NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Аристотеловата парадигма на логически анализ - част 1

Брой
№ 18 (2011)
Рубрика
Подиум
Автор
Силвия Кръстева

Макар и загубила основността си, удържана само от традиционната логика, съвременната логика реализира завещаната още от Бейкън тенденция да се излезе отвъд Аристотеловата парадигма, да се развие логиката в своя пълен мащаб и универсалност. В това развитие логиката е призвана да открие нови територии за приложение. Но най-важната територия на логиката е самото й вътрешно обосноваване, преценка и обновление. Логиката трябва да се насочи към своето теоретично ядро, не толкова навън, към нови области и явления, достъпни за формализиране и методологизиране. За тази цел обаче логиката трябва да работи за проверка и обновяване на собствените си логически средства: да изведе достатъчно гъвкави, сложни и добре гарантирани начини за структуриране и обхващане на многостранната и различна, неограничена в своята предметна употреба дейност на съвременното човешко мислене, да провери и прецени могат ли изобщо и как точно да се обновят и развият логическите форми и да се конкретизира и разшири периметъра на употреба и правомощия на логиката над цялостното разгръщане и продукция на човешката рационалност.

За да се потърсят генералните предпоставки на традиционната логика, а и изобщо на логиката в класическия й мащаб, трябва да се реконструира Аристотеловото полагане на логиката. Ще го осъществим със стремежа да се разгърне цялостната картина и условия на функциониране на Аристотеловата логика, с търсенето и същинските работещи нагласи и положения за "изобретяването на логиката" (Микеладзе, 1978: 9). Същевременно ще търсим и ограниченията на това класическо полагане на логиката.

Очертаването на Аристотеловата логическа парадигма засяга самото общо поле, общата и генерална възможност на извеждане на традиционната логика (а от тук е и условие, неизменно удържано от т.нар. класическа логика). Тази обща възможност на Аристотеловата логика засяга и обобщава резултатите от разгръщането на онтологическата проблематика през античността и стремежът към нейното операционализиране. Логиката на Аристотел възниква върху мащабното обосноваване на философията и нейното предметно знание, предприето от Аристотел. Тъкмо защото обхваща и разработва цялостния модел на осъщественото мислене за битието на древните гърци, Аристотел стига до неговото обобщаване в отлети форми: в най-общите му черти, строеж и собствени условия на възможност; затова и тук принципът е на единство на логическо, онтологическо и гносеологическо (вж. Радев, 1994, с.489). Това, което ни интересува, е проникването в самите отложени и работещи логически построения на Аристотел, така както те са обобщени и функционират, за да решат главната задача, както ни се струва, на неговата логика: да се обобщи и структурира онзи модел на мислене, на разумност, който изцяло обхваща и е в състояние същностно да опознае и опосреди цялото многообразие на битието (вж. Радев, 1994, с.493). Така се очертава фундаменталната сложеност на цялостната парадигма на Аристотеловия логически анализ. Аристотел полага: изследва и структурира основни характеристики и форми на човешкото мислене, така както то се отнася към изцяло различното и независимо от човешкото съзнание (вж. Асмус, 1976, с.12) външно, налично битие на съществуващото, с основно изискване: тези форми и начини, способи да изучават докрай, в пълнота и същностно, независимото битие на съществуващите неща. Така характеризираната Аристотелова логическа парадигма определя изцяло развитието на логиката до нашата съвременност и има свои различни интерпретации. (В гносеологията тя е назована кореспондентна теория за истината).

Аристотел систематично е описал и операционализирал възможното отношение на човешкото мислене към материалния свят: към света на самостоятелно съществуващите неща и е изследвал основно необходимите начини и средства мисленето да характеризира и овладее многообразието на този свят на действително даденото. Наистина това описание и изведените от него средства са толкова фундаментални, че без тях не можем са осъществим каквото и да е "мислене за нещо" (Спасов, 1975, с.227), налично извън нас и то такова, каквото то се разкрива пред нас като дадено от "света на битието". Но с това за Аристотеловата логика е дадена и строгата граница на човешкото мислене: наличните неща и техните описания. В дълбоката си основа Аристотеловата парадигма открива и използва начина - и то обективен и универсален - да се операционализира и обобщи огромното многообразие на външния свят, на света на битието. И това е езикът, който в своя строеж и понятийна структура е първата и фундаментална формализация и поле за образуване и реализация на начините да мислим (вж. Бънков, 1975, с.28, с.40). Аристотел изучава основните форми, правила и зависимости, които позволяват и съставят това понятийно описание на света на битието. Ще разгледаме самите опорни точки и ще изведем основните съставки, основния структурен модел, които представят организацията на мисленето според това негово първо и фундаментално аксиоматично разработване от Аристотел.

 

Класическите измерения на логиката

Аристотел изследва и построява фундамента на човешкото мислене и базата за нашите изказвания за съществуващото. Неговият "теоретически анализ" (Радев, 1994, с.483) с основание може да се нарече "класическа рационална парадигма" - формулировката е на В. Канавров (вж. Канавров, 2006, с.264). Определя я термина "класическо" и за логиката това е основана от Аристотел ориентация на мисленето към независимо от нас, самостоятелно съществуващи неща (като пределно общо понятие за всичко, което се отличава с такова битие - както е и при Аристотел). С това същинските параметри на логическото се ориентират към сферата на "актуално съществуващото", както руският изследовател З. Микеладзе извежда Аристотеловото "онтологическо обосноваване на модалността" (Микеладзе, 1978, с.12-с.13).

