NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Граници на толерантността

Брой
№ 20 (2011)
Рубрика
Подиум
Автор
Борис Манов

 

 

1. Определянето на границите на  предметите, явленията, отношенията и процесите в природната и социалната действителност, както и на формите, в които те се изразяват в  мисленето, е възлов пункт в познанието и практиката на човека. Това е така, защото „границата" е „краят", „пределът" на дадено нещо (БТР 1973: 133), тя го отделя, прави го „нещо" сред другите неща, а нейното познаване е свързано с отдиференцирането  на „нещото", на неговото идентифициране и разкриването на смисъла на съществуването му. Особено значимо и сложно е определянето на границите на обществените явления и процеси, реализиращи се на основата на единството на обективно и субективно, на целерационалност и емоционалност, на законосъобразност и свобода на волята, на интерес и морал. Това „противоречиво единство" дава основание да се възприеме идеята на М. Хайдегер за разглеждане на границите на социалните явления и действия не просто като „линия", фиксираща самостоятелното битие на нещата, а като „пребиваване" между  различни и дори противостоящи си „същности",  и по този начин, като нещо подвижно и променящо се, което повече ги съединява, отколкото разделя ( Градев 2005: 168-178).

2. Въпреки съществуващото многообразие от възгледи за същността на толерантността, може да се приеме, че тя е ценностно-нормативна концепция, обосноваваща необходимостта от признаване на разнообразието в обществото и изискваща  проявяване на  търпимост от и към различните социални субекти.

            Такова разбиране на толерантността дава основание да се смята, че тя е присъща само в общества, изискващи плурализъм и признаващи равнопоставеността на изграждащите ги граждани, социални и политически сили, институции и организации. Ето защо, въпреки мненията, приемащи съществуването в исторически план на „различни модели" на толерантни общества (Уолзнър 2007: 25-26), би могло да се приеме, че толерантността  и толерирането стават възможни едва с утвърждаването на обществата на либералната демокрация - след 17-18 век в редица държави в Западна Европа  и в  Северна Америка.

            3.  Един от най-сложните въпроси, които възникват при обосноваването на същността на толерантността, е въпросът за нейните граници. И както изтъква М. Уолзнър,  действителният проблем „не е относно това, дали съществуват подобни граници - никой не смята сериозно, че не съществуват, - а колко широки са те" (Уолзнър 2007: 18). 

            3.1. Като се има предвид разбирането на границите в обществото не като линия, а като „пребиваване", като нещо подвижно и променящо се, става очевидно, че е възможно границите на толерантността да бъдат определяни / и те са определяни/ в изключително широк периметър - от позицията „разрешено е определеното от върховната власт", характерна за  разглеждането на толерантността като присъща на всяко политически организирано общество, стига в него да има „мирно съвместно съществуване" на изграждащите го индивиди и групи, осъществявано под ръководството /включително диктатурата/ на някаква централна политическа власт, до позицията „всичко е позволено", свързана с постмодерни схващания на толерантността като абсолютно толериране на действията на хората в глобалния свят, където вече не съществува национална, етническа или някаква друга идентичност, а обществото е изградено от поливалентни общности, в които „всички са чужденци", т.е. никой не е различен, не е чужденец. Явно е, че и двете крайни позиции водят към достигането на своеобразен „парадокс на толерантността", подобен на парадокса на свободата с неговите две страни - първата, свързана с възгледите на Русо за общата воля - който откаже да бъде свободен, ще бъде принуден да бъде свободен /респективно - толерантен/, втората - с либертарианските абсолютизации на свободата, водещи до диктатура на „свободността", т. е. до унищожение на свободата /и толерантността/ като такива.

            3.2. Положителното разрешаване на този парадокс е свързано с преодоляването

на очертания релативизъм и утвърждаването на позицията, че съществуването на толерантността е възможно чрез нейното идентифициране и отдиференциране, т.е. чрез определянето на такива характеристики и параметри, отвъд които тя става нещо друго, превръща се в нетолерантност. И тъй като  пределите /границите/ в обществото се очертават чрез „пребиваването", т.е. чрез осъществяването на социалните действия, то и границите на толерантността ще се очертават в процеса на политическото действие, ще са „времево" и „пространствено" детерминирани и локализирани, при което, въпреки тяхната  подвижност и относителност, те трябва достатъчно категорично да посочват кога се излиза извън „територията" на толерантността  и се преминава  в територията на нетолерантността.

От тази позиция могат да се определят два типа граници на толерантността - институционални /екзистенциални/ и инструментални. Институционалните са свързани с очертаването на същността на  толерантността - т.е. какво тя „е" и как е „възможна" тя. Изходен момент в това отношение е позицията, според която само либералната демокрация едновременно предполага и изисква толерантност в обществото, защото разглежда своите граждани като суверенни личности, които не само са свободни и равнопоставени помежду си /всички, независимо от „всевъзможните" различия, са „граждани" на дадена държава/, но и на държавата, защото те са „субстратът" на държавата и  определят /например чрез изборите/ политическа власт, а в крайна сметка са самата власт като колективно „тяло" (Ролс 1999: 44, 67-68).  Ето защо гарантирането на  суверенността е и предпоставка, и граница на толерантното действие, е и основа, и критерий за наличието на толерантност в обществото, а всички останали „режими" на толериране са само форми и степени на регулиране на отношенията между индивидите и социалните общности и на  поддържане на реда в обществото.

