NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Философия и източен език

Брой
№ 2 (2009)
Рубрика
Анонс
Автор
Светлин Одаждиев

(Авторът е студент по философия в ЮЗУ „Неофит Рилски")

Analyzing some of the specifics of ancient Chinese language, we conclude that the differences between languages is in connection with the philosophical searches. The purpose of Western philosophical tradition is to realize the meaning of the world and its principles; to answer the questions where man belongs; how could he create the world. These questions are not important for Eastern philosophical tradition. The most important for the Eastern sages is the correspondence between man and world, until they become one, until the man achieves the peace of mind. That's why it is comprehendible that there are different languages of philosophy.

 

Философията започва с изумлението. Изумлението от страна на философа спрямо природата и от страна на хората спрямо философа. Изумлението на хората, както сетивно, от наблюдението на заниманията на философа, от това какво прави, как го прави, но и от самото бездействие на философа. Освен сетивно, разбрано чрез очите, хората се изумяват понякога даже повече от това какво или как говори философът.

Езикът, по-точно членоразделната реч, е едно от нещата, които ни отличават от животните. Чрез него можем да изразим най-напред това, че сме разумни същества или поне, че сме по-разумният индивид, населяващ планетата. Естествено трябва да се спомене, колкото и вече протоколно да изглежда, че езикът (вербален или не) е средството ни за общуване, средство за изразяване на емоции, чувства, мисли.

За философа езикът от средство или инструмент в живота се превръща в начин на живот. Да отнемеш на философа езика, словото е равнозначно на това да му отнемеш живота. Типичен пример за това може да се открие при Сократ, за когото езикът е жив само в словото. Но даже и когато се умъртвява чрез писменото слово, философът има способността да оживи умъртвения език и чрез него да омае или шокира хората. За философа не съществува друга реалност освен Логоса (истинното говорене).

Има различни езици, колкото и различни хора има по света, но няма да се спирам на морфологичните, граматичните или каквито и да било специфики на езиците. Оставям това на специалистите по езикознание. За сметка на това ми се иска да обърнем внимание на начина на изразяване. Както всичко друго, така и езикът, както вече е модерно, може да се разгледа от две позиции - Западна и Източна.

Западният език е логичен, подреден. Западната реч изразява хармония, която може да се осмисли, дава възможност за рационално разбиране. Езикът притежава външна образност, основаваща се на симетрията.

За разлика от него източният език е някак хаотичен, неопределен, често смешен, неразбираем, не само защото е чужд. Неговата красота не е овъншностена, тя се намира в мистичния му, даже сакрален смисъл. Той не подлежи на рационално осмисляне. Не може да се разбере по законите на логиката. Той трябва да бъде почувстван, човек трябва да съпреживее речта, да стане част от нея. Самият човек се превръща в реч , а не е само проводник за външно изразяване.

На Rзток дори мълчанието е слово. Мистичността му се основава на богата образност, липсваща на западния език, който е по-скоро абстрактен. Западният език изисква разбиране, източния - усещане, пълно разтваряне в дълбокия му смисъл.

Това се отнася и до писмения език на Запада и Изтока. За примери може да се вземе кой и да е западен език и да речем китайския и японския езици.

Западната писменост се базира на съответствието между букви и звуци. Това е азбуката. Съчетанието на буквите дава думата, а от думите се прави изречението. За съчетаването на думите и превръщането им в изречение си има определени правила и при нарушаването им се променя и смисълът на изречението. Зад всяка дума стои определено значение и правило на изговаряне.

От другата страна, източната писменост е йероглифна. Зад всеки йероглиф стои дума, при което различни думи могат да се произнасят по един и същ начин, но да се изписват различно. Затова тук звуковото съответствие на произнасяната дума не е достатъчно смислово-отличително. Ето защо писменото и всъщност зрително изобразяване е от голямо значение. Сега ще се опитам да обясня и какво представляват йероглифите, за да стане по- ясно.

В китайския и японския езици се използват йероглифи, които са стилизирани образи на това, което изразяват. Йероглифът може да се определи като знак, символ, образ (в зависимост от това какво точно се разбира под тези понятия според различните изследователски направления), носещ определено значение. Има прости и сложни йероглифи. Простите се състоят от един-единствен "символ", докато сложните са съчетание от няколко "символа". Има думи, които се изписват само с един йероглиф, но има и думи, изписващи се със сложни или със съчетание от прости и сложни йероглифи. Всеки йероглиф се произнася по определен начин, но щом влиза в състава на нов йероглиф, сложният йероглиф обикновено се произнася различно от съставящите го йероглифи.

