NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Регионалните проекти на левите режими в Латинска Америка и бъдещето на Организацията на американските държави

Брой
№ 19 (2011)
Рубрика
Подиум
Автор
Янко Йорданов

„Ние, латиноамериканците, споделяме едно общо пространство. Нищо повече от географска реалност. И все пак тя се развива. С действия, понякога маловажни, Латинска Америка разкрива всеки ден своята приемственост, както и своите противоречия..."

 

Едуардо Галеано

уругвайски писател

 

В статията авторът изразява лични мнение и оценки, които по никакъв начин не обвързват държавни институции.   

 

Стремежът за мир и сигурност, демокрация и свобода, просперитет и социална справедливост пронизват историята на Северна и Латинска Америка. Тези идеи са движещата сила на панамериканизма от неговото от начало до наши дни. През последните 20 години развитието на панамериканската идея е поставено в зависимост от редица политически, социални и икономически фактори, благоприятстващи появата в Латинска Америка на леви правителства с подчертан стремеж за самостоятелна роля в регион, традиционно доминиран от САЩ. Промените в Южна Америка през последното десетилетие намират изражение както в политическите промените вътре в самите държави, така и в появата на държави със силни регионални позиции, претендиращи за лидерство и с амбиции за създаване на собствени регионални интеграционни обединения - конкуренти на Организацията на американските държави (ОАД).   

         Промените на регионалната политическа карта се дължат на два основни процеса - разширяване на влиянието на левите идеологии в Латинска Америка и на оттеглянето на стратегическото внимание на САЩ към Южна Америка. Възходът на левицата в редица държави на юг от Рио Гранде е последица от неолиберализма на 80-те години и „Вашингтонския консенсус" от 90-те. През тези две десетилетия прилагането на неолибералните политики в Латинска Америка бе свързано с оттегляне на държавата от редица нейни функции (прекратяване на програмите за земеделски субсидии, приватизация на минния сектор). Тежките социални реформи, като тези познати под името „Фуджишок" в Перу или неолибералните политики в Аржентина, Боливия и др., предизвикват негативни последици: безработица, повишаване на бедността, фалити на традиционни производства като резултат от отказа на държавата да води протекционистка политика спрямо вносните стоки.

         Десният и дясно-центристки модел, преобладаващ на континента през 90-те години, оставя своя отпечатък и върху регионалното сътрудничество в Латинска Америка в края на ХХ-ти век. Политиката, повлияна от Вашингтонския консенсус, залага на ценностите на пазарната икономика, либерализацията на икономиките и интеграцията в световните икономически процеси. Ето защо не е изненадващо, че регионалното сътрудничество в Западното полукълбо е ориентирано към по-тясно икономическо и търговско сътрудничество, оставяйки на заден план политическите и отбранителни въпроси. В началото на 90-те години на ХХ в. бе поставено началото на Общия пазар в Южния конус (МЕРКОСУР), чиито основни цели са изключително икономически -  въвеждане на единна митническа тарифа, провеждане на обща търговска политика, координация на макроикономическите и секторните политики, гарантиране на свободното движение на стоки, услуги, хора и капитали. Приблизително по същото време е лансирана и идеята на САЩ за създаване на зона за свободна търговия от Аляска до Огнена земя - предложение, което също има предимно икономически параметри и се вписва напълно в неолибералния курс в Южна Америка. Забелязва се ориентация към по-активно икономическо сътрудничество и в рамките създадения през 1969 г. Aндски пакт (от 1997 - Андска общност). Началото на икономическото активизиране е поставено със срещата от Галапагос (1989), когато държавите-членки (Колумбия, Перу, Еквадор и Боливия) решават да дадат приоритет на „отворения модел на развитие" (Diseño Estratégico y un Plan de Trabajo de la Comunidad Andina) поставящ акцент върху пазара и търговията. През 1993 г. е създадена зона за свободна търговия между четирите държави, а правителствата поемат ангажимента да прилагат политика на либерализация на цените и услугите, особено в областта на транспорта.

         В началото на новия век обаче в политическия и обществен живот на латиноамериканските общества настъпват сериозни промени, които повлияват значително както върху политиката на държавите (вътрешна и външна), така и върху установените през 90-те години модели на развитие на регионалното сътрудничество.  Въпреки постигането на умерен икономически ръст и реализирането на програмите за либерализиране на икономиките, социалното неравенство в южноамериканските общества продължава да нараства, макар и с по-бавни темпове в сравнение с „изгубеното десетилетие на 80-те години" (Giovanni Andrea Cornia, 2009). Икономиките на континента навлизат в нов икономически цикъл на рецесия в периода 1998-2002 г., който допълнително влошава социално-икономическите показатели, задълбочава кризата на доходите и предизвиква допълнителна безработица.

