NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас
Философията и философско-теоретичният стил на мислене и писане явно не бяха достатъчно богато поле за изява на многостранния творчески талант на проф. Недялка Михова, напуснала ни през 1995 г. Тя го допълваше, критикуваше, опровергаваше и отново реабилитираше с разказите и романите си в сферата на научната фантастика. Всъщност сега си давам сметка, че това беше философстване в две форми - в абстрактно-теоретична и в емоционално-художествена форма. Ако погледнем проблематиката на философско-теоретичното творчество на Недялка Михова[1], ще установим че тя удивително се приближава и дори съвпада с основните теми в научно-фантастичните й творби. Във философските монографии и статии се разискват въпросите за философските категории част и цяло, случайно и необходимо, същност и явление, абстрактно и конкретно познание, всеобщата връзка и др. На всяка от тези двойки категории във философската й фантастика /романите "Зваздите идват по-близо" и "Интра", сборника с разкази "Фантастични игри"/ кореспондира художественотворческия й двойник: човекът и другите хора /приятели, колеги, любим/а/, човечеството като цяло; различните възможни видове познание във Вселената, абсолютизиращи било абстрактното, било конкретното, до степен да бъде поставено под съмнение дори самото познание като форма на връзка със света и др.
Но освен външните прилики в тематиката, всяка от тези две форми, в които се е проявявал богатият творчески талант на Нели Михова, има и своите дълбоки специфики. Философските й трудове създават един свят на яснотата, системността, строгата организираност и подреденост на битието. В тях няма съмнение, емоции, колебания, раздвоения. Светът в тях е обрисуван като ясна и обозрима архитектурна конструкция, изградена върху носещата платформа и желязната "арматура" на философските категории. Докато в художествените си текстове тя е изключително фин, емоционален разказвач с богато въображение и красив език. Художествено творчество, което изгражда образа на лиричен герой, коренно различен от строгия, подреден и обхванат във властни категории свят на битието - самотен, раним, често раздвоен, колебаещ се и съмняващ се в постъпките и мотивите си, в силата и смисъла на теоретичното познание, по човешки силен и същевременно слаб, индивидуалност, но "съхнеща" без другите. Като че ли всички онези колебания, съмнения, критики, неудовлетвореност от абстрактното философстване, които, обаче не можеше да бъдат изразени в него и чрез него /поради различни причини от теоретичен и идеологически характер/, във философската й фантастика са пуснати на воля, освободени, разкрепостени, бих казала, изплакани. Но художественото й творчество не е просто персонален отдушник от задушаващия "корсет" на тогавашната философия, не е "бележка под линия", а има своята творческа ценност както като художествена форма, така и като съдържание. Това особено се отнася за романа й "Интра"[2].
Човешкото познание - неговата ценност, смисъл, проблематичност, относителност, жертвите, които в негово име ученият трябва да направи с човешкото си щастие и обикновените човешки радости, съмнението дали тези жертви си струват, дилемата "самотно познание или човешка близост и любов" - това са някои от основните теми, които Нели Михова третира във философската си фантастика и в романа "Интра". Пред такава именно дилема е изправен подлежащият на раздвояване космонавт, космонавтът-двойник, възпроизведен на друга планета, за да се превърне в средство за познание, в проводник на сведения между две планети. Останалият на Земята космонавт-изследовател от "Института по емпирична гносеология" ще получава важна познавателна информация от другопланетния си двойник за особеностите на разумните същества там, за начините, по които те познават света. Психиката, знанията, познавателните възможности на земния човек ще бъдат вложени в тяло с особеностите на местните сапиенси при запазване на техните собствени познавателни възможности. Действието се развива в 23-ти век, а самата идея за синтез на земен и другопланетен човек с цел познание е подсказана от писатели-фантасти - признава авторката значимостта на идеите, възникващи в сферата на научнофантастичната литература.[3]
Всеки от етапите на подготовка и изпълнение на тази задача е изпълнен с огромни физически и интелектуални усилия, с психическо натоварване: за да стане проводник на знания и информация между две планети, изследователят се налага да запамети максимална част от резултатите на човешкото познание на Земята. В продължение на тригодишните тренировки, които той преценява като "свръхнапрежение на мозъка и тялото", "занимание за фанатици"[4], подготвящият се за ценната за човечеството и гибелната за него задача Ан Орин си поставя много въпроси, осмисля смисъла и целите на живота си, мотивите си. Самият той е човек, силно привързан към природата, към красотата на планетата Земя, обича движението, простора, "продължителните плавания, борбата с вълните, водните пръски, поривите на вятъра в платната на яхтата, синевата...Да, когато си представям щастието, то е синева.."[5] Но независимо от тази своя динамична, свързана с природата и с движението натура /каквато беше и самата авторка/, Ан Орин търпеливо и мъжки понася и скучните занимания на запаметяването и трудните тренировки, и перспективата за трансформацията на земната си личност в нещо друго, за вечно изгнаничество на чуждата планета. Нещо по-силно от трудностите и страховете го държи изправен и уверен - желанието за преживяване и познаване на нещо ново, за собствен отговор на трудните въпроси и постигане на ново знание в името на хората.
