В историята на философията съществуват много интерпретации на понятието „граница", което е разглеждано от различни гледни точки: онтологична, феноменологична, екзистенциална, антропологична, психоаналитична, политическа, социална, етническа и др. Продължават да са актуални въпроси като: Какво може да познава човекът? До какъв предел достигат възможностите му за познание? Къде е границата между светa около нас и светa в нас? Доколко човекът формира света и той съществува ли извън мисълта и действията му? Какво съществува извън границите на съзнанието и какво има „отвъд" самия човек? Доколко можем да търсим това „отвъд" вътре в самия човек?

В настоящия доклад ще се фокусираме върху един конкретен аспект на разбирането за границите и граничността на човешкото съществуване, който се изразява в следния въпрос: Как да разкрием тайните на „бездната", която е около нас, без да разкрием „бездната", която е в нас? Търсейки начин да разкрием „бездната", която е в нас, ще се концентрираме върху анализ на границите на себепознанието и преодоляването им чрез изкуството и формите на себеизразяване и трансцендиране към които се отнасят мечтанието, поетическият образ, езикът и въображението. Ще обърнем специално внимание на мечтанието във философията на Гастон Башлар, който се позовава на аналитичната психология и феноменологията. Съчетанието на много методи и подходи при анализа на символните форми, новаторската философска, психологична и културологична визия, която френският философ предлага при разглеждането на проблеми, свързани с познанието на човешката същност, творческия акт и поетичния език, предпоставят анализа на неговото творчество като особено значим.

Целта на доклада е да представи философско-антропологично осмисляне на мечтанието, като творческо самопроявление и самонадмогване на човека, като форма на трансцендиране, т.е. на преодоляване на граници. Човешката същност е възприета като разделяща се между материалното, земното, сетивното и между стремежа да се слее в абсолютна хармония и единение. Човекът с възможностите си да осмисля, назовава и различава, да задава смисли и значения на нещата около себе си, съществува в материалния умопостигаем свят. Oт екзистенциална гледна точка, той се явява същество, намиращо се в гранична ситуация - между битие и небитие, между материя и дух, между интуиция и интелект. Башлар смята, че нощта и денят в човешката душа не са противопоставящи се елементи. Затова философията не би трябвало да се занимава само с мислещия човек. Башлар стига до извода, че традиционната философия разглежда човешкото същество само от гледна точка на способността му да мисли (Bachelard 2005: 90). Проблемът е, че същността на човека не се репрезентира единствено от процеса „мислене". Преди мисълта, пише Башлар, съществува сънят, преди ясните идеи съществуват образите, които блестят. Разгледан в своята цялост, човекът е същество, което мисли и мечтае. Той е в плен на света на образите, свят на полусенки, в който се движат непрекъснато изменящи се незавършени форми (Bachelard 2005: 90). Затова ще разгледаме мечтанието като форма на трансцендиране. За целта е нужно да представим различни интерпретационни гледни точки към многосмисловата употреба на термина „трансцендиране".

Трансцендирането като преодоляване на граници

           При анализ на Поетиката на Башлар може да открием различни интерпретации на процеса трансцендиране:

           1) Процесът трансцендиране може да бъде разглеждан като начин за разбиране на чуждата психична реалност, което се случва чрез поетичните произведения и изкуството. Четящият, който анализира поетичните творби и осмисля поетическия език е преодолял границата между себе си и автора, тъй като себеизразяването на поета е достигнало до него. В този смисъл можем да говорим за езиково трансцендиране, което има комуникативна и социална функция. Чрез езиковото трансцендиране се предава информация от един човек на друг. По този начин вътрешният, иманентен свят на човека става разбираем за другия, преодолява се границата между мен и Другия. Това е социалният аспект на езиковото трансцендиране, защото езикът се явява социален конструкт, позволяващ разбирането на чуждата психична реалност. Тя е трансцендентна, защото „аз" винаги е в трансцендентна позиция спрямо „ти", като опозицията помежду им е от типа вътре-вън (Бенвенист 1993: 192). В духа на тази традиция (за Башлар), светът на другия е достъпен за мен, заради наличието на поетическия образ, който е изразен писмено: „Поетическият образ може да се характеризира с директното отношение на една душа към друга, като контакт на две същества, щастливи да говорят и да се слушат..." (Bachelard 1988: 37);

         2) Чрез мечтанието се постига трансцендиране в смисъл на напускане на границите на всекидневния език, предоставянето на някаква иреалност, различна от концептуално анализируемата реалност. Проектира се нов свят;   

        3) Поетичните произведения и поетическият език се явяват форма на трансцендиране на вътрешния психичен свят. Защитата на подобна авторска теза е свързана с дефинирането на термина „трансцендиране", който следва да се разбира като надминаване, надмогване, преодоляване[1] на дълбинната част на човешката психика, като откриване и отваряне навън, към външния свят. Интересното е, че процесът трансцендиране се схваща като начин за извличане на неосъзнатата информация в човешката психика и това се случва в посоката „вътре-вън", от дълбинните слоеве на психиката към повърхността, а не обратното - „вън-вътре". Това твърдение е в противоречие с утвърденото разбиране за термина „трансцендентен" като противоположен на „иманентен", т.е. означава нещо, което се намира отвъд границите на съзнанието и познанието, нещо външно по отношение на мен, различно от мен. С цел да избегнем евентуални концептуални недоразумения при употребата на термина „трансцендиране", ще използваме термина „трансденсендиране"[2], като му придадем антропологични характеристики. Подобна идея ще подпомогне анализа на концепцията на Башлар за ролята на процеса вертикализиране. По този начин ще се дистанцираме от разпространения възглед за процеса „трансцендиране" като преодоляване насочено навън, към външните за мен обекти. Трансденсендирането е насочено навътре и надолу - към самия себе си, към иманентното, към дълбинните структури на човешката психика. То се разбира като трансцендиране на интимното.

          В психоаналитичен план това означава опознаване на непознаваемото в самия човек, преодоляване на границите на себепознанието. Процесът трансденсендиране се разглежда като средство за опознаване на дълбинните структури на психиката, за запълване на празнотите в познанията ни за самите себе си. Формите на културата като поетичното слово и творчеството се оказват средство за актуализиране на изтласканата информация в несъзнаваното. В този смисъл мечтанието и изкуството успяват да умиротворят двойствените и противоположни сили у човека: животинската, инстинктивната и природна енергия, от една страна, и духовната,  творяща енергия, от друга.;

          4) Четвъртият нюанс на процеса трансцендиране е обвързан с анализа на философията на Башлар. При анализирането на тази четвърта визия, терминът „трансцендиране" бива заменен с „вертикализиране". Самото човешко същество има вертикална потенция в себе си. Да се трансцендират границите на наблюдението означава да се достигне до метафизичната дълбочина на света (Therrien 1970: 263).

          Терминът „вертикалност" е бил дългогодишно пренебрегван от философите. Башлар го въвежда във философска употреба, пишейки че в същината на физическия феномен стои вертикалността. Вертикалността е принцип, закон, сила чрез която се изразяват различните нива на усещане. Човешкият живот също не се свързва с хоризонталността, а с вертикалността, със стремежа, с издигането. По този повод американският учен Стайнбок пише във „Феноменология и мистицизъм": „Вертикалността е вектор