NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Крахът на мултикултурализма или необходимостта от неговото преосмисляне в контекста на „Манифеста на Брайвик”

Брой
№ 21 (2011)
Рубрика
Тема на броя
Автор
Десислава Дамянова

 

Бъдещето - 2039г... Немски полицаи спират зле изглеждащ, лошо облечен мъж, с вид на клошар... Единият полицай извършва проверка на документите на лицето, усмихва се и казва на колегата си: "Ахмед, ела да видиш тоя какво смешно име има - Мюлер!"

 

Неслучайно поставих вместо мото този анекдот - в радикално индивидуализираното постиндустриално общество идеята за груповите права, на която се основава концепцията за мултикултурализма, все повече бива изместена от понятия като „добра политика", „свободно себеосъзнаване и самоосъществяване". Ако са обърнем към произхода на тази идея, ще стигнем до идеята за res publica или за общото благо: човешкото съвместно съществуване и социалният живот са източник на възможното благоденствие, споделяно от всички нас, което стои в основата на икономическия, културния и социалния просперитет. Мултикултурната политика би следвало да се фокусира върху насърчаването на безконфликтни колективни преживявания, институции и други реалии, присъщи на живота-заедно.

В идентичностната специфика на Европа доминантният спомен, поддържан жив от медиите, е за големи насилствени миграционни потоци - геноцидите, масовите експулсирания и етнически прочиствания започват с колапса на главните империи-колонизатори отпреди два века и систематично създават фон на насилие и нетърпимост, чийто най-екстремен случай се явява Холокостът. Американският историк Норман Неймарк описва този тип сблъсъци като "нещо, което се е случвало от деветнадесети век насам, винаги когато възникващи национални държави са се поддавали на лудостта да вярват, че политическата легитимация и вътрешният и външният суверенитет се постигат само на основата на етнически хомогенни национални общности." И днес страни с традиции в представителната демокрация продължават да бъдат податливи на подобни идеологии (Легеви: 2010).

Досега е било сравнително слабо дискутирано до каква степен тази периферна памет е играела и продължава да играе важна роля при формирането на европейската социална история. Днешна Европа има едно определено миграционно наследство, което почти не намира отражение в обществената сфера и в политиките, касаещи интеграцията на имигрантските общности. През втората половина на миналия век трудовата миграция придоби драстични мащаби, а това доведе до ситуация, при която всеки пети член на западноевропейските общества днес е от чуждестранно потекло.[1] В повечето страни тя се възприема като източник на конфликти от различно естество, като нейните анализатори я категоризират заедно с други травматични епизоди или аспекти на европейската история.

Няколко месеца след трагедията в Осло и на о. Ютьоя, медийният драматизъм сякаш постепенно се е поуталожил на принципа "всяко чудо за три дни", но цивилизованите нации не заобикалят с лека ръка топосите на паметта. Като оставим настрана несравнимата, неизразима и несподелима лична драма на оцелелите след този апокалипсис, на загиналите мъченици и техните близки, мисля, че е редно да започнем да си задаваме цяла поредица болезнени, щекотливи, тревожни въпроси. Те касаят проблеми, които трябва да можем да разнищим до изходната им точка, независимо от вероятността да разровим незараснали рани, да отприщим езика на дълго премълчаван негативизъм, рискувайки да събудим най-големите предрефлексивни страхове на жителите на Стария континент.

И най-вече да стигнем до евентуалното разковниче, до болезнените отговори; да открием поне един ключ, да начертаем потенциални пътища към разплитане на кълбото от дълго таена агресия, страх, нетърпимост, изпридано дълго и систематично[2], дори и да не постигнем катарзисния ефект на опрощението. Както отбелязва Ивайло Дичев, в случая с Брайвик "религията е само елемент от по-общия проблем на ксенофобията, на обличането на омразата към другия в културни одежди...Андерш се определя като християнин, но е и дарвинист, и проповядва езически култ към нордическата „раса" "[3] (Дичев: 2011).