Впрочем това е повтарящ се мотив[6] в художественото творчество на Нели Михова: има го в разказите "Един човек, една планета", "Неизвестното", "Светлото прозрение на Аени" и др.[7] Въпросите, в търсене на отговора на които Ан Орин е готов да пожертва и земния си облик, и любовта си към земната природа, и дори живота си са свързани с познанието, с отговорите на човешкото любопитство: какъв е обликът на извънземния разум, как разумните разбират и преобразуват съществуващото; "познанието на човека е познание на общото, чрез общото", извличано чрез сетивата, то придава компактност и простота на науката, позволява извличане на нови знания. Дали всеки разум действа така? Теоретичното изследване разделя човешкото познание на части, а то е цялостен процес. Същевременно нашето знание е и субективно определено - човекът е "изходната точка и инструментът", "пречупвахме всичко през собствената си същност".[8] В тези въпроси ясно личи не само любопитството към новото, но и съмнението и неудовлетворението от съществуващия начин на познание във философията тогава: че той борави предимно с общото, абстрактното, пренебрегвайки тоталността, конкретността на битието, и че не ни дава обективно, а прагматично, обусловено от човешките сетива и от човешките потребности познание. Може би тази неудовлетвореност е също един от мотивите за търсенето на друга, по-съвършена форма на познание във Вселената.
Освен стремежа към познание и може би именно поради него, у героя има и дух на авантюра, на риск, желание "да балансира на ръба на битието", да усети "вкуса на живота".[9]
Но всичко това има своята висока цена: изключителната посветеност на трудния път на познанието изисква и води до изолация, до самотност, която твърде много тежи на героя, а въобще и на героите на Михова:"Мислех си напоследък, че животът ми е сякаш лишен от плът. Другите върху нашата доста гъсто населена земя са свързани по най-различни начини. Всички заедно, те са като тъкан, всеки е нещо, направено от другите. Индивидуалността на всеки човек се подхранва от свързващите го нишки, те са неговите тънки, безбройни, преплетени корени. Аз съм отделен....изрязан. Специфика на работата ми - в нея се крие несъвместимост. Работя за човечеството, а това значи за другите. Връзка съществува. Но за да мога да работя, а това значи - за да мога да се свържа, трябва да бъда изолиран."[10] Самотата, самотността е друг повтарящ се мотив в творчеството на Нели Михова и той като че ли отразява също една вечна особеност на философското, и въобще на тоеретичното познание - то е познание в името на хората, на човечеството, но същевременно се реализира в изолация, в откъснатост от хората и човечеството - още една жертва, която прави изследвателят в името на своето призвание. Повечето от героите на Михова са изследователи и затова повечето от героите й са самотни.
Напълно права е Миглена Николчина, която в прекрасното си есе-предговор към "Фантастични игри" пише: "Героят на "Фантастичните игри" на Михова е най-често сам, сам, сам"[11]. Той наистина е сам, но толкова сам, че да може винаги да усеща Другия - като липса, като дълг, като изпитание, като ценност. Другият като път към истинското лице на Аз-а. Когато човек остане дълго сам, без другите той губи и пътя към себе си.
