Установените принципи, според които традиционно се моделират политическите процеси на интеграция в Европа, основани до голяма степен на мултикултурализма, през последните години трансформират представата за европейския ислям. Теоретиците на модела евроислям днес признават обречеността му, но нямат алтернатива. Какво все пак трябва да се разбира под "евроислям"? Ислям, който се европеизира? На въпроса откъде би могла да дойде реформа в исляма и как ще изглежда тя, изобщо няма отговор, тъй като подобни стремежи в догматичните ислямски среди в Европа не се допускат. Ако има такива идеи, те идват от секуларизирани мюсюлмани, които всъщност са скъсали с религията на предците си и я съпреживяват формално, битово, ако изобщо имат нещо общо. В самите ислямски среди те не се разглеждат като свои, а като отцепници, предатели, „християнизирани", "озападнени". Или под „евроислям" трябва да се разбира постмодерна Европа, в която населението се ислямизира в условията на глобализацията? Как би се случило това, две взаимно изключващи се и враждебни парадигми да образуват едно функциониращо цяло - няма отговор. Ислямът не би търпял модерния секуларен или християнския европейски дух. И обратното - западната култура, в секуларната си и в християнската си част, не би допуснала вмешателство - тя е претърпяла прекалено големи кризи, с цената на милиони жертви, докато придобие относително здрав интегритет. Нейната свобода и културна собственост са й прекалено скъпи, за да ги жертва за който и да бил друг културен модел. Най-малко за такъв, който би я върнал столетия назад в обществено-икономическо и културно отношение.

Евроислямът, подобно на мултикултурализма, родил понятието, се оказа без доктрина и парадигма. Въпреки това ислямът в Европа има свой особен характер и е изключително витален в средите си. По две причини. Първата причина е в произхода на този вид ислям, т. е. в социалния и религиозния произход на мюсюлманите-мигранти. Групите мюсюлмани гастарбайтери идват от необразованите и ниските социални прослойки в държавите си. От провинции, в които проникването на секуларизъм или християнство не просто не бива допускано, а е наказвано жестоко - в повечето случаи с отлъчване от обществото, осакатяване или смърт.

Втората причина за виталността на този вид ислям се крие във функцията му за имигрантите днес - той сплотява старите мигранти в изолационизма им и им дава история и идентичност спрямо заобикалящата ги културна среда на Западна Европа, в която нямат свои естествени корени и традиции. Допълнително той служи като механизъм за строг контрол върху младото поколение - срещу опитите му да се откъсне от средата на предците си и да се преориентира към естествената среда, в която се е родило - западната секуларна цивилизация. И особено срещу влиянието на християнската западна култура.

Ислямът в Западна Европа не може да не се консервира именно в радикални форми - той всъщност не може да бъде друг в парадигмата на настоящия културен изолационизъм. Тази особеност на исляма в Европа се използва много сполучливо за каузата на близкоизточни терористични и паравоенни кръгове. В резултат ислямът приема все по-радикални форми, поради изолацията на ислямските общности на територията на Западна Европа от културата на тази част от континента. Статистики показват, че преди всичко мъже ползват радикалните форми на исляма в Европа, за да си осигурят идентичност и  осъществят контрол върху жените и децата си в новата културна среда. Мъжете мигранти произхождат от мюсюлманските общества на т. нар. youth bulge страни, където на един баща се падат трима и повече синове. Те са в противоборство от ранна възраст помежду си поради строгите йерархии, в които само един син може да заеме предварително определена му позиция. Факт, който мултикултуралистите забравят, е, че йерархичните социални структури в исляма не допускат никаква динамика. Това се пренася и в миграционните среди на новоизбраната им родина. Тези непървородни синове на ислямските общества емигрират поради амбицията да намерят своето „първо място" в новата родина. Според немския социолог, икономист и политолог проф. д-р Гунар Хайнзон заради интензивността на миграцията, с която младите мъже мюсюлмани пренасят своята култура в новата среда, може да се говори за процес на "колонизация без кръвопролитие". Ако не се справят в новата среда, тези млади мъже се радикализират много бързо. Те се изолират и криминализират. Интеграция в новата им родина е почти невъзможна, тъй като не бива допускана - те остават нискообразовани и на нископлатени работни места.

