«... Процесът на подмяна на традиционната литература с фантастика започна още от края на 18 век и оттогава се ускорява. Изобщо не е случайно, че тримата най-значими писатели на ХХ век Хесе, Булгаков и Хъксли в същността си бяха повече от "наполовина фантасти". А към края на ХХ век процесът неумолимо се приближи към развръзката. Явно възниква феномен аналогичен на "последният римлянин" - феноменът на "последните големи" писатели. Например във Фаулз се борят две субличности: на традиционния писател и на фантаста. А във Виктор Пелевин такава борба вече няма, фантастът господствува от самото начало над "големия писател"!

... Традиционната литература се оказа неспособна да разглежда проблемите на познанието, творчеството, "мястото на човека във Вселената". Оказа се неспособна да прави това на ниво, достъпно както за читателите, така и за самите писатели, и неизбежно се оказа четиво за "домакини" от двата пола. А литературният стил сам за себе си, се оказа изящна играчка за не най-умните и не най-интересните хора.

....Сега фантастиката открито показва, че представлява отрасъл на човешкия дух, който в литературна форма трактува въпроси на метафизиката и теория на познанието, философската антропология и нетрадиционната теология, политическата и морална философия. «

Михаил Денисов и Виктор Милитарев: "РУСКОЕЗИЧНАТА ФАНТАСТИКА КАТО ДУХОВЕН ЛИДЕР В СЯНКА"

 

През 1981 година, когато формулирах първата си дефиниция за фантастично произведение, мислех,  че то е: "художествено произведение, което изпълнява задачите си, като въвежда в системата на отразяваната действителност елемента на ФАНТАСТИЧНОТО (невероятно,  неслучило се,  хипотетично, увеличено до абсурд или умалено до крайност и т.н.). Когато фантастичното е хипотетично (според съвременната за автора наука), тогава произведението може да се нарече научна фантастика."  Тогава, в атмосферата на враждебно омаловажаване на фантастиката, тези разграничения и уточнения ми се струваха важни. После реших, че не са толкова важни. Но от моята дефиниция още тогава проличаха няколко неща, които така и не станаха осъзнати в публичното пространство и продължиха да се предлагат определения едно от друго по-частни и аморфни.

1. Фантастиката не е "жанр", а "типологическа разновидност на изкуство, пронизваща цялата структура на културата" (виж рис. 1)

2. "Травестията на фантастичното". Ще взема по един фантастичен персонаж от мистичната и от научната фантастика. Дяволът и роботът (въображаемият робот-личност, не днешните устройства-роботи). В най ранните христиански литературни произведения дяволът е герой сам по себе си. Появяването му може да е тема на произведението, а описанието на вида му и неговите действия са достатъчни, за да осмислят сюжета. В късното средновековие при развитието на карнавалната проза, (критичното отношение към църквата и християнския мистицизъм) дяволът се появява винаги с целта (и то различна) да измами някого, да разобличи нечие лицемерие, да предизвика суматоха и т.н. Там той вече е инструмент на сюжета, а тема на събитието е това, за което е въведен в текста. За този процес на "преобличане" са били необходими хилядолетие и половина.

По същия начин откакто се появява образът на робота като изкуствена  личност той изживява подобни трансформации: първо, самото му явление е обект на сюжета - описват се металните му крайници, светещите му очи и т.н; той е самодостатъчен за действието - герой, привличащ цялото внимание на читателя. Но не минават няколко десетилетия и се появяват роботи от "следващо литературно поколение": те идват поканени от автора, за да поставят някакъв въпрос или да забъркат история, нямаща нищо общо с роботиката, най-често това се оказваха проблеми на отчуждението от техниката, изгубеният контрол над човешките творения, морален конфликт  с огледалният анти-аз и т.н.  При Катнър това бе психоаналитичен робот с присадено Его, при Твен пък, обратно, дявол, чието тяло е от радий и проповядва научни истини.

Тези примери изясняват, че образният носител на фантастичното далеч не винаги е адекватен на задачата на произведението.

Днес, след като световната фантастика е абсорбирала в недрата си до пълна асимилация тези персонажи и ги е превърнала в изтънчени инструменти за поставяне и експериментално решаване на философски, етически и метафизични задачи, можем да си представим такъв разказ: Мрачен и меланхоличен робот, стигнал до пълен мистицизъм в резултат на дълго самопрограмиране, спори с млад просветен дявол, който от висотата на двете си висши адски образования му обяснява мъдростта на системния анализ. Както във финала на "Блейд рънър" биороботът Хауър обяснява на човека Харисън Форд красотата на звездите.