И то актуално съществуващото предполага своето устойчиво ентелехийно реализиране в действителността - там е "невъзможно едно и също събитие в едно и също време да се е случило и да не се е случило" (Микеладзе, 1978, с.11). Основният белег на "актуално съществуващото" е неговата строга невъзможност да приема противоположни признаци: "в действителността е невъзможно на едно и също нещо в едно и също време да са присъщи противоположности и заедно с това е необходимо една от тях да му е присъща." (Микеладзе, 1978, с.11).

Изключително интересно тук в самото обосноваване на основните закони като правила на логическото описание на актуално съществуващото е вече зрялото опериране с противоположностите, което също стои в основата на Аристотеловата логическа парадигма. Спецификата на самата противоположност е в нейната строга дву-странност, чийто изобретател е Платон и дихотомията се е наложила като метод от Платон в неговата Академия (вж. Фрагщайн, 1998, с.314, с.323), за което по-подробно ще стане дума в следващите параграфи. Аристотел разполага и извлича логическата си парадигма върху пълната дистинкция на битието в модалните категории: и особено в дихотомното комбиниране на логическите възможност и действителност, но с особен интерес за логиката е открояването на този "пласт" на съществуващото, който има само актуални характеристики и позволява убедителност и точно правило за приписването на признаци при описанието на съществуващото. С основание оттук Микеладзе основава фундаменталните логически закони, формулирани от Аристотел: закон за непротиворечието и закон за изключеното трето (вж. Бънков, 1975), те "имат сила само в сферата на актуално съществуващото" (Микеладзе, 1978, с. 13). Но тъкмо с това са формулирани основните, класически параметри на логиката: основанието и механизма за присъждане на „двузначната" логическа оценка за нашите изказвания като самата нормативна база за оценка на изказванията, която залага Аристотеловата логика.

Въвеждането на такова всеобщо правило гарантира убедителността и истинността на нашите изказвания, отстранявайки двусмислеността на противоречието и неверността. Аристотел вижда в правилата, регламентиращи убедителността и доказателствената сила на нашите изказвания, основните характеристики на научните знания, на "епистеме": "самият предмет на познание може да бъде не преходното, не изменчивото и не текущото битие, а само не-преходното" (Асмус, 1976, с.13). С това е въведено едно съществено измерение на логическото: изследване на свойството на нашите изказвания да са истинни, както и оперирането с двузначната логическа оценка. Аристотеловата логическа парадигма разработва основния логически механизъм за определяне стойността на нашите изказвания, който предначертава цялото логическо пространство на "класическата формална логика".

Но дори с отмяната на двузначния логически принцип в построяването на логиката остава друго фундаментално определение на Аристотеловата логика: формалността. Какви са изходните предпоставки и условията на функциониране в Аристотеловата логическа парадигма на "формата"?

Понятието форма ("морфе") има своята дълбока основа в античната онтология и особено на т.нар. класическа древногръцка философия, като самостоятелно понятие то е изведено в рамките на Аристотеловата онтология - в хилеморфизма (вж. Радев, 1994, с.456-с.460). Ще реконструираме неговия логико-теоретически генезис. Основна изходна предпоставка тук е общата картина за съществуващото като съвкупност от атомарни, самостоятелно съществуващи неща и то с голям брой и разнообразие. Външното битие е дадено изначално, то присъства и съставлява един общ свят: един универсум на самостоятелни и многообразни неща. Първият съществен операционален способ за описание и обхващане на съществуващото, на света на "сетивните неща" е изобретен от Платон чрез изведената от него "образец-идея" в описанието на сетивните неща - ейдосът. Ейдосът е общият начин на получаване, еднаквото, сходното в сетивните неща, което за Платон се отделя от самите тях в обща представа, в обща идея за същественото и непроменливото в несъвършените и преходни съществуващи неща. (На откритата от Платон и въведена като операционален способ форма в традиционната логика съответства логическата форма на понятието).

Аристотел превръща Платоновия ейдос в основна съставка на съществуващото, измества основния онтологически акцент тъкмо към самите актуално съществуващи неща (вж. Гичева, 2000, с.ХVІІІ-с.ХІХ). Формата е онова в нещата, което ги определя (Асмус, 1976, с.13) в тяхната "цялост" и "завършеност" (Радев, 1994, с.457) и като тяхно външно очертание: фигура, схема (Радев, 1994, с.457). Чрез формата си нещата са същите, както спрямо своята "самобитност" (терминът е на В. Асмус, 1976, с.12), така и като тип съществуване: в общата си еднаквост с други подобни съществуващи неща (което е характеристика тъкмо на Платоновия ейдос спрямо многообразните сетивни неща, затова и Аристотел приема вида за най-близка до съществуващите неща характеристика и го полага вече като едно логически функциониращо понятие). С това формата се отнася (и то динамично, като онтологическа съставка) към самите отделни съществуващи неща (за да ги образува, й трябва другата съставка - материята, вж. Асмус, 1976, с.13) и представлява "общото като същност" (Радев, 1994, с.457). Затова във "формата на Аристотел се съединяват вечност и общност" (Асмус, 1976, с.13): устойчивото, общото е типичното и същностното за съществуващото. На чистата форма в Аристотеловата онтология съответствува в съществуващото една определена група от дадени, налични индивиди, които си приличат, имат едно и също "външно очертание", един и същ строй на своето битие - един и същ вид, но, разбира се, са различни по своето индивидуално, самобитно битие. Важен пробив тук на Аристотел е че, ориентира ейдоса към устойчива и притежаваща общо и същностно свойство група от индивиди. Формата е тъкмо този способ, определяне на такава характеристика, въз основа на която да се обособи и отдели сред многообразието от съществуващи неща една група от индивиди с максимално сходство помежду им. С това ейдосът губи "неопределения" си характер като тип, род на съществуващото и става "обща форма" на "общото" (Аристотел, 1997, с.13): обхващане в едно устойчиво множество на еднакви, сходни по своята същност индивиди. Тъкмо така Аристотел операционализира формата от една онтологическа категория в логически способ за описание, за мислене и за познание на многообразното съществуващо. Формата е способ и то в нейния дори чисто символен вид: "името" - думата, но като символ на мисленето за общото, а като логическа форма - понятието за отделяне и достатъчно описание на множество неща, отличаващи се с общ и то същностен признак. Аристотел ще се съсредоточи върху самата техника на опериране с "общата форма" и върху извличане и разработване на всички възможности, които предлага тази чисто мисловна аналитична техника спрямо определянето и разграничаването на всичко съществуващо.

