В началото на промените след 1989 г. като всички дотогавашни теми-табу и хомосексуалността започва да търси път - първоначално предпазливо, на границата между тематиката на освобождението и скандала - към оформящото се публично пространство. През 1991 г. е регистрирана българската гей- и лесбийска общност „Джемини", която по-късно се разроява на множество гей-организации. Същата година е открит гей-бар „Водолей", следван от множащите се клубове, заведения и барове на хомосексуалисти и транссексуални, някои от които бързо набират известност.

Постепенно започват опитите на българските гей-организации за либерализиране на българското законодателство, третиращо хомосексуалността. Спорните алинеи от НК са тези, които говорят за хомосексуалността като за извратяване и забраняват хомосексуалното поведение на открито, както и неравновесното третиране на сексуални престъпления, извършени от хомо- и хетеросексуални. Недоволството на „Джемини" от тези законодателни постановки влиза в синхрон с изискванията на Европейския съюз към страните членки и кандидат-членки. Така през 2002 г. депутати от Комисията по евроинтеграция внасят проект за промени в законодателството. В отговор на предложението депутатът Иван Козовски от НДСВ с Библия в ръка заклеймява хомосексуалните действия като извращение, а Светослав Лучников, солидаризирайки се с него иронично заявява: „Както сме тръгнали, ще поискаме промени в Семейния кодекс, за да разрешим бракове между мъж и мъж и жена и жена" (Йорданов 2002). Позицията му е сходна с тази на Татяна Дончева, която опровергава обвиненията в дискриминация на хомосексуални и препоръчва законовата либерализация да се осъществява предпазливо, в определените от обществото граници. Все пак, през 2003-2004 г. гей-общността получава най-сериозните си законови „придобивки". През 2003 г. е приет „Закон за защита срещу дискриминацията", според който се забранява дискриминацията на основа сексуална ориентация, създава се Комисия за защита от дискриминация и се налага глоба от 250 до 2000 лв. при неспазване на закона (Закон за защита от дискриминация 2003) Една година по-късно, изменения в чл.157 от НК задоволяват почти всички законови претенции на хомосексуалните (Държавен вестник, бр.26/2004).

По различен начин обаче стои ситуацията с тяхната публична видимост. Наистина медиите са обръщат към хомосексуалността веднага след промените като хомосексуалният мотив или поне известни негови ракурси бързо стават актуални в първите години след 1989 г., най-вече чрез новопоявилото се любопитство към евентуалната сексуална ориентация на някои политици и обществени фигури. По този повод, в интервю във в. „168 часа" от 1992 г., озаглавено „Властта не е клинична лаборатория", все още присъстващият като политически фактор Константин Тренчев заявява: „Ако допуснем във властта хомосексуалисти ще накърним самочувствието на българина" (Тренчев 1992).

Известният в първите години след основаването си с уличния си език и прекомерен интерес към „жълтата" проблематика, асоциирана с телесността и секса, вестник „24 часа" бързо отчита „потенциала" на темата и в началото на 90-те там излизат няколко очерка върху хомосексуалността, които си поставят амбициозната задача да проследят хрониката на репресиите върху хомосексуални през тоталитарния период и за дълго остават едни от малкото по-обширни материали върху хомосексуалността в българските медии. Повечето издания я изтласкват отвъд хоризонта си като проблем, чието обговаряне може сериозно да накърни изградената им репутация. От своя страна зараждащите се жълти издания абсорбират хомосексуалността в обособеното си тематично поле на биографични разкрития за любовните и сексуални контакти на известни публични фигури и по своеобразен начин трасират продължаващото и досега обговаряне на хомесексуалността в аспекта й на скандал и зрелище.

