NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Детското в човека като връзка между фантазия и реалност

Брой
№ 19 (2011)
Рубрика
Анонс
Автор
Невена Крумова

 

Къде е мястото на фантастичното в науката, в изкуството, в мислите ни изобщо? Какво губи човек, когато оставя фантастичното встрани от живота си? Кой е по-близо до фантастичното - възрастните или децата? Това са първите възникващи въпроси, блуждаещи около темата за фантастичното.

„Ако притежаваме наука за фантазията, както притежаваме наука за логиката, тогава бихме разбулили тайните на изкуството да се измисля" (302-303/4), казва Новалис. Именно тази мисъл, вдъхновява и Джани Родари, автора на „Граматика на фантазията". Идеята за „Граматика на фантазията" идва съвсем случайно, но не случайна е връзката на идеята за книгата с работата на Джани Родари с деца. Първоначално Джани Родари преподава италиански на деца на немски евреи през зимата на 1937-1938г. Самият той определя това време от живота си като хубаво, защото освен работата с деца е имал време за учене на немски и възможност за четене на този език, нахвърляйки се върху разнообразие от книги с наслада, която, както той сам казва, „донася на учещия се сто пъти повече неща, отколкото едно стогодишно ходене на училище" (1:5). Станал по-късно учител в начално училище, самият той определя себе си като „невъзможен учител" - не е бил достатъчно подготвен за работата си, а от друга страна имал всевъзможни идеи в главата си. Това е времето, в което често посещава градската библиотека на Варезе и „макар портретът на дуче" да стоял все още на стената, имал достъп до всяка една книга в библиотеката - там Родари чете Кант, Хегел, Спиноза, Бергсон, Бенедето Корче, Аристотел, Свети Августин, Фихте, Хусерл, Сартр, сюрреалистите... Заедно с всичко това започва да си води бележки в една тетрадка със заглавието „Тетрадка по фантастика", в която предимно се съдържат не самите истории и разкази, които съчинявал за децата, а начините, пътищата, по които възниквали измислените истории. Тези записки били забравени за дълго време, докато не дошъл моментът, в който Джани Родари започва да пише за деца, запълвайки дневника си  с нови бележки. По-късно те прерастват в поредица от статии в един ежедневник, обединени под заглавието „Наръчник по измисляне на приказки", а след това се превръщат в книгата „Граматика на фантазията". Самият автор уточнява, че няма претенции да е създал „Фантастика", изпипана по всички правила на науката и готова за преподаване и усвояване из училищата като геометрия например" (1: 9). Също така държи да подчертае, че „Настоящата Граматика на фантазията не е нито теория на детското въображение, нито сбирка от рецепти, някаква енциклопедия на истории". Според Родари това е „предложение наред с всички други, целящи да обогатят със символи средата (дом, училище, без значение), където расте детето." (1: 213).  Но заедно с това в заключението предлага и едно доста интересно изследване на това, откъде идват корените на думата фантазия, начинът, по който това понятието съществува в речниците по философия, как бива тълкувано от различните философи, и от друга страна мястото му в психологията, разликите между фантазия и въображение. Спирайки се на разликите между фантазия и въображение, Родари отбелязва факта, че „древните от Аристотел до свети Августин, в своя език не разполагаха с две думи, за да направят разликата между „въображение" и „фантазия" и да им отредят различни функции."(1: 209). В изследването си той разглежда, разбира се, и вече ясно направените разграничения между въображението, което е с  репродуктивен характер, и една продуктивна творческа фантазия, за които в различни вариации пишат и Хегел, и Кант, и Фихте. По времето, когато Джани Родари създава своята книга, фантазията е предимно обект на философията и в много по-малка степен на психологията, а почти изцяло липсва като похват, с който педагогиката да се ползва за развитието на мисленето. Именно работата на Родари с деца провокира търсенето на тъкмо на такова поле за развитие и ползване на фантастичното. В съвременните речници по философия и психология нещата са малко по различни. Без подробно да се спираме на детайлите и разликите, ще подчертаем няколко основни положения. В основите на думата стои гръцкото Phantasia - психологически образ, плод на въображението. В съвременните речници ясно е отбелязано мястото на въображението като междинна позиция  между мисленето и възприятието, усещането. За съвременните психолози фантазиите във възрастов план предхождат логическото мислене, въображението е съществен елемент от играта, която може да бъде средство за развитие на мисленето, като към нея се причисляват и всички възможни игри на ума, на измисляне на приказки, на игри с думи. Можем да кажем, че игрите на фантазията са забавен и интересен за детето начин, който може да бъде използван за развитието на мисленето. Също така като основна разлика между въображение и фантазия може да отбележим, че въображението, най-общо, е способност за създаване на образи, а фантазията е онази част от въображаемото, която е творчески продуктивна. В този смисъл, ако пак се върнем на Ф. Новалис, можем да приемем думите му, че „фантастичното спада в известен смисъл към естетиката, както учението за разума  към логиката."(4: 302-303). И навярно именно естетиката е науката, която най-добре би трябвало да борави с проблемите на фантастичното. В изкуството, литературата, киното, донякъде и в музиката има обособен жанр за фантастиката. Теорията на литературата може би най-ясно е обособила подстиловете на жанра и характерните черти за произведенията от този жанр. 