Именно с тези характеристики на формата Аристотел трайно обвързва спецификата на мисленето: то е познание за общото и същността и е единственото логическо средство за теоретично обосноваване, отличаващо се със своята яснота, убедителност и доказателственост (Радев, 1994, с.483). В цялото на своя Органон Аристотел ще изведе елементите на мисленето като голямото му научно откритие: "въвеждане и обосноваване на формите на мисленето" (Радев, 1994, с.484). Аристотеловата логическа форма представлява способ, начин на описание и обобщаване от човешкото мислене на многообразието на съществуващите, на дадените неща. Тя притежава изначален символен характер, реализира се в и чрез езика, както и представлява способ за обхващане и определяне на неограничен брой индивиди, отделяйки ги в устойчива група и определяйки взаимоотношенията на тази устойчива група спрямо останалите съществуващи неща. За да приложим докрай възможностите на така оформената група, трябва да обособим до подобни групи и останалите неща, така формата ще разпростре своите възможности, разпределяйки всичко съществуващо, с което и всяка една група поотделно ще получи своята пълна обособеност. Формата ще определи всички съществуващи неща. Логическата форма така е универсална, съобщима, има свое единствено битие: вътрешно не е множествена, притежава атомарна природа (и в това е близка до Платоновия ейдос), същевременно тя се отделя от конкретното множество индивиди, от техния общ признак и се превръща в чист формален способ за описание и взаимосвързване на групите (на класовете) от индивиди в действителността. В тези свои характеристики Аристотеловите логически форми на мисленето ще подлежат на обособяване и детайлно изучаване в традиционната логика.

Оттук за нас ще представлява интерес да изведем какви са възможностите и правилата при употребата на тази логическа форма в централните за Аристотеловия логически анализ проблеми: с основна тематична линия - как да се изнамери и структурира начина, по който чрез логическата форма да бъде описано всичко в универсума на съществуващото.

 

"Хипокейменон" и логическото категоризиране

Всеки фундаментален анализ на мисленето трябва да стигне до неговите основни, същностни функционални компоненти и след това от тях да организира действителните структури на мисленето. Ще потърсим тези основни структуро-изграждащи елементи за Аристотеловия логически анализ, преди да покажем техните логически възможности, демонстрирани в Аристотеловите логически трактати. Аристотеловият анализ израства върху неговата онтология и върху методологизирането на онтологичните и логически положения и придобивки на античността, особено в направеното от Платон и Сократ. Тук ни интересува преди всичко чисто логическата гледна точка, затова ще се обърнем към тези проблеми през отнасянето им до теорията на логиката. Централно и за Аристотеловата онтология, и за Аристотеловата логика е понятието същност. Видяхме неговата употреба за извличане предмета на логиката. Чрез търсене на терминологични средства за описание на същността ("усия", вж. Гичева, 1994, с.40-с.41; 2000, с.ХVI-с.ХVІІ) се обобщават логическите форми на мисленето и то по специално тази на съждението, а от тук с определянето на нейния чисто операционален мащаб - на силогизма.Такава е нашата гледна точка тук - в очертаването на специфичния логически анализ на битието, който детайлно разработва и операционализира Аристотел. За логиката изнамирането на субект-предикатната структура на мисълта (Бънков, 1975, с.98-с.101) има генерално значение, тя очертава пътя и собствената специфика на логиката като наука за формите на мисленето. Смятаме, че това е чисто логическото постижение на Аристотел, позволило изобретяването на силогизма. Разбира се, с една същностна особеност, характерна единствено за Аристотеловата логика (не толкова за традиционната логика, обработила неговото логическо наследство): в основата на Аристотеловия модел на съждението ляга самото понятие за субекта, не толкова за самия предикат (неговите възможности ще бъдат разгърнати по-късно и особено в съвременната логика), както и именно тази особеност е основата за самото създаване на силогизма и за неговата точна структура при Аристотел - във формата на отношение на три понятия, както е представена в Първа Аналитика. Аристотел формализира начините на описание на същността, на "усията" и така извежда централния елемент на своя логически анализ: субекта - "хипокейменон".