В средата и края на 90-те години на миналия век се появяват и първите намеци на различни популярни личности най-вече от областта на шоубизнеса за хомосексуалните им наклонности. Все пак, дори в тази най-разкрепостената публична сфера единици признават открито хомосексуалните си наклонности - Мариус Куркински, популярният предимно с тях Евгени Минчев и непреставащият публично да се разкайва поради притежанието им Дим Дуков. Появяват се и такива като Азис, които градят своя имидж и кариера предимно върху тяхното манифестиране, а други ги използват, за да поддържат и разширяват своята популярност. По-разпространения тип поведение при подозрение в хомосексуализъм обаче остава неизменното отстояване на мъжествеността и отказа от признаване на хомосексуална ориентация.

В известен смисъл обаче двата основни вида „хомосексуално" поведение - показното и прикритото, разпознато от тълкувателите на мимики, маниери и интонации, се преплитат в категоричното бягство и отказ от хомосексуалността. Припокриването между личен и публичен живот, характерно за изпълнители от мащаба на Фреди Меркюри, Бой Джордж, Елтън Джон, Джордж Майкъл и др. е извършено от единици у нас. И тук вероятно не става дума за лично малодушие - просто допустимия диапазон на действие за „популярния" хомосексуален е между използването на хомосексуалността като оръдие за комерсиален успех и изричното експлициране на игровия елемент в неговите хомосексуални изяви. В личния си живот той е длъжен да бъде устойчиво хетеросексуален или поне да претендира, че е такъв (обратно, от „неизвестния" хомосексуален се изисква прикриване именно в публичните актове, доколкото те са лишени от оправданието за комерсиално изграждане на имидж). Като екзистенциален субект геят е категорично нежелан и - независимо от известни вариации - реакцията спрямо него е маркирана с еднозначно негативния етикет на неговата сексуалност.

Разбира се, процесите в шоубизнеса не са представителни при оценка на ситуацията на хомосексуалните у нас. Много от тях обсъждат личния си живот, инкорпорирайки публичното представяне в еманципаторската си програма, насочена към промяна на обществената нагласа в посока на по-голяма толерантност. Щастливи двойки рекламират модела на хомосексуално съжителство. Подобни случаи изобилстват във форумите към гей-страниците и в склонните да им обърнат внимание медии: разочаровани от предишните си хетеросексуални връзки мъже и жени говорят за чистотата на чувствата си, за достигнатата след години на търсене споделеност, намираща израз включително и в идилията на сексуалното себеотдаване. Има и такива, които трудно успяват да приемат идентичността си или са станали жертва на хомофобско отношение и очакват подкрепа от своите „себеподобни" или от организацията, формирана за защита на правата им и свързания с нея апарат от психолози, сексолози и юристи.

Независимо от проблемните биографични „места", самата възможност за подобно обсъждане представлява важен показател, както за екзистенциалното сдобиване с глас на хомосексуалните, така и за появата на социална солидарност между тях. В действителност обаче, този двоен процес на „получаване на реалност" и на консолидация на гейовете в общност, изискваща правата си, далеч не се извършва по един пожелателно-еволюционен начин. Те се срещат в гей-сайтовете, но под прикритието на ник-нейма; част от тях посещават нощните барове за хомосексуални, но всяка по-отявлена демонстрация на чувства се възприема като прекалена показност. Мнозинството хомосексуални живее с раздвоено съзнание - те се чувстват свободно в нишата от подкрепящи ги приятели и себеподобни; преобладаващата част от ежедневието им, обаче, минава в опити за мимикрия. Страниците на форумите са изпълнени с разкази на пострадали заради сексуалната си ориентация лица¹ и въпреки параноично преувеличените интерпретации на хомосексуалните, общественото отношение към тях остава предимно негативно.