Тук не искам да се спираме на особеностите на жанра Фантастика, а на факта как едно литературно произведение, независимо от жанра, може да разпали детското въображение, до каква степен може да повлияе на мисленето и да остави отпечатък в живота му, от тук и силната роля в живота на човека на тези фантастични детски игри. Случва ли се понякога образите да излизат от света на въображаемото и да приемат съвсем реална форма и какви са последиците от това? Примерите за това биха могли да бъдат много. Някъде Виктор Юго беше написал, че литературните произведения са като децата, след като веднъж ги създадеш, те заживяват свой собствен живот и всеки може да ги разбира и тълкува по свой начин. Когато Омир е създал „Илиада", със сигурност не би могъл и да си представи последиците, които е предизвикал в живота на Хайнрих Шлиман. Пък Омир безспорно е сред хората, притежаващи богато въображение не само за времето си, а изобщо в историята на човечеството. Някои от авторите, пишещи за Шлиман, го определят като фантаст-мечтател, казват, че животът му прилича на фантастичен приключенски роман, че ако някой напише историята на живота му, то тя не би звучала правдоподобно и биха го упрекнали в прекалено развихрено въображение. Някой пишат за Шлиман като за първия иманяр, мненията за него са силно противоречиви. Все пак за началото на историята са единодушни: вдъхновен от Илиада,  още като дете Шлиман започва да фантазира за Троя, за това, че един толкова пищен, богат и голям град не може да изчезне безследно и макар да пораства, Шлиман не оставя в детството си тези фантазии и почти постига това, за което е мечтал като дете. Бленуващият Шлиман не предал детското си вдъхновение и открил Троя. По-късно поради прибързаност, невежество или алчност той в някаква степен унищожил Троя. Все пак е изумителен фактът, как едно художествено произведение запалва детското въображение с такъв неутолим копнеж, че той не го оставя през целия му живот, докато не постигнал една изглеждаща тогава невъзможна цел.

Къде точно е фантастичното  -  в образите на Омир, в зародилата се мечта у Шлиман, че ще търси, че ще намери, че ще успее, или в това, че желанието да намериш може и да унищожава? Каква е ролята на фантастичното и на фантазията в тази история - да вдъхновява, да запалва детското любопитство, да дава смелост в мечтите или пък да кара човек да загубва здравия разум, да изгуби връзка с действителността, погубвайки всичко по пътя си? Доколко е здравословно да се оставиш на крилата на фантазията, кога това е креативно начинание и кога се превръща в пагубен фанатизъм? Опасна ли е фантазията? 