Тази ситуация се използва от водачи на радикални ислямски групи, които успяват да привлекат и индоктринират голям брой младежи и мъже на възраст между 30 - 45 години. Докато европейските мултикултуралисти заклеваха западноевропейските общества в смисъла на модела евроислям през 90-те години, последният се развиваше в свой собствен контекст. Много далече от демократичния на Европа.

Мнозинството мюсюлмани първо и второ поколение имигранти от Ориента откри в късносредновековния ислям своята културно-религиозна проекция. На тази тенденция Западът и мултикултурализмът не намериха адекватен отговор. Те нямат такъв и за проблемите на третото поколение - днешните младежи, чиито родители, дядовци и баби са дошли от близкоизточни, турски или северноафрикански ислямски държави, в чиито дълбоки провинции - техните родни места - се съхранява този стар модел на исляма и до днес. И към който насилствено връщат децата и внуците си, чрез екстрадиране или насилствена женитба, ако последните решат да се откажат от него в семейната среда на Запад.

Докато в парламентите на ЕС се дискутираше дали да се позволи носенето на забрадки от млади мюсюлманки, никой не задаваше въпроса за главите под забрадките. Дали парчето плат е просто религиозен знак или означава плътна завеса срещу демократичния ред в правовата държава, като с него се покриват фундаментални човешки права на младите момичета и жени, между които свободния избор на религия и равнопоставеното им място в обществото? Докато политици артикулираха за първи път исляма в Европа, моделът евроислям се беше отклонил окончателно от мечтите на левите му европейски теоретици и преминаваше през гетата на мигрантите мюсюлмани, в които разви своята изолирана субкултура. А гето-обществото доби функциите на държава в държавата.

По времето когато в германския метрополис Кьолн радикализирани молли създаваха халифат и дълги години се радваха на толерантността на кметството, писателят Салман Рушди се криеше из крайните квартали на провинциални градчета в Европа, бягайки с чужд паспорт и малко ръчен багаж от открилите отново идентичността му поръчкови убийци.

Европа излизаше само при кризи от комфорта на равнодушието си към онова, което ставаше в изолираното ислямско гето. Атентатите смущаваха действително летаргията й, но Старата дама се отпускаше отново в нея, когато шокът преминаваше. Един ден Европа ще научи с фатално закъснение, че мюсюлманското гето е отворило отдавна задните си врати. Но не за да направи крачка „на запад". И не за да се интегрира. Не и за да пропусне реформаторски импулси от секуларизма или християнството. Те остават „двойният враг" на исляма. А за да приобщи нови рекрутирани фундаменталисти. Но не от „своите", а сред растящия брой на социалнослаби староконтинентални "туземци". Сред младите студенти без стабилна семейна среда. Социалните кризи извън гетото се превръщат в плодородна почва за присаждане на радикален ислям. Докладите на службите за конституционен контрол плашат с броя на тази растяща тенденция. Предотвратените атентати във Франкфурт и Виена през 2007 г. не бяха подготвяни само от Хасан и Йосуф, но и от Франц и Гюнтер. Докато Европа се занимаваше с второто име в паспорта на сомалийската бегълка и правозащитничка Айан Хирси Али, никой не взимаше предвид заплахите на ислямисти срещу нея. Без особен отзвук остават случаите на ритуални, наказателни убийства и домашното насилие над жените и девойките в мюсюлманските гета. Фактът, че до момента в ЕС са обрязвани около 500 000 мюсюлмански момичета годишно, немалка част от които осакатявани в гениталиите си, няма резонанс в секуларна и християнска Европа - проблемът не се разглежда като проблем на демократичния правов ред, а като вътрешногрупов на ислямските социални среди. Дори смъртта на 5000 момичета годишно от последиците от обрязването, за които съобщава чрез социалната си мрежа жертвата-активист Уарис Дирие, оставя западноевропейските общества безразлични. Въпреки че тези ритуали противоречат на всяка либерална европейска конституция и се извършват тайно и насилствено, жертвите остават напълно беззащитни, подложени на грубо хирургично насилие при липса на елементарна хигиена. Във Франция, Германия, Великобритания и Холандия процентът на засегнатите мюсюлмански момичета е най-висок. В тези страни се наблюдава и най-силно радикализиране на мюсюлманските среди.

