за културно своеобразие и едновременно с това гради съзнание за културно разнообразие.


Или казано накратко: встъпвайки в диалог, културите утвърждават съзнание за собствена културна идентичност посредством познание за чуждата културна идентичност.63 Същото има предвид и Цветан Тодоров, когато казва, че: "Познаването и общуването с Другия (бил той: индивид, група, културна общност) пряко или косвено (т.е. посредством творби, ценности, идеи и т.н.), но задължително в качеството му на равноправен субект е условие и ситуация на всеки диалог, в това число и на междукултурния."64 В допълнение на всичко това Илия Троянов посочва че: "без интереса към чуждото културата е невъзможна", тъй като тя винаги е синкретична и в този смисъл не може да съществува без да встъпва във взаимодействие с други култури.65 Ето защо Нортроп Фрай казва, че: "идентичността (индивидуална или групова) предполага "осъзнавани различия" дотолкова, доколкото тя е "себеоценка чрез другите" (въведеният от него термин "transvaluation" - означава тъкмо това:. "връщане към себе си на погледа, информиран от контакта с другия")."66


Тъкмо поради непрестанната нужда от междукултурно взаимодействие, Цветан Тодоров смята, че културите не се сблъскват една с друга (така както Самюел Хънтингтън смята), а напротив - те се срещат, за да се обогатят взаимно.67 Ето защо европейската култура няма как да оцелее във времето и пространството, ако отказва да опознава други култури, само защото те не се характеризират със същия икономически растеж или достижения като Запада.68 Нека не забравяме, че преди да стане колониален хегемон, Европа е принудена да внася културни модели от други цивилизации - Фернан Бродел ни съобщава, че "ако се вярва на историците, китайската мода от времето на династия Тан (618-907) е достигнала до Европа чак през XV век." Високите шапки и островърхите обувки от китайската династия станали популярни сред представителите на европейския царски двор във време, в което се наброявало половин хилядолетие, откакто китайската династия Тан вече била изчезнала.69 Друг пример за това били откритото през VIII в Китай печатарство, което достига Европа през петнадесети век и откритата през II век в Китай хартия, която то се появява в Европа близо десет века по-късно - през XII век.70 В този смисъл, Цветан Тодоров казва, че: "Преди да започне да влияе върху други култури по света, европейската култура вече е претърпяла египетски, месопотамски, персийски, индийски, ислямски, китайски влияния".71 А Роже Гароди допълва, че: "Това, което е прието да се нарича Запад, се ражда най-напред на Изток - в Месопотамия и Египет."72 В крайна сметка, "Християнството, което процъфтява в Европа [и на чиято основа е бил изграден Западът], е [било] привнесено от Близкия Изток."73


Ето защо ислямът трябва да се разглежда не като заплаха за стабилното политическо статукво на Запада, а като необходимо придизвикателство, подтикващо го към диалог. В желанието си да се справи с въпросната "ислямска заплаха", Западът рискува да уеднакви света и да лиши по този начин разнообразието от култури от диалог. А дотолкова, доколкото културите винаги са синкретични по характер, те не могат да функционират без да влизат във взаимодействие с други култури. Ето защо Западът трябва да започне да възприема Изтока като културен партньор, с когото може да встъпи в диалог. Само така Западът няма да стане синоним на зáпад.