Един от авторите, които безспорно владеят умението да създават светове, еднакво пленителни и за възрастни, и за деца, както и да изгражда, онази толкова трудна връзка между детския свят и този на възрастните, е Михаел Енде. Именно неговата представа за света на фантазията и за мястото на фантастичното във вътрешния свят на човека има за мен ключово значение, сравнимо с влиянието на „Илиада" върху Шлиман. За пръв път попаднах на книга на М. Енде на десетгодишна възраст и оттогава досега съм се връщала многократно върху този текст, осъзнавайки и осмисляйки го по различни начини. В книгата на М. Енде фантазията е свят, съществуващ паралелно с този на хората. Фантазия е свят управляван от Детската царица и без тя да дава заповеди  или да осъжда някого, просто всичко в този свят, по някаква необяснима тайна, съществува, защото съществува и тя, нейното изчезване или смърт би означавало и изчезването на Фантазия. Но светът на Фантазия боледува - в него се появява Нищото. Нищото поглъща Фантазия и всичко, което попадне в него, изчезва. Ако бръкнеш с пръст в него, не боли, просто пръстът ти изчезва и малко по малко нищото се разпространява и поглъща всичко. Нищо привлича към себе си Съществата на Фантазия, кара ги да губят всяка надежда и те тръгват към него, привлечени, погълнати от фанатичния плен на отчаянието. Нищото може да поразява и докато спиш.  Когато същество от Фантазия попадне в Нищото, то преминава в света на хората. Нищото полепва по него, превръщайки го в заразна болест, която заслепява хората и те не могат да различат илюзията от лъжата.

„Какво представлявате всъщност вие, жителите на Фантазия? Съновидения сте вие, измислици на царството на поезията, образи от една приказка без край! Нима се смяташ за нещо реално, момчето ми? Е, добре, тук, в твоя свят, си такъв. Но щом преминеш през Нищото, ти няма да бъдеш вече това. Тогава ще станеш неузнаваем. Тогава ще бъдеш в друг свят. Там вече не приличате на себе си. Вие носите илюзии и заслепение в света на хората. Те ще се превърнат в безумни идеи в главите на хората, ще събуждат страх там, където в действителност хората няма от какво да се боят, ще ги карат да ламтят за неща, които ги обричат на гибел, ще им насаждат съмнения там, където няма причина за съмнения.

Има много разновидности на лудост и заслепение в зависимост от това, какви сте били тук - красиви или грозни, глупави или умни, вие ще се превърнете там в хубави или грозни, глупави или умни лъжи."(2: 116-117). Затова хората се страхуват и понякога мразят страната Фантазия, както и това, което идва от нея. „Има, разбира се, и доста глупаци, които се смятат за много умни и вярват, че служат на Истината. За тях най-важната работа е да избият Фантазия дори и от главите на децата."(2:118) А когато човек се опитва да унищожи Фантазия, само увеличава потока от лъжи, който се излива в света на хората. Лъжите всъщност са променените до неузнаваемост жители на Фантазия, преминали през нищото, водещи един привиден живот в реалния свят, по-скоро жалко съществуване, което трови света на хората. Не вярвайки във Фантазия, забравяйки за нея, хората пораждат образуването на Нищото. Единственият начин да се спре унищожението на Фантазия е, като се даде ново име на Детската царица. Никой жител на Фантазия не може да даде ново име на Детската царица. Жителите на Фантазия нямат тази сила, те не могат да измислят сами себе си. Името трябва да дойде от другия свят, света на хората. Хората могат да отиват в света на Фантазия, за да дадат име на Детската царица, но за да стане това, за да може човек да премине, да отиде в света на Фантазия, трябва да вярва в нея, да вярва в съществуването на Фантазия. Затова колкото по-малко хората вярват в нея, толкова по-голямо става Нищото във Фантазия, толкова повече стават и лъжите в света на хората, поради което намалява шансът някой да отиде във Фантазия, за да даде ново име на Царицата и да спре този процес на унищожение. Когато човек не познава истинския облик на съществата от Фантазия, а само техния образ на лъжа, той е уязвим, с него „можеш да си правиш каквото щеш."(2: 117) - имаш власт над него „Имаш власт над тях. А нищо не може да ти даде по-голяма власт над хората от лъжата. Защото човекът, момчето ми, живее от представите си. А тях можеш да ги насочваш. Тази власт е единственото, което има смисъл в живота"(2: 117-118), казва един от героите в „Приказка без край". Има много различни неща, в които може да се превърне един жител на Фантазия, преминавайки в света на хората в зависимост от това какъв е бил преди това: „ще се превърнеш в безличен, слабохарактерен слуга на властта. Кой знае за какво ще й служиш и ти. Може би с твоя помощ ще карат хората да купуват онова, което не им трябва, или да мразят онова, което не познават, да вярват, за да се подчиняват, или да се съмняват в онова, което може да ги спаси. В човешкия свят с вас, малките фантазийци, се трупат големи печалби, разпалват се войни, основават се империи..."(2: 118).