Интересно е да се отбележи, че в китайския език от огромно значение е тоналността на звука. В него има 5, смислово-отличителни тоналности. Затова едно и също звукосъчетание може да означава различни неща в зависимост от начина на произнасяне.

Писането и четенето също имат своята специфика. Ако в западния език е лесно да се откроят различните части на речта: подлог, сказуемо, допълнение и т.н., то в китайския функцията на дадена дума като част на речта се определя преди всичко от конкретното й място в изречението, а не сама по себе си. Всичко зависи от последователността на йероглифите, но дори тогава може да се срещне трудност при разбирането, защото съществуват скрити връзки, които трудно могат да се осмислят. Ето защо източният език трябва да бъде преживян, за да се разбере.

Ако при нашето, западно, конструиране на изречение, разместим местата на някоя дума, то смисълът му може и да се запази, въпреки че може да прозвучи странно или смешно. При китайския разместването на йероглифите в конструкцията води до коренно различен, понякога и до противоположен смисъл на изказването от това, което сме искали да изразим.

Както навсякъде, така и в Китай съществуват множество диалекти. За разлика от западните езици, където се случва не само да се говори, но и да се пише на диалект, то в Китай не е така. Йероглифната писменост е еднаква и единна навсякъде.

Японският език, колкото и близък да е с китайския има своите разлики и специфика; въпреки че доста хора не правят тази разлика и ги приемат за едни и същи.

Японският език има три начина на изписване. В него има две азбуки от по 46 сричкови звука. Едната се нарича хирагана и се използва за записване на местни японски думи и граматически елементи. Другата е катакана, използваща се за думи от чужд произход. Има и 5000 китайски йероглифа наречени канджи, те се използват за записване на понятия и символи. До края на гимназиалния курс на обучение японците изучават около 2000 канджи, които се използват най-често в печатните издания. Канджи биват възприети от Япония около началото на 4 или 5 век като , както в китайския, имат повече от едно произношение и значение. Специфичното в изговарянето на японския език е не в интонацията, а в поставянето на ударението при изговор.

Характерно за източния език е т.нар. "символна приобщеност" на значението на думите. Например, ако една дума има негативен смисъл, то всяка дума, произнасяща се по същия начин, без оглед на значението на йероглифа й, също се възприема по негативен начин, същото се отнася и в обратната ситуация.

В китайския език има разлика в някои форми на думите. Например отрицателната дума НЕ. То може да се няколко начина, например като 不 -пу и като 无 - у. Пу има по-скоро разговорно значение, докато У - има по-дълбоко сакрално значение. Това може да се обясни и с разбирането и употребата на новокитайския и старокитайския език. На новокитайски се говори. Докато истинската, реалната, класическата философия се пише и чете на старокитайски, който е по-образен и сакрален, а не толкова стилиризиран.

Така, някои йероглифи са претърпели промени в изписването си от старокитайски на новокитайски, като по този начин са изгубили до известна степен своя сакрален произход и са придобили по-прагматична, но все така мистична образност.

На Изток, както всичко, така и писането е мистично занимание или поне е било. Всеки пише или може да се научи, но не всеки умее да пише с главно П. Не става дума за талант за писане на някакъв текст като съдържание, а за писането като естетическо изкуство, за начин на философстване, калиграфия. Много хора могат да се научат да пишат красиво, но не всички могат да пишат вярно.

"Красивите думи не са верни.

Верните думи не са красиви."

/Лаодзъ/

Начинът, по който хващаш и държиш четката, движенията, които правиш с нея - така леки, без усилие. Важно е да се чувства всяка една извивка, всяко удебеляване или изтъняване, сякаш не ти пишеш, а четката. Да накараш писаното да оживява изпод движенията на ръката ти - това е истинското майсторство. Това майсторство показва разбирането и постигането на един от най-важните принципи на източната мисъл - Ууей (не-правене).

Философията на Запад има за цел да осмисли света и принципите, по които той е устроен; да разбере къде е мястото на човек в него; как човек може да го конструира. Тези проблеми не са на дневен ред на Изток. За източните мислители е по-важно приобщаването на човек и свят до степен на отъждествяване, така че човек да постигне спокойствие на съзнанието. Затова е и разбираемо защо има и различни езици на философията.

 

 

comments powered by Disqus