Но вярна на своята творческа и човешка честност, Нели Михова не възвеличава безкритично самотните изследователски усилия, макар и правени в името на другите, противопоставя им фигурата на алтруиста, на обикновения човек, който не твори, но който в ежедневните си постъпки се раздава, прави жестове, добро, човечен е в непосредственото си всекидневие: кой е по-добър, пита се тя - "егоистът, който създава за други, или алтруистът, който раздава непосредствено себе си?"[12] В много от разказите на "Фантастични игри" нейният избор е в полза на човечността, и ако по някакъв начин изследователското начинание изисква избор, изборът на авторката е именно човешкия жест, приятелството; в тези случаи познанието е поставено на втори план. Такава драматична алтернатива се разисква в разказите "Човешка вярност" и "Решението". Простите човешки ценности на доверието и заедността са избрани пред абстрактните и помпозни изследователски задачи. По парадоксален начин се оказва, че дори успехът на опознавателната и изследователската мисия е зависим от нравствения избор, от това, дали изследователите ще запазят непокътнати своето доверие и своята заедност. Може би защото големият Космос не би разкрил тайната си на тези, които са предали малкия "космос" на приятелството и душата си.
Раздвоеният "аз" е често срещана тема в художествената литература[13]. "Другият" в мен може да бъде скритият, потиснатият зъл човек, скриван зад фасадата на ученост, благовъзпитаност, почтеност / Джекил и Хайд на Оскар Уайлд/; може да бъде творческият "аз" - азът на мечтата, идеала, който е контрапункт на реално-действащия, мислещ и чувстващ "аз"; може да бъде жизненото и неостаряващо дете, приспано или често - умъртвено - от приспособяването, "помъдряването", копнежа по пари и власт и пр. Другият в мен може да твори или да руши, може да бъде отрицание или нравствен регулатив на "аз-а", може да олицетворява било императива на социалните норми, било бунта срещу тях. Дву-личието, лице-мерието често е желание да се скрие и тушира този втори "аз", от който било се срамуват, било се страхуват, било просто не желаят да покажат своята уникална, цветна, противоречива индивидуалност, слагайки си маската, фасадата на общоприето, фалшиво поведение.
Нели Михова проиграва в своето научнофантастично творчество различни диспозиции на раздвоения Аз - художествен и фантастичен прийом, който й позволява да открие полетата на напрежение, на противоречивост, на вътрешна борба и динамика както в отделния човек, така и в човешката природа, в човешката същност като цяло. Така например, ако в разказа "Среща със себе си" противопоставянето, напрежението е между младия и стария, между творчески-жизнения и прагматичния, рутиниралия се "аз", то в "Интра" е описана много по-сложна и същностна за човека форма на раздвоение. Оставащият на земята Ан Орин е автентичният човек в плът и кръв, със земен разум, психика и тяло, а възпроизведеният на планетата Интра двойник е неговото човешко съзнание и разум, но въплътени в тялото и синтезирани с разума и психиката на местните сапиенси. Връзката между тях е еднопосочна - от другопланетния към земния Ан Орин се получава необходимото познание и информация за другопланетните сапиенси. Връщане назад за другопланетния герой няма, земните етически стандарти не позволяват съществуването на двойници на Земята, пък и другопланетният Ан ще е вече синтезна личност, не би могъл да съществува в тази форма на Земята - би се чувствал чужд, излишен, неприспособим.
Авторката описва майсторски и с разбиране драмата, която преживява все още единния Ан, вече срещнал на Земята омаята на любовта, представяйки си различните съдби на всеки един от раздвоения Ан. В неговия размисъл оставащият на Земята изглежда подлец, отдал се на своето земно щастие и на своята любов, докато възпризведеният на другата планета се бори с трудностите самотен. И естествено възникналият въпрос за нравствения избор: "Ще мога ли да бъда щастлив, ще си позволя ли да бъда щастлив, докато другият се бори с безкрайната си самотност?"[14] Същото се отнася и за момичето, в което е влюбен на земята - крехката Чая - която е също част от този експеримент на раздвояване, която също ще има и земно присъствие, и другопланетно битие. Идеята и двамата да бъдат раздвоени и да се обичат и на другата планета, е отхвърлена, тя би осуетила задачата, той би мислил повече за любовта и Чая, отколкото за научната си цел: "Ще бъда личност, а не средство. ....За да станеш проводник на информация между два свята, трябва да бъдеш необременен, пластичен, максимално съсредоточен в своята задача. Сам."[15] Същевременно драмата на раздвоението засяга и любовта, ако се реализира горната възможност: "Ще зная, че тя едновременно е и сама, и щастлива с друг - защото аз ще стана друг за мен самия."[16]
Твърде много жертви трябва да се направят в името на изследователската цел, дори самият живот на единия от двойниците трябва да се жертва, и затова е справедлива тъгата и въпросът на бащата на Ан - дали човечеството има право в името на знанието да жертва човешкия живот. Размисъл, който завършва с ясния извод за ситуацията на всеки един от двойниците: "Ликуване за оставащия на Земята и ужас за заминаващия."[17]
Впрочем, макар и с художествено-фантастичен прийом, тук се разисква една дълбока човешка драма, дълбоко раздвоение, присъщо на човешката същност: раздвоението между естествения, изпълнен с човешки връзки, близост, топлота нормален живот, и самотността, изолацията, трудностите, отречеността на живота, посветен на познанието и откриването на новото. За да покаже изключително драматичния характер на това вътрешно човешко раздвоение на единния "аз", което вероятно дълбоко е преживявала и самата тя, Нели Михова го персонифицира в две лица, в две форми, в два образа - в земния и в другопланетния двойник на първоначално единния Ан. На пръв поглед изглежда, че късметът е на страната на оставащия на Земята Ан, че нещо повече - той е именно носителя на автентичността, на идентичността на Ан. Но това първо впечатление се оказва лъжливо.