Затова е редно най-малкото да се запитаме: до каква степен съвременната европейска общност е заплашена от жестоки сблъсъци между етносите и културите? Корените на проблема се крият още по-надълбоко: според редица политически анализатори европейският проект е пред провал повече от всякога заради тежката финансова и идентичностна криза, а не толкова поради някаква външна опасност от орди мюсюлмани и т.п.[4] За съжаление прикритото зад мултикултурната екзотика и толерантност безразличие към другия, липсата на ефективна комуникация и от двете страни, както и на желание за същинско взаимно опознаване породиха и засилиха до невъзможност антиемигрантските, антималцинствените, антиислямските настроения навсякъде в Европа.

Така или иначе 'изключените други' (отскоро квалифицирани като нежелани мигранти) доскоро крепяха застаряващите европейски общества, осигурявайки приток на млада, непретенциозна и сравнително евтина работна ръка. Нагласата на мултикултурна толерантност без желание за по-дълбоко проучване на този тип политики със съпътстващите ги проблеми, подводни течения и съответните корекционни механизми, всъщност прикрива една недобре обоснована неохота на модерните лидери да се занимават с 'препъни камъни'. Не е лесно да се образоват децата на неграмотните, нито да се бориш срещу насилствените бракове на мюсюлманските жени; остави новодошлите само с "колорита и правата" им и това ще породи неравенство, което рано или късно би довело до етнически реванш, расови драми и религиозни сблъсъци.

Няма друг изход от тази порочна плетеница освен създаването на нови, работещи програми за културна и гражданска интеграция на базата на задължително ограмотяване, широка правна просвета, социална подкрепа за преодоляване на крещящата изходна неравнопоставеност и десегрегиращо приобщаване към конкретни проекти на всички членовете на общността. Дотук добре, но за да не останат тези препоръки само хубави пожелания, следва да се съобразим с още няколко фактора, възпрепятстващи социалната превенция; а именно - най-трудно се предвижда това, което се движи и е в процес на постоянно изменение (неслучайно децата на имигрантите на свой ред стават провалени обратни мигранти - неуспешно хомогенизирани от новата си родина и 'пришълци', които няма как да бъдат обратно асимилирани в страната на техните родители).

Затова толкова често прогнозите на самозвани културни експерти, политически анализатори, отдели за интеграция и други подобни се оказват неадекватни и погрешни още в самата си методология. Съмнителни са и 'проектните доклади' на още няколко групи специалисти - от клиничните психолози до служителите в социалните служби и изследователите на демографските и етнически тенденции - всички те оценяват онези най-непредвидими поради мобилността си групи, които бихме обозначили като 'Homo Viator'. Именно така се създава нормативният и институционален вакуум, в който се настаняват новите 'кръстоносци' с помрачен от шовинизма светоглед, превратна ценностна скала и фундаментално сбъркано съзнание за 'мисия'.

Всичко това е съчетано с взривообразното разрастване на егоизма сред младите европейци, маскиран като либерален индивидуализъм, със срива на кредита на доверие в управляващите[5] и пълното нежелание да се инвестира в някакво общо бъдеще. Мултикултурализмът беше културният аналог на неолиберализма в икономиката, един вид laissez-faire в сферата на гражданството - едва когато започнахме да преосмисляме неолибералния икономически модел след катастрофата му през 2008 г., се появиха и първите основания за преразглеждане на неговите проекции в сферата на културата. Не става дума само за идеологическите позиции на лидери като Камерън, Саркози или Меркел, обявили преди година 'крахът на мултукултурното общество', нито за типичните псевдопослания и празни жестикулации на лишени от изобретателност на неонацисти[6], а за един по-дълбок обществен дебат, който постепенно превзема европейското културно пространство и започва да занимава водещите умове на Стария континент.