         Високата степен на социално неравенство, голямата дистанция между гражданите и властите, умората от реформите, съпровождащи неолибералните политики през 90-те години, са основните причини, довели до електорални победи на леви кандидати в две трети от територията на континента - Бразилия и Венецуела, Боливия и Еквадор, Никарагуа и Парагвай, Аржентина, Уругвай, Салвадор, Чили (до края на 2009 г.). Завоят наляво в няколко латиноамерикански страни е и наказателен вот срещу правителствата, защитаващи неолибералните политики и Вашингтонския консенсус. Лявата алтернатива предлага на избирателите една друга икономическа и социална политика и преоценка на експлоатирането на природните ресурси и на отношенията с чуждите инвеститори като цяло.

         Електоралните победи на левицата в Латинска Америка, постигнати за относително кратък период (2002-2006 г.), създават усещането за монолитност и единство на целите на партиите и лидерите от „левия спектър". Всъщност въпреки известната близост в политическите идеологии, базирани най-общо на идеята за постигане на прогрес чрез гарантиране на социално равенство, са налице и сериозни различия между управления, често подвеждани под общия знаменател на лявата вълна. На първо място, различен е генезисът на днешния ляв политически лагер в Латинска Америка. Социалистите в Чили са със стогодишна традиция на народна партия за разлика от управляващата в Уругвай левица. Във Венецуела управляващият Уго Чавес заради военното си минало може да се каже, че не е класическият представител на политическа партия. Друг такъв пример е Боливия (Jean-Pierre Lavaud, 2009), където президентът Ево Моралес е представител на една от местните многобройни индиански групи, като преди да бъде избран за президент е бил председател на синдиката на производителите на кока.

         Разнородна е и политическата идеология на левите лидери. Така например „умереното политическо ръководство на Аржентина, Бразилия и Уругвай е твърде различно от радикалната, дори популистка левица в Латинска Америка, към която се причислява президентите на Венецуела - Уго Чавес и на Еквадор - Рафаел Кореа." (Л. Копринаров) В областта на социално-икономическите проблеми „левите правителства" преследват сходни цели - активна държавна политика на пазара на труда, увеличаване на преразпределителните функции на държавата в посока на намаляване на бедността, програми за изграждане на жилища, а всичко това води до повишаване на социалните държавни разходи. Тази тенденция се наблюдава във всички страни от континента, в които управлява левицата. От друга страна обаче има видими различия в средствата на осъществяването на социалните и икономически политики. Докато популистки и радикално действащите Чавес, Моралес и Кореа  залагат на национализация на отделни индустрии, а и на петролните приходи (в случая на Венецуела), то Бразилия и Уругвай залагат на модерен и отворен, реформаторски и интернационален модел на икономическо управление, който може да бъде определен като „пазарно-ориентиран и социалдемократически" (Икин, 2010). Тази многоликост на левите режими дава отражение и върху регионалното сътрудничество, формирайки различни визии за неговото развитие. Така например бившият президент на Бразилия Лула настояваше за по-голяма ангажираност на страните в консолидирането на регионални колективни действия за развитието на Латинска Америка - просперираща, уважавана и желана като партньор, докато венецуелският президент Чавес застъпва радикалното виждане за конфронтация със САЩ и независим външнополитически курс на латиноамериканските страни. Около тези две визии гравитират останалите леви правителства в континента.

         Различаващите се виждания между левите правителства не са единственият фактор, влияещ върху процесите на регионално сътрудничество в Латинска Америка. Макар левите политически управления да доминират, в южноамериканския континент продължават да управляват и десни политически формации. Колумбия се различава от останалата част на континента по отношение на електорални резултати, идеологическа ориентация и икономически и социални политики. Президентът - Хуан Мануел Сантос Калдерон (Колумбия), принадлежи към десния политически спектър и продължава да насърчава либералните икономически политики, насочени към разширяване на износа и нарастваща интеграция в световната икономика. Във външнополитически план правителството стои по-близо до САЩ, което е и друга съществена разлика с левите режими на континента и до голяма степен играе ролята на „спирачка" за задълбочаването на „автономното" сътрудничеството между латиноамериканските държави в рамките на регионални инициативи, изключващи САЩ и Канада - АЛБА, УНАСУР и т.н.     

         От гледна точка на регионалното сътрудничество особено важна е предстоящата смяна на президентския пост в Перу. През 2006 г. изборите бяха спечелени от кандидата на Революционния американски народен съюз - Алан Гарсия, определян като „ляв политик". Перуанският президент, за когото това бе втори мандат (след този в периода 1985-1990), трябваше да преодолява редица предизвикателства -  социалните неравенства, неравенствата между столицата и вътрешността на страната, неравенствата между джунглите и планините. Неравнопоставеността между хората от различните краища на страната генерираха и продължават да генерират напрежения в перуанското общество, а неолибералният курс от 90-те години бе затвърдил усещането за отсъствието на държавата и отказа й от създаване и управление на публични блага като здравеопазване и образование. Президентът Гарсия се възползва от увеличаването на цените на минералните изкопаеми (основната експортна стока на Перу) в световен мащаб, за да генерира допълнителни валутни резерви за провеждане на социални програми и реализиране на публични инвестиции за повишаване на заетостта. Левият Гарсия обаче предприе и редица мерки, окачествявани като дясна политика - подписването на нов договор за свободна търговия със САЩ, натрупването на валутни излишъци, ограничаване на правата на трудещите се (довело и до политическата криза през 2009 г. след потушаването на вълненията на петролните работници в перуанска Амазония).