Изключителността и мащабите на този термин за европейската мисловност и в частност за логиката са и основание да го въведем без латинския му превод, добил популярност в преводите на Аристотел. С използването на автентично звучащата дума ще се опитаме да навлезем в спецификата на осмислянето на този термин от Аристотел. В българската философска литература е общоприето латинизираното название: (вж. Радев, 1994; Христов, 1992), "субект идва от буквалния латински превод на гръцкото upokeimenon, означаващо подлежащото, основното" (Денков, 2006, с.145), както и в преводната литература за Аристотел (Асмус, 1976; Бочаров, 1984). Неговото автентично звучене обаче се предава в буквалния му превод от младите български изследователи на античността (вж. Гичева, 1994; Панчовски, 2000) и като термин той звучи на български: "подлежащото", изведен от гръцката дума "подлог" (и в граматическото й значение) и като "основополагащото, сиреч самостоятелно и обособено съществуващо нещо" (вж. Гичева, 2000, с. ХХVІ, с.ХХІV). Д. Гичева е дала и българската транскрипция на този термин: "хюпокейменон" (Гичева, 1994, с.131, с.136); за удобство ще използваме българското му звучене "хипокейменон". Младият български изследовател Илия Панчовски е въвел в своя превод на гл. 5 от Категории за хипокейменон: "подложеното" (Панчовски, 2000, с.16), както и различни модификации на въведеното, мисленото като подложено и спрямо подлагането на описание: "подложеността" на самото подложено, " подложността" спрямо "всички други" (Панчовски, 2000, с.16), "са подложни..." (Панчовски, 2000, с.17); освен това той употребява и очевидно изведения от "подложеното" термин: "положено", полагане (Панчовски, 2000, с.17), "положено" като самото предпоставяне да "са в нещо" друго (Панчовски, 2000, с.18). И като един общ способ, термин, с който се назовава спецификата на мисленето за нещата, на това, че те се поставят като мислими. Точно този аспект напълно отличава по качество "същността" и хипокейменона за Аристотел: същността остава независима от полагането, от мисленето и у-говарянето й: "общото за всяка същност е, че съществува извън полагането. Тъй че първата същност нито се казва, когато се има според подложеност, нито съществува според наличната си подложност" (Панчовски, 2000, с.17). Думите, езикът са нашите термини, способи да посочим и назовем същността: самостоятелно съществуващото, но те не изговарят в цялост това "самобитно" битие, то остава тъкмо самостоятелното битие, не-езиково битие, напълно отделно и друго спрямо битието на мисленето, нещата не съществуват в и чрез езика и мисленето за тях. (Каквато обаче е постановката на Платон за разлика от Аристотел: вж. Гичева, 2000, с.ХХVІІІ). Същевременно обаче мисленето разполага със свои адекватни средства и техники, за да опознае, да опише същностите и с това Аристотел наистина решава проблема, поставен от Горгий и софистите в скептическите им съмнения относно възможността на езика да определи същността на нещата (Гичева, 2000, с.ХХVІІ). Като и тези средства и техники за полагането на същността в мисленето, имат своята специфика, закономерности и собствен обхват спрямо "тоталността на битието" (Гичева, 2000, с.ХVІІ). Решаваща за тези вече чисто логически възможности е формата на хипокейменон: собствено понятие - форма, чрез което директно се мисли "усията", чрез което субстанцията се въвежда, се полага в човешкото мислене, за да се изведат "елементите на логическата форма" (Христов, 1992, с.13).

Със самото си полагане в мисленето "субстанцията" първоначално структурира и организира самото мислене. В своето чисто онтологично битие тя притежава характеристиките да е първа същност, които изграждат самото понятие, самата форма на хипокейменон: така както субстанцията първоначално може да се мисли и откъдето "навътре" не може повече да се отиде. Защото ще отпадне и всяка граница, всяко мислене изобщо за нещо определено, за нещо, имано предвид. (Това е най-дълбоката и първична граница на човешката мисловност: от тук надолу имаме само стихийно - слятото - неразграничаващо и неотделящо нищо в мисленето; затова и хипокейменон задава границата на отделянето, на разграничаването на даденото за описание, за осмисляне от човешкия интелект.) Тази граница на мисленето е самото отделно, индивидуално съществуващо нещо, което притежава единствени и уникални характеристики сред всички други съществуващи неща в "тоталността" на съществуващото. Затова и първата същност е битие "едно по брой" (Панчовски, 2000, с.19), единично (Асмус, 1976, с.13, с.44; Радев, 1994, с.497), "всяко едно отделно, обособено, самостоятелно съществуващо нещо е същност" (Гичева, 2000, с.ХVІІІ). В своята тоталност цялото съществуващо е изградено от такива индивидуални, единични неща, затова и самата категория първа същност е пределно обобщаваща и относима до целия действителен универсум, до света на битието. "Изглежда всяка същност представлява нещо. Относно първите същности е безпрекословно истинно, че представлява това същото, което е. Така, че показваното е неделимо едно в бройност." (Панчовски, 2000, с.19). Аристотел акцентира върху неделимостта, неразложимостта на първата същност и това е основен постулат за цялата негова логическа парадигма. Неделимото, едно нещо е основна онтологична единица, от която е изградено битието на съществуващото, нещото е напълно самостоятелно, дадено независимо от мисленето. За Аристотел мисленето не може да отиде " навътре" в първата същност, да я разложи, може единствено да я положи като определяемо, като описвано: онова, което приема определенията и е онази устойчива даденост, като положеност, която заема онази позиция в мисленето, която ще е основата, за да се определят и подредят всички характеристики на нещата. С това са определени и самите характеристики, чрез които човешкото мислене описва света на съществуващото: те са възможни тъкмо в сравняването и разграничаването на нещата, в тяхното взаимоотнасяне, не идват от разлагането на единичното, първо по същина, нещо. И в това е аналитичният метод на Аристотел, не както съвременната логика описва анализата като вътрешно разчленяване на отделното нещо. Аналитиката на Аристотел описва логически механизми за подреждане и определяне чрез сравнение и разграничение на нещата в тоталността на съществуващото. Същевременно наистина можем да описваме нещата в техния чисто формален вид по два начина: да ги сравняваме в тяхната причастност, сходство едни спрямо други или да ги разграничаваме: като отричаме сходството им, чрез онова, което ги различава (двата основни логически вида приписвания на характеристики). Само че, тук вече имаме множествени характеристики: за признаците на нещата, "говорене за много" (Панчовски, 2000, с.18) и със сигурност това ще е вече "при-казване" (Панчовски, 2000, с.18) за първите същности.