Подобна нагласа може да бъде проследена в действително спорадичните, макар и не маловажни актове на физическа агресия към гейовете като особено нашумялото убийство на младеж, пребит до смърт от групичка, разчистваща Борисовата градина от гейове, както и от нападенията на скинари над гейове, съпътстващите няколко гей-акции. Но негативното отношение преобладава не толкова в открито дискриминационни административни и физически действия, колкото в перформативните актове на ежедневната реч, в намеците и обидите, във всички тези вербални конструкции, които изграждат „света на оскърблението", описан от Дидие Ерибон: „Мръсен педал" („мръсна лесба") не са обикновени думи, подхвърлени пътьом. Това са словесни агресии, които оставят дълбока следа в съзнанието; травми, които в момента могат да се усетят по-силно или по-слабо, но които се вграждат в паметта и тялото... Гейът научава, че е различен, чрез шока на оскърблението и чрез последствията му, главното от които е осъзнаването на основната несиметричност, породена от езиковия акт - откривам, че съм някой, за когото може да се каже това или онова, някой, на когото могат да кажат това или онова, някой, който е предмет на погледи, на изказвания и тези погледи го заклеймяват. Назоваването ме кара да се осъзная като „друг", когото другите превръщат в „предмет". (Ерибон 2001: 25).

Сексуално-либерализационните процеси в България нямат утопичния потенциал да „преведат" хомосексуалните от състоянието им на пълна маргинализация преди 1989 г. в едно „революционно" променено общество, присвоило като основна ценност толерантността, която западно-европейските и американски еманципаторски движения отвоюват в продължение на около век и половина. Дори и откровените изблици на омраза спрямо хомосексуални да са рядкост у нас, докладите на Амнести Интернешънъл предупреждават че хомосексуалните в България са жертва на насилие и нетолерантност (Амнести Интернешънъл 2009); национално проучване на агенция „Скала" твърди, че 53 % от интервюираните имат негативно отношение към хомосексуалните като едва 17 % декларират, че са в състояние да общуват свободно с такъв човек (Коен 2007). „Педераст" остава сред най-разпространените обиди, форумите в интернет са пълни с оскърбителни реплики от презрение до призиви за кастрация и физическа разправа, а архетипът за педерастите като предразположени към коварство, малодушие, непочтеност и т.н. функционира успешно в разнородни по образование, професия и възраст обществени групи.

Поради това, както и поради краткия интервал на публично съществуване, опитът на българските гейове за „оцеляване" и възможно най-безболезнено пребиване в света минава по-скоро през индивидуалната адаптация към изискванията на хетерокултурата - избор, който предопределя и липсата до момента на сериозна гей-субкултура с нейните многообразни хомоеротични модуси. Прикритият хомосекуалист, независимо от всички негативи на поведението му - двойнственото съществуване, подигравките и намеците в негово отсъствие, постоянната параноя и страх от изобличение - е една степен по-лесно приет. Като индулгенция обществото възнаграждава доброволния отказ от правото на различие срещу предоставения достъп до възможностите на хетеросексуалния свят. Обратно, изповяданата хомосексуалност се смята за някакъв вид наглост - едва ли не геят се гордее с извратеността си, вместо да се срамува от нея.

Така се стига до драстично разминаване между скромните изяви на хомосексуалисти и възприемането им като грандиозен, неприличен пробив на интимната сфера в публичното пространство. Имитация на сватбена церемония от двама хомосексуални в „Калигула" през 2001 г. е последвана от изказването на ВМРО: „Навремето бесехме педалите като предатели" и заплахите на пловдивските общински съветници от същата организация за затваряне на клуба (Календеров 2001). Това статукво се запазва и дори в известен смисъл се радикализира през последните години. През 2005 г. след протест на Варненската и Великопреславска митрополия, Варненската община забранява предварително разрешения гей-събор в клуб „Александър" като варненския архимандрит Серафим аргументира по следния начин позицията си: „Споделям позицията на проф. Д-р Иван Козовски, че хомосексуалистите са болни хора. Зад мнението му застават и Светата Българска православна църква, и всички миряни, които милеят за християнски морал в православието, за човешките добродетели." (Архимандрит Серафим 2005). Тази позиция на БПЦ остава непроменена при вече успешното организиране на гей-паради в София. Първият парад се провежда през 2008 г. и остава в историята предимно с арестуваните около 60-70 членове на гвардията на Боян Расате, които замерват с коктейли „Молотов" около стотината участници в парада. При втория гей-парад БПЦ излиза с изявление, в което призовава столичния кмет Бойко Борисов да забрани провеждането на „това Содомско сборище, а гражданите да не участват в „безплодните дела на тъмнината". (Изявление на БПЦ-БП 2009) Наред с това Богословският факултет организира литийно шествие срещу парада. При третия парад риториката на Св. Синод се екстремизира и освен като познатото содомско сборище, парадът бива представен като „мерзост на запустението", „съблазън, която има гибелни последици върху духовното здраве на хората и руши ценностите на българския народ". (Изявление на БПЦ-БП 2010).