            Тази позиция е предпоставка за определянето на следващия основен аспект на екзистенциалните граници на толерантността - признаването на суверенността на отделните граждани означава и признаване на тяхната „различност", на правото им да съществуват като отделни равнопоставени индивидуалности. Признаването на различието обаче все още не е признаване на „толерантната различност". Последната предполага постигането на такова състояние в обществото, при което различието се основава на доброволното и осъзнато включване на отделните личности и социалните и политическите организации в обществените процеси и се  изразява във взаимно признаване и взаимно уважение между тях. Постигането на това състояние е свързано още и с преодоляването на проявите на  „нетолерантната" различност, сред които с най-голяма значимост са „страхът" от „различния", страх, който може да прерасне в разглеждането на всеки друг като враг, застрашаващ  „моето", „нашето" съществуване; отношенията на превъзходство  /господство и подчиненост/  в обществото, предполагащи даването на „предимства" на по-силната „различна" страна - на мнозинството - расово, етническо, езиково, политическо, на икономически господстващата класа, на „държавната" религия и на нейните привърженици и  т.н.;  насилственото  утвърждаване на „правилното" схващане на различността и  принудителното „включване" на всички в изграждането на правилната различност в обществото (Тодоров 1995: 151, 156; Фукуяма 2006: 321-322).  

            Инструменталните граници се основават на институционалните и са свързани с разкриването на механизмите и параметрите, чрез които се определят пределите на толерантното действие в обществото. Въпреки многоаспектността на проявите на инструменталните граници и на схващанията за тези прояви в социално-политическото

и философското знание, могат да се очертаят няколко основни подхода /аспекта/ на тяхното определяне:

            Първият подход обвързва толерантността в демократичната държава с провеждането на политика,  която без да нарушава институционалните граници, дава възможност на държавната власт да осъществява ефективен социален контрол и  да осигури запазването на хомеостазиса на обществото. Централен пункт в това отношение е обоснованата още от Джон Лок и защитавана и от съвременните либерални „конституционалисти" позиция за необходимостта от разделяне на интересите и правата на публични и частни, като се дава предимство - при строгото спазване на законите - на публичните, защитаващи и изразяващи благото на цялото, т.е. на всички граждани на обществото.  За Лок не подлежи на съмнение, че толерантността

се проявява като обособяване на частния и публичния интерес, като разгръщане на свободата и даване на възможност за задоволяване на личните стремежи на всяка личност или общност, но в рамките на първенството на публичния интерес - запазването на стабилността и мира в държавата чрез спазването на всеобщата задължителност на гражданските и политическите закони ( Лок 1997: 71-72).  

            Другият основен подход при очертаването на инструменталните граници на   толерантността е насочен към изясняване на параметрите и механизмите на свободността и равнопоставеността в демократичното общество. Тук, въпреки съществуващото многообразие от възгледи, могат да се изведат следните основни позиции: първата, която е основополагаща и изразяваща същността на политическия либерализъм, разглежда като „естествена" граница на свободата и равноправието принципа на реципрочността - т.е. приемливо е това поведение между гражданите и общностите, при което всеки действа така, че да не накърнява свободата и правата на другите и възприема действията на другите като равнозначни на своите действия (Ролс, Цит. съч.: 45).  Особено важно в това отношение е, че реципрочността предполага плурализъм и даже противоположност на интересите и възгледите на различните социални субекти и точно поради това не само очертава границите, но и прави възможна толерантността. Втората позиция обосновава възгледа, че толерантността  е свързана с последователното провеждане на принципа за равнопоставеността на гражданите, общностите, организациите и институциите в отношенията им с държавната власт. Тук от първостепенно значение е провеждането на политика на отделяне от държавата и равнопоставеността на религията, религиозните институции и  изповядващите различни религиозни вярвания личности. Утвърждаването на толерантността в исторически план става възможно именно тогава, когато се обосновава и провежда на практика идеята, че политическият плурализъм изисква съвместяването на различни - по своята същност нетолерантни - религиозни доктрини и практики. Задачата на държавната власт е да създава политическите условия за равнопоставеност и да не допуска въвличането, особено едностранното, на религиозни фактори в държавното управление. (Ролс, Пак там: 214; Фукуяма Цит. съч.: 296). Подобно е положението и с различните етноси в обществото. И тук държавната власт трябва да бъде еднакво отделена от „етничността" (Уолзнър Цит. съч.: 97), да създава предпоставките и да изисква равнопоставеност на всички /вкл. малцинствените/ етноси в държавата. Друг важен аспект в разглеждания план е създаването на условия за изграждането на автономно, плуралистично и равноправно гражданско общество. Неговото наличие от една страна е сигурен показател за отделянето на държавата от обществото, а от друга е предпоставка за утвърждаването на егалитарни нагласи и практики и по тази начин - и основа за  свобода, равнопоставеност и толерантност в общесвото.  (Фукуяма, Цит. съч.: 297).            

 

Литература

1.     БТР 1973: Български тълковен речник, София: Наука и изкуство, 1973.

2.     Градев 2005: Градев, Владимир. Политика и спасение. Въведение в теологическо-политическия дебат на ХХ век, София: Изток - Запад, 2005.

3.     Лок 1997: Лок, Джон. Писмо за толерантността, София: Сиела, 1997..  

4.     Ролс 1999: Ролс, Джон. Политическият либерализъм. София, Обсидиан, 1999.

5.     Тодоров 1995: Цветан Тодоров, За толерантността и недопустимото. В: Толерантността. Съст. Денкова, Лидия. София, Просвета, 1995.

6.     Уолзнър 2007: Уолзнър, Майкъл. За толерирането. София, ИК „КХ", 2007.

7.     Фукуяма 2006: Фукуяма, Франсис. Краят на историята и последният човек. София, Обсидиан, 2006.

 

 

Доц. д-р Борис Манов е преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград

 

 

comments powered by Disqus