Чистата логическа форма като начин на описание и мислене на първата същност като хипокейменон е понятието за такова нещо, което "нито се изказва за определен субект, нито е дадено в който и да било субект, като например отделният човек и отделният кон" (Аристотел, 1992, с.34). Хипокейменон е това, което може единствено и само да се полага в мисленето и да заема тази логическа позиция: то не се приписва за нищо друго, нито е множествено, то е самият "логически атом" (Радев, 1994, с.496) на мисълта, първата определеност на това, за което изобщо мислим. И така е чистата логическа форма, чрез която описваме и мислим субстанцията, за усията изобщо. На позицията на "усията" в самото битие на съществуващото, отговаря една чисто логическа позиция в мисленето и това е хипокейменон. Целият смисъл на трактата Категории е тъкмо в това отделяне и определяне на "изказаното без връзка" (Аристотел, 1992, с.32) именно в обособяването на хипокейменон, в набелязването на неговите възможности и посочването на типовете приписвания, които той може да поеме, за да бъде описан и определен докрай в тоталността на битието.

Категории може да бъде разбран от логическа гледна точка само в това обособяване на същинското логическо средство - чистото логическо въвеждане на хипокейменон и на осмислянето от Аристотел на начините, чрез които самата форма на подложеността се осъществява в езика, в използването й за описание на различни понятия, термини, положения, изобщо за всички случаи употреба. Формата на подложеността означава, че в ролята на хипокейменон: на това, за което мислим, можем да поставим каквото ни дойде наум, но за Аристотел там трябва да стои на първо място и преди всичко друго нещо съществуващо. Едва след нея, както ще въведе Категории, можем да поставим "втората" същност, като най-близкото до първата същност определение (Аристотел, 1992, с.36). Това, което може да приеме хипокейменон, за Аристотел са характеристики на сравнението и на разграничението на нещата: т.нар. "определители", предикати. Те описват нещото и така е възможно познанието за него. Когато имаме извеждането на изобщо възможните типове определители, признаците, с които определяме нещата, имаме типовете изказано, при-казано за нещата: категориите. Хипокейменон тогава е формата за мислене и посочване, за изказване единствено и само на същината, тя никога не може да се смеси и обърка с тази втора позиция на логическата форма, с това, с което се описват нещата (в "изказаното с връзка"). Хипокейменон не може изцяло да застане на позицията на предиката, на определителя, или може да я заеме само частично (Аристотел, 1992, с.35), с това Аристотел дефинира и самостоятелната позиция на втори елемент в мисълта, в изказването: тази на определящото хипокейменон понятие. Интересно е, че при Аристотел предикатът няма самостоятелен статут, няма отчетлива и оформена, дори и количествено, логическа позиция. Това е изказаното, при-казаното: "категория" се използва и в "онтологически, логически и езиково-граматичен" (Христов, 1992, с.25) смисъл. И това е така, защото според Аристотел признакът е в самото сравняване и различаване на нещата,той е "роден", има битие само в мисленето и затова в действителността признаците са част, съставка на нещата, не съществуват като отделни и самостоятелно дадени извън тях. За да опише първите същности, нашето мислене използва общи признаци, изведени от сравнение и различаване на нещата, и ги "влага" в тях, разделяйки по този начин тяхната същност на съдържащи се в нея признаци и само така изобщо можем да определим какво са нещата. Затова и предикатът, определителят неминуемо ще е с множествен характер, в него се описва общото за много съществуващи неща, т.е. ще се съдържа в множество съществуващи неща.

При полагането на каквото и да е в мисленето то може да заема две основни позиции в диайрезата на логическата форма: тази на хипокейменон и тази на не-хипокейменон, на предиката. В това заемане има само едно логическо условие, неспазването на което би разрушило тази структура: да поставим една първа същност на мястото на предиката. (Дори и така ще получим заличаване на същностната разлика между двете позиции, ще имаме две определящи, без да има нещо за определяне: ще отидем към абсолютна неопределеност, която Аристотел и цялата гръцка античност не приема, вж. Радев, 1994, с.496). Затова и хипокейменон за мисленето е първа и единствена по своя произход и способ същност, нещо, което може да бъде единствено субект и не може да заеме позицията на предиката. За да е определено, нашето мислене трябва да е в състояние да покаже, да положи в мисленето своя хипокейменон и едва така да разгърне неговите определения и да обоснове тяхната състоятелност. С това се гарантира, че позицията на хипокейменон в структурата на категориите е единствена и трябва да остане същата, докато определенията са много и различни. Категории трябва да реши и проблема за техните основни типове, така както са в състояние да определят докрай, положената в своята истинска позиция на хипокейменон, същност.

