NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Толерантността към чужденците в глобалния свят

Брой
№ 17 (2010)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Мирослава Блаха

В съвременния глобализиран свят свободното придвижване, временната смяна на дома, на местоживеенето и емиграцията стават естествени явления. Те са свързани с един от най-очевидните глобални феномени - този на т.нар. „пространствено-времево съкращаване", разгледано от Зигмунт Бауман в „Глобализацията. Последиците за човека". „Терминът обхваща многостранното преобразуване на параметрите на човешката ситуация" (Бауман 1999: 22). Идеята за компресия на пространство и време е въведена от Дейвид Харви при описанието на постмодерността. Компресията характеризира свиването на пространството или налагането на нови пространствени мащаби на възприятие, различни от битуващите за човека досега мащаби, свързани с мярата на собственото му тяло. Исторически мярата винаги е била човешката мяра, съответстваща на измервания на различни части на човешкото тяло. Но в глобализиращия се свят се наблюдават феномени, в които възприятието за пространство се променя, пространството се съкращава или свива и светът става все по-малък. Световното време също намалява, следователно ходът на живота се ускорява. Причина за свиването на пространството и ускоряването на времето е модернизацията на света в началото на 20 век, повишената подвижност и интернационализация на капитала, иновации като нови компютърни и комуникационни технологии. Чрез тези промени светът става 70 пъти по-малък между 1500 и 1960 г. по отношение на времето, необходимо за пътуване. Затова в съвременния свят „разстоянието е социален продукт; неговата дължина се променя в зависимост от скоростта, с която то може да се преодолее" (Бауман 1999: 33).

Пространственият аспект на глобализацията има за резултат технологично намаляване на времевите и пространствени измерения на човешката ситуация. Съвременният човек все повече разчита на свободата на придвижване и все повече обитава глобалния свят. Той все повече се превръща в гражданин на света, който се мести и придвижва между държави и култури с лекота, непознавана досега. Той става, както отбелязва Ивайло Дичев, „homo mobilis" и все по-често субект на „модерната индивидуална миграция: редът така е устроен, че да предполага мобилност, и социална, и географска. Самото желание за преместване в социалното пространство е основното гориво на тази система. При това тенденцията е отделният атом да не се променя от движението: той постепенно получава правото да запазва характеристиките си. Кулминация на този процес е Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 г., която гарантира на въпросния атом един минимум идентичност, където и да се озове, прави го да съществува отвъд мястото" (Дичев 2009: 10).

Пространството на обитаване се променя и все повече се наблюдават мултикултурни съжителства. Тенденцията към мултикултурализъм би могла да бъде предпоставка за космополитно гражданство. „Което е свързано с усилието да надскочиш себе си, да направиш стъпката към чуждото. Другият се е озовал до нас, отвъд непоклатимите граници на историята, географията или културите, благодарение на глобалното смешение: можем да продължим да се охраняваме от него с различните техники на расизма, можем да го допуснем вътре в себе си, да бъдем и себе си, и другия" (Дичев 2009: 27).

Поражда се проблемът за срещата с другостта и дори за съжителството с чуждостта. Това е и проблем за нередуцируемостта на различието. „Срещата с другостта е преживяване, което ни поставя на изпитание: от него е родена склонността да редуцираме разликата чрез сила, докато тя може да породи предизвикателството на общуването като постоянно обновяващо се усилие" (Бауман 1999: 31).

Затова и Декларацията на принципите на толерантността, утвърдена на Генералната конференция на ЮНЕСКО на 16 ноември 1995 година издига толерантността като онази ценност, която ще замени „културата на войната с култура на мира". В този контекст социалните измерения на толерантността са от първостепенно значение: „В модерния свят толерантността е по-важна от всякога. Това е епоха белязана с глобализация на икономиката и бързо нарастваща мобилност, комуникация, интеграция и взаимозависимост, миграции с огромен мащаб и преместване на населения, урбанизация и промяна на социалните модели. Тъй като всяка част от света се характеризира с различие, ескалираща нетолерантност и конфликтност потенциално заплашва всеки регион. Тя не е ограничена до отделна държава, а е глобална заплаха" (ЮНЕСКО 1995: 3).Очевидна и несъмнена става необходимостта от култура на толерантността.

Въпросът за толерантността е в питането как при огромните различия в своята идентичност и индивидуалност хората осъществяват мирен съвместен живот. „Толерантността служи като един вид мост, свързващ частното и общото, различието и единството" (Галкин, Красин 2004: 276). Тя се осъществява в общуването и свободния диалог с другите, и се основава на взаимна социална отговорност , която се проявява в признаването и уважението на правата на други хора и други култури (Галкин, Красин 2004).

