Колкото повече се стандартизира употребата на понятието „различно" в публичните дискурси и се предписва положителната му конотация в анализите на обществените отношения и в конструирането на социални стратификационни схеми, толкова по-отчетливо се проявяват скритите идеологически причини за тази тенденция. Нормативният статус на уважението към различния отдавна се е превърнал в част от етикета на публичните дискурси, който прикрива действителния статус на различното в социалните отношения.

Ние все повече живеем в свят, който произвежда различия. Диверсификацията на идентичностите става все по-мощна: в професионално, социално, културно, политическо, икономическо, етническо, сексуално и др. отношение. В безбройните им социални констелации тези различия пораждат безбройни ситуации не просто на социална несъвместимост и противоречивост, но и на невъзможност за индивидуално самоопределяне. Днес конституирането на работеща колективна идентичност е изключително затруднено от все по-разширяващите се диверсификационни полета в социалните отношения, които правят невъзможно обединяването на относително големи групи от хора на базата на това, което бихме могли да наречем солидаризиращо съзнание. Отдавна са излезли от практическа употреба понятията на класическия марксизъм, които се опитваха да интерпретират колективната идентичност на базата на отношението на производителните сили към (не-) притежаването на средствата за производство: днес социално-икономическият детерминизъм работи в обратна посока, подчинявайки се на явлението, което още преди половин век Маркузе нарече „едноизмерно съзнание". Колкото повече се задълбочават нивата на социално неравенство, толкова повече се уеднаквява гледната точка на обитателите на „различните" нива към предназначението на това задълбочаване, а именно - необходимостта да се гарантират „неограничени възможности" за максимално свободното индивидуално развитие. Стремежът към постигане на колкото може по-висок личен социален статус, по подразбиране посредством необходимото захранващо съществуване на ниските социални равнища, е подчертано доминиращото, „обединяващото" индивидите от различни нива на обществото, схващане за смисъла на социалните процеси. Елитаристките теории също все повече излизат от употреба: независимо от относително големите формални и фактически правомощия и манипулативни възможности на политици, транснационални корпорации, think-tanks и др., днес властовите отношения са изключително усложнени - децентрализирани, разширени, деперсонализирани, субтилни; социално-икономическите процеси като цяло все по-малко могат да бъдат контролирани и планирани от отделни властови субекти, въпреки публично провъзгласената смърт на постмодернизма. Неопределеността се оказва основна характеристика на всяка формално обявена колективна идентичност: дори неизбежните защитно-обединителни начинания на богатите като gated community имат формално-външен характер: те обособяват „нашето" пространство единствено на базата на отхвърлянето на „другото", но не конституират съдържателна differentia specifica на колективно съзнание именно защото икономическият детерминизъм вече не работи за създаването на солидаризиращи класови ценности и цели.

Днес различията се генерират на разнообразни равнища в социалните отношения и тези процеси имат подчертано идеологическа употреба. Невъзможността да се конституира солидаризиращо съзнание въз основа на определени ценности (като „универсална класа") е изключително важно за поддържането на обществени отношения, в които фактическите различия в социалната йерархия не генерират политически антагонизъм. Това глобално състояние на обществените отношения се задълбочава максимално и се предписва в една подчертано идеологическа употреба на понятието различие.

Колкото повече акцентираме например върху проблемите на сексуалните малцинства, интерпретирайки ги като продукт на труднопреодолимия консерватизъм на човешката природа, толкова повече биологизирането на проблема замъглява както политическия му генезис, така и фундаменталните противоречия на съвременния социум. Пропагандирането на сексуалните малцинства като конвертируема стока на т. нар. „масова култура" е основен фактор за тяхната нарастваща популярност както като рекламен продукт, така и като все по-масово явление сред членовете на социума. Това е типично продуцирано от съвременния глобален капитализъм различие, което се дължи не на нарастващата свобода и автономност на индивидуалния избор, а напротив, на несъзнаваната хетерономност на натрапеното, идеологизираното Различно, което в крайна сметка служи за забавление и отклоняване на вниманието в нужната посока. Мащабната рекламна кампания на гей-парада в Белград бе не израз на уважението на медиите към правата на „различните", а генератор на последвалите сблъсъци, които създадоха потребното зрелище на арената: акцентирането върху разрушения център на сръбската столица и загубите за 1 млн. евро трябваше да ни накарат да забравим, че преди 11 години в Белград хората бяха избивани на опашките за хляб и мляко от бомбардировачите на НАТО. И, разбира се, дълбоката човешка трагедия на хетерономно продуцираните гейове като политически жертви на едноизмерния социум. За разлика от войната в Югославия, зрелището бе подобаващо обезопасено и изолирано в миниатюрно пространство, и определени зрители винаги можеха да повдигнат палец надолу (или формалното либерално-императорско „нагоре"), за да сложат край на представлението в момента, в който ролята на Различното се изчерпи.

