NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Поезия

Брой
№ 2 (2009)
Рубрика
Poiesis
Автор
Илиана Илиева

За думите

 

такова място има между думите

че ако млъкнем

птиците ще се изгубят

от поглед

освободени в нашето съзнание

защото думите от раждане ни следват

от първия ни писък

преди него

не ни е дадено да вярваме

че знанието е околоплодно

такова място има между думите

че ако проговорим

птиците ще станат хора

загрижени за пълнотата на небето

и ще обрамчат с хаотични траектории

свободните следи за преселения

защото думите от скитане обсебват

понятията зад самия поглед

 

 

Единица мярка за дъжд

 

точно толкова дъжд

колкото може да понесе

високоетажният свят който никога не може

да бъде епилиран

точно толкова дъжд

колкото да поникнат главите в смут

и да видят как други глави смущават прозорците

 

точно толкова дъжд

колкото да завърши акупунктурата

по голотата на високоетажния свят

който никога не може да бъде облечен

и гол стои недопрегърнат

точно толкова дъжд

колкото сушата може да чуе

преди да заглъхне в себе си

 

точно толкова дъжд

колкото да измие ниския праг на

високоетажният свят

останал само с една песъчинка

край устните

 

на последния етаж

капките изгубват равновесие

през настръхналите косъмчета

от високото

първа сълза

кратер

 

 

Откъс от недоречено

 

Между думите се ръсват

плодовете на джанката кехлибарена

догонва ме дългото изречение

от дървото което ми даде око

за растежа веднага

след първите думи

 

Преглъщам гласна и забравям

понятията зад звездите в гласа

в ухото нахлува гъмжащото време

а с шумол на таралеж

плодът на слънцето се кръщава

в думите

които слушаме и не слушаме

едновременно

 

 

Между думите

се разлива улицата и

капе в очите -

тъмни от щурци

светли от завързани облаци

 

И днес бях хубава

 

 

И днес бях хубава.

Защо?

Не знам защо - и няма смисъл.

Сняг парна сухото листо -

на бяла страница се вписа.

Прегърнаха се - зима с есен,

за първи път - и за последен.

Така и аз - във къса песен

бях хубава

в деня тъй леден.

 

Прощаване с красотата

 

С красотата се свърши - губя зъб подир зъб.

Вече нямам зъб абсолютно на никого.

Не съм жадна, ни гладна - аз вкусих Христовата плът.

Всяка дума въртя на езика си - светло и тихо.

С красотата се свърши - но какво, продължава светът.

И какво че не секват във мене инстинктите ръбави?

Нощем в сънния път стръвни сили в потеря вървят,

но езика си стискам зад добрите си зъби.

С красотата се свърши - да си жива, сполай, доброта!

Само Бог ще рече колко още със теб ще се дъвчем.

Дръж ме здраво - ще падна, ако твоя средец не държа.

Ние, двете със теб, сме спасеното дървено кръстче.

Да му мисли митът - да мълви философски натам -

че добрият човек е, освен на умиране, хубав.

А когато прескочим зида на античния срам,

ние просто ще бъдем зид античен - на дума до дума.

 

 

 

Телеграма от Титаник

 

Аз съм риба в саргаски води

и така се залутах в живота -

водорасли - прекрасни треви,

яко стиснаха моята котва.

 

Виждам кораб - досущ като мен -

да се клати на мътното дъно.

Брат - от мълния грозна ранен,

как да стигна до теб? Да се сгъна?

 

През кошмара на живия плет,

който все те загражда от мене,

как да викна, че имаш съсед

в непристъпната мъртва вселена?

 

 

Мушицата

 

Аз съм остров, поникнал от прозата,

птичи дом на отвесна скала,

и дафинова пара над гозбата,

и мушица по капка смола.

 

Прехвърли се на другата страница,

захлупи плътно тежък капак,

а перата от яката раница

отърси не на къщния праг -

 

по-далече - на околовръстното,

дето бясно мечтите свистят.

Да се вихря и аз непрекъснато

сред мушици, които летят.

 

Без упойка

 

За думите какво да ме боли -

далече съм от хукналата слава -

дори да ги плета на пет игли,

ще ги разплита старата забрава.

 

Защо да ме забравят втори път:

веднъж - човек, а сетне и на думи?

Кой е глупак да иска двойна смърт,

освен поетът - мазохист безумен.

 

И лудост е - каква ти суета -

да пренатягаш струните на грифа,

и да се къса в крайна самота

издъхнал - ахилеса на Сизифа.

Търкулване на пепелната питка

 

 

Отдавна мина времето, в което

от суета си разширявах вените,

покачвайки се върху токчетата на тополите.

Сега очи в очи се гледаме със черното на клоните

и си говорим всяка пролет -

за хубостите, вили се из нас,

развили се, живели, отлетели,

за идната насреща чистота,

в която мръзнат само недозрелите.

Сега все по ме тегли да мълча.

Свистях и пях - хартиено хлапе,

тръстикова, борикова хармоника -

провирах дъх и в спукано гърне.

По върховете на езика ми се гониха,

раздърпваха се дръзки ветрове.

над пропасти светлинни ме орониха,

защото песента е ясла ничия,

но що е звук без ядка тишина,

заченала в греховните различия?

Сега безгласно слънце заваля,

наведе се към мене късогледо,

протегна ми на шепа вечерта,

преглътнах го - солено и безследно -

на мен ми стига жеста пред глада,

от мисълта за обичта съм сита.

Отдавна мина срокът, в който питах

просторите за хляб - и ги връхлитах.

Сега стоим очи в очи и с тях,

допрели с усти златната коричка -

земята звънка в късния си смях,

защото почитта я гъделичка,

пък аз я вдишвам - къшей, крайна сричка.

Залъгвам се със звездния й прах,

преди да си отпия от нощта.

 

* Илиана Илиева
Автор на книгата с тристишия, хайку и танка „Жабешки скок" (2004 г., издателско ателие „АБ" - София), стихосбирката „Ти, който хакна планетата" (2008 г., издателство „Книгата" - Варна). Лауреат на Националния конкурс за поезия „Мара Белчева" през 2008 г., на „SMS - поезия" през 2007 г. и други национални и международни конкурски за хайку поезия. Има публикации в български и чуждестранни печатни и електронни издания. Редактор в LiterNet.bg. Член на „Българския хайку съюз" и на „Хайку клуб - София". Под печат е третата й книга "Пента и пижо" - петстишия и етно-хайку.

 

 

comments powered by Disqus