Нима в момента, когато Шлиман попада на Троя, когато фантазията е преминала в действителност, за него тя вече е Нищо, вече е фантазен образ, превърнал се в лъжа. Онова, което е било блян, вдъхновение и мечта, се е превърнало в алчност и нетърпение, защото се е откъснало от света на Фантазия. Това, което го вдъхновявало толкова години, е спряло да бъде мечта. Според някои източници виждайки златото, Шлиман лъже работниците, за да остане сам и заедно със съпругата си и още няколко човека започват да копаят, унищожавайки другите пластове на археологическата  находка, а с това - и  пластът, в който по-вероятно е било да бъде намерена Троя. Има и други версии, но в крайна сметка грубият начин, по който Шлиман разкопава археологическата находка, е унищожителен, а не запазващ я. Защото всеки път, когато човек лъже, унищожава фантазия и засилва потока от лъжи в собствения си свят. Проблемът не е в това, че детето Шлиман е повярвало, че е запазило в себе си силата на детския копнеж, а в безразсъдството и увереността на възрастния.  Възрастният, който е престанал да вярва във Фантазия. Защото, както казва Рене Домал, човек има нужда от „помощ и закрила - закрила от насладата и мечтата си, помощ, за да достигне същността си, без да подражава никому".(3: 78). Когато достигаме мечтите, имаме нужда най-много от закрила, там винаги сме склонни към унищожение. Представете си един човек, който мечтае цял живот да изкачи Еверест и ако за него това е съкровена мечта и когато се намира на метри под върха, ако тези които се изкачват с него му кажат, че метеорологичните условия не са добри, че трябва да се върнат и да опитат друг път - дали би се спрял, дали сам би имал силата да се върне, тогава когато мечтата е само на метри от него. Самият факт, че има хиляди замръзнали под върха, е едно от многото доказателства, че когато е близо до реализиране на мечтаното, на човека му е трудно да се спре. Именно затова имаме нужда от закрила, точно там  - в мечтите си. Понякога, преследвайки мечтите си, човек ги унищожава или ги изражда в нещо друго като Шлиман, понякога може дори да унищожи самия себе си. Колкото и да е странно, трудно е да откриеш сам себе си, трудно е да се откажеш от подражанието, ако нямаш учители, които да ти помогнат в пътя натам. И нека се върнем отново на идеята на Джани Родари за фантазирането като метод на обучение. Той пише: „между едно мъртво и едно живо училище най-достоверната разлика е именно следната: училището за „потребители" е мъртво. Преструвайки се че живее, не отстранява загиването си, което е явно за всички. Едно живо и ново училище може да бъде само училището за творци.„(1: 218). Ако тогава думите му за училището на бъдещето са били актуални, сега звучат не по-малко силно. Можем да кажем, че с времето са придобили още повече ценност и сила в себе си, защото проблемът с превръщането на човека в „потребител" е все по-обезпокоително присъстващ в съвременното общество. А Джани Родари стига и по-далеч по отношение на човека и ценностите „В такова училище детето няма да бъде вече „потребител" на култура и ценности, но творец и производител на ценности и култура."(1: 218) Дали е възможно да използваме методите на фантазията, които разкриват продуктивната творческа страна в човека и отварят пътя към ония двери на мисленето, в които той е отвъд „потреблението", в които човекът е творец, който не се страхува от света наречен Фантазия? Навярно тогава, постигайки мечтите си, по-лесно ще намираме закрилата, която няма да ги превръща в унищожение или самоунищожение. А Детската Царица - тя всеки път ще успява да има ново и ново име.

 

 

 Използвана литература:

  1. Родари, Джани, Граматика на Фантазията, С. 1986
  2. Енде, Михаел, Приказка без край, С. 1990
  3. Домал, Рене, Връх Аналог, С. 2003
  4. Новалис, Естетически фрагменти, С., 1978.

 

Невена Крумова е студентка по философия в ЮЗУ „Неофит Рилски"

 

 

comments powered by Disqus