Неслучайно романът се нарича "Интра": като че ли със самото си име той насочва към това - да не се търси само външната страна на фантастичната ситуация, а да се погледне надълбоко, същностно, "отвътре". Впрочем още преди да бъде възпроизведен на другата планета, преди да бъде раздвоен, героят Ан Орин преживява раздвоението, на което ще бъде подложен като вътрешно, като изправеност пред избор: да се остави на непреодолимо обзелата го любов към Чая и да се откаже от експеримента, или да продължи познавателния експеримент и да се откаже от любовта, защото те са несъвместими. Същевременно Недялка Михова реалистично и безхитростно показва ирационалната сила на любовното чувство, на желанието за близост след години, прекарани в самота, неспособността на тренирания в рационален самоконтрол герой да победи това чувство, въпреки несъвместимостта му с поставената изследователска задача. Присъствието на любимата за него се оказва "по-потребно дори от живота"; "оставях се да бъда увлечен от нещо, пред чиято сила бях отстъпил."[18] Дългото състояние на самотно трупане на знания има и своята висока цена: "Едно отдръпване от хората, което непрекъснато и болезнено деформираше човешката ми природа." И тъжната равносметка: "заради хората се обрекох на отричане от човечеството. Доста печална диалектика."[19] В неравната борба с това силно и жизнено чувство, което Ан и Чая всячески се опитват да умъртвят в името на научния дълг /връзката с Чая Ан тълкува като "олицетворение на връзката с хората."/, се появяват разсъждения и заключения, които трудно биха намерили място в което и да е философско съчинение у нас в този период: "Колко трудно е да се разбереш докрай, да преодолееш логическите конструкции, с които съзнанието ни мотивира всяко наше действие, като прикрива действителните мотиви"[20]. Да, нещичко от Фройд, нещичко от екзистенциалистите, нещичко от житейската мъдрост на една жена, преживяла и надмогнала в живота си много трудности, загуби, печал и...устояла.
И въпреки страха от раздялата, с която е обременена всяка близост, всяка връзка, въпреки страданието, с което е свързана всяка привързаност, Ан и Чая избират любовта, а самият Ан пожелава страстно: "Дано този, който остане, успее отново да се включи в бурно променливата, правеща, съпреживяваща, единна човешка общност."[21]
Това наистина се случва с останалите на Земята Ан и Чая, но остава вечен и докрая нереализиран копнеж на двойника на Ан, започнал своята мисия на планетата "Интра".