Бележки


1 Едуард Саид, "Отразяването на исляма. Как медиите и експертите определят нашето виждане за останалата част от света", изд.Кралица Маб, С.2002, стр. 14.
2 "1979: Големият рикошет", в: сп. "Foreign policy" (издание за България), бр. 27 (август-септември 2009г.), стр. 26-33.
3 Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", изд. Обсидиан, С. 2005, стр. 32-34
4 предложената от Хънтингтън класификация е условна и е създадена за негово удобство при разглеждането на цивилизационната парадигма. Съществуват множество подобни класификации, много от които се различават по брой от посочените осем цивилизации на Хънтингтън, в зависимост от това от каква гледна точка се изследват въпросните цивилизации (напр. Макнийл, Куигли, Багби, Мелко, Тойнби, Бродел и др.).
5 Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", стр. 58
6 Пак там, стр. 91-97
7 Пак там, стр. 61
8 Цветан Тодоров, "Завладяването на Америка. Въпросът за другия.", изд.Св. Климент Охридски, С. 1992
9 Едуард Саид, "Ориентализмът", изд. Кралица Маб,С.1999, стр.43-44
10Иън Бурума, Авишай Маргалит, "Оксидентализмът. Кратка история на антизападничеството", изд. Кралица Маб, С. 2006, стр. 13
11 Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", стр. 36-37
12 Пак там, стр. 284-285
13 Брюс Бауър "Толерираната нетолерантност - настъплението на фундаменталния ислям в Европа", в: сп-е "Ние", бр. 11/2002г., електронна публикация (23.11.2002)
<http://members.tripod.com/~nie_monthly/nie.htm> (14.05.2010); виж също така и Тимъти Гартън Аш, "Ислямът в Европа", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 4/2007г., електронна публикация (27.04.2007) <http://librev.com/index.php/bg/component/ content/article/52> (14.05.2010); Басам Тиби, "Европеизация, а не ислямизация", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 6/2007г., електронна публикация (05.06.2007) <http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/84> (14.05.2010); Франсис Фукуяма, "Идентичност и миграция", в: сп-е "Либерален преглед", бр.5/2007г., електронна публикация (26.05.2007) <http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/75> (14.05.2010); както и статията "Дилемата на критиката срещу исляма", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 12/2009г., електронна публикация (08.12.2009) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/ article/767> (14.05.2010);
14 Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", стр. 288
15 Франсис Фукуяма, "Идентичност и миграция", в: сп-е "Либерален преглед",
бр.5/2007г., електронна публикация (26.05.2007) <http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/75> (14.05.2010);
16 Златко Енев, "Америка и Европа - едно ценностно сравнение", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 6/2007г., електронна публикация (05.06.2007) <http://librev.com/index.php/ bg/component/content/article/85> (14.05.2010);
17 за сравнение: Америка не е срещала подобен проблем, защото никога не е имала колонии, самата тя е била някога европейска колония, но с течение на времето успява успешно да извоюва своята независимост
18 Алексей Громико, "Британският модел на консервативна модернизация", в: сп-е "Геополитика", бр.?, електронна публикация (няма дата на публикуване) <http://geopoliticsss.hit.bg/geo-20-great%20britain.htm> (14.05.2010);
19 Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", стр. 284
20 Ръсел Шорто, "Бездетната Европа", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 8/2008г., електронна публикация (06.08.2008) <http://librev.com/index.php/bg/component/ content/article/316> (14.05.2010);
21 Цветан Тодоров, "Страхът от варварите", стр. 18; както книгата на Зигмунд Бауман "Глобализацията", изд. ЛИК, С. 1999
22 Пример за такъв мултикултурен град е Амстердам, в който около 45% от населението е съставено от имигранти.
23 Тарик Рамадан "Ислямът е европейски религия", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 12/2009г., електронна публикация (04.12.2009)<http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/760 > (14.05.2010); виж също Самир Амгар, Патрик Ени, "Възраждащият се мит за завоевателния ислям", в: сп-е "Mond Diplomatique" (издание за България), бр. от 21 януари/2010г.; преведената на български език статия от сп-е The Economist: "Европа срещу джамиите", публикувана в: "е-вестник", електронна публикация (06.09.2007) <http://e-vestnik.bg/2135> (14.05.2010); както и статията "Дилемата на критиката срещу исляма", в: сп-е "Либерален преглед", бр.12/2009г., електронна публикация (08.12.2009) <http://librev.com/index.php/bg/component/ content/article/767> (14.05.2010);