Собственият проблем за полагането на самия хипокейменон в мисленето поставя възможността на неговото описание чрез всичко друго, с което мисленето разполага, в позицията на описващо го, определящо го, на предикат, чрез който изказваме дадено, присъщото на самия хипокейменон. Предицирането за Аристотел е логическа техника на самото мислене: то е резултат от описанието, от прилагането на всички онези думи, понятия, които сме придобили в упражнение на своето мислене и в развитието на езика. В Категории Аристотел не се интересува от проблема за конкретната връзка между хипокейменон и поставените за него предикации, изказвания, а поставя като проблем за разглеждане диайрезата на всичко, което може да се предицира: цялото различие и многообразие на онова, което се изказва за хипокейменон. Как онова, което се предицира, може да се обхване в максимално общи "принципи на предикацията" (Христов, 1992, с.23), "най-общи предикати" (Бънков, 1978, с.168), които, първо, да обхванат всички различни начини на предициране, без да остане нещо, което може да се изкаже за хипокейменон невключено в тази диайреза и, второ, да представляват максимално общи начини на изказване, общи типове предикация, по-общи, от които да няма как да бъдат изградени, освен ако не надхвърлим, не "разбием" самото основно полагане на хипокейменон. Затова и тези основни типове предикации, основни типове на "изказваното за" получават и специално название: категории: най-общи начини на "говоренето за" (новият смисъл, в който Аристотел използва старогръцката дума "категорео", вж. Христов, 1992, с.19). Отвъд тях не можем да отидем, ако спазваме горепосоченото централно образуващо подредбата им, извличането им условие, затова и те са "последните предикати",зад които не може да "отиде" човешката мисъл, "не съществуват други по-общи предикати, които могат да се изкажат и припишат на субекта" (Радев, 1994, с.496). (Трябва или да сменим формулировката на понятието "субект", или да "разбием" субекта, да го заличим в характера му на хипокейменон). И така Аристотел пръв прави опит да "класифицира и систематизира" категориите (Бънков, 1978, с.168). С поставянето на категориите като една подредба, система, класификация Аристотел основава изключително важния проблем за начините, способите на човешкото мислене да обхваща независимо от него съществуващото и изобщо за изнамиране на съществените и изчерпателни възможности за организиране на способите и средства, с които това мислене разполага. Чрез категориите се поставя проблема и за диайрезата, най-общата и последна класификация на съществуващото, която в онтологическата й проблематика чертае централната тема на философията в едно от фундаменталните й направления.

За образуването и броя на самите категории, водещият и позволяващ точното им дефиниране проблем е принципът на тяхната класификация. В литературата, посветена на Категории, има различни версии, в множеството си те наблягат върху онтологични основания: категориите са "първи различия на битието" (Христов, 1992, с.24), "най-общи родове на битието" (Бънков, 1978, с.168), и на чисто граматическия им езиков произход: като части на речта, които съставляват едно изречение (Радев, 1994, с.496), както и, разбира се, се набляга на тяхното триединство в качеството им на онтологически, логически и гносеологически елементи. В настоящия анализ на Аристотеловата система на категориите ще се опитаме да обосновем чисто логическата гледна точка, като смятаме, че категориите са преди всичко образувания с чисто логически и гносеологически произход: те са най-общите форми на предикация за описание и познаване на съществуващото, с които разполага човешкото мислене. Техният чист произход, раждането им е върху полето на самата логическа парадигма на Аристотел, върху неговото всестранно и средствено изучаване на работата на човешкото мислене в протичането на действителното познание: като начини на изказване на актуално съществуващото. Онтологическият аспект на категориите се съдържа в тяхната специфика като най-общите форми на мисленето за съществуващото. Основен аргумент в такава посока е, че в категориалната диайреза на съществуващото Аристотел не включва понятия от своята онтология: форма и материя, ентелехия, причина. А що се отнася до чисто граматическата им трактовка, то като каква част на речта ще трябва да се посочи втората същност, която в едно изречение може да заеме мястото на подлог, а за Аристотел е основен тип предикация, несводим към функцията на подлога. Сред десетте категории има такива, които влизат в едно пределно общо и детайлно схващане на функцията и видовете на обстоятелството и на допълнението (напр. отношение, действие, страдание, освен това допълнението е обикновено съществително име, тогава как то ще се впише в типовете предикации). Когато изходим от чисто логическото основаване на категориите при Аристотел, ще имаме различна интерпретация за тяхната природа, включително и чисто логическа, без да се набляга на онтологическата специфика на категориите тъкмо като най-обобщени мисловни форми на съществуващото (вж. Христов, 1992, с.23-с.24).