         Така Алан Гарсия оставя една сравнително успешно развиваща се икономически страна, но белязана от дълбоко социално неравенство: тя е на опашката в Латинска Америка по отношение на образование, здравеопазване и инфраструктура. Това прави по-големи шансовете за победа на тазгодишните избори на кандидата на левицата - Оянта Умала, за когото това е втори шанс да поеме ръководството на страната, след като бе победен на втория тур през 2006 г. Умала е противоречива личност  - участва в операциите срещу партизаните-маоисти от Сендеро Луминосо, а по-късно е сред заговорниците, направили опит за преврат срещу президента Фухимори през 2000 г. Предизборната му платформа се гради върху военната му биография, провокираща националистически чувства, и реторика, целяща да привлече гласове, издигайки популистки икономически и социални тези. Този стил на водене на кампания прилича твърде много на този, прилаган от Уго Чавес, което засилва подозренията в близко сътрудничество между двамата левичари, за което и Умала, и Чавес упорито отричат. Почти сигурно е обаче, че една победа на перуанската левица на изборите през юни 2011 г. ще увеличи с още един член клуба от държавни ръководители, поддържащи близки отношения с  венецуелския президент, а това допълнително ще засили позициите на Чавес в регионалната система и ще внесе нова динамика в регионалното сътрудничество, ориентирано към радикална реторика и недопускане на участие на САЩ в регионалните механизми. 

         Всъщност отношенията със САЩ са една от основните разделителни линии между представителите на отделните леви правителства в Латинска Америка. Създаването на подходящи механизми за самостоятелни действия в регионален мащаб е естествен опит на левите управления за осигуряване на по-голяма самостоятелност спрямо Вашингтон и по-широко поле за автономни действия. Различни са обаче визите и формите, под които се реализира този стремеж. По модела на пряка конфронтация последователно тръгна Венецуела, докато регионалните промишлени гиганти - Бразилия, Аржентина, водят далеч по-предпазлива линия по външнополитическите въпроси.

         Друг много съществен фактор в интер-американските отношения е глобализацията. В допълнение към нарастващата си политическа увереност латиноамериканските страни в търсене на по-голяма автономност се ориентират към политически и икономически партньорства извън Западното полукълбо и често пъти с държави конкуренти на САЩ - Русия, Китай, Иран.  Колективните действия на водещи икономически сили като Китай, Русия, Индия, ЮАР и Бразилия, обединени във формата БРИКС, са важен фактор, защото дават възможност на латиноамериканските държави да диверсифицират своите международни контакти. От друга страна обаче към момента ще бъде преувеличено да се говори за изместване на САЩ. Вярно е, че далеч от основните съвременни военни заплахи за Вашингтон латиноамериканските държави губят своето значение, а отношенията с тях загубват военното си съдържание. Събитията от 11 септември 2001 и последвалите военни интервенции в Афганистан и Ирак, както и нарастващото напрежение около Иран, принудиха Вашингтон почти напълно да спре идеята си за създаване на „Зона за свободна търговия от Аляска до Огнена земя". Но въпреки провала на плановете за създаването на обща континентална интеграционна схема САЩ преследват друга цел, подписвайки двустранни споразумения със страните, които са готови да се присъединят. Подобна стратегия може постепенно да доведе до обширна зона на свободна търговия в Америките, в която не са включени само няколко държави с ориентация „в страни от САЩ" - Бразилия, Венецуела и др. (Мартинов, 2007). Освен това Съединените щати остават най-големия инвеститор в региона, както и основен търговски партньор на страните от Латинска Америка, като търговският стокообмен превъзхожда чувствително този с Китай.  

         Като цяло левите правителства демонстрират политическа воля за създаването на регионални форми на сътрудничество, ориентирани към повече солидарност и сътрудничество и предлагащи друга алтернатива, различна от тази на неолиберализма, налаган от САЩ. Всички те се ориентират към „осмисляне на регионалната интеграция не само с пазарни критерии, но и като форма за укрепване на солидарността" (Л. Копринаров). По този начин политическите промени вътре в страните довеждат до промени и в регионалната политическа и икономическа архитектурата на международните отношения, трансформирайки икономически ориентирания модел на сътрудничество към по-широк регионален дневен ред, включващ и въпросите на сигурността, политическите отношения и социалните проблеми.