Ако позицията на Българската православна църква, както и тази на хората на Расате, от една страна, изцяло се вписва в описания от Дидие Ерибон свят на оскърблението, но от друга е лесно предвидима, то подобни експресивно-перформативни актове изглеждат неочаквани от страна на държавните институции. През април 2010 г. мин. Цветанов изказва мнението, че много магистрати са зависими от наркотици и сексуални ориентации - изказване, в което гей-движенията разпознават визиране на хомосексуална ориентация. През септември 2009 г. общината в Пазарджик излиза с наредба, забраняваща „публичното демонстриране и изразяване на сексуална и друга ориентация на обществени места" (Добрев, Стоянов 2010). Въпреки завоалирания език на наредбата и най-вече поради съпровождащите мотиви за издаването й хомосексуалните я възприемат като дискриминация спрямо тяхното поведение. Активисти от гей-организацията ЛГБТ-действие организират протест, който е съпроводен с агресивни контра-изяви на скинари и сезират както Прокуратурата, така и Комисията за дискриминация и омбудсмана на Република България. Последните две институции определят наредбата като пряка дискриминация на хомосексуалните. По-интересна обаче е позицията на сезираната Пазарджишка прокуратура. В официално постановление на Прокуратурата, пазарджишкият прокурор нарежда хомосексуалността в редицата на зоофилията, некрофилията, фетишизма и ексхибиционизма и определя хомосексуализма като разврат и неестествено сексуално поведение, чиято публична видимост може да изврати сексуалността на подрастващите. (Добрев, Стоянов 2010).

Важният въпрос в тези случаи е не толкова самият факт на подобни изказвания, а, първо, че темата за хомосексуалността се появява в общественото пространство единствено обагрена със скандалност и, второ, че фасцинираните от толерантността български интелектуалци не просто отминават с безразличие подобни вербални актове, но и категорично отказват да вземат участие в деконструирането на обществените предразсъдъци относно хомосексуалността. За теоретиците нейният тематичен кръг излиза отвъд желаната степен на абстрактност, за интелектуалците той бива непрестанно изместван от по-актуални за обществото проблеми. Най-вероятно обаче неизказаното обяснение за това мълчание стои в страха от идентификация с проблемите на хомосексуалните поради рецептивното неумение на аудиторията да отграничава дума от действие, мисъл от влечение, интелектуална рефлексия от лична ангажираност - неспособност, имплицираща несъзнателни редукции от вида: „Който защитава педалите, е педал", „Който говори за тези неща, е такъв".

В този смисъл огромният проблем на хомосексуалните в България се оказва не законодателството, колкото наличието на една устойчиво-пейоративна нагласа спрямо тях, съчетана с пълната липса на авторитетни гласове, които да съдействат за нейното разчупване. Масираното нашествие на западни теоретични, литературни и кинематографични продукти на хомосексуална тема не успява да запълни вакуума от към теоретична рефлексия на български автори върху хомосексуалността и хомосексуалния опит.²

В още по-голяма степен това важи за художествените жанрове, където при цялата посветена на фикционалността на дискурса литература, директната релация личност-текст остава доминираща в съзнанието на читателите. Артистичната сексуално-либерална атмосфера на литературните среди се оказва недотам убедителна за създаването на хомосексуален текстови корпус. Той се ограничава до промислената, манифестно-хомосексуална литературна активност на Николай Атанасов и Николай Бойков, които в многобройните си поетични и есеистични материали тематизират хомосексуалността като равноправна и естествена форма на еротично общуване, предлагайки своеобразни идиосинкретични вариации на фукоянската хипотеза за социалните корени на нейното маргинализиране.³