Декларацията на принципите на толерантността на ЮНЕСКО, дефинира толерантността като „уважение, приемане и разбиране на богатото разнообразие от култури в нашия свят, нашите форми на изразяване и начини на проява на човешката индивидуалност. Тя е подхранвана от познание, откритост, общуване и свобода на мисълта, съвестта и вярата. Толерантността е хармония в различието" (ЮНЕСКО 1995: 2).

Наблюдава се „смяна на парадигмата в оценката на съотношението на индивидуалното и общото, частното и публичното, различието и единството. Въпросът се състои вече не в това как да живеем заедно, а как да живеем заедно, без да заличаваме идентичността на различието" (Галкин, Красин 2004: 278). С това се открива и хоризонт на изключителната важност на смисъла на различието и другостта като проявления на богатството на обществото, както и възможност за радост, симпатия и любов към многообразието на човешката индивидуалност.

Една мултикултурна среда на обитаване, която все по-често се наблюдава на сцената на глобалния свят, изисква нагласа към толерантност, която възприема другостта и която се основава на признаването на правото на различие. Но какво се случва, когато социалната среда на човека включва в обсега на непосредствена близост тези различия, когато различният не само е друг, но и чужд? Как живеем с чужденеца-съсед или как толерираме чуждото, когато е на една ръка разстояние, когато е привидно интегрирано като „свое", като част от местната култура, но осезаемо присъства като „чуждо"?

За чужденеца-съсед говори Бауман в „Постмодерната етика" (Бауман 2001). В исторически план чужденецът не е съсед, не е във физическа или социална близост, а попада в такава или като враг, или като гост, или като бъдещ съсед, който следва да усвои правилата на местното съсъществуване. Съседът „винаги е бил потенциално в кръгозора, винаги накланящ се към полюса на близостта, винаги възможния партньор в общуването и споделянето на биографиите" (Бауман 2001: 209).В това той е радикално различен от чужденеца, с когото не са съществували правила на общуване. Докато в пред-модерния свят съседи и чужденци са противоположни категории, в постмодерния свят се наблюдава нова ситуация, в която чужденците вече са включени в границите на жизнения свят. Те са вече все по-малко далечни и отделени с граници, и все повече в непосредствена близост, съседи, които обаче са „нито близки, нито чужди". „Някога временен дразнител, сега чуждостта се е превърнала в постоянно условие. Проблемът на модерното общество не е как да се елиминират непознатите, а как да се живее в тяхната постоянна компания - т.е. при условия на познавателна многобройност, неопределеност и несигурност" (Бауман 2001: 220). Щом чужденецът се е превърнал в съсед, донякъде близък, донякъде свой, но все пак културно различен и чужд, се поражда задачата на общуването: опознаване, което да превърне чужденеца от непознат и неопределен в близък, и свободно общуване, което е немислимо без приемане и признаване, опит за разбиране и уважение към различието, с други думи без толерантност.

Етимологията на думата „толерантност" (от лат. tolero- понасям, издържам, претърпявам) сякаш указва усилието на човека относно някакво бреме, което трябва да бъде издържано, товар, който иска сили да бъде носен. Различието, другостта, чуждостта изискват извънмерни духовни сили, сили свръх обичайните за човека, за да може да се справи с неопределеността, несигурността и смута, които чуждото присъствие внася в социалното пространство и за да бъде толерантен, за да признае чуждата идентичност като пълноправна на своята.

Толерантността е заложена в хуманистичната идея, свързана с правата на човека. „Bсички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Tе са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство" (ООН 1948). Според Цв. Тодоров собствено равенството и свободата са основополагащите принципи на идеята за толерантност и на нейната практика - толерирането (Tодоров 2002). Принципът на равенство е онова начало, на което се основава толерантността към чужденците. Тя предполага убедеността за принадлежност на всички хора към една и съща човешка природа, идея, издигната от класическия хуманизъм. Тя прави възможно уважението към другия в цялата му различност, която носи неговата културна идентичност. „Принципът за равенството служи като първи довод за проява на толерантност: трябва да признаем хората за равни, за да приемем, че те си остават различни" (Тодоров 2002: 202). Толерантността към чужденеца, която е винаги в името на равенството, не бива да бъде ограничавана, тя е призив за човечност. Отричането на принципа на равенство е дискриминация и е недопустимо.

Както отбелязва Шютц „по-изтънченият език на гръцката философия е в състояние да разграничава равенство в различни сфери на релевантност като например изотимия или равно уважение към всички, изономия или равенство пред закона, изогория или равна свобода на словото и съответно на политическото действие, изократия или равенство на политическата власт, изопсефия или равно право на глас, изополитея или равенство на гражданските права, изодеймония или равенство пред съдбата и щастието, изомойрия или участие с равен дял в партньорството" (Шютц 1999: 143-144). Когато говорим за отношението на толерантност към чужденците, следователно ще говорим за изотимия или равно уважение към всички, независещо от техните нрави, обичаи, етнос, раса, език или култура, за равно признаване на човешкото достойнство.