24 Цветан Тодоров, "Страхът от варварите", стр. 204-227; Гелийн Молир, "Коран, свобода на словото и европейски ценности", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 3/2008 г., електронна публикация (28.03.2008) <http://librev.com/index.php/bg/component/ content/article/216 > (14.05.2010); Иън Бурума, "Какво всъщност означава свободата на словото?", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 5/2009г. , електронна публикация (09.05.2009) < http://librev.com/index.php/bg/component/content/article/566> (14.05.2010);
25 "Европа срещу джамиите", в: "е-вестник", електронна публикация (06.09.2007) < http://e-vestnik.bg/2135> (14.05.2010);
26 Пак там;
27 Пак там;
28 Тарик Рамадан "Ислямът е европейски религия", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 12/2009г., електронна публикация (04.12.2009)<http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/760 > (14.05.2010);
29 "Европа срещу джамиите", в: "е-вестник", електронна публикация (06.09.2007) < http://e-vestnik.bg/2135> (14.05.2010);
30 Цветан Тодоров,"Страхът от варварите", стр. 207
31 Тимъти Гартън Аш, "Ислямът в Европа", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 4/2007г., електронна публикация (27.04.2007) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/ article/52> (14.05.2010); Паскал Брукнер, "Просветителски фундаментализъм или нов расизъм", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 5/2007г., електронна публикация (24.05.2007) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/article/72> (14.05.2010); Франсис Фукуяма, "Идентичност и миграция", в: сп-е "Либерален преглед", бр.5/2007г., електронна публикация (26.05.2007) < http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/75> (14.05.2010); Мализ Рутвен, "Как да разбираме исляма", в сп-е "Либерален преглед", бр. 2/2009 г., електронна публикация (08.02.2009) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/article/464> (14.05.2010);
32 Ian Buruma, "Murder in Amsterdam: The Death of Theo van Gogh and The Limits of Tolerance", Atlantic Books, 2008
33 Тимъти Гартън Аш, "Ислямът в Европа", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 4/2007г., електронна публикация (27.04.2007) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/ article/52> (14.05.2010);
34 Пак там
35 Пак там
36 Пак там
37 Терминът салафизъм (от арабското салаф - предци) се прилага за обозначаване на "възгледите на мюсюлманските мислители, които призовават за следване на идеите и практиките на „праведните предци" (ас салаф ас салих) и за уповаване на Корана и Сунната като на единствените автентични основи за воденето на чист мюсюлмански живот. Салафитите подчертават важността от прилагането на иджтихад (авторитетното лично мнение на мюсюлмански богослов по даден теологичен проблем или юридически казус). Обикновено за „праведните предци" са сочени първите три поколения мюсюлмани и сподвижниците на пророка Мухаммад. Салафитите разглеждат техните хадиси (предания) за живота и думите на Мухаммад и техния начин на живот като притежаващи абсолютен авторитет. Последователите на салафизма отделят голямо внимание на ритуалното изразяване на своите убеждения не само по време на отслужването на молитвите, но и във всеки момент от ежедневния живот. Към края на двадесети век терминът салафизъм започва да се отнася за съвсем различен вид дейност - тази на екстремистките терористични организации. При зараждането на идеологията на екстремистките терористични организации за воденето на джихад срещу мюсюлманските общества и секуларизма тя започва с подобен на салафитския призив за завръщане към чистотата на вярата, така както са я живеели праведните предци. При по-късното развитие на това послание от различни активисти обаче ударението се поставя върху насилствените методи, а не на интелектуалните усилия." Още по темата за салафизма можете да видите в сп. "Изток-Запад", бр. 11 (февруари 2008г.), стр. 39-40
38 Във Великобритания, Франция, Германия и много други европейски страни, мюсюлманите (подобно на останалите имигранти от расите, различни от бялата) обикновено се концентрират в обособени зони, където формират мнозинства, познати под наименованията: "паралелни общества", "културни гета", "религиозни гета" и т.н. (виж статията на Клайв Крук "Европа", публикувана в сп. "Foreign Policy" (издание за България), бр. 15 (август-септември 2007г.), стр. 14-15);
39 Цветан Тодоров, стр. 206
40 Александър Кьосев, "Опасният чар на мултикултурализма", в: сп. "Foreign Policy" (издание за България), бр. 1 (април-май 2005г.), стр. 42
41 Оливие Роа, "Нека престанем да говорим за религия", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 6/2008г., електронна публикация (23.06.2008) <http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/282> (14.05.2010);
42 Цветан Тодоров, "Страхът от варварите", стр. 32
43 Пак там, стр. 145