Колкото повече говорим за човешки права изобщо, толкова повече разбираме формалния и политически обусловен характер на тяхната употреба. Агамбен отбелязва, че не съществуват човешки права изобщо: това са правата на гражданина на отделната държава. „Декларацията за правата на човека и гражданина" е основана върху проста тавтология, която обуславяше биополитическата трагедия на модерността. Но и в днешния уж глобален свят, когато националната държава би трябвало да има все по-незначителни функции, забелязваме обратното - засилваща се роля на държавата в качеството ù на притежател на репресивни механизми, които контролират и наказват неправилните употреби на понятието „човешки права". И когато държавата прилага подобаващо своите механизми, например експулсирайки представителите на „ромските малцинства", другите държави влизат в своята роля на партньори в представлението, в което Различното играе ключова роля. Европейският съюз заявява, че „няма да допусне" да бъдат нарушавани човешките права. Но тези права, ако съществуваха изобщо, вече бяха нарушени. Логично бе да се очаква, че на Франция ще бъдат наложени жестоки икономически санкции, а ако това не помогне, въоръжените сили на страните от ЕС ще влязат в Париж, за да възстановят потъпкания статус на различните. Но нищо подобно не се случи, а експулсирането на ромите продължи: и това бе съвсем естествено. Битието на „човешките права" притежава формален характер, то е функция на либерално-демократичния дискурс, и като такова трябваше да получи дискурсивна санкция. Именно със заявяването, че „Няма да допуснем!..." ЕС действително не допусна нарушаването на човешките права, т.е. нарушаването на формалния статус на понятието. В противен случай би трябвало да извърши метабазис от сферата на дискурса в сферата на емпиричната действителност, което би било генерално непоследователна екстраполация. „Човешките права" съвсем не са функция на свободата и автономността.

Франция на Саркози е интересен модел на отношението към Различното в един по-глобален, всъщност най-глобален мащаб. Саркози се опита да поеме само „позитивната" страна на глобализацията: отварянето към света, глобалните ценности, и да се опази от „негативната", т.е. от Различното, като защити „националното единство" не само от имиграционните потоци и етнически „чуждите" тела, но и от алтернативни виждания и съпротивителни локални потенции изобщо - което Ален Бадю нарече „трансцендентален петенизъм"^*.

Хетерономните употреби на Различното имат ясно изразена идеологическа функция - да прикриват „истинската линия на различие", на най-малкото различие, minimal difference, както Славой Жижек я определи. Идеологизираното Различно винаги има частен характер: „защитени" природни видове, „защитени" малцинства, „защитени" културни ценности; но Различното не е само намиращото се в състояние на малцинство или маргинализация, то е принцип на отношение към Другия изобщо. И в неизчислимите проявления на Различното, които изправят едни срещу други „консервативни" и хомосексуалисти, „французи" и „чужденци", „ислямисти" и „либерали" и др., се спотайва фундаменталното различие, minimal difference, генераторът на социалните, политически и географски неравенства - антиегалитарното устройство на обществените отношения, наречено Капитализъм.

Д-р Димитър Ганов е научен сътрудник в Института за изследване на обществата и знанието при БАН

* От името на маршал Петен. „Трансценденталия" Бадю нарича „това, което, без да излиза на повърхността, задава конфигурацията, закона и порядъка на колективната диспозиция". Бел. авт.