         Началото на по-засиленото политическо регионално сътрудничество е поставено през 2004 г. в Куско (Перу) със създаването по бразилска инициатива на Южноамериканската общност на нациите. С тази инициатива латиноамериканските лидери се обявяват за по-ефективно взаимодействие между страните от континента по въпроси на сигурността и отбраната, социалните политики, енергетиката и развитието, изграждането на демократични институции и защита на правата на човека. Фокусирането върху политическите и социални аспекти на сътрудничеството маркира и прехода към „пост-либерален дневен ред на южноамериканския регионализъм" (Pedro da Motta Veiga, 2010). 

         Латинска Америка се крие една голяма разноликост, което способства за формирането на различни пътища на реализиране на иначе общия пост-либерален дневен ред. Още през 2004 г. се появява Боливарианската Алтернатива за Америките (AЛБА), която се оформя като враждебен анти-САЩ блок, обявяващ се против вашингтонския проект за зона за свободна търговия от Аляска до Огнена земя. Лидерите на водещите страни в АЛБА - Уго Чавес (Венецуела), Ево Моралес (Боливия) и Рафаел Кореа (Еквадор), залагат на популистка реторика във вътрешен план и анти-американски външнополитически курс.

         Друга пост-либерална форма на регионално сътрудничество е създаденият по бразилска инициатива през 2006 г. Съюз на южноамериканските нации (УНАСУР), които предлага по-различна визия за целите на латиноамериканските отношения - консолидиране на общите действия не срещу САЩ, а в посока на решаване на проблемите на социалното и икономическо развитие на региона. Унасур вече постигна някои сериозни успехи - посредничеството при кризата в Пандо (Боливия) и институционалната криза в Еквадор (2010). В рамките на Унасур бе създаден Южноамерикански съвет по отбрана, който трябва да координира усилията по мирно решаване на споровете и предотвратяване на риска от надпревара във въоръжаването в региона. Този форум за регионална сигурност е изправен пред сериозни предизвикателства: (1) нивото на недоверие между членуващите държави не е ниско и правителствата едва ли ще са готови да отстъпят сериозна част от своите компетенции в тази чувствителна област; (2) не е ясно доколко този съвет ще може да действа независимо от американската военна система в региона.

         Икономическите интеграционни схеми от 90-те години също е остават в страни от новите „пост-либерални" тенденции в Латинска Америка. В Меркосур е създаден институт за изследване на социалните въпроси, а Андската общност на нациите приема Интегриран план за социално развитие (2003) и План за засилено координирано сътрудничество по социални, културни, икономически и политически въпроси (2007).

         Появата на АЛБА и Унасур показва, че все повече сътрудничеството, изключващо САЩ и Канада, придобива и политически аспекти. Създаването на тези регионални проекти може да се разглежда като нарастващата амбиция на страни от Латинска Америка за регионално лидерство, както и като желание за самостоятелност от САЩ, а дори и, в случая на АЛБА, като директно предизвикателство към Вашингтон и Организацията на американските държави. Очевидно е, че регионалните процеси на сътрудничество се намират в период, при който е налице ясна политизация на дневния ред, а това прави постигането на консенсус по-трудно отколкото в предходния етап на чисто икономическо взаимодействие. Освен това някои от латиноамериканските държави като Колумбия, Мексико и централноамериканските продължават, под влияние на отношенията си със САЩ, да предпочитат икономическите форми на сътрудничество (най-вече договори за свободна търговия) пред по-тясно политическо координиране.

         Докато левите политически режими създават регионални проекти, насочени към по-тясно политическо сътрудничество между латиноамериканските държави (на базата на идеите на боливарианския панамериканизъм), след Студената война САЩ водят политика, основаваща се на неолибералното търговско-икономическо сътрудничество и всеобхватно участие на всички държави от Западното полукълбо. Конкретно изражение на тази линия е инициативата на Бил Клинтън за процес от срещи на най-високо ниво на Америките. Първият подобен форум в Маями (1994 г.) разглежда въпроси, свързани със засилването на демокрацията, борбата с бедността, насърчаването на заетостта, търговските отношения, борбата с наркотрафика и др. Ясно личи стремежът за нов всеобхватен подход в сътрудничеството между двете Америки, но все пак в духа на неолибералната визия, прокарвана от САЩ, основно място заема икономическата и търговска тема. Това е форумът, в рамките на който официално е оповестена идеята за зона за свободна търговия от Аляска до Огнена земя.