Няма модел, който да обясни това или да предложи превенция - евроислямът остава развенчан доктринален блъф на левите европейски мултикултуралисти. Цената на този блъф обаче е твърде висока за жертвите. Те са толкова очевидно изоставени и безпомощни, колкото идеята за Европа на мултикултурното съжителство, докато не се даде адекватен отговор на въпроса от какъв ислям все пак има нужда Европа изобщо. И колко дълго ще издържат бетонните стени на европейското гето под натиска на настоящия радикален ислям?

Независимо от това дали ни харесва или не, радикализирането на вярващите е вдъхновено от примера на борбата на Пророка - неговата „справедлива война" срещу курайш, езическите племена от Мека. В контекста на оригиналния конфликт между ранните мюсюлмани и хората от Мека, източниците, включително и Корана, и повествованията за живота на Мохаммед, внушават, че битката е подходящото средство, чрез което мюсюлманите трябва да се опитват да си осигурят правото да подреждат живота според божествените указания. При войнствените прочити на шериата историческите прецеденти биват не толкова интерпретирани, колкото прилагани директно. Докато историческата критика на Библията е приета от повечето протестанти (освен фундаменталистките фанатици), както и от реформирания юдеизъм и, с голямо закъснение, от Католическата църква (следвайки Втория ватикански съвет от 1962 - 1965 г.), една „по-висока критика" на Корана все още трябва да получи утвърждаване. Иначе казано, ислямът трябва да тръгне по посока на една модернизация, сравнима с тази, която вече се е случила в християнската и юдейската традиция.

Подобно на другите религиозни системи, за исляма не съществува друга алтернатива, освен да навлезе във водите на пост-просветителското модерно общество, една универсална среда, в която религията вече не е такава, каквато е била във времената на Средните векове и Реформацията - една институция, поставена над социалната система, за да гарантира нейното единство - а просто един фактор, една сфера, една частична система сред няколко други.

Интелектуалната основополагаща работа за промяната е вече налице в работите на модернистки реформатори, които са ревизирали исляма в продължение на повече от век. Те включват Сър Саид Ахмед Хан (1817 - 1898) и Суед Амер Али (1848 - 1928) в Индия, както и Мухамад Абду (1849 - 1905), влиятелен водещ юрист в Египет. Проблемът лежи не в областта на теологията, където мюсюлманските интелектуалци вече са начертали пътища за оттегляне от приетите сигурности на ислямския канон - пътища, които са също толкова изобретателни и (за истинските вярващи) също толкова достоверни, колкото и опитите на западните теолози. Пречките лежат по-скоро в липсата сред водещите традиции на структури на водачество, чрез което реформистките идеи да бъдат осъществени на едно популярно ниво.

Първите страни, отворили вратите си за мюсюлмани, са Франция и Великобритания, които са били колониални държави. Много мюсюлмани са се заселили и в следвоенна Западна Германия. Мюсюлманите в Европа са хора с различен географски произход и икономическо положение. В Англия живеят силни във финансово отношение мюсюлмани. Саудитци, иранци, египтяни и кувейтци помогнаха в значителна степен за развитието на икономиката на Обединеното кралство през 60-те, 70-те и 80-те години. Мюсюлманите във Франция идват от старите колонии и са предимно мароканци, тунизийци и алжирци. В Германия живеят гастарбайтери турци, които все по-активно изразяват своите убеждения. Най-вече в Германия, Великобритания и Франция стотици традиционни християни се насочват към исляма в стремежа си да открият смисъл в живота и да намерят място в обществото на блажените.

Голяма тревога в Европа буди разцеплението сред общностите. Представителството в тях е пряко свързано с етническия произход и често пъти мюсюлманите се конфронтират помежду си. Позициите на арабите са едни, а на турците - съвсем други. Саудитска Арабия е най-голeмият инициатор за разрешаване на проблемите на мюсюлманите в Европа. Тя е и в основата на строителството на джамии във всички страни от ЕС. Саудитци финансират и поддържат почти всички ислямски центрове в Европа. Турция води по-различна политика в това отношение. Самият факт, че е светска държава, не й позволява да финансира инициативи от религиозен характер. Турция оказва помощ преди всичко за създаване на културни центрове.