Най-общият тип предикация спрямо хипокейменон като основна характеристика на категориите дава и онтологическото основание и същевременно представя начина на извеждане на категориите: те не се отнасят за определен вид битие, а се отнасят за цялото битие на съществуващото в неговата тоталност. Това е основният начин за образуване на категориите при Аристотел. Цялото битие на съществуващото представлява самата актуална съвкупност на съществуващото, и то не като разпределено и описано, а такова, каквото е в действителност: цялото "смесено", струпано и свързано многообразие на съществуващото, така както съставлява света на актуално съществуващото. Това е материалният универсум в неговата действителна изпълненост с неща и с тяхната смесена, многообразна съвкупност, без мисленето да е наложило своите абстракции върху нея. С това е поставена и съществената възможност за извличане на категориите. Как в това актуално многообразно съществуващо да определим, да опишем докрай един хипокейменон; какво предприема нашето мислене, за да опише едно конкретно отделно и единично съществуващо нещо изцяло, пълно, с оглед на всичко в този материален актуален универсум. С такъв принцип на класификация Аристотеловите категории получават своя систематика и обяснение. Формулирането на този принцип е едно предложение за осмисляне и изучаване на Аристотеловите категории, които често се описват като "представени" без свой принцип на систематизация (Бънков, 1978, с.168), като "недостатъчна определеност на гледната точка, от което се ръководи Аристотел при построяването и изследването на системата на категориите" (Асмус, 1976, с.46). Същевременно в логическата литература е посочена необходимостта от изучаването на принципа на систематизация на категориите, както и на принципа на диайрезата на елементите на определянето (вж. Мансион, 1998, с.355). Ако посочим едно определено съществуващо и го поставим като наш хипокейменон, как ще го определим и отделим на фона на цялото съществуващо. Трябва да посочим онези определители, които го описват и разграничават от всичко останало и ще изброим характеристики тъкмо "без връзка". Тези характеристики могат да бъдат взети единствено от сравнението и разграничението на нашия хипокейменон с всички други съществуващи неща в материалния универсум. Това определя и характера на предикациите при Аристотел винаги като външен и количествен. Те са съставени от субсумирането и обобщаването на свойства, признаци, характеристики на множество от неща и между множества от съществуващи неща. Това е и естественото раждане на думата, и като логически способ - на понятието. Определителите трябва да опишат точно и докрай позицията на нашия хипокейменон сред всичкото останало съществуващо, включително до естествената граница на материалния универсум - самото нещо в същинската му уникална и единствена позиция сред актуалния материален универсум, така както те са изброени в четвърта глава на Категории (Аристотел, 1992, с.34). С това се набелязва и пътя на определянето: сред цялото тотално многообразие от неща първо мисленето ни отделя нещото на фона на всичко останало чрез общата му еднаквост, по приликата с други неща, с които то най-вече си прилича, това е втората същност. Възможностите на тази предикация ще бъдат специално изследвани от Аристотел като същинската основа на логическата форма и на умозаключаването. Най-близка до втората същност при Аристотел остава категорията количество, защото тя запазва хипокейменона като логически атом, придавайки му формата на множественост, това е специална форма за обединение на съществуващите неща, но с друг характер на връзка: числото, многото в своя брой и конфигурация. Без количеството не можем да съставим една вторична същност, като и обратното, вторичната същност свързва едните в множествена форма, дадена в категорията на количеството в друг вид. След количеството в четвърта глава следва качеството, впоследствие в трактата след количеството е разгледано отношението. Поставянето на качеството след количеството се е запазило в следаристотеловата трактовка на категориите и има своите основания в четвърта глава. Качеството също има в основата си запазването на самостоятелен (несвързан с нещо друго) хипокейменон, това обаче са характеристики, които го отличават и го разграничават спрямо другите неща, вече дадени в своите отделни групи, а не поставени като едно слято цяло, една обща съвкупност. Същевременно не е възможно да мислим качеството без съпоставянето на нашия хипокейменон с друго нещо или неща, ето защо в трактата категорията на отношението предшества качеството. За да кажем, че нещо е бяло предполагаме, че има такава обща несъщностна характеристика поне между две неща или в случая между едно определено множество от неща (притежаващи белия цвят). В основата е вече сравнение между поне две неща и то в тяхното съпоставяне, т.е. като различни. Това е в основата на категорията качество: връзката между поне две неща заедно и с това статуквото на хипокейменона е нарушено. Той влиза във връзка с един друг (или с множество други) самостоятелно съществуващи, различни от него. Хипокейменон е поставен вече сред различни от него самостоятелни неща, с което е осъществен един своеобразен и важен преход в Аристотеловата система от категории; категорията отношение определя този преход, както и спецификата на оставащите категории. Те се образуват като описват точната позиция на хипокейменона в актуалния материален универсум, където хипокейменон е поставен в определени отношения спрямо другите и различни от него неща. Категориите време и място описват точното му позициониране спрямо динамичните характеристики на целия материален универсум; и времето, и мястото са свързани с движението на хипокейменона през и в този универсум. Положението и наличието определят самата актуална позиция на хипокейменон спрямо неговото конкретно обкръжение и накрая действието и подложеността на действие директно го свързват с другите съществуващи неща, непосредствено около него в същинското му и действително уникално място в този универсум. Категориите, все повече "слизащи" към актуалната позиция, която хипокейменон заема в материалния универсум, стават все по-вариабелни, подложени на изменение, но дори и съдържателно да се променят пак чрез тях ще опишем новата сменена уникална позиция на хипокейменон в универсума. Свържем ли хипокейменон устойчиво със съществуващото около него, ще загубим неговата самостоятелност (той ще стане част от цяло). Както и ако това максимално "приближение" към действителния, уникален по своята позиция в материалния универсум хипокейменон продължи, ще наруши неговата неделимост, ще трябва да навлезем "навътре" в него, разрушавайки го като хипокейменон. Цялото напредване на категориите осъществява исканото от Аристотел стигане до истински, действително съществуващото, така както то съществува в своята уникалност и единственост и изпълва едно след друго целия материален универсум. Накрая получаваме поставянето на уникалната позиция на хипокейменона и на неговата гледна точка спрямо цялото на съществуващото: неговото точно отграничаване (отнасяне) спрямо непосредствено заобикалящите го други неща. Това е същинската и уникална граница на хипокейменон в актуално съществуващото, нарушим ли я разрушаваме наличието на подложеното. В това отношение създаването на категориите от Аристотел следва строго необходим принцип на обосноваване и система.

Интересен е проблемът за извеждане на посочените като основни категории в Топика (вж. Мансион, 1998), които оформят основните възможности за построяване на нашите разсъждения: т.нар. от Аристотел топоси. Това е вече категоризиране на свързаната реч и то като свързана с оглед на участието й в една по-широка структура на разсъждението. Основната цел тук е определянето на едно нещо чрез онези предикати, които разкриват, определят точно "същината" на битието (Аристотел, 1998, с.14) и на неговото собствено съществуване. За Аристотел тук не стои въпросът за описанието на едно съществуващо нещо върху фона на цялата съвкупност на съществуващото. В Топика Аристотел изследва специфичните предикации, които в своята правилна връзка с поставеното като субект изцяло трябва да го определят, да го опишат в типичното и присъщото само за него. Хипокейменон тук се превръща в предмет на нашите разсъждения, които са отправени в търсене на изчерпателни характеристики на изследвания предмет, "като същина: определяемото" (Гичева, 2000, с.ХХІV). За Аристотел типовете предикация: т.е. предикацията на един хипокейменон, превърнат в предмет, трябва да опишат собствената специфика на неговото битие и са "общо четири (градивни елемента на съждението и проблема): собственоприсъщо, определение, род и съпътстващо." (Аристотел, 1998, с.14). Това са видове признаци, които са във все по-голяма степен отделими, отдалечаващи се спрямо "същината на битието" и отново определят, специфицират съществуващото нещо спрямо другите неща, но вече само с оглед на неговия "периметър": на онези признаци, които тъждествено го описват и представят. Тук изучаваме едно единствено нещо и го описваме с неговите собствени характеристики - гносеологическият модел, който тепърва ще се разработва през Новото време. Това са предикации, детерминирани и изцяло подчинени и насочени към тъждественото свързване на субект и предикат, с цел да се изведат такива типове свързвания, които осигуряват пълното описание на един хипокейменон, поставен като предмет на разсъждение. В основата си тази диайреза предполага връзка между субекта и предиката, положени в самото определяне на субекта като предмет и на изпълване на неговата сфера, които ще детайлизираме подробно при разглеждането Кантовата трансцендентална аналитика.

