NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Преди и след Стената: към типологията на държавните граници

Брой
№ 21 (2011)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Лазар Копринаров

 

Границите са навсякъде - защото всяко „нещо" е такова, каквото е, благодарение на границите, чрез които се о-пределя от останалите „неща". Да дефиниращ нещо, ще рече всъщност да го от-граничиш, да посочиш предела му. Хегел казва (Гегель 1978), че там, където нещо завършва, започва другото, като едното и другото са разграничени и и споделени от едно „между", което е границата между тях. Същото е валидно и за държавните граници. Те определят пространството на властта - маркират отношението на „своята" към „чуждата" власт.

Държавните граници са линията, която разделя своето от чуждото пространство на дадена държавна власт и в този смисъл са линия, очертаваща пределите за правомощията и действието на държавния суверенитет. Но разделяйки територията на една власт от друга власт, държавните граници са всъщност нещо повече от буфер между тях. Режимът на държавната граница, сиреч правилата за пресичането й от хора, стоки, капитали и услуги отвън навътре и отвътре навън, както и публичното въображение за нея, са една от най-същностните характеристики на съответната държава. Границата е конституирана от географията, но най-вече от историята на даден народ, от изхода на войните, в който този народ е участвал, от браковете на неговите монарси, от етнически „прочиствания" или от натрапени съюзи, както и от външно наложени териториални прекроявания. Показателни в това отношение са границите на Австро-Унгария. Тази държава е втора по територия и трета по численост в Европа в навечерието на Първата световна война. Четири години по-късно на тази територия се оформят няколко малки държави, разделени от множество граници помежду им.

Но границата е не само конституиран, но и конституиращ фактор. Тя се гради и поддържа както за да възпира и отбранява от чуждестранна враждебност, така и за да придава цялост, да интегрира в политически план обществото, чийто живот се разгръща в рамките на съответната държава. В притчата „При строежа на Китайската стена", написана през 1917 г., Кафка описва тъкмо тази двойствена природа на границата  -  да бъде продукт на колективността, който същевременно продуцира тази колективност,  да бъде резултат на социума, в който е вложена такава социалност, която осигурява власт над този социум.  В притчата се търси обяснение, защо Великата китайска стена е строена на фрагменти, като често между тях са оставали празноти. На една работна група възлагали да изгради някакъв отрязък от стената, на друга - да издигне друга част така, че след завършването им двете части да се срещнат. Но когато работните групи приключвали този километров фрагмент, вместо да продължат да удължават стената, те била изпращана от императорската власт другаде. Там започвали всичко отначало. Така между отделните фрагменти оставали празни места, стената била като „надупчена".  Но нали била строена, за да служи като защитен вал срещу нападенията от северните номади, защо градежът й е бил като че ли необмислен? Това се пита Кафка. И дава следния отговор. Строейки в продължение на години, хората загубвали търпение, обземала ги безнадеждност. Затова, като приключвали определен фрагмент от стената, ги изпращали надалеч. Пътувайки към новата си месторабота, те се заразявали с ентусиазъм, защото си давали сметка колко огромна, богата, красива и достойна за любовта им е тяхната страна. Обобщавайки, Кафка описва резултата на тази имперска строителна политика: „Единство! Единство! Всички са рамо до рамо, ... кръвта вече не тече по кръвоносните съдове на отделния човек, тя тече сладостно през целия безкраен Китай и се възвръща при себе си." (Kafka 1931: 13-14). Стената, а и всяка граница,  иска да ни каже Кафка, е не само и дори не толкова да защитава, колкото да консолидира,  да придава такова единство на обществото, което да създава условията за самовъзпроизводството на властта в това общество. Държавната граница пази навън,  но при определена властова структура може да се окаже, че съсредоточава функциите си в друго пазене -  на властта от обществото[1].

Символ на такъв вид граници беше Берлинската стена. Построена в една августовска нощ на 1961 г. , тя просъществува само 28 години, но навярно още много десетилетия ще бъде символ на определен тип граница - на изолационисткия, патерналисткия тип граници.

