NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Предразсъдъкът като граница и изказ на дорефлексивното съдържание на съзнанието. Позитивността на предразсъдъците

Брой
№ 20 (2011)
Рубрика
Анонс
Автор
Татяна Петкова

 

          Този текст е опит да отбележа един отминал почти незабележимо преди година юбилей - 50-та годишнина от публикуването на Гадамеровата книга „Истина и метод" през 1960 г., която става определящо произведение и „наръчник" при интерпретирането, разбирането и проумяването на проблемите и принципите на съвременната херменевтика.  Избирам да отбележа годишнината от написването на това произведение при анализирането на темата за философските аспекти на „границите"[1]. Самият Гадамер още в заглавието на книгата сочи провокационния характер, който ще предложи книгата при осмислянето на културно-историческите традиции и подходите за тяхното обмисляне и тълкуване, за да бъдат разбрани различните начини на отношение на човека към света.  Заглавието на книгата се състои от две гранични понятия „истина" и „метод", при които съюзът „и" има не събиращ характер, не означава „връзка", а тъкмо обратното - несъвместимост между двете понятия. Тоест Гадамер се стреми да демонстрира „неметодичната" същност на човешкото познание, да покаже, че гносеологическият подход, свързван с понятието „наука" и понятието „метод" (като основа на науката), не е нито единствен, нито универсален.

       Предразсъдъците служат като гносеологически подход при осмислянето и разбирането на отношението на човека към света, те могат да бъдат граница, както и да предполагат и провокират търсене „отвъд" тях на условията за разбирането и интерпретирането на човешкото познание като цяло. Именно в това се състои  „разделящата" и „свързващата" същност на предразсъдъка, който проблематизира, обединява, както и противопоставя различните времена, като поставя субекта и обекта на тълкуването в общо пространство, т.е. премахва онтологическата граница между тях.

       Доразработвайки Хайдегеровото учение за пред-разбирането, Гадамер оповестява като основен негов елемент „предразсъдъкът", т. е.  дорефлексивното съдържание на съзнанието. Уместно е да бъде споменато, че терминът „предразсъдък" не би трябвало да се схваща в неговата обикновена употреба, макар да предизвиква и да имплицира подобни сравнения. Другото важно нещо, което трябва да бъде отбелязано, е, че Гадамер реабилитира понятието предразсъдък във философската херменевтика не само при тълкуването на текст, но и в разбирането на културата като цяло.

       Позитивността на предразсъдъците Гадамер намира в това, че те като предварително прието решение или мнение са свързани с начина, по който нашите представи ни настройват спрямо спорни въпроси  или тези, и са пътят тези нагласи да бъдат ревизирани (това е и своеобразна версия на херменевтичния кръг). Гадамер акцентира върху това, което ще бъде извлечено като извод от релацията: разбиране - последствия.

       Гадамер приема, че всеки път, когато участваме в процес на разбиране или тълкуване, ние сме участници в диалог, който обхваща най-малко две страни: самите нас, с нашите представи по казуса, и това, което е заложено като разбиране по казуса от другите преди нас. В така получилия се своеобразен диалог на разбиране предразсъдъците играят положителната роля на това, което трябва да се открие, на това, което стои зад тяхната бариера. Предразсъдъкът се явява като реторичен въпрос, насочващ съзнанието към търсене на смисъл зад него, това е и неговата положителна роля при тълкуването.

       В „Истина и метод" Гадамер изследва проблема на херменевтичната структура на  предварителното разбиране и границите, които това разбиране поставя пред съзнанието. Гадамер продължава Хайдегеровото теоретизиране на предразбирането, което е спряло до онтологическото намерение да разгърне само предварителната структура на разбирането, което означава, че предразбирането е изначално изходно разбиране като онтологично определение на човешкото битие и е изходно разбиране, за разлика от вторичното по отношение на него (като последвало) и производното от него разбиране като метод на познанието.  Така предразбирането образува пространство на съзерцанието и мисленето, или непреодолимия хоризонт на познанието. По този начин предразбирането не зависи от рефлексията, тъкмо обратното, то представлява основата и първоизточника на всички очевидности на самосъзнанието и съзнанието. Хайдегеровото предразбиране има своята структура, която се степенува от: „предмнения", „предвиждания" и „предчувствия". Тези елементи съставят основата на човешкото битие в света,  предопределяйки и проектирайки  цялото негово поведение и мислене. Изходната точка, в която предразбирането се въплъщава в човешката битийност, е езикът. От своя страна Гадамер смята, в структурата на предразбирането основен елемент е предразсъдъкът, който лимитира и диференцира самосъзнанието и съзнанието от възможно придобивания след това опит.