Холандският професор по градска социология в университета в Амстердам Пол Схефер е сред първите, които откровено поставят проблема с имигрантите в светлината на общественото внимание в Европа - още през 2000-а година той публикува есето „Мултикултурната драма", което предизвиква разгорещени дискусии (Scheffer 2011). В едно сравнително скорошно интервю той се опитва да обясни накратко проблема на западноевропейците с мюсюлманските имигранти:

„Принципно смятам, че нашата толерантност е станала все повече безразличност. Ние не живеем един с друг, а един до друг. Идеята е: 'Докато ти не се докосваш до мен и не се бъркаш в живота ми, аз няма да ти задавам въпроси'. Когато живеем в град като Амстердам, където 17 националности живеят заедно или се опитват да живеят заедно и където половината от населението е от имигрански семейства, повече не можем да се избягваме. Идва моментът, когато стават ясни границите на нашата толерантност и когато трябва да започнем да си задаваме въпроси един на друг." Настъпило е времето да преосмислим своята толерантност: вместо да не задаваш въпроси, казвайки си 'всеки да си гледа своята работа и няма да му се бъркаме', без реално взаимодействие, да се запитаме - 'Как ценностите ни да бъдат съвместени, какво ще споделяме, как ще изпитваме чувство на отговорност към нашия град, страна, обединена Европа?' (Схефер 2010).

Проф. Схефер описва три фази на отношенията с имигрантите, изведени от историята на имиграцията - избягването, което хората лицемерно определят като толерантност; следва фазата на конфликта, която е неизбежна; за да се стигне до третата фаза - социалният компромис. Очевидно сега сме на етапа, в който избягването вече е невъзможно и конфликтът няма как да бъде предотвратен. Глобализацията донесе на хората усещането за загуба - загуба на идентичността, на сигурността, на чувството на принадлежност, на доверието в националната държава. Според Пол Схефeр това е причината за възхода на популистките и националистически партии в цяла Европа. Мнозина търсят спасение в съвременни форми на племенност (tribalism) и провинциализъм, като казват 'не искаме глобализация, не искаме Европа, не искаме чужди имигранти'; „...чрез проблемите на имиграцията може да научим нещо. Когато обществото казва на имигрантите 'Вие трябва да се възприемате като граждани!', идва насрещният въпрос: 'Какво означава да си гражданин? И вие самите държите ли се като граждани? Или искате от нас, имигрантите, повече, отколкото вие самите сте готови да направите?'...Ние имаме общо бъдеще, ние сме част от един град - Амстердам, Берлин, София или който и да е друг, ние не сме непознати, имаме отговорности тук!" (пак там).

Разбира се, за имигрантите от първо поколение е далеч по-трудно, но децата от имигрантски семейства, които са родени в съответната европейска страна, се виждат като част от това общество или поне имат всички възможности за това и трябва да ги използват. Смисълът е именно в реципрочността: не можеш да задаваш на другите въпрос, ако не си склонен да го зададеш и на себе си. Има много емигранти, постоянно пребиваващи на Запад с идеята 'Аз живея тук, възползвам се от всички възможности на това общество, но не чувствам никакви задължения, никаква отговорност към него'. Разбирането на това явление минава през анализ на идеята за отвореното общество и мястото му в глобализирания свят чрез осъзнаването на мястото на всеки един гражданин в него. Това, оказва се, е труден процес, особено когато хората чувстват своя спокоен и задоволен свят заплашен от външни сили - имигрантите, нуждаещите се от спасяване страни от еврозоната, Брюксел с неговите правила и изисквания. „Огромна е отговорността на политиците да преведат хората през този период, утвърждавайки ценностите на отвореното либерално общество. Случващото се обаче ясно показва колко силно са изкушени политиците, вместо да се борят със страха на хората, да се възползват от него" (Scheffer 2011: 327).

Самият Брайвик пише преди време, че неговите врагове са защитниците на мултикултурализма - разбирането, че различните култури трябва да съществуват заедно, на базата на взаимно познаване, уважение и разбиране. Има разлика между разбирането за мултикултурализма и за толерантността - първото е общуване, проект за съвместно общностно развитие; второто - просто търпимост.[7]„Страхът е мощно оръжие в ръцете на недобросъвестни политици. Те го използват, подхранват, насочват и експлоатират безогледно и безмилостно, в търсенето на политически дивиденти. Резултатът? Един млад човек грабва пушка и избива десетки младежи (връстници), защото вижда в тях бъдещите политици, които ще продължат линията на толерантност и интеграция на имигрантите. Не толкова екстремни, но не по-малко пагубни последици носи влизането в управлението на съмнителни политически субекти, яхнали вълната на страха и омразата" (пак там).