В извеждането на основните елементи на логическата форма Аристотел поставя хипокейменона: полагането на самостоятелен единичен, независим от нашето съзнание индивид. Наистина понятието "индивид" е от фундаментално значение за образуването на логическата форма, а и, разгледано универсално, за всяка формализация, която залага в основата индивиди и дефинира операции върху тях. Съвременната логика отделя понятието индивид, предмет като основна категория на логическата формализация и въз основа на нея обосновава принципите на формализация. Хипокейменон е онази логическа основа, "логическият атом" (Радев, 1994, с.496), който залага структурата на всяко изказване, към него и въз основа на неговите възможности да обхваща и структурира съществуващото се образуват и видовете на логическата форма: понятието (общите предикации), а чрез съотнасянето на индивидите в определени групи вече се открива възможността да се обособят и съждението, и умозаключението като основни логически способи за операционализиране и съотнасяне на всичко, на съществуващите в универсума многобройни и различни неща. С това Аристотел формулира основното категориално отношение като връзка по предикация на едно и много: на единично и общо, "Аристотел достига до гениална мисъл: единичното не може да бъде предикат и се познава чрез общото, което може да бъде предикат" (Бънков, 1978, с.168). (Това отношение е поставено като дихотомичен и диалектически проблем и от Платон при класификацията на Единното в Парменид, Платон, 1990, с.72). С полагането на хипокейменон Аристотел разработва проблема за типовете предикация въобще: като основни описания на тоталността на битието. Категориите се изследвани от Аристотел като основен способ за моделиране и изчерпване на материалния универсум. Този способ се е отливал в езика като първото средство за формализация. Аристотел ясно и точно извлича най-общите форми на изказването и ги обосновава като най-общите начини да се построи описанието на всичко съществуващо в неговия "протоелемент": хипокейменон. И това е нормативната основа за всяка една мисъл и изобщо за мисленето: за да е мисъл, нашето изказване трябва да обхваща и да определя максималния брой индивиди (ако може и всичките) в материалния (в даден) универсум, т.е. да построява "формата на предикацията" (по Аристотел, 1997, с.112) спрямо даден субект и изобщо да строи модели на предикация.

Взаимоопределянето на един хипокейменон с всичко останало в актуалния материален универсум е онтологико-формалния модел, основата за формализиране, за изграждане на всяко обяснение, всяко описание в този универсум, което и определя универсалният характер на Аристотеловите категории. Така фундаментът на Аристотеловата логическа парадигма, същинската й основа представлява света на актуално съществуващите неща, а нейната задача: обхващане и описание на този универсум със средствата на мисленето. Основната структура на мисленето, разработена от Аристотел в разрешаването на тази задача, е полагането на категорията и формата на хипокейменон, структурираща съотнасянето на съществуващите неща и обобщаването на техните сходства и различия - като "формите на предикация" спрямо този хипокейменон. В изследването на тази структура през възможностите на множественото обхващане и подреждане на съществуващото се очертава същинският логически аналитико-количествен подход на Аристотел.

В описанието на модалностите на цялото битие Аристотел използва комбинаториката на двете категории възможност и действителност спрямо съществуващото и следното разграничение: нещата са изобщо невъзможни или никога " не действителни, но само възможни - вечно потенциално съществуващи", или "действителни без възможност (непреходни, вечно актуално съществуващи)", или действителни "заедно с възможността като съществуващото, даденото нещо е от последния клас неща" (Микеладзе, 1978, с.10).

 

Така нареченото "потенциално съществуващо" приема противоположни признаци според Аристотел (Микеладзе, 1978, с.10-с.13 ).

 

Само да отбележим тук, че именно чрез разгледаното обосноваване на модалността Аристотел залага и възможността за "тризначна оценка" свързана със "съжденията за бъдеще" (Бънков, 1975, с.51), впоследствие разработена от полския логик Я. Лукашевич.

 

В смисъла на "диайреза на множество значения на ключовите понятия на мисълта", което Аристотел предприема в Категории и в Метафизика (Христов, 1992, с.22).

 

За термина категории: "По такъв начин единството на гръцката дума в различен контекст, който задава различните значения, изразява обстоятелството, че категориите в качеството им на висши форми на битието и езика представляват същевременно и принципи на предикацията" (Христов, 1992, с. 23); още Аристотел пръв използва думата "категорео - "говоря за" (Христов, 1992, с.19), "определям", "приписвам" и "категория" "има при него значение на "предикация", "акт на даване на предикат", на "окачествяване" (Мансион, 1998, с.354).

 

Така в дискретната математика се нарича елементът на едно множество, който сам не е множество, а "обект" (Манев, 1996).

 

 

comments powered by Disqus