В римското социално въображение, което по думите на Умберто Еко е било с „обсесия по границите" (Еко 1997: 122), съществуват два модела на граници. Единият е въплътен в мита за смъртта на Рем. Неговият брат Ромуло, основателят на Рим, убил брат си Рем, защото той бил пресякъл определената от него граница Но заедно с това в римското съзнание е съществувал и друг образ на границите. Обладани от страхопочитанието към необходимостта от ред в социалния хаос, римляните „изобретяват" бог Терминус - богът на граничния камък. Той се грижел да не бъде отместен камъка, маркиращ границите на земята, когато отсъства собственикът й. Бог Терминус гарантирал неписаните договори между римските граждани, като ги предпазвал от конфликти и изграждал доверие между съседите (DuPont 1994: 83-85). Той давал израз на римското разбиране, че респектът към границите поддържа доверието между разделените от тях хора. Култът към бог Терминус въплъщавал разбирането на древните, че границите са праг, който поделя, но същевременно и с-поделя. Празникът на Терминус се отбелязвал, като разделените от граничния камък съседи се събирали заедно около него, украсявали го с цветя, правели жертвоприношения и пирували заедно. По този начин те се освобождавали символично от разграниченията, прехождайки между разделените пространства. Териториалните граници в тълкуването на древните римляни (вж. по-подробно: Klose und A. Nünnerich-Asmus 2006) едновременно разделяли и свързвали.

Смисълът на Берлинската стена по-скоро съответства на мита за убийството на Рем, отколкото на мита за Терминус. В хода на историята са били издигани множество стени - както в далечен Китай и Римската империя, така и в днешен Израел или по границата между САЩ и Мексико. Но целта на тези прегради е принципно различна от целта на Берлинската стена. „Онези" са били предназначени да не допускат нахлуване на варварите или на човешки маси, в които се привижда източник на опасност. Издигането на Берлинската стена е разпоредено с противоположното намерение - да възпира със сила не влизането, а излизането. Тъкмо в това е уникалността на тази стена -  Берлинската стена е трябвало да блокира изхода, а не входа. Френският публицист Марек Халтер, който е преживял младостта си във Варшавското гето, пише, че предназначението на стената около гетото не е била да не бягат, а да остават скрити - не е имало къде да бягат, но е било опасно хората извън тях да знаят какво стават зад тези стени (Халтер: 2010). Берлинската стена и символизираните от нея изолационистки, патерналистки граници са с друга фундаментална задача. Бетонната ограда в Берлин е прокарване на граница, която блокира движението отвътре навън. Тя е една абсурдна крепост - крепост, охранявана отвътре, от потенциални вътрешни врагове. Берлинската стена е не просто междудържавна граница - тя е може би най-зримият символ на едно фундаментално качество на комунистическото строителство: на сегрегирането на социално-политическото и човешкото пространство, на опита за изолиране на гражданите от външния свят като условие за съществуването и възпроизвеждането на комунистическата система.

Разбира се, трябва да се добави, че изгодата от бетона на Берлинската стена не е бил само за онези, които бяха я издигнали. Прави са онези автори, които отбелязват, че в сянката на Стената са се чувствали комфортно и носителите на други интереси: на западните военно-промишлени лобита, на онези политици, които умело са се ползвали за своите егоистични икономически или политически цели от енергията на враждебните стереотипи. 

Берлинската стена е натоварена с много символични значения. Освен на комунистическия изолационизъм, тя беше символ и на „Студената война". Стената удостоверяваше не само подялбата на немския народ, но и конфронтацията на два геополитически блока и на две философии за бъдещето на света.  В този смисъл, макар и по-къса от 200 км, Стената беше своеобразна мега-граница и мега-символ на тогавашния двуполюсен свят. Затова рухването й беше събитие, което не принадлежи само на немската история. То положи началото на прехода между две епохи - между епохата на Студената война и сегашната епоха, която тепърва ще търси и получава името си. Демонтажът на Берлинската стена е събитие със световни измерения и последици. Неговите преки или косвени последствия са налични и тепърва ще продължават да оформят геополитическия облик на света.

Какви тенденции се породиха след Берлинската стена?

Първо. Оформиха се две разнопосочни, контрастни, дори антагонистични насоки в осмислянето и поддържането на границите. От една страна започнаха да се появяват т.н. пост-националнодържавни граници, даващи възможност за свободното движение на хора, стоки, капитали и услуги, без те да подлежат на граничен контрол. От друга страна след разрушаването на Берлинската стена през 90-те години на миналия век се произведе бум на нови граници, но от традиционен тип, съпроводен с кръвопролития и войни. Типична проява на първата тенденция е процесът „Шенген", а на втората - промените на границата в периферията на бившия Съветски съюз, в бивша Югославия, в Сомалия, Етиопия, Судан и пр.