И това формулира -

3. "Целевата ориентация на фантастичното".

С други думи този проблем би звучал така: Не е важно какво е фантастичното събитие, важното е защо авторът го въвежда в отразяването на света. Какво иска авторът да постигне, като пречупва действителността през призмата на фантастичното изменение.

Кинофеноменът

Не е нужно да цитирам статии, за да посоча един очевАден факт: фантастичният елемент в днешното кино се превърна в едно от най-универсалните изразни средства. Няма жанр в съвременното кино, който да не се обзаведе с фантастични интерпретации на основните си теми. Не става дума за екшън-трилъра, който от край време прескача в съседната територия на фантастиката, за да се въоръжи с най-изчанчени оръжия или неподозирани катастрофални ефекти, на фона на които добрите и лошите герои (преследващи се непримиримо),изпъкват още по релефно. Не става дума и за екранизациите на световно известни фантастични творби като "Повелителят на пръстените" или "Хари Потър". Става дума за такива традиционно противопоставени на фантастиката теми като: "психология на брака" /"Семеен човек"/; "детското начало във възрастния" /"Хлапето"/; "социалното раздвоение и агресията" /"Боен клуб"/; "ролята изяждаща твореца" /"Симон"/. Филми с една или друга степен на фантастичност завладяват масово световния екран и стават не само касови рекордьори, но и централни теми за глобално общуване - култови термини в журналистиката, жаргон на видеоводещи, летящи фрази за масовия език, разбираеми за всеки. Спомнете си само откъде дойде прякорът "Империя на злото", изречена от Рейгън за СССР...

Изменението

Азимов има една дефиниция, която не бе възприета от никого насериозно поради изключителната си простота: "Фантастиката е литература за измененията". Да видим за какви изменения става въпрос. Съгласихме се, че фантастиката отразява действителността. В цялата човешка история отделният човек е възприемал действителността като някаква сложна, изменчива, разнообразна, но статична цялост, която се простира около него. Да, той е знаел, че непрекъснато някъде стават изменения, но те винаги са възприемани като някакви локални деформации или много бавни трансформации на целия свят, който ще се окаже друг, но "отвъд границите на човешкия живот". Не само бащата, а и дядото е можел да даде ценни напътствия в живота на внука, защото съветите му не са загубили актуалността си. При такава скорост на социалните изменения, при такава неизменност на човешките пороци и страсти (и формите им на проява), е съвсем естествено да съществува една огромна и задълбочена култура на отражението на повтарящото се многообразие на тази реалност. Това най-общо казано са традиционната реалистична литература, театърът, живописта. С фантастични интерпретации на реалността са се занимавали малцина, които са улавяли гротескното  в промените, алегоричното обобщение им е помагало да видят мига по-отдалеч, да се прицелят в същността му. До 19 век дори фантастите не са били открили образа на свърхускореното социално време!!!

Днешната ситуация, когато не само дядото, не само бащата, а дори по-големият брат не може да даде полезен съвет за начин на живот на тийнейджъра, тази ситуация е ОТВЪД ИСТОРИЧЕСКИЯ ЧОВЕШКИ ОПИТ.

Авторът, който отразява отсечка от времето, равна на един човешки живот, е решавал съвсем различни задачи в различните исторически времена . (рис. 2)

До френската революция авторът е можел да екстраполира "вечната неизменност" на  повтарящия се свят и човешката душа. Следващите двеста години синусоидата на социалните процеси се нагърчва до такава степен, че той е екстраполирал ту рязък упадък, ту неудържим възход (Ж. Верн), а в последния период синусоидата прилича повече на вибрации, които не позволяват никаква ЕкстрапоЛогика, а предимно едно тревожно объркване (интелектуална фрустрация).

Шеговития недоказан закон на Мур за непрекъснатото удвояване на процесорните скорости има своя социален еквивалент. Иван Попов в статията си "Скачащите исусовци и начините за борба с тях" показва една статистика, където натрупаното до появата на Исус знание, взето като единица, се повтаря за все по-малък отрязък от време, докато днес това удвоение става за няколко минути. В момента у нас има хора, преживели три социални модела на държава: монархичен, социалистически-тоталитарен и либерално-демократичен. При такова сгъстяване на периодите на изменения не е изключено да вкусят и от четвърти. Ако ползуваме понятийния апарат на Иван Попов, тези хора преживяват трикратно "инсталиране и деинсталация на социално-политическа операционна система", "инсталиране и деинсталация на мирогледна гледна точка". И това става в най-инерционната подсистема на света - социосферата. А откъм техносферата се задават още по-компресирани форми на житийни изменения.  Футурошокът, за който преди тридесет години предупреди Тофлър, отдавна е ежедневие за масовия човек. И той не се е адаптирал към него и не го е надрасъл, просто го е вградил в структурата на личността си, като дълбоко подтисната психотравма.