         Това е и нов импулс за дейността на ОАД, чиято роля през периода на Студената война е ограничена от политиката на Вашингтон към региона, залагаща предимно на едностранни действия, а не на многостранните интер-американски механизми. Организацията постепенно успява да се възползва от процеса на срещи на високо ниво, включва го в своята дейност и успява чрез него да привлече повече ресурси и внимание. ОАД постепенно предприема действия по реформи и модернизиране за засилване на капацитета си за водеща роля в прилагане на решенията на съмитите. Организацията привежда своите приоритети в съответствие с решенията на срещите на върха и развива нова рамка за техническо съдействие и сътрудничество, включително и чрез специализираните си организации. В новите условия организацията придобива по-комплексна роля и разширява своята дейност в четири области (наричани стълбове) - демокрация, права на човека, сигурност и развитие.

         През периода след Студената война са налице предпоставки и условия, благоприятстващи по-ефективната работа на Интер-американската комисия и Съда по правата на човека. Дейността на тези два органа през последните 20 години укрепва образа на интер-американската система за защита на правата на човека като втората най-ефективна след европейската. Освен това мисиите за наблюдение на избори са традиционен инструмент на ОАД, като организацията разполага с най-големия институционален капацитет за подготовка на подобни мисии и поддържането им на терен по-дълго от която и да е друга организация в интер-американската система.  

         Създадени са и нови инструменти за управление на политически конфликти и закрила на правата на човека. През 1991 г. ОС приема резолюция 1080, която предвижда заседания на Постоянния съвет или Общото събрание при ситуации на нарушаване на принципите на демократичното управление в държавите-членки. С Вашингтонския протокол (1992 г.) се създава и възможност за изключване на държава-членка в случай на преврат срещу демократично избрано правителство. Друг важен инструмент за гарантиране на гражданските и политическите права е Протоколът от Картахена, чрез който доминиралата близо 45 години американска идея за колективната демокрация е заменена с идеята за кооперативната сигурност. Това ново разбиране за ролята на ОАД в международната среда е базирано не на водеща роля на държава-хегемон, а на плуралистична общност на сигурност и споделена визия за сътрудничество. Възможността да бъде приложена новата идея се появява след преврата в Хаити (1991). Първоначално ОАД налага ембарго, а впоследствие и пълна блокада на страната и накрая с подкрепата на ОАД военна коалиция възстановява властта на конституционния президент Аристид. Успехът от кризата в Хаити, завършила през 1996 г., е важна победа за новата линия на действие на ОАД.

         Четвъртият и най-важен инструмент за демокрация, права на човека и сигурност в рамките на ОАД е Интер-американската демократична харта, приета през 2001 г. Утвърждавайки универсалното право на демократично управление, тя задава и критериите за представителна демокрация и дефинира условия за колективна защита на демокрацията в Америките. Създава се реален инструмент за насърчаване, защита и задълбочаване на демократичните процеси и консолидиране на демократичните режими. Импулсът за разработването на Хартата идва от опита на ОАД в Перу, където действията на президента Алберто Фухимори доведоха до ерозия на демократичните институции, достигнала кулминация в манипулирането на президентските избори през 2000 г. Необходимостта за развитие на капацитет за предотвратяване не само на военни преврати, но и на подобни плавни подривания на демокрацията доведе до преосмисляне на тогавашния „пожарникарски подход" на ОАД, насочен към потушаване на кризи, а не към предотвратяването им (Andrew F. Cooper, 2006).

         Интер-американската демократична харта е приложена до момента два пъти - в отговор на военните преврати във Венецуела (2002) и Хондурас (2009). Тези две кризи разкриха и някои от недостатъците на ОАД и нейната дейност в защита на демокрацията. И в двата случая организацията реагира на нарушаването на демократичния ред, но впоследствие се проваля в отговора си на процесите на ерозия на демократичните институции от законно избраните президенти. Множество сигнали за отслабване на демокрацията и нарастване на политическото напрежение предхождат преврата срещу Уго Чавес. Въпреки това ОАД не предприема никакви превантивни мерки, които могат да насърчат венецуелското правителство да засили диалога, а не конфронтацията с опозиционните среди. Формулата, избрана за свалянето на Чавес, очевидно нарушава венецуелската конституция. Отстраненият президент решава да призове за изпълнение на Интер-американската харта. В резултат Постоянният съвет осъжда преврата, изпраща генералния секретар да проучи ситуацията в страната и свиква специална сесия на Общото събрание. След кризата ОАД се оказва неподготвена да осигури съгласието на правителството на Чавес да продължи своето присъствие и като резултат политическата ситуация се влошава отново в края на 2002 г.

         Превратът в Хондурас през юни 2009 г. и последвалите месеци на напрежение, включително и в рамките на ОАД, показаха отново слабости на Хартата. След преврата ОС прие резолюция, с която прекрати членството на Хондурас в съответствие с чл. 21 от демократичната харта. Поради нарушаване на последвалото споразумение ОАД не разположи наблюдателска мисия на президентските избори през ноември 2009 г. За съжаление, в този случай организацията демонстрира слабости в противодействие на подриването на демокрацията, а това крие рискове за намаляване на капацитета й за колективно прилагане на процедури в защита на демокрацията.