След дълги перипетии и страдания в привикване към новата си форма, Ан е на планетата Интра без тяло и сетива, постепенно прониквайки в начина на познание и съществуване на интрите. Тук той се сблъсква с особен вид познание - то е колективно съпреживяване на вещите и структурите, неопосредствано от език. Самотното узнаване е лудост и гибел, колективното познание поставя предели и граници на неограничеността, присъща на познавателните способности на интрите. За разлика от Земляните, които се стремят да увеличават знанията си, на Интра стремежът е те да се ограничават и затова интрите се обединяват: "съчетаването на разликите придава насоченост на проникването в нещата."[22] Ан от Интра постепенно разбира и свиква с този начин. Същевременно Н. Михова обръща внимание и на опосредстващата и преобразуваща роля на езика в човешкото познание - човешката памет задържа само това, което думите успяват да фиксират. А в този му вид знанието е вече проеобразувано.[23]
В описанието на начина, по който познават сапиенсите от Интра, личи същевременно и копнежът на авторката по подобен тип непосредствено, цялостно, не самотно, а колективно познание, и същевременно критичното й отношение към начина, по който то се постига: интрите проникват в нещата дълбоко, с лекота и непосредственост, съществува заедност и взаимност в този процес. Но в него има и непълноценност: "Тук не търсят, тук взимат. Усилията да отгатнеш - това е наше, това е земно, докато при интрите има безцелно "блуждаене през нещата". Може би то е следствие, а може и да е причина на друга особеност на другопланетните жители, която не приема землянинът Ан: "Липсва им тази страстност, тази неистовост, която в отделни мигове обхваща човека. Те са...прохладни. Добри и безстрастни. Самата им доброта е някак безучастна."[24]
Сякаш на фона на този фантастично проигран вариант на човешки разум и човешко познание става възможно по-дълбокото осмисляне на недостатъците и преимуществата на човешкото познание, на Земното съзнание. Става възможно да се изговорят и проявят всички въпроси, терзания, неудовлетворения, които философът Михова е забелязвала и преживявала дълбоко в процеса на своето философско творчество. Но това изговаряне става възможно с цената на сложни и мъчителни трансформации на нейния герой Интра-Ан, който постепенно започва да приема /според предварителната цел на експеримента/ телесния, интелектуален и психически облик на интрите. Но за да стане това, за да се преобразува земната му същност в друга, тя следва по своеобразен начин да се слее с всичко - с безкрайността, с космоса, с Вселената, да надмогне своята земна ограниченост и специфика: "влизах в самия себе си, потъвах в собствения си мрак, и чрез това небитие се осъществявах отново - огромен, безкраен, изтъкан от напрежения, едновременно тъмен и светъл. На върха на собствената си реализация, безмерен и великолепен, отново пропадах в себе си, за да се осъществя в друг и все пак същия и отново завлядян от предчувствието за гибел, и отново рухващ в собствените си недра."[25]; "Личност ли бях, предмет, самата Вселена? Може би няма разлика? Може би аналогични изменения стават и с всяка личност, и с всемира?". Съзнанието...."беше едновременно и моето начало, и моят край -а също и началото, и краят на човечеството."; "Влязох в безкрайността, бях в нея, напуснах я"; вече е "хибрид човек-интрит".[26]
Тук в художествена форма е обговорена една от често срещаните теми във философското творчество на Нели Михова - темата за всеобщата връзка на всичко съществуващо, за взаимността и взаимопревръщането на нещата едно в друго, израз на която е и възможността интрите да проникнат в съзнанието и познанието на Ан, да го изучават, да го класифицират на части - не особено приятна и етична според земните етически стандарти процедура. Но тук се третира и друга важна тема - самочувствието и самомнението на земния човек, че той и само той може да бъде активният субект на познанието и действието в срещата с извънземните. Горчивото прозрение на Ан е, че той се е превърнал не в субект, а в обект на познание, в който интрите проникват свободно, докато проникването в тяхното съзнание и познание е трудно и непостижимо без добра воля от тяхна страна.
Но независимо от трудностите, той продължава да ги опознава, същевременно все повече приближавайки се до техния начин на мислене и действане. Впрочем именно липсата на действие и на ръце - един от основните му инструменти -- също е следствие от особения начин на познание на предметите: интрите "включват себе си на което искат структурно равнище и отвътре променят нещата". Жилищата и облеклото тук са излишни, не се хранят, не спят, нямат изкуство и потребности; нямат и наука - "концептуален двойник на съществуващото", тъй като имат и преобразуват битието непосредствено. По същия начин те мислено проникват един в друг и през него, когато искат да му внушат нещо.[27] В това любопитно описание на този особен начин на познание Недялка Михова като че ли обективира един свой копнеж, проявен и в други нейни научнофантастични творби - копнеж по общуване, взаимно разбиране и близост, неопосредствани от думи, от вещи, от досадните грижи за прехраната и бита. Копнежът, изразен и в разказа "Светлото прозрение на Аени" е не по заключено, наследено и пазено мъртво знание, а по знание, придобито по собствения път на духа, самоотричането и страданието. Знание, в което истината, доброто и красотата са хармонично вплетени може да бъде заплатено дори с цената на живота, ако единственият път към него е смъртта, както постъпва и Аени, героят от този разказ.