Бъдещето се превърна от обект на очакване в нещо за предотвратяване. Логиката на междудържавната политика стана безкрайно по-сложна от възможностите на отделната личност за анализ. Държавното управление, неуловимо прерастващо в манипулация, тласка личността към хладнокръвна параноя. Битовото пространство се изпълва с все по-самодействуващи и трудно разбираеми машини. На хоризонта се мярка "демонът на И.И". Сексуалността е подложена на съмнение от нарушените ролеви разпределения, семейството се гърчи от смяната на моделите. Виртуалното пространство генерира нови форми на общуване, нови структури на групиране на индивидите. Конфронтацията "бедни-богати" е съществувало винаги, но не и при тази информационна прозрачност на различието между "златен милиард" и "бедни страни". Това създава принципно ново нравствено напрежение и у двете социални групи.

 

Резултатът?

Какви могат да бъдат формите на изкуство, адекватно отразяващи тази ситуация: Дали това са психологически романи, изследващи извивките на душата в клетката на застиналото време? Или любовни повествования за връзки, изграждани с десетилетия? Може би пък сюрреалистични стенания на разпадащото се съзнание? Не, разбира се! Традиционната култура, изобретила тези рефлексии, слиза от сцената заедно със социалното време, което я е породило.

Тук трябва да се направи едно важно уточнение: Във всички исторически епохи преди нашата е било естествено писателите да вземат една отсечка от реалността, (рис.2) обикновено с размерите на живота на героя, и като я описват, да констатират неизменност, повторяемост на мотиви и подбуди. До средата на 20-ти век това е било напълно закономерно поведение. "Така било, е и ще бъде" е все още един възможен лозунг. Но вече не е, могат да го цитират само една категория хора. За тях трябва специална скоба: във времената на плавното социално време реалистите отразяват константен човек и общество, където всякакви чудеса и поразителни изменения се възприемат като "деус екс махина" и фантастите, плахо или гротесково говорещи за предстоящите изменения, с лекота са обявявани за "искейписти" - бегълци от действителността. "Я елате при нас в калта на ежедневието, без да търсите ефекти в изненадващите видения! Лесно е да пишеш за космоса и бъдещето, където никой не е бил." - смъмрят ги реалистите. И някои от блудните "фантазьори" виновно се връщат при "истинските художници"! Това до голяма степен до 19 век е било правилно поведение, защото големите проблеми и важните истини са били там, при неизменната реалност... Днес възникна точно обратната ситуация - фиксираният отрязък от живота на героя е препълнен от шокиращи промени и изненади, плавният психологизъм на изследване на душата става невъзможен, динамиката диктува накъсана структура, сюжетът води до разкриването на смисъла. Измененията са станали главен предикат на отразяваната реалност. И тогава ИЗКУСТВОТО, ОТРАЗЯВАЩО ИЗМЕНЕНИЯТА, СТАВА НАЙ-АДЕКВАТНОТО ОТРАЖЕНИЕ НА РЕАЛНОСТТА. А ВСЕКИ, КОЙТО ТВЪРДИ, ЧЕ Е РЕАЛИСТ И ПРИЗНАВА САМО ТРАДИЦИОННОТО ИЗКУСТВО, Е ИСТИНСКИЯТ "ИСКЕЙПИСТ"! (защото Реалност и Изменение стават синоними). Така е, защото всеки подобен реалист бяга от реалността на изменящото се врем,е вкопчен в някой стоп кадър от привичната за него действителност и не иска да знае, че този стоп-кадър пълзи заедно с кинолентата на историята все по-назад и по-назад. Типични примери: при жените - розовият роман, при мъжете - традиционното криминале.

Единствено фантастиката има опит с измененията и тя неочаквано блясва в светлината на прожекторите. На сцената е само тя, като талантлива актриса, която неочаквано е заместила примадоната и още не си знае репликите.

Но готова ли е фантастиката за новата си роля? Ще си позволя една груба аналогия: В тази ситуация фантастиката също е футуро-шокирана. Тя прилича на автомобилен състезател, който е тръгнал само с безумна надежда за победа, но се е оказал пръв поради катастрофи на всичките му конкуренти. Засипват го с награди, гърмят бутилки с шампанско, но той шашнато се оглежда към кълбата пушек на хоризонта, където догарят конкурентите. Предстои му да заеме и техните места, защото природата не търпи празно пространство. И тук започва разплатата за успеха. Той е потеглил с идеята за движение напред, а сега трябва да гърми с шампанско, да дава автографи, да дрънка глупости - тоест да тъпче на място, защото хората искат от него познатите действия на един шампион.