         Нарастващото значение на субрегионалните формати като Унасур създава предпоставки за намаляване на ролята на ОАД във формулирането на политиката и поведението на най-влиятелните правителства в региона. Това е и пряко следствие от разклатените позиции на Вашингтон в Латинска Америка, както и от отхвърлянето на неолибералния икономически модел и свързаната с това поява на умерени и крайни леви управления. Едно от сериозните предизвикателства пред ОАД ще бъде отстояването на водещата й роля в интер-американската система в условията на конкуренция с алтернативни регионални проекти.

         Латиноамериканските държави проявяват все повече недоверие към ОАД, но същевременно си дават ясна представа за огромното значение на политическите и търговски връзки със САЩ. Освен това самостоятелните инициативи на южноамериканските нации не трябва винаги и по дефиниция да се считат за конкуренти на ОАД, тъй като ползи от членството в организацията имат и САЩ, и латиноамериканските държави. За Вашингтон организацията е подходяща рамка за партниране с останалите страни, за привличане на тяхната подкрепа и за упражняване на лидерска роля в Западното полукълбо. За латиноамериканските държави организацията се явява подходящо средство за „смекчаване и сдържане на влиянието на САЩ, било като се разчита на мнозинството, което тези страни имат при гласуване, било чрез лансиране на алтернативни проекти". 

         Въпреки някои успехи на новите регионални обединения засега  възможностите за конкуренция с ОАД остават ограничени по няколко причини: (1) дейността им се затруднява от липсата на консолидирани и ефективни институционални структури, както и от затруднения процес на вземане на решения, обусловен от правилото за консенсус; (2) регионалните обединения понякога припокриват своята дейност и дори изпадат в конкуренция по отношение на ключови въпроси от търговско-икономическо значение; (3) под въпрос е капацитетът и дори авторитетът на подобни организации за снижаване на напрежението между държавите заради погранични спорове или различия в политиката спрямо Вашингтон. Илюстрация на липсата на потенциал за туширане на различията бе срещата на Унасур в Барилоче през 2009 г., когато между Венесуела и Колумбия за пореден път се разгоря спор за граничните линии и за базите на САЩ на колумбийска територия. Този епизод от напрегнатите венецуелско-колумбийски отношения остави впечатление за разделение вътре в самия Унасур.

         Най-вероятно ОАД ще запази своето основно място в интер-американската система. Една от причините за това е, че алтернативните проекти реално не постигат желаните резултати, а освен това всеки регионален блок се разглежда като инициатива на конкретна страна, което възпира активното участие на нейните регионални конкуренти. Бразилия все по-често се възприема като логичен лидер на Латинска Америка, но организациите, в които тя играе ключова роля като Унасур, засега  не постигат очакваните резултати. Бразилският опит да посредничи в хондураската криза доведе реално само до осигуряване на убежище на Селая в бразилското посолство. Проектът, който най-ясно се афишира като алтернатива на ОАД, е АЛБА, но и нейните резултати не могат да дадат основание за заключението, че ОАД е изгубила своята роля. Всъщност, дейността на АЛБА с нейното радикално противопоставяне на САЩ по-скоро отблъсква, отколкото привлича останалите регионални фактори. 

         За да утвърди своето водещо място в интер-американските отношения обаче, ОАД трябва да продължи по пътя на вътрешни реформи за преодоляване на несъвършенствата в своята дейност. Авторитетът на организацията ще зависи както от „натиска" и конкуренцията на алтернативните латиноамериканските формати за сътрудничество, така и от успеха й в преодоляването на заплахите пред демокрацията. ОАД показва възможности за решителни действия при традиционни преврати, но и относителна пасивност по отношение на постепенната ерозия на демокрацията въпреки очевидната връзка между тези две заплахи. Както показаха последните кризи във Венецуела и Хондурас, най-голямото предизвикателство пред ОАД, особено ако продължи лявата вълна в Латинска Америка, ще бъде предприемането на действия за запълване на празнотите в документите и механизмите, отнасящи се до колективната защита на демокрацията и правата на човека.

         Въпреки сериозния напредък от края на Студената война насам, включително Интер-американската харта, случаят в Хондурас очертава определени ограничения в превантивните механизми за отговор на два основни типа заплахи за демокрацията - държавни преврати и постепенно ерозиране на демократичните институции от конституционно избрани лидери. Тъй като военните преврати са относителна рядкост след демократичната вълна от 80-те и 90-те години, основно предизвикателство и опасност за демокрацията се явява всъщност злоупотребата с власт от страна на легитимните лидери. Ето защо доверието в капацитета на ОАД да се справя със заплахи към демократичното управление зависи от начина и ефективността на действията на организацията. Венецуелският случай илюстрира трудностите в провеждането на превантивни или последващи дипломатически действия, което се дължи на изискването дейността по Интер-американската харта да се осъществява само по покана на съответната страна.