Именно за това превръщащият се постепенно в интрит, но все още запазващ земното у себе си Ан, не е особено удовлетворен от задачата си на Интра: узнава и предава знания, но му липсват усилията, процесът на изследване, преодоляването на трудностите, постигането на новото: "Тук съм съзерцател и проводник, а не деятел." прави горчива самопреценка той на работата си.[28] Освен по земния начин на постигане на знанието, той тъгува и особено силно по емоционално общуване с друг човек, а интритие са слети, те са колективен субект, което не позволява както индивидуално познание, така и общуване между личности:"Отсъствува този вид общуване, който преполага обособеност", отсъства диалог. Самият им начин на живот, който не предполага труд, практическо изменение на съществуващото, и създава специфичния им начин на познание, и прави излишно общуването. В тези прояви на неудовлетвореност личи жилавостта на Земното, на Земните ценности и култура, на волята и разума, формирали се на Земята, които Ан докрай запазва в себе си.
Всъщност интересните размишления относно взаимодействията между различните култури /или както днес клиширано бихме казали "интеркултурните" взаимодействия/ може да бъдат открити и на други места в художественото творчество на Нели Михова. Така например в разказа "Беглецът" тя разисква фокусирано тази тема - колко трудно е приспособяването към другата култура и нейните ценности на човек, израснал и възпитан в различна култура, с различни ценности. И че цената на физическото спасение, мотивирало беглеца да напусне своята планета е висока - тя е почти равна на смърт на личността, на загуба на културната й идентичност.
Но и тук, както и в романа "Интра", Недялка Михова все пак запазва един "мост", който свързва двата свята, двете култури, двете планети - това е не знанието, нито действието, а е чувството, приятелството: близостта, диалога, разбирането на другия, споделянето на неговата болка. Такъв вълнуващ опит, макар и за кратко преживява и Ан на "Интра". Той е участник и свидетел на уникален феномен: процес на пълно сливане на съзнанията на интрите, който дава като резултат "лишена от компактно тяло личност, която съществува само по времето на пълна слятост на съзнанията"[29]. Това е процес на пълно съвпадение на индивид и общество, на фиксирането на съзнанието на всички интри на едно и също равнище, концентриране на цялото знание в една точка и в една синтезна личност. Тя се активира и съществува преходно само в тези редки моменти, които все пак регулярно се повтарят в живота на интрите. Техният колективен живот прави приемлива и не така трагична смъртта, която също присъства в този уникален процес.
В тези размишления на Михова по нетрадиционен начин е решен също така един доста разискван в тогавашната философия въпрос - въпросът за отношението между индивид и общество, чежду част и цяло. И вариантът, който тя предлага и разглежда тук показва както някои от преимуществата, така и - особено - недостатъците на тази колективна битийност, на тази деиндивидуализирана слятост, характерна за другопланетните сапиенси. Толкова ценното за Михова достояние на Земното човечество - човешката близост, общуването, диалогът - се оказват невъзможни при тази необособеност, неиндивидуализираност на интрите.
Но дори и при тези безнадеждни с оглед на пълноценно общуване обстоятелства, общуване все пак се осъществява: между Ан - хибридния човек-интрит - и загадъчната синтезна личност. Интрите не знаят за съществуването на тази личност, знаят всичко, но не и собствената си същност, иронично отбелязва Ан. За пръв път, откакто е на Интра Ан общува по човешки - като личност с личност, усещайки синтезната личност с новите си сетива, с новата психика. В това общуване Ан осъзнава, че не само другият е множество, е синтез от безброй съзнания и знания, а и самият Ан е такова множество - образ на всички хора от всички епохи, на тази "пластична земна материя"; те са причина и смисъл на неговото съществуване, той е сплав от техните усилия, познания, нравствени достояния.[30] Оказва се, че и единият "аз" и другият "аз" е олицетворение на множество, е синтезна личност и поради това между двата "аз"-а се осъществява равноправно и истинско човешко общуване - като на индивидуалност с индивидуалност; като на "две личности, две човечества"[31]. Общуване, което е нужно и приятно и за двамата, защото, разсъждава самотният Ан: Когато сме двама, изчезва самотатата, а тези, които се разбират, взаимно изграждат своята същност. Това е "Земният подарък" на Ан за личността - персонификация на интритската общност: чувството за близост на същество, което никога не е изпитвало това чувство. Не наука и познание иска да му подари Ан, а емоционалните творби на човешкия дух - митовете, изкуството, поезията; той също получава своя подарък от синтезния интрит - море и синева, любимия спомен от Земята.