Професор Схефер смята също, че интеграцията не може да се случи без поставяне на определени изисквания към имигрантите, които трябва да бъдат поканени да възприемат себе си като граждани и да се изисква от тях същото чувство на отговорност, което се очаква от всички граждани. Това означава да правят точно същото, което и всички останали - да бъдат общински служители, да работят в частни фирми и пр. Той дава за пример градоначалника на Ротердам - кметът на втория по големина град в Холандия, който е първо поколение марокански имигрант. „Чрез доктрината на мултикултурализма ние насърчавахме различни култури да живеят отделен живот, разделени едни от други и от основната част на обществото. Ние се провалихме в създаването на визия за едно общество, към което те биха почувствали, че искат да принадлежат. Ние дори толерирахме тези изолирани общности да се държат по начин, който напълно противоречи на нашите ценности" (Scheffer 2011: 319).

Едва ли вината за неслучилата се интеграция на мюсюлманите в Западна Европа може да се търси единствено у правителствата и приемащите общества. В крайна сметка имигрантите сами избират дали жените им да работят, дали да имат едно, две или 5 деца, дали да ги пращат на училище или не. Защитната позиция 'ние пък ще сме различни' може и да дава известно чувство на сигурност, но от друга страна - защо отиваш в друг свят, ако не се възползваш пълноценно от всички възможности, които той ти предлага, а не само от по-високата надница? Търсиш работа, но не даваш шанс на децата си да стигнат по-далеч, като научат езика и се образоват? Държиш жена си вкъщи, защото така си правил у дома, нищо че в този свят тя има право да учи, да работи, да се реализира като личност?

Когато имигрантите се дистанцират от обществото, което не ги приобщава и то на свой ред се дистанцира, ние наричаме това 'толерантност'. Но идва един момент, когато избягването става невъзможно и настъпва фазата на конфликта - във всяка голяма социална промяна има елемент на противоречие и борба. Това напрежение е знак за динамично протичащ процес на интеграция: признак, че търсим отговора на въпроса как ще живеем заедно. И рано или късно конфликтът винаги еволюира в нови форми на приспособяване и съвместно съществуване, което се случва в момента в Западна Европа: избягването вече е зад гърба ни и живеем в период на конфликт.[8] Множественият избор, с който се гордеем като ключово постижение на глобалния свят, всъщност е сериозно предизвикателство пред личности, чието мислене и разбирания са затворени в традиционни форми и понятия. Ускорявайки развитието на технологиите в световен план, обществото пропусна да инвестира в развитието на нова, адекватна на промените ценностна система и социален капитал. А това на свой ред доведе до сериозен дисбаланс между физическата и духовната среда, в която хората на 21 век трябва да живеят.

Веднага след първите анализи на т.нар. манифест[9] на Брайвик от над 1500 страници, авторът му беше обявен от медии и от експерти за християнски фундаменталист, краен ксенофоб и екстремист. Коментарите, които той прави в своя компилативен, провокативен и открито агресивен текст, показват недвусмислено неговата позиция срещу мултикултурализма, срещу исляма, срещу имигрантите и срещу културния марксизъм. В опита да се намери психологическо обяснение на немислимото и неприемливото, вниманието като че ли се фокусира прекалено върху съдържателната страна на въпроса, оставяйки на заден план някои съществени социални аспекти и преди всичко формата, която Брайвик избра, за да накара обществото да се вслуша в неговата позиция. По думите на самия атентатор, той извършва 'необходимото зло', за да отправи своето кърваво послание до целия свят или най-малкото да постигне възможно най-широк цивилизационен отзвук.