44 Тимъти Гартън Аш, "Ислямът в Европа", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 4/2007г., електронна публикация (27.04.2007) <http://librev.com/index.php/bg/ component/content/ article/52> (14.05.2010); както и Франсис Фукуяма, "Идентичност и миграция", в: сп-е "Либерален преглед", бр.5/2007г., електронна публикация (26.05.2007) <http://librev.com/index.php/bg/ component/content/article/75> (14.05.2010);
45 Мализ Рутвен, "Възходът на мюсюлманските терористи", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 10/2008г., електронна публикация (09.10.2008) <http://librev.com/index.php/ bg/component/content/article/378> (14.05.2010);
46 Цветан Тодоров, "Страхът от варварите", стр. 18;
47 Тимъти Гартън Аш, "Ислямът в Европа", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 4/2007г., електронна публикация (27.04.2007) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/ article/52> (14.05.2010); Паскал Брукнер, "Просветителски фундаментализъм или нов расизъм", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 5/2007г., електронна публикация (24.05.2007) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/article/72> (14.05.2010);
48 Цветан Тодоров, "Страхът от варварите", стр. 129, 130
49 Иън Бурума, Авишай Маргалит, "Оксидентализмът. Кратка история на антизападничеството", стр. 121
50 Оливие Роа, "Нито "борба", нито "диалог" на културите", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 7/2008г., електронна публикация (21.07.2008) <http://librev.com/ index.php/bg/component/content/article/302 > (14.05.2010);
51 през месец април тази година (2010г.), Белгия прие закон, забраняващ носенето на обществени места на мюсюлмански бурки и на други прикриващи изцяло тялото дрехи, тъй като по този начин не може да се идентифицира самоличността на носещия ги човек. Франция също подготвя подобен проектозакон.
52 Весела Табакова, "Контекстуалната синонимика тероризъм-ислям-мюсюлмани", както и останалите теми от проведения през 2007г. дебат на тема: "Тероризъм, ислямофобия, медии", публикувани в: сп-е "Изток-Запад", бр. 3 (април 2007г.), стр. 3-12; както и преведената на български език статия от в-к Guardian "Не е обидно да бъдеш наречен мюсюлманин" в: сп. "Изток-Запад", бр. 14 (май 2008г.), стр. 15-16;
53 Цветан Тодоров, "Страхът от варварите", стр. 149, 164
54 Тимъти Гартън Аш, "Ислямът в Европа", в: сп-е "Либерален преглед", бр. 4/2007г., електронна публикация (27.04.2007) <http://librev.com/index.php/bg/component/content/ article/52> (14.05.2010);
55 Едуард Саид, "Отразяването на исляма. Как медиите и експертите определят нашето виждане за останалата част от света", стр. 15-16
56 виж статията "Ислямът, представен като терористична религия", публикувана в сп. "Изток-Запад", бр. 17 (януари 2009г.), стр. 30-34
57 Едуард Саид, "Отразяването на исляма. Как медиите и експертите определят нашето виждане за останалата част от света", стр. 26, 226 и др.,
58 Елена Михайловска, "Цивилизация и цивилизации", изд. Св.Климент Охридски, С. 1996, стр. 25-26
59 Монологичната форма на общуване с колониалните народи е известна сред привържениците на диалогичната критика (Цветан Тодоров, Илия Троянов, Роже Гароди и т.н.) като "грешката на Европа" (виж Елена Михайловска, "Цивилизация и цивилизации", стр. 22, 23)
60 Едуард Саид, "Отразяването на исляма. Как медиите и експертите определят нашето виждане за останалата част от света", стр. 26
61 Виж интервюто с Джон Еспозито в: сп-е "Изток-Запад", бр.1, (февруари 2007г.), стр. 6-14
62 Цветан Тодоров,"Страхът от варварите", стр. 81
63 Елена Михайловска, "Цивилизация и цивилизации", стр. 32-33, но и 30, 31, 34, 36
64 Пак там, стр. 26
65 виж интервюто с Илия Троянов, публикувано в: сп-е "Либерален преглед", бр. 5/2009г., електронна публикация (16.05.2010) <http://librev.com/index.php/bg/component/ content/article/572> (14.05.2010);
66 Елена Михайловска, "Цивилизация и цивилизации", стр. 23
67 Цветан Тодоров,"Страхът от варварите", стр. 12, 138
68 Елена Михайловска, "Цивилизация и цивилизации", стр. 22; както и Цветан Тодоров,"Страхът от варварите", стр. 91
69 Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", стр. 475; но също така и книгата на Фернан Бродел "Световното време", която изобилства от подобни примери.
70 Самюъл Хънтингтън, "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред", стр. 63; но също така и книгата на Фернан Бродел "Структурите на всекидневието", в която той лансира подобна хипотеза.
71 Цветан Тодоров,"Страхът от варварите", стр. 90
72 Елена Михайловска, "Цивилизация и цивилизации", стр.21
73 Цветан Тодоров,"Страхът от варварите", стр. 137.

Кристина Чипева е бакалавър по история и теория на културата. Публикуваният текст е част от дипломната й работа "Ислямската заплаха - мит или реалност".

 

comments powered by Disqus