И ето размишлението, което като че ли е кулминация и отговор на голямата нравствена дилема, пред която е поставен още подлежащият на раздвояване Ан, присъща на човешката същност: знание и самотност, или контакт, близост, любов. Мъчителният познавателен експеримент, който провежда Ан на Интра, следствие от избраната страна на тази дилема, е решен в полза на близостта, на човешката връзка: "Все едно е как познаваме, как мислим, няма значение дали сме способни да говорим, дори дали виждаме и чуваме. Щом нашата самотност - и моята, ясно осъзната, и неговата, за първи път почувствана, може да изчезне, бяхме се докоснали до най-основната връзка."[32]. Тази близост, тази връзка става основна потребност на Ан на Интра - по-важна от познанието, по-важна от изпълнението на поставената задача: "Дори не се запитах дали той ще ме потърси. Но знаех, че ако това не стане, пак ще го изтръгна от небитието със силата на неистовото си желание."[33]
Освен нравствения избор в полза на човешката близост, който Михова прави и в редица свои разкази, в така описаната ситуация е поставен и решен по оригинален начин въпросът за социалното и индивидуалното, за частта и цялото - не просто философски аргументирано разсъждение за единството и взаимопроникването на тези две страни, но за оличностяването, за персонификацията на цялото, на социалното, на общото. Парадоксален, научнофантастично решен философски "мистицизъм", провокиран не само от интелектуални /да общува със синтезно съзнание и знание/, но и от душевни копнения на самотния изследовател - да усети близостта, приятелството на тази синтезна личност.
В тази връзка авторката разсъждава за необходимостта от сближаване на отделните науки, които изследват света, за разрастването на граничните науки, за създаването на общонаучен език и превръщане на отделните науки в сплав от обща наука - концептуална наука, чиито раздели не може да бъдат осмислени един без друг. Същевременно тя горчиво отбелязва, че промяната на начина на познание е възможна само с изменение на начина на живот, на нас самите.[34] Когато разсъждава върху въпроса как би следвало да се измени човешкият живот, тя отхвърля програмирането на човека и на неговия живот като подход, застава на страната на естественото развитие. Същевременно обръща внимание и на обратната страна на човешките технически постижения - те предопределят и ограничават многовариантността на човешкото развитие: "сега натрупаната инерция ни увлича по доста определен път, пише тя".[35] Мечтае за ново човечество, което да се изгради върху дълбоките и ценни нравствени качества на хората, без да има миналата мрачна история на падения и зверства: "Цената на новото е отказът от постигнатото"; "Стремежът към неотъпканите пътеки - ето единственото, което бих искал да остане непроменено."[36]
В своето кратко и обречено общуване и близост със синтезния интрит Ан дава пример за подобна нравственост. Оказва се, че общуването с Ан е нарушило установения баланс между интрите, заплашило е тяхното единство, поради което връзката им става опасна, близостта невъзможна. И както често се случва на Земята, идва близката раздяла, болката от неистово търсената, но краткотрайна или невъзможна близост: "Тук ли трябваше да преминавам през земните кръгове на привързаност - откъсване - раздяла? Тук ли трябваше да преоткрия, че душата на човека е изтъкана от крехки, болезнени нишки, които разрастват, щом намерят опора, изтъкават красива ефирна тъкан и - разкъсани - безумно болят."; "Но дори и тук, на Интра, аз съм горд с моите наранени нишки, благодарен съм за тяхната способност да създават красота. Защото разбирам, че чрез тях останах човек от Земята."; "И ще си отида като човек.....Ще му дам моята доброволна смърт, а тя е повече от всичко, което той ми е дал."; "За това разбиране, за усещането на чисто човешката връзка, единствената, която ми беше дадена, може да се прости всичко и да се направи всичко. Дори несподелено, чувството ми е било човешко, а аз бях и оставам земен човек." [37]; "Приемам последната, окончателна загуба. Ще направя необхдимото със спокойствие и достойнство. Спокойствието и достойнството са човешки пози, над които се усмихвам, но те ми са потребни, без тях не мога. Защото въпреки всичко, което Интра вложи в мен, останах човек до края."[38] "Връщам се в небитието".