В Австрия ислямът е признат официално от 1910 г. Според официални оценки мюсюлманите в Австрия наброяват 300 000 и са втората религиозна сила в армията. Някои аналитици смятат, че броят им възлиза на 450 000. В Белгия работят няколко десетки хиляди турци и мароканци, но имамът им е саудитец. Тя официално е признала мюсюлманската религия през 1973 г. Мюсюлманската общност е представена от колективен орган (Съвет), който се грижи в редиците на общността да не бъдат допускани крайни и фанатизирани ислямски елементи, които биха повлияли негативно на сегашното съжителство с християните. Страх цари сред германците за бъдещето им. Само за последните години между 500 000 и 700 000 турци получиха германско гражданство и могат със своя глас да оказват влияние на избори. В началото на 90-те години в Германия бе направен опит за създаване на мюсюлманска партия, осуетен в последния момент. Според някои коментатори онова, което някога Сюлейман Великолепни не успя да постигне с обсадата на Виена, съвременните турци вече са постигнали.

Реалният проблем за демокрацията се намира в Европа и е неин вътрешен въпрос. Той е свързан с необходимостта да се интегрира все по-големият брой разярени млади мюсюлмани и то така, че да не провокира още по-яростна реакция на крайнодесните европейски популисти. За това обаче са необходими две неща. На първо място, такива страни като Холандия и Великобритания трябва да преразгледат досегашната си мултикултуралистка политика, представляваща по същество убежище на радикализма и да нанесат реален удар по екстремистите. На второ място, тези страни следва да преформулират и собствените си определения за национална идентичност, така че в тях да има повече място и за хората от неевропейски произход.

Всъщност промените от първото направление вече са започнали. През последните месеци Великобритания и Холандия, макар и със закъснение, признаха, че предишният модел на съвместно съществуване на различни култури, на който се основаваше политиката им, е непродуктивен и доста опасен. В тези страни либералната толерантност се възприемаше не толкова като уважение към правата на индивида, колкото като подчертано търпимо отношение към различните групи, макар че някои от тях въобще не се отличаваха с толерантност (например задължавайки момичетата от своята общност с кого да ходят и за кого да се омъжат). В резултат от това погрешно разбирано уважение и търпимост към неевропейските култури, на мюсюлманските общности бе позволено сами да решават проблемите със собственото си поведение. Като цяло този подход е тясно свързан с традиционния европейски корпоративен подход към различните обществени организации. В Холандия, където държавата подкрепя едновременно и католическите, и протестантските, и социалистическите течения, сравнително лесно бе възприета тезата за появата на още един мюсюлмански „стълб на обществото". Само че този „стълб" твърде бързо се превърна в гето, отрязано от останалия свят.

Напоследък обаче в тези страни се налага нов тип политика, целяща разрушаването на бариерите, отделящи мюсюлманската общност от околните. Пример за това е законът, забраняващ „вноса" на съпруги от Близкия Изток. Британската и холандската полиции получиха нови, по-широки пълномощия за контрол върху дейността на религиозните проповедници, както и за техния арест и екстрадиране в случаите, когато действията им се определят като „провокативни". Отвъд тези рамки обаче остава далеч по-сериозният проблем - как да се формулират такива понятия за националната идентичност, които да обединят гражданите на дадена страна, независимо от религиозната и етническата им принадлежност, в единна демократична култура - като например американската идея се превърне в основа за обединяването на всички имигранти в една държава.

 

ЛИТЕРАТУРА

Босаков 2010: Босаков, Веселин. Интеграция на мюсюлманите в България. С: ИвРай, 2010.

Еспозито 2009: Еспозито, Джон. Ислямската заплаха - мит или реалност. /14.02.2009/ http://rusl-antrad.wordpress.com/2009/02/14/islamskata-zaplaha-mit-ili-ne/

Илиева 2007: Илиева, Весела. Quo vadis, евроислям? Крахът на мултикултурния модел в съвременна Европа. - /10.2007, №13/  http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=138

Стройзенд 2004: Стройзенд, Дъглас. /12.2004/. Европейски ислям или ислямска Европа. - Media Times Review, /12.2004/.

Фукуяма 2005: Фукуяма, Франсис. 2005. Ислямската заплаха. - Геополитика, 6. 2005.

 

Доц. д-р Веселин Босаков работи в ИИОЗ-БАН