Споразумението от Шенген гарантира премахване на контрола по вътрешните граници между подписалите го държави, създаване на общи външни граници, укрепени с правно и полицейско сътрудничество, както и общи критерии за получаването на т.н. Шенгенски визи от граждани на трети държави. Подписано през 1985 г. от Германия, Франция, Белгия, Холандия и Люксембург, това споразумение получи истински размах едва след падането на Берлинската стена. За по-малко от 20 г. към него се присъединиха почти всички държави, членуващи в ЕС, както и Исландия, Норвегия и Швейцария. В Шенгенското пространство не участват Великобритания, Ирландия, Кипър, България и Румъния. В резултат на Шенгенското споразумение гражданите на 22 държави (повече от 400 млн. души) могат да циркулират свободно, без граничен контрол при прехода между тези държави. Същевременно това пространство на свободно движение е от-граничено от 4278 км външни граници. Зоната на Шенгенското споразумение демонстрира появата на новия тип граници - пост-националните граници (вж. Eigműller 2006: 59), чиято цел е да поддържат пространството на националната държавност, но заедно с това да създават условията за свободно движение и за поддържането на една наднационална идентичност на европейското гражданство.

Епизодите, свързани с опита на Дания да ре-интерпретира  „Договорът от Шенген" така, че на практика да затвори свободното движение на хора от Германия, както и временните конфликти между Италия и Франция при масираното нахлуване на имигранти от Мароко, са знаци за това, че не всичко е благополучно в Шенгенската зона. Погрешно е обаче да интерпретираме тези епизоди само като израз на ксенофобска политика или като проява на враждебност от страна на богатите към бедните народи. Случващото се е израз на проблематизирането на някои традиционно устойчиви разграничения - разграниченията между „вътрешно" и „външно", между врагове и престъпници, между война и тероризъм и т.н. Като отбелязва тези процеси, испанският философ Даниел Инерарити дава следното обяснение за бума на новите „стени" и интензификацията на граничните режими. Той пише: „Не живеем в безграничен свят, а в напрежението между една география на откритите пазари, която се стреми да премахне границите, и една териториалност на националната сигурност, която е с тенденция да конструира граници. Няма кохерентност между геоикономическата практика и геополитическата практика, която да балансира различния дневен ред на търговията и на сигурността." (Innerarity 2011) .  Опитите за издигане на нови „стени" -  понякога реални, междудържавни, но в повечето случаи вътрешно-национални,  въображаеми, означаващи дистанциите между имигранти  и „местно" население (вж. по-подробно в: Копринаров 2010)  -  са своеобразна театрализация на действителни проблеми в съвременните западни глобализиращи се общества.

Краят на Студената война създаде условия обаче не само за оформянето на пост-национални граници в почти цяла Европа, но и за „производството" на своеобразна политическа страст към преначертаване на териториалните граници. Отпадането на блоковата конфронтация освободи една сковавана преди това политическа енергия, която подхрани ре-национализацията и ре-етнизацията на обществените отношения в множество държави. Това от своя страна произведе своеобразен кипеж на преразглеждането на предходните граници и строителство на нови граници. Както справедливо отбелязва немската политоложка Урсула Лемкул, границите на редица държави, създадени през 50-те и 60-те години на миналия век в процеса на деколонизацията, са били с „конфигурация не толкова от исторически наложили се идентичности, колкото от необходимостта да се съблюдава паритетът на силите между Запада и Изтока" (Lehmkuhl 2009: 56). Освободени от дисциплината на блоковата конфронтация и от опеката на САЩ и СССР, някои държави поставиха под въпрос наложените им преди това изкуствени териториални очертания и пристъпиха към тяхното насилствено реорганизиране.

Така времето след падането на Берлинската стена се оказа годно да предизвика както пораждането на пост-национални „квази-граници", така и активното, понякога кръвопролитно реорганизиране на границите от традиционен тип (вж. анализ на 13-те най-„опасни" съвременни граници в: Walker 2011). Епохата след демонтажа на Стената, тази мега-граница на Студената война, ни сюрпризира с голямата продуктивност на граници, в това число и на нови стени. Наблюдателите отбелязват наличието в днешни условия на поне 24 международни стени в различни континенти - има ги по границата между САЩ и Мексико, между Испания и Мароко (около градовете Сеута и Мелия), между Тайланд и Малайзия, между Южноафриканската република и Зимбабве, между Индия и Пакистан, вътре в Израел и т.н.  Съществува една „френетична наoпревара", по израза на Даниел Инерарити, в полза на националния протекционизъм. Новите стени са нещо като върха на айсберга на жаждата по държавен протекционизъм. Тези нови Стени са не само срещу външна инвазия от нежелани имигранти, но и срещу вътрешно търсене - на проституция, на наркотици, на работна ръка (Innerarity 2011) .