Самото понятие за равенство, основано на идеята за естествено право, във философията се съизмерва и произтича от понятието за природа. „Едва идеята за прогрес на разума, развивана от Хобс до Русо, прави възможно допускането за първоначално състояние на природата, при което всички хора са свободни и равни" (Шютц 1999: 166). Идеята за равенство на всички хора е достижение на Просвещението и то се търси в идеята за универсалната природа на човека.

Философията на Просвещението разглежда хуманистичната идея за универсалната човешка природа през проблема за общителната природа на човека. Sensus communis /здравият смисъл/ е в основата на общителността на човека. Той отпраща към обща точка на съгласие, в която се срещат и пресичат отделните гледни точки, и която е във феноменалния свят. Общият смисъл носи легитимността на човешката гледна точка и на истина, установена в режим на общуване. Така всеобщо съгласие или консенсус се постига, когато човек действа според своята природа, която е общителна.

Sensus communis или обикновен човешки разсъдък, отбелязва Кант, е „идеята за един общ за всички усет, т.е. за една способност за преценка, която в рефлексията си се съобразява мислено /a priori/ с начина за представяне на всеки друг, за да сравнява, така да се каже, съждението си с човешкия разум в неговата цялост" (Кант 1993: 183). Настоява се за мислене, което преодолява субективните условия, като това е възможно, когато „сравняваме съждението си с други не действителни, а по-скоро само възможни съждения и се поставяме в положението на всеки друг, като се абстрахираме само от ограниченията, които са случайно присъщи на собствената ни преценка" (Кант 1993: 183). Максимите на обикновения човешки разсъдък изискват свободен от предразсъдъци, широк и последователен начин на мислене, рефлексия от едно всеобщо становище (Кант 1993). Способността на човека „да проникне в гледната точка на всекиго", наречена от Кант „разширен манталитет", е основа на човешката природа (Арент 2002).

Има в човешката природа такава точка на рефлексивност, която ни приобщава към универсален ред на човешкото. Това е и начинът на мислене, при който е възможна толерантността: имайки предвид потенциалното съгласие с другите, необходимо при социалното взаимодействие. Задачата на толерантността е следователно в усилието на общуването при срещата с чуждото, което да има за източник едно широко мислене и също - активно отношение, което цели преодоляване на формалната толерантност чрез проникване в чуждата гледна точка.

Мирослава Блаха e докторант в Институт за изследване на обществата и знанието - БАН

 

Литература:

  1. Арент 2002: Арент, Хана. Кризата в културата. Нейната обществена и политическа значимост. - В: Философия на толерантността. Антология. От античността до края на ХХ век. Съст. Лидия Денкова, Емил Григоров, Александър Лозев. София: НБУ, 2002, 147-150.

  2. Бауман 1999: Бауман, Зигмунт.Глобализацията. Последици за човека, София: ЛИК, 1999.

  3. Бауман 2001: Бауман, Зигмунт. Постмодерната етика. София: ЛИК, 2001, 201-256

  4. Галкин, Красин 2004: Галкин, А.А., Красин, Ю.А. Глобализация и культура толерантности. - В: Толерантность. Общ. ред. М. П. Мчедлова. Москва: Республика, 2004, 276-307 <http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Sociolog/toler/11.php> (12.10.2010)

  5. Дичев, Ивайло. Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване. София: Просвета, 2009

  6. Кант 1993: Кант, Имануел. Критика на способността за съждение. София: Издателство на БАН, 1993, 182-185

  7. ООН 1948: Всеобща декларация за правата на човека на ООН от 1948 г. <http://www.ohchr.org/EN/UDHR/Pages/Language.aspx?LangID=blg/>(12.10.2010)

  8. Тодоров 2002: Тодоров, Цветан. За толерантността и недопустимото. - В: Философия на толерантността. Антология. От античността до края на ХХ век. Съст. Лидия Денкова, Емил Григоров, Александър Лозев. София: НБУ, 2002, 196-217

  9. Шютц 1999: Шютц, Алфред. Равенството и смисловата структура на социалния свят. - В: Шютц, Алфред. Чужденецът. София: ЛИК, 1999

  10. ЮНЕСКО 1995: Декларация на принципите на толерантността, утвърдена на Генералната конференция на ЮНЕСКО. Париж: 16.11.1995 <http://www.unesco.org/cpp/uk/declarations/tolerance.pdf>(12.10.2010)

 

 

comments powered by Disqus