Отвъд тези текстове и още повече в сравнение с литературната публичност на Англия, Франция и Германия от средата на ХIХ в., за дълъг период предоставяща единственото свободно място за разгръщане на хомофилски дискурс, българската литературна среда не успява да създаде художествен продукт, който да очертае екзистенциалните параметри на хомосексуалността. Амбивалентният прием на редките и „свенливи" творчески хомосексуални актове - от една страна, като жестове с едва ли не революционно значение, от друга - като съчувствен коментар на маса към сексуалните проблеми на автора, изглежда, причинява психологически дисконфорт достатъчно силен, за да възпрепятства обговарянето на тази тема.

Положението на хомосексуалните след 1989 г. представлява видим напредък спрямо предходния тоталитарен период, най-вече по отношение на достъпа им до публичността. Всъщност радикалните на пръв поглед промени маркират едно не толкова равномерно-еволюционно, колкото осцилиращо между ред опозиции движение:

1. Свобода на поведение и изразяване, свобода на сдружаване; поява на заведения за хомосексуални; минимален брой актове на сексуален „расизъм" спрямо гейове и лесбийки - пейоративно говорене за тях; търпимост, граничеща с презрение или пренебрежително равнодушие към техните изяви; негативна обществена нагласа, потвърдена в социологически проучвания и отбелязана в доклади на правозащитни организации; превръщането им в основната група-на-прицел, синхронизирала по своеобразен начин антигреховния патос на Православната църква и агресията на крайнодесните политически движения.

2. Успешно конвертиране и комерсиален успех на хомосексуални в някои артистични, интелектуални и литературни среди; интерес от страна на редица медии към тях - карикатурно представяне, отразявано и налагано от медиите; обидно дискурсивно отразяване на действията и маниерите им в жълтия печат; липса на широк обществен дебат и интелектуална рефлексия по въпроса; преобладаващ страх от афиширане на хомосексуални нагласи, не само сред политици, но и сред значими фигури от всички сфери на публичното пространство.

Без нормите на „политическа коректност" да позволяват разгръщането на експлицитен хомофобски дискурс, хомосексуалността продължава да съществува в модуса си на отклонение от нормалността, на отпадане спрямо парадигматичните характеристики на мъжкото и мъжествеността. В случаите, когато въобще му обръща внимание, обществото посреща публично демонстриращия хомосексуалността си с упрека за показно налагане на личния си живот и в този смисъл го лишава изцяло от печеливша стратегия. Той е обречен или на двойнственото битие на закрито или на негативната обществена реакция, осмисляща опита му да получи „видимост" като агресивно снемане на границите между публично и частно. Българската обществена среда „нерефлексивно" оказва огромен натиск за запазването на публичното пространство като място, устойчиво репрезентиращо хетеросексуалната доминация, а личната сфера като единствен възможен излаз на хомосексуални импулси. Нещо повече - липсата на сериозен интерес към хомосексуалните, равнодушното мълчание, дегизирано като толерантност, превръща скандализиращите опити за привличане на внимание от страна на гейовете и тяхната организация в зрелище или налудничав монолог.

 

Д-р Гергана Попова е преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград

 

Литература:

1. Атанасов (1999): Николай Атанасов, Ябълка. София: Свободно поетическо общество, 1999.

2. Атанасов (2007): Николай Атанасов,. Органични форми. София: Алтера, 2007.

3. Атанасов 2009: Николай Атанасов, Медийната видимост на хомосексуалността като парадокс. - В: Либерален преглед, 30.11.2009.

4. Архимандрит Серафим (2005): Протосингелът на варненската и великопреславска митрополия: Църквата е против гей фестивала. Фокус, 23.08.2005.

5. Бодаков (2004): Марин Бодаков, Политическите подземия на гей желанието. - Култура, бр. 31, 25.01.2004.