Второ. Краят на Студената война произведе страст не само към преначертаване на териториалните граници, но и към фортификацията на контролната им функция. В продължение на дълги периоди от европейската история границите са били военно укрепени, но същевременно са били почти незабележими при преминаването на хора. Началото на ХХ век е време на свободното преминаване на държавните граници. Британският историк А. Дж. Тейлър пише в „Английската история 1914 - 1945 г. следното: „До август 1914 г. благоразумният, почтен англичанин е можел да изживее живота си, без да забележи наличието на държавата, освен понякога в лицето на полицая и на пощенските служители. Той е можел да живее както си пожелае. Не е имал официален регистрационен номер, нито документ за самоличност. Можел е да пътува зад граница или да замине завинаги от страната без паспорт, без каквото и да е официално разрешение. Също така чужденецът е можел да изкара целия си живот в Англия, без да иска разрешение и без да уведомява полицията." (Taylor 1992: 167). Подобна теза се среща и в мемоарната книга „Светът от вчера" на Стефан Цвайг, който пише, че по онова време на нито един пътник не е бил искан паспорт. Днес такава свобода на пресичането на границите не е възможна дори за т.н. „шенгенски граждани",  които пътуват само с личната си карта, но са също толкова унижавани от контрола на летищата, колкото и всеки друг гражданин на държава извън шенгенското пространство. Основен фактор, предизвикал процеса на рязко засиления граничен контрол, е международният тероризъм, оформил се и придобил глобална сила едно десетилетие след разпадането на биполярния свят. Както отбелязва австралийският политолог Канишка Джаясурия, международният тероризъм превърна „безопасността и страха в доминиращи тоналности на политиката на либералните демокрации" (Jayasurya: 135). В този контекст се оформи тенденцията към „секюритизация" на обществените отношения, която засегна особено силно начина на осъществяване на граничния контрол. Секюритизацията създаде условията за нарастваща дистанция между искането за сигурност и изискванията за свобода на съвременния човек.

Трето. Процесите след Берлинската стена, наситени с глобализация и интензивна мобилност, откроиха рационалното зърно в иначе твърде полемичната и трудно смилаема в режима на политическата коректност теза на Самюъл Хънтингтън, че заплахите за бъдещето ще идват не толкова от борбата на идеологиите, колкото от сблъсъка на цивилизациите (вж. Хънтингтън 2009). Че интензивните конфликти няма да се разполагат по междудържавните граници, а по „линията на разломите" на цивилизациите. Както и че Западът ще трябва да се помири с невъзможността да наложи насила своята цивилизация над останалите, ако тя продължава с претенциите си за универсалност. Наистина, глобалните или „големи" войни са с намаляваща вероятност след края на Студената война. Светът все повече се превръща в мрежа от икономически взаимозависимости между отделните държави и региони и това го прави неуязвим от глобална война. След демонтажа на Стената се оформи ситуация, която задава нови измерения на опасностите за мира. Ситуацията на Студената война, за която бяха характерни висока конфронтация между двата блока и ниско ниво на нестабилността, се преоформи - сега е налице ниска конфронтация и висока нестабилност. Вероятността от глобален сблъсък е сведена до минимум, но непрекъснато се произвеждат условията за регионални, локални и вътрешно-държавни въоръжени конфликти. В основата на голяма част от тях стоят най-вече такива причини, които имат пряко отношение към ценностите, които Хънтингтън описва като „цивилизационни" - религиозният радикализъм, етническата дискриминация, крайният национализъм. Глобализацията създаде онова, което някои политолози нарекоха „синхронизация на световното време", т.е. необходимост от съжителството на големи маси от хора, които са с твърде съществени различия в своята история, в своята култура. Съжителството на хора, живеещи в различни епохи, но битуващи в едно и също пространство. Глобализацията, придавайки огромна мобилност на големи човешки маси, отстрани едни граници, но създаде други, вътрешни граници. Така стана очевидно, че границите не са само нещо материално. Че те произвеждат значима ментална модалност сред населението, ограничавано от тях. Че границите, в края на краищата, са не само конституиран, но и конституиращ фактор.

 

Литература

1.     Бредникова 2002: Бредникова Ольга. Последний рубеж?. - „Отечественные записки", Москва, 2002, №6.