         Въпреки че демократичната харта създава инструменти за преодоляване на тази заплаха, на практика нито генералният секретар, нито държавите членки имат сериозно желание да предприемат стъпки за развитие на ефективен механизъм за ранно предупреждение. Може би основната причина за това е условието всяка активност на ОАД в тази област да зависи от съгласието на съответното правителство. Това създава възможност определени политически фигури да употребяват интер-американския механизъм само тогава, когато това е в техен интерес и да го отричат, когато не съответства на политическите им цели. Както показва актуалната ситуация във Венецуела, легитимният лидер подкопава значението на правата на човека и демокрацията, но въпреки призивите на ОАД за спазване на Интер-американската харта правителството на Чавес отказва каквото и да е съдействие. Това е един своеобразен парадокс, тъй като венецуелският президент отрича значението на интер-американския инструмент, при положение че по време на събитията през 2002 г. се позова на него, за да поиска помощ от останалите държави.

         Друг подобен пример е ситуацията в Еквадор, където също има индикации за ограничаване на демократичните свободи. През май т.г. мнозинството от населението одобри на референдум предложенията на президента на страната, включващи, наред със забраната на борбата с бикове, сериозни ограничения на определяните от него като „посредствени и корумпирани" медии в южноамериканската държава. Добре е да се припомни, че този модел на прокарване чрез референдум на ограничения пред демокрацията е запазена марка на Чавес, а и по подобен начин започна и кризата в Хондурас. Всички тези случаи показват пропуски в Интер-американската харта, създаващи възможности определени лидери да я използват в услуга единствено на своите интереси.

         Един от съществените проблеми, с който е белязана дейността на организацията, е огромното несъответствие между разширяващите се отговорности на ОАД и недостатъчната финансова обезпеченост на дейността на организацията. Упълномощаването за действие в определени области като например Интер-американската демократична харта, решенията от срещите на върха на Америките и др. увеличиха разходите и направиха реализирането на програмите и проектите на ОАД зависимо от доброволни вноски. При настоящата икономическа криза е малко вероятно държавите членки да повишат своите вноски, което налага търсенето на по-добра връзка между обхвата на възлаганите мандати и бюджетните възможности. Макар и необходим, процесът на приоритизация на задачите ще бъде твърде труден главно поради различните интереси на държавите членки за поддържането на определени мандати. Трудно ще бъде намерен компромис между желанието на Мексико и Бразилия приоритетни да бъдат въпросите на сигурността (наркотрафик, миграция и др.) и настояването на карибските държави за по-голямо внимание към климатичните промени. Последици за организацията във финансов план би имала една по-сериозна ориентация на водещи латиноамерикански държави към укрепване на алтернативни проекти. Ако Бразилия съсредоточи усилията си върху Унасур, това ще е свързано с намаляване на вноските на страната в ОАД, възлизащи на 7,4% от общия бюджет.

При тези сложни предизвикателства и предвид протичащия процес на създаване на алтернативни проекти в резултат от желанието за еманципиране от САЩ на т. нар. леви правителства, могат да бъдат очертани два основни варианта за развитие на ОАД.

Вариант 1 - Съществено подкопаване на ролята и значението на организацията в резултат на конкуренцията от страна на АЛБА, Унасур и др. Едно от големите предимства на тези проекти е солидната им социална подкрепа сред народите на Латинска Америка заради анти-американската им реторика. Напоследък все по-често левите популистки лидери като Ево Моралес и Уго Чавес говорят за изкореняване веднъж завинаги на „колониализма, който САЩ налагат над континента" и като естествен инструмент за това те виждат в „създаването на нова организация на американските държави, но без САЩ и Канада". От друга страна, по-умерената линия на Бразилия също има успех в укрепването на Унасур и отбранителното сътрудничество чрез Съвета за обща отбрана. Независимо от постигнатите резултати в консолидирането на тези обединения техният успех ще зависи от два основни фактора: (1) доколко лявата вълна ще запази своето влияние и ще продължи да бъде устойчив фактор в социалнополитическите процеси в Латинска Америка; (2) доколко обединителната рамка на подобни инициативи ще се окаже възпиращ фактор пред очертаващите се регионални съперничества за влияние и при ескалация на някои от пограничните спорове (между Колумбия и Венецуела; между Чили и Перу). Засега тези алтернативи не разполагат с политическия авторитет и инструментариум да тушират различията и споровете между държавите от Южна Америка.