Границите на предразсъдъците като условия за разбирането.

            Изходната точка на херменевтичния проблем е в разбирането на авторитета и на традицията. Предразсъдъкът като дискредитиращ разума елемент, е предмет на критика в Просвещението - той се мисли като нещо ограничаващо при господството на идеята за една абсолютна самоконструкция на разума. Но предразсъдъкът принадлежи на самата историческа реалност.  Затова, ако искаме да бъдем справедливи при възприемане на крайността на човешко битие, е необходимо да реабилитираме понятието  предразсъдък. Нужно е да признаем, както казва Гадамер, че „имаме правомерни предразсъдъци."(виж 1, 381)

       Нека да проследим по какъв начин предразсъдъците се явяват лимитиращи спрямо:

1.     Авторитета;

2.     Традицията.

 

1.     Авторитетът:

      Къде би трябвало да търсим основанията за правомерността на предразсъдъците? Гадамер пита: „Какво различава правомерните от всички онези предразсъдъци, чието преодоляване е неоспоримо задължение на критическия разум?"(виж 1, 381). До тези въпроси е лесно да достигнем, ако успеем да пречупим и приемем като позитивност направените от Просвещението негативни критически изводи като:

а/Разделянето на предразсъдъците като идващи от авторитета;

б/И като такива, получили се от и при прибързаност.

     В основата на този извод „при прибързаност" лежи идеята за методически правилната употреба на разума, който ако не прибързва, би се отървал от каквито и да било заблуди (в този извод откриваме Декартовата идея за истината). Гадамер пише: „Същинският източник на грешки при употреба на собствения разум е точно прибързаността, докато авторитетът, напротив, носи дотолкова вина, доколкото с оглед на него човек не прибягва до разума си. Само по себе си е достойно за оборване  неправилното предубеждение към старото, значи и към авторитетите." (вж. 1,381).       Например: в Просвещението се приема като реформаторско дело онова, което прави Лутер. В него се оценява като положителност отслабването на почитта към Римокатолическия папа, както и противопоставянето на правото му да дава еднолично тълкуване на Библейския текст. С тази своеобразна критика към католицизма се поставя началото на разцвета на херменевтиката, на свободното тълкуване, което пък води до правилната употреба на разума при разбирането на историческото наследство. По този начин нито догмата за авторитета на папата, нито позоваването на традицията могат да направят излишен херменевтичния похват или опитите за свободно тълкуване и анализиране. Това е своеобразна защита на автентичността на текста срещу всякакви прекомерни претенции или своеобразно поставяне на граници по отношение на разбирането, интерпретирането и тълкуването.

        Без съмение можем да приемем, че действителното следствие от Просвещението е авторитетите да бъдат подчинени на разума. Следователно, предразсъдъкът от прибързаност, трябва да бъде разбиран като източник на всякакви заблуди (каквото би било и тълкуването на Декарт). Гадамер пише: „За това свидетелствува и фактът, че след победата на Просвещението и освобождаването на херменевтиката от всякакви догматически, включително и просветителски обвързаности в променен смисъл се препоявява старото деление на предразсъдъците. При Шлайермахер например вече четем, че причини за неразбирането са пристрастието и прибързаността." (виж 1, 382) Новото пречупване на традиционното деление на предразсъдъците през Просвещението  означава въвеждането в предразсъдъка на представа за единствена, индивидуална ограниченост - както отбелязва Шлайермахер: „едностранчивото предпочитание на това, което е близо до идейния кръг на отделната личност" (виж 1, 382).

      В понятието за пристрастие се крие същинският въпрос: Дали предразсъдъците, които ме определят, произтичат от пристрастията ми? Всъщност това е поредната граница, която изгражда съзнанието ни и през която пречупваме понятията.

       Пристрастията ни биха могли да бъдат: правомерни, плодотворни и деструктивни. Такива са и предразсъдъците. Отнесени спрямо авторитета (в духа на Просвещението), те се отнасят и явяват като самостоятелна и свободна употреба на разума. Тази свободна проява на разума чрез различните еманации на предразсъдъците лимитира представите ни, например, за авторитета - той може да бъде както източник на истина, така и на закостенялост и догматизъм. Точно на тази основа Декарт (като предтеча на европейското Просвещение) напълно изключва проблемите на морала от претенциите на съвършенно новата конструкция от истини, основаващи се на разума. Така би могло да се приеме, че бихме могли да говорим за „времеви морал". Дали пък това като теза не е отчайващо? Несъмнено е обаче, че е трудно съвременната наука и прогресът, който тя носи,  да обосновават един нов морал.