За съжаление, убиецът от Осло постигна своята цел: само за седмица името и образа му обиколиха многократно културния свят, неговите действия станаха тема на деня и предмет на политически дискусии на високо ниво. Чудовищното му послание бе чуто и вече насочва политиките за сигурност в определена посока. „Защото той не тръгна срещу обекта на своята ненавист - имигрантите или мюсюлманите, а срещу онези, които реализират неприемливата от негова гледна точка политика. И срещу онези, които биха я продължили в бъдеще." Средствата, които Брайвик избра, за да постигне своята цел: информационна война и терор, бяха адресирани към самата система на функциониране на демократичната държава в 21 в.: с глобалните медии, бързите комуникации и свободата на словото, с публичните процеси и широкия обществен дебат. Затова неговият удар не е толкова върху мултикултурализма, колкото върху самата организация и структура на функциониране на днешните общества. И осъзнавайки това, норвежката нация реши да накаже престъпника с 'повече толерантност' (Попова: 2011).

 

Литература

Joppke 2004: Joppke, Ch. The Retreat of Multiculturalism in the Liberal State: Theory and Policy, British Journal of Sociology, 2004, 55 (2), 237-257.

Scheffer 2011: Scheffer P. Immigrant Nations, Cambridge: Polity Press, 2011, 311-388.

Leggewie 2010: Leggewie, C. Seven circles of European memory - Eurozine, 2010-12-20

<http://www.eurozine.com/pdf/2010-12-20-leggewie-en.pdf > (31.07.2011)

Ангелова 2011: Ангелова, П. Етнонационализмите - Либерален преглед 2011-07 <http://www.librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1304&Itemid=196> (24.07.2011)

Дичев 2011: Дичев, И. Само една крачка - и ето ни пред новия викинг - Pari.bg, 26.07.2011

<http://www.pari.bg/Print.aspx?PublicationId=27995a7e-a938-4404-b3bc-ff2d68d074c7> (27.07.2011)

Схефер 2010: Схефер, П. Решаването на проблема с имиграцията означава да си отговорим какво е да си гражданин - Euinside, 16.10.2010 <http://www.euinside.eu/bg/news/proff-paul-scheffer-integration-means-to-redefine-what-is-to-be-a-citizen> (11.07.2011)

Попова 2011: Попова, З. Какво стана в Норвегия? Един различен прочит на атентатите от 22 юли месец след случилото се - Argumenti-bg, 22.08.2011 <http://argumenti-bg.com/7351/kakvo-se-sluchi-v-norvegiya-edin-razlichen-prochit/> (1.09.2011)

 

Д-р Десислава Дамянова работи в ИИОЗ - БАН

 

 


[1] Музеите, които западна Европа е посветила на миграцията, все още се намират във фаза на създаване, но те вече поставят въпроси, засягащи културната глобализация. Едно специфично питане е до каква степен тези музеи просто тематизират успехите или неуспехите на миграцията от перспективата на имигрантите. Те представят също и връзката на емиграцията с криминалната и катастрофална история на репресиите, от които произтича дискурсът на реванша и прошката. Доскоро за обществата-приемници миграцията не беше някакъв източник на колективна травма: по-скоро представяше една история на успеха, макар и със значителни тъмни страни. На положителния полюс бяха икономическият просперитет и социалният напредък, както и междукултурното обновяване, а на отрицателния - социалната сегрегация и етно-религиозната дискриминация.

[2] Цели столетия колониализъм и почти половин век постколониални имиграционни вълни в Европа - ескалация на трупаното от средата на 20 в. напрежение, плод на криворазбраната толерантност: безхаберие от страна на домакина под слогана 'демократичност' и отказ от страна на госта да прояви отговорност - ако мултикултурният модел наистина би проработил, тези субординационни схеми отдавна следваше да бъдат разчупени.