6. Бойков (2000): Николай Бойков, Метафизики. София: Свободно поетическо общество. 2000.

7. Бойков (2003): Николай Бойков, Стихотворения с биография. Пловдив: Жанет 45, 2003.

8. Генков (2001): Генко Генков, За 10 г. от педали израснахме до хора. - 24 часа, 20.01.2001.

9. Градев (2002): Владимир Градев, Мъже в тъмни доби. - Култура, бр.22, 08.06.2002.

10. Григоров (2002): Емил Григоров, Хомосексуалната субективност. - Култура, бр. 28, 30.07.2002.

11. Добрев, Стоянов (2010): Добромир Добрев, Радослав Стоянов,. Ново 20! Според пазарджишката прокуратура мастурбацията е сексуална ориентация. - В: Заедно за свободен Пазарджик. ЛГТБ-Действие. <http://freepazardjik.wordpress.com/2010/08/11/pz-prokuratura >

12. Ерибон (2001): Дидие Ерибон, Размисли по гей-въпроса. София: Факел експрес, 2001.

13. Закон за защита от дискриминация (2003). - Държавен вестник, бр. 86/2003

14. Изявление на Св. Синод на БПЦ-БП във връзка на 27 юни 2009 г. гей-парад в София. Българска Патриаршия, 25.06.2009. <http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=10156>

15. Изявление на Св. Синод на БПЦ-БП относно предстоящия на 26 юни 2010 г. гей-парад в София. Българска Патриаршия, 23.06.2010. <http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=24714>

16. Йорданов (2002): Руслан Йорданов, Особености на лова на престъпници. - Тема 01-07.07 2002, № 26 (39). <http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=454&aid=10613>

17. Календеров (2001): Георги Календеров, Един ден на младото семейство. - Литернет 01.06.2001, № 6 (19). <http://liternet.bg/publish2/gkalenderov/pub/family.htm >

18. Коен (2007): Емил Коен, На фронта на борба с дискриминационните нагласи нищо ново. - Български Хелзински комитет, 2007. <http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv15010>

19. Кръстева (2001): Кристина Кръстева, Всеки 10-и бил хомосексуалист. - 24 часа, 08.03.2001.

20. Промени в НК - Държавен вестник, бр. 26/2004.

21. Тренчев (1992): Константин Тренчев, Властта не е клинична лаборатория - 168 часа, 03.11.1992.

1Виж www.bgogemini.org, www.geocites.com, www.bulgayria.bg, www.bg_lesbian.com, www.momcheto.com, http://bulgay.go.to, azsumgay.friendpages.com, www.bilitis.org

2 Тук изключения правят теоретични и есеистични текстове на активисти на гей-движението като Моника Писанкънева, Николай Атанасов, Станимир Панайотов, публикувани във в-к Култура, „Литературен вестник", сп. „Алтера", „Литернет", „Либерален преглед" и др. Също така внимание заслужават и изказвания на сексолозите Михаил Околийски и Румен Бостанджиев. Трябва да се отбележи и последователната позиция на в-к. Култура, който в различни свои броеве помества както интервюта с редица централни фигури на българските гей-организации, така и няколко есета и опити за дебати, третиращи тази тема. Сред тези текстове интерес представляват „Мъже в тъмни доби" на Владимир Градев, „Хомосексуалната субективност" на Емил Григоров, както и дискусията между Марин Бодаков, Петър Горанов, Емил Григоров, Хараламби Паницинидис и Генко Генков върху политическите аспекти на гей-движението. В последно време се появяват и други теоретични текстове на тази тема като публикациите на историците Михаил Груев върху хомосексуализма по времето на комунизма, на Стефан Дечев върху образа на българските следосвобожденски политици и др..

3 Тук отново могат да се посочат изключения като някои ранни стихове на Марин Бодаков и Владимир Сабоурин, есета на Радостина Григорова и Мартин Карбовски, но във всички тези случаи става въпрос за еднократни литературни актове.