Като най-динамично изкуство най-бързо изявява тенденциите киното. Нека помислим за оглушителния успех на Хари Потър. Милиони деца в развитите страни виждат с вътрешното си око уплахата и фрустрацията от непоносимата реалност на своите бащи и майки. Като всички деца, те мечтаят за родители, които са им опора, които не само ги обичат, но заедно с това се справят с враждебния свят навън. И само фантастичната приказка може да им подари такава илюзия. Да бъдеш сирак на велики магьосници е много по-достойно, отколкото реално дете на «задръстени» родители. Да не говорим, ако си наследствен магьосник...

Не случайно все повече издатели на книги и разпространители на филми не слагат на продукта си етикета "НФ" и "фантастика". Безкрайните хилядостранични фентъзи епоси не се нуждаят от това, за да бъдат продадени. Те вече имат своята трайна аудитория, която търси историческия декор, могъщата енергетика на магията, нравствената елементарност на феодалните общества, където простотата на пирамидата помага да забравим поне за момент мрежовата заплетеност на околния свят, и където смелостта и решителността уреждат всичко. О, мечтателна, привлекателна, очарователна простота!

В началото на ХХ век, когато фантастиката се оформи като направление в изкуството, тя беше тънко ручейче на фона обширното поле традиционно изкуство, което твърдеше: "така е било, е и ще бъде!" А фантастиката "плюеше намръщено на оглупялата им мъдрост". Тя единствена говореше за "нахлуващия нов свят", за звездите и преобразяващата сила на машините. Малцина я приемаха насериозно, но тя се приемаше за говорител на «следващото», новото време. Днес, в момента на нейната победа, голяма част от творците писали по тези закони, са остарели, загубили са конструктивната си енергия, едни по причина на мъдрост, други от ограниченост, трети от озлобление за измамените надежди. Към нея се присъединиха множество талантливи художници от традиционния поток, интуитивно усетили къде «има хляб» и превключили дара си в полза на новите изразни средства. Израства и съвсем младо надарено съсловие, носещо в себе си повърхностно зарастналия футурошок и новите виртуални рани, което приема сякаш е даденост екстраполацията на хаоса като битова подробност, неизменното «свинство» на човешките пороци и безкрайното куцане на прогреса през хилядолетията.

Означава ли всичко това, че фантастиката ще се заеме веднага с всички скучновати и задълбочени дейности, които до този момент бяха приоритет на реалистично изкуство? Не, както винаги, тя прави нещата по свой начин, който произлиза от игривия й импровизационен характер. Първото което вече е видимо, тя завзема териториите на детското и юношеско изкуство - Потър и Пръстените са най-ярките примери, но да не забравяме "Спайдерман" - най-често използваната дума в търсачката Yahoo (над два милиарда пъти!) и т.н. (рис.3)

Фентъзи успешно превзема териториите на приключенския, авантюрния и донякъде на историческия роман. Хорорът все повече се усложнява психологически и поглъща публиката на психологическия трилър, психоаналитичния роман, бруталното приключение, медицинския трилър, уестърна и т.н. Алтернативната фантастика  и криптоисторията, приели в редиците си ред талантливи писатели и историци, посягат драстично към другата част от територията на историческия роман (където още не се е настанило "пътешествието във времето" или фентъзи).

Но къде отиваме, ще каже по-внимателния читател - фантастиката, възникнала като литература на изменението, започва да обслужва някои чисто консервативни  области като "безкрайния и вечен феодализъм" на фентъзито, например?

Разбира се, и най-бурната река, щом се разлее в равнината, поражда блата. Никой не може да изкорени прогностичната тревожност на фантастиката, умното изграждане на образи и герои, които разбират научните представи за света, без да угажда на изплашения масов консуматор, който просто е фрустриран от науката и техниката и поведението му е съответно на същество, дълбоко депресирано от непознаваемостта на прогреса. Иска ми  се да вярвам, че из тресавищата на разлялата се навсякъде "фантастика въобще" ще се оформи пъргавото ручейче на "новата литература на промените", която ще бъде авангард на непримиримия човешки дух.

Дошло е времето на мрачните афоризми и ще си позволя да прибавя още един: "Става не това, което мислим, че трябва да стане, а онова, което не може да се избегне."