2.     Гегель 1978: Гегель,  Г.В.Ф. Политические произведения. Москва: Наука, 1978.

3.     Еко 1997: Еко, Умберто. Интерпретация и свръхинтерпретация. София: Наука и изкуство, 1997.

4.     Копринаров 2010: Копринаров, Лазар. Драмата на подвижните граници. - в: Мобилният човек: културни проекции и перспективи, Варна 2010. с.29-48.

5.     Халтер 2010: Халтер, Марек. Реквием по Стене. - „Континент", Москва 2010, №144.

6.     Хънтингтън 2009: Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София: Обсидиан, 2009.

7.     DuPont 1994: DuPon, Florence. Daily Life in Ancient Rome, Oxford: Blackwell Publishers, 1994.

8.     Eigműller, Monika 2006: Eigműller, Monika. Der duale Charakter der Grenze. Bedingungen einer aktuellen Grenztheorie. - in: Vobruba, Georg und Monika Eigműller (Hrsg.). Grenzsoziologie: die politische Strukturierung des Raumes. Wiesbaden: VS Verlag fur Sozialwissenschaften, 2006.

9.     Innerarity 2011: Innerarity, Daniel. Un mundo amurallado. - El Pais, 3-6-2011

10.  Kafka 1931: Kafka, Franz,  Beim Bau der Chinesischen Mauer. Ungedruckte Erzählungen und Prosa aus dem Nachlaß. Herausgegeben von Max Brod und Hans Joachim Schoeps. Berlin: Gustav Kiepеrheuer Verlag, 1931.

11.  Jayasurya 2002: Jayasurya Kanishka. September 11, Security, and the New Postliberal Politicas of Fear// Hershberg E., Moore K.W. (eds.). Critical Wiew of September 11. Analyses from around the World. N.Y.: The New Press, 2002.

12.  Klose, A. Nünnerich-Asmus 2006: Klose Gerhild und A. Nünnerich-Asmus.  Grenzen des rmischen Imperiums. Mainz : von Zabern, 2006.

13.  Lehmkuhl 2009: Ursula Lehmkuhl, Von alten und neuen Grenzen. Der Fall der Berliner Mauer in internationaler Perspektive. - in: Internationale Politik, November/Dezember 2009

14.   Taylor: 1992. Taylor, A.J.P.  English history, 1914-1945 Oxford: University Press, 1992.

15.  Walker Philip: 2011. Walker, Philip. The World's Most Dangerous Borders. - in: Foreign Policy, june 2011.

 

Доц. д-р Лазар Копринаров е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски"

 


[1] Изследвайки граничния дискурс в художествените текстове на съветската литература, руската изследователка Олга Бредникова отбелязва няколко негови характеристики. Тя обръща внимание на това, че в повечето случаи границата се описва чрез тишината, като в този детайл се влага цял комплекс от значения. „Тишината - пише О. Бредникова - може да бъде зловеща в очакването на нарушителя. Тишината може да бъде добра, когато на границата всичко е спокойно. [...] При това тя няма нищо общо със състоянието на покой, а изисква защита, за нея трябва да се води борба. Запазването на тишината е запазване на съществуващото положение, на порядъка." Поетичното слово представя държавната граница като граница между доброто и злото, възпроизвеждайки налаганата от съветската идеология представа за „островното" положение на Съветския съюз - „отвъд бодливата тел и граничната бариера светът се прекъсва, тъй като свършва познатото, обживяното и, следователно, разбираемото, предсказуемото пространство".  В художествения образ на границата се възпроизвежда един архаичен модел, според който „отвъдният свят" е свят на заплашителното изобилие. Като обобщава наблюденията си върху граничния дискурс в съветската литература, О. Бредникова пише: „Държавната граница в СССР е играла изключително важна роля в конституирането на съветското общество. Тя не само е определяла „своята" територия, изолирайки „чуждите" и означавайки конфронтацията на политическите системи на глобално равнище, но заедно с това е изпълнявала „универсална функция, притежавала е множество смислови значения - от политически до метафизически". Тя е била някаква мяра, ориентираща цялата организация на живота." (Бредникова: 2002). Доколкото пътуванията на съветските граждани в чужбина са били изключително ограничени, тъкмо този граничен дискурс на художествената литература е създавал както образи за света, така и метафорични прегради за разбирането на мястото си в този свят. Въображението за държавната граница, задвижвано от този литературен дискурс, е произвеждало условия за идентификация на общността на съветските граждани.

 

 

comments powered by Disqus