      Гадамер пише: „По същество не само разобличаването на всички авторитети е един утвърден, благодарение на самото Просвещение, предразсъдък. То води до там, че се деформира понянието за авторитет.  Въз основа на просветителските понятия за разума и свободата, с понятието за авторитет би могло да се свърже единствено пълната тяхна противоположност, сляпото послушание. Това е значението, което ние познаваме от словоупотребата в критиката на съвременните диктатури." (виж 1, 384)  

    2. Традицията:

     Понятието за традиция е не по-малко двусмислено от това за авторитета именно поради факта, че пак в Просвещението се поставя под въпрос самата нейна същност - самото разбиране за традиция. Романтизмът възприема традицията като противоположност на разумната свобода и приема наследството като историческа даденост. Гадамер пише: „Без значение дали традицията се оборва революционно или се консервира грижовно, тя все се явява като абстрактната другост на свободното самоопределение, тъй като валидността й не се нуждае от никакво разумно основание, а се определя безвъпросно." (виж 1, 386) Само по себе си това критично отношение към традицията е вид реабилитация, която търси начин да обърне съзнанието към истините, които са заложени и пренесени  в и чрез традицията. Тази реабилитация би показала, че между традиция и разум съществува не чак толкова голяма противопоставеност, дори напротив - една неразривна връзка. Гадамер осмисля този проблем по следния начин: „Колкото е проблематично самото възстановяване на традицията или съзнателното създаване на нови традиции, то толкова в края на краищата е изпълнена с предразсъдъци и по същество просветителската романтическа вяра в „непокътнатите традиции", пред които трябва да замълчи всеки разум." (виж 1, 387). Доколкото разбирането,  съпроводено от нашите предразсъдъци, се проявява на фона на нашето предварително познание или на фона на някаква история, разбирането по този начин за Гадамер е винаги „действие" на или чрез историята, а нашето съзнание трябва херменевтически да диференцира смисъла. Знанието за миналото и традицията позволяват да осъзнаем и да възприемем информацията в пълната й цялост, без да поставяме граници и да имаме опита за това, което е било.

       Понятието традиция ни отвежда към едно от феноменологичните понятия, към понятието „хоризонт" (тук не се визира темпоралният смисъл на понятието, макар това понятие да имплицира темпоралност по самия си смисъл). Разбирането и тълкуването винаги се проявяват и извършват в определен хоризонт, който се определя от исторически, традиционни или просто ситуативни случайности. Разбирането не е лишено от свобода в хоризонта на своето състояние: „В действителност в традицията винаги съществува един момент на свободата и на самата история. Дори най-истинската, най-тачената традиция, не се осъществява благодарение само на онази застиналост, която веднъж завинаги е пред нас, а се нуждае постоянно от утвърждаването си, от поемането, от грижата за нея." (1, 387). Точно както нашите предразсъдъци са се появили под въпрос в процеса на разбирането, така и в срещата с друг хоризонт трябва да сме възприемчиви към промяна.

Разбирането е непрекъснат процес, то никога не е завършено. Гадамер търси методология, която да може да постави граници, да маркира параметрите на смисъла (понятие само по себе си абсолютно релевантно в самото себе си). Методология, която напр. да ни доближи до точността на принципите на природните науки. Но това се оказва според Гадамер causa perduta. Няма методика, която да описва начините, по които да се достигне до цялостното разбиране на човека и историята му, ще трябва да се задоволим с частичното тълкуване и механизмите му, които са ни достъпни за момента, макар те да са вид граници.

      Къде е мястото на предразсъдъците тук? Предразсъдъците ще играят положителната роля на призма, която ще помага да се открие това, което стои зад или отвъд тяхната бариера като смисъл. Предразсъдъкът ще се явява като реторичен въпрос, насочващ съзнанието към търсене на смисъл зад първоначалния смисъл, разширявайки хоризонта и положителната роля на тълкуването, за да бъде възможно не само една гледна точка да обяснява всички възможни отговори, както и един отговор да се явява единственото възможното тълкуване на множество въпроси.

 

Цитирана литература:

1.Ханс-Георг Гадамер: „Истина и метод /основни черти на една философска херменевтика"; Изд. „ЕА", Плевен 1997 г.

 

Татяна Петкова е докторант във Философски факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград tatianavas@abv.bg

 


[1] Текстът е доклад, изнесен на семинара „Границите - философски интерпретации", организиран от катедра „Философски и политически науки" във Философския факултет на Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград.

 

comments powered by Disqus