Това са финалните размишления и действия на човека-интрит Ан, който прави единствения достоен човешки избор - остава копнеещ за приятелство и близост човек, който, прозрял нейната невъзможност и перспективата да загуби човешката си същност, предпочита смъртта.
Непрекъснато в процеса на развитие на сюжета авторката ни връща към другия двойник, останалият на Земята Ан, който реализира в любовта си към Чая всичко онова, за което Ан-интритът безнадеждно и трагично копнее. Щастието на любовта, на човешката близост - физическа и духовна; на познанието, но разбрано като поставяне и решаване на конкретни задачи в полза на конкретни хора, а не абстрактни разсъждения без приложение - всичко това става достояние на щастливеца Ан, останал на Земята. Но и тук щастието на двойката не е пълно - терзанията за заминалия и обречен на гибел самотен Ан, нереализираният копнеж по риска, авантюрата, животът на ръба - всичко това, което е взел със себе си другопланетният Ан липсва на двойката и постепенно създава пукнатина в отношенията й, прави щастието й непълно.
Защото, както заключава Михова, обобщавайки философски трагичната раздвоеност на самия човек, на човешката същност - копнеж по знание и копнеж по близост, по безметежно щастие и по авантюра и откривателство - Земният и интра - Ан са поели в различни посоки клони на един ствол, две клетки, които продължават живота на разделената клетка. Живот несъвършен, но изпълнен с вечния човешки копнеж по съвършенство и пълнота. Така авторката извежда дълбоки прозрения за човешкото знание, същност, раздвоение, които можем да видим в най-добрите образци на екзистенциалистката философия и литература.
В заключение отново бих искала да цитирам мъдрите и точни думи на Милена Кирова за творчеството и живота на проф. Нели Михова: "Академичната наука у нас дълги години се силеше да прилича на стара дама: благовъзпитано сериозна, посивяла от патината на някаква измислена ерудиция, скована в лабиринта на своите книжни умения. Тя мразеше игрите, без да съзнава, че играе най-старата между тях: играта на не-себе-си.Трябваше изглежда да се появи една истинска дама, за да покаже открито, че обича игрите и така да върне на науката изгубеното въображение."[39]
Доц. д.ф.н. Нонка Богомилова работи в Институт за изследване на обществата и знанието - БАН /Nonka_bogomilova@mail.bg/
[1] Вж.напр. Михова, Н. Разговор за диалектиката, - в: Философски алтернативи 1/2010, с.153-155.
[2] Михова, Н. Интра.НМ, София, 1989.
[3] Пак там, с.17.
[4] Пак там, с. 12.
[5] Пак там, с.13.
[6] Богомилова, Н. "Фантастични игри" на Недялка Михова: етически и антропологически проблеми, В: Философски алтернативи 2/2008.
[7] Михова, Н.Фантастични игри, София, 1989.
[8] Михова, Н. Интра, с.15.
[9] Пак там, с.16.
[10] Пак там, с.20.
[11] Николчина, М. Сама със самото, В: Михова, Н. Фантастични игри, с.8.
[12] Интра, с.26.
[13] Вж. Стъпова, Ив. Целостта - илюзиите и заблудите на Аза /Азът - ловец и жертва/, В: Човекът: единство и раздвоение, София, 2007, с.44-64
[14] Пак там, с.28..
[15] Пак там, с.33.
[16] Пак там, с.34.
[17] Пак там, с.31.
[18] Пак там, с.37..
[19] Пак там, с.39.
[20] Пак там, с.36.
[21] Пак там, с.39.
[22] Пак там, с.48.
[23] Пак там, с.49.
[24] Пак там.
[25] Пак там, с.67.
[26] Пак там, с.68.
[27] Пак там, с.60.
[28] Пак там, с.61.
[29] Пак там, с.74.
[30] Пак там, с.79.
[31] Пак там, с.83.
[32] Пак там, с.84.
[33] Пак там, с.84..
[34] Пак там, с.92.
[35] Пак там, с.102.
[36] Пак там, с.104.
[37] Пак там, с.108.
[38] Пак там, с.116.
[39]Кирова, М. Философия и фантастика: игра на бог, В: в-к Култура, 6 септември 1996, с.1