Вариант 2 - Запазване на авторитета и ролята на ОАД в интер-американската система. Въпреки проблемите, които среща в своята дейност, ОАД продължава да играе основна роля в интер-американската система вече повече от 60 години. Това е единствената регионална институция, която включва всички демокрации в Западното полукълбо, създавайки многостранен механизъм за взаимодействие между САЩ, Латинска Америка и Карибите по въпроси от взаимен интерес. Неоспоримо е значението на ОАД като най-авторитетната организация в региона, с неоспорима легитимност и значителен капацитет за действие в уреждането на кризи, свързани с нарушаване на правата на човека, демократичното управление, въпросите на сигурността и др. ОАД разполага със системно изграден механизъм за провеждане на наблюдателски мисии, защитата на правата на човека, сътрудничество по борбата с тероризма и наркотрафика и др. Макар и дейността на ОАД да е подлагана на сериозни критики и въпреки декларативните заплахи за създаване на реална алтернативна организация, на този етап все пак съществува консенсус сред държавите в интер-американската система, че „не съществува друга организация, която да замести ефективно ОАД" (Report of The Inter-American Dialogue Task Force on the Organization of American States, 2006). 

 

*** ***

         Протичащият процес на оптимизиране на мрежата от български посолства в Латинска Америка налага необходимостта от намирането на алтернативни възможности и канали за сътрудничество с латиноамериканските страни, както и за ефективно наблюдаване и анализиране на политическите, икономически и социални процеси на континента. Едно добро решение би било насочването на усилията към активизиране на сътрудничеството между България и ОАД и по-доброто използване на възможностите, които статутът на страната на наблюдател в организацията предоставя. Поддържането на контакти с ОАД и постоянните представители на държавите-членки във Вашингтон ще компенсира до известна степен намаленото българско дипломатическо присъствие в Латинска Америка.

         Засилването на сътрудничество с ОАД е свързано с по-често участие, включително и на високо политическо ниво (министър или заместник-министър на външните работи), в редовните годишни сесии на Общото събрание и редовните годишни срещи между ОАД и държавите-наблюдатели. Такава е практиката на държави като Сърбия и Хърватия, които също не разполагат с широка посолска мрежа в Латинска Америка.

         Освен в общ политически план би било целесъобразно партньорството с ОАД да се развива и на конкретно-оперативна база чрез реализирането на съвместни проекти по примера на други държави от ЕС като Австрия. Област, в която има потенциал за съвместно сътрудничество, е обменът на опит в организирането и провеждането на мисии по наблюдение на избори. И ОАД, и България (най-вече вследствие на участието на български представители в мисии на ОССЕ) разполагат със значителен капацитет в тази област, което създава предпоставки за резултатно и ефективно сътрудничество на базата на българското предложение от 2006 г. за създаването на механизъм за взаимодействие между ОАД и ОССЕ. Сътрудничеството по културно-протоколни въпроси, свързани с организиране на отбелязването на български национални празници в централата на ОАД, също е полезен канал за укрепване на връзките между България и организацията и допринася за представяне на българската история и култура пред по-широк кръг от държави, контактите с които, особено в културната област, са ограничени. 

 

 

Използвана литература

 

  • 1. Икин, М. „Историята на Латинска Америка", изд. РИВА, 2010 г.;
  • 2. Копринаров, Л. „Деконструиране на „лявата вълна" в Латинска Америка" (вж. в настоящия брой на „НотаБене");
  • 3. Мартинов, Б., „Тлеещи и потенциални конфликти в Латинска Америка", сп. "Геополитика", бр. 3 от 2007;
  • 4. „Diseño Estratégico y un Plan de Trabajo de la Comunidad Andina", http://www.comunidadandina.org/quienes/resena.htm (last accessed on May 18, 2011);
  • 5. „Income Distribution under Latin America's New Left Regimes", Giovanni Andrea Cornia, Journal of Human Development and Capabilities, Vol. 11, No. 1, February 2010, Dipartimento di Scienze Economiche, Università degli Studi di Firenze - http://www.dse.unifi.it/upload/sub/WP16_2009.pdf; (last accessed on May 12, 2011);
  • 6. Jean-Pierre Lavaud, "La Bolivie d'Evo Morales: instabilité politique et réorientation diplomatique", dans "Questions internationales», Paris, n 36, mars-avril 2009;
  • 7. „From liberal convergence to post-liberal regionalism in South America", Pedro da Motta Veiga, Centro de Estudios de Integração e Desenvolvimento, http://www.nsi-ins.ca/english/pdf/Motta%20Veiga%20regionalism.pdf (last accessed on May 18, 2011);
  • 8. Cooper, Andrew F. and Thomas Legler. Intervention Without Intervening: The OAS Defense and Promotion of Democracy in the Americas? New York: Palgrave Macmillan, 2006.„Responding To The Hemisphere's Political Challenges", Report of The Inter-American Dialogue Task Force on the Organization of American States, http://www.thedialogue.org/PublicationFiles/OAS_2006.pdf (last accessed on April 18, 2011);

 

Янко Василев Йорданов е магистър по международни отношения, работи в Министерство на външните работи

comments powered by Disqus