[3] Антиглобализмът е архаичното направление на Модерността - религиите могат да бъдат национализирани, но щом етническата нехомогенност бъде дискриминирана на религиозна основа, национализмът се превръща в нещо като „политическа религия" - нацията става субект на секуларно митотворчество. Според Петер Алтер, национализмите от 19 и 20 век притежават една обща черта: „религиозното бива секуларизирано в националното, а секуларното бива сакрализирано." Икономическата интеграция и разширяването на географските граници на Стария континент в над-национален смисъл би трябвало да бъде последвано и от една политико-културна интеграция, за да се постигне в Европа една 'общност на паметта и преживяното'. И тъй като през последните десетилетия ЕС беше разбиран най-вече като общност на свободно движение на капитали, а културата беше изместена в областта на 'многообразие в единството', в новия Европейски съюз се стига най-вече до разрояване на национализмите, респ. етнонационализмите, които крият опасности както за отделните общества, така и за целия Съюз. [Ангелова: 2011]

[4] Когато оставиш емигранта или малцинствения член да се оправя както може под претекст, че това е негово право, няма как да очакваш от неговото гетоизирано поколение (докато той работи на няколко места, за да свърже двата края), друго освен палежи, грабежи и анархистични бунтове. Прибавете към това фактора Интернет и най-вече социалните мрежи, които правят самоорганизирането на големи групи 'единомишленици' по-бързо и лесно от всякога, а също и това, че всеки расист, терорист, фундаменталист или просто махленски гангстер може свободно да проповядва омраза, насилие и даже да призовава към геноцид, и пъзелът започва да се сглобява парче по парче. Вместо елементарен жест на подаване на ръка, бяха подхвърляни 'помощи', социалното включване бе заместено от 'етнизация' на училища, квартали, а вече и на цели градчета.

[5] В Белгия неспособността да се постигне политически компромис доведе до безпрецедентна правителствена криза и центърът на Европа вече година и половина функционира на автопилот с риск да превърне някога процъфтяващата федерация в следваща жертва на глобалните спекуланти, наред с Португалия, Испания, Ирландия, Италия и печално известната Гърция.

[6] Комиксовите превъплъщения на 'рицари-тамплиери', които даже щяха да са комични, ако не беше случаят Брайвик.

[7] Миналата година трима европейски лидери - британският премиер Дейвид Камерън, германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози обявиха провал на доктрината на мултикултурализма. Те признаха, че интеграцията на мюсюлманските малцинства в Западна Европа не се е състояла. Това обаче, вместо да провокира дебати как тя все пак да се състои, имаше по-скоро ефекта на отместването на капака от вряща тенджера - кипенето стана още по-бурно. Случилото се в Норвегия преди месец е само кървавото олицетворение на този латентен конфликт, който тлее от години. От него най-успешно се възползваха популистките партии, които благодарение на страха и недоволството на хората стигнаха до националните парламенти. Без обаче да направят нищо повече за решаване на проблема, освен да продължат да го използват като средство за политически шантаж. „Затова, ако питате дали вината е на религията, на полицията или на психиатъра на Брайвик - вината е на политическата класа. На популистите, които 'въоръжиха' страха на хората с агресия и на традиционните партии, които не успяха да противопоставят на популизма смислени политически послания" (Scheffer 2011: 328).

[8] „Но аз не съм песимист, защото в цялата история на имиграцията не съм намерил нито един пример, когато въпросът за имиграцията е разделил обществото в дългосрочен план. Винаги идва момент, когато новите поколения намират нов социален компромис. Така че, затова съм оптимист - не като мечтател, а просто вглеждайки се в историята на имиграцията" (Схефер, 2010).

[9] Нападателят от Осло и Ютьоя може да се окаже и обикновен плагиат, пише вестник Фигаро, като се позовава на норвежкия всекидневник Верденс ганг. Анализатори на манифеста на Брайвик са установили, че ключови елементи в него са били взети директно от писанията на американския терорист Тед Казински, известен с прякора Унабомбър, който уби трима души и рани мнозина с колети-бомби в периода 1980-90 г. Пасажи от манифеста на Андерш са почти сходни с писанията на Тиодор Джон, но в тях единствено думата 'крайнодесни убеждения' е заменена с 'многокултурен модел'. Казински е американски математик и краен екоактивист (с дипломи от Харвард и Мичиган), преподавал в Баркли преди да напусне университета през 1969 г., да се изолира в къщурка в Монтана и да започне няколко години по-късно терористичната си кампания. Арестуван е през 1996 г. и излежава присъда във федерален затвор. <http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=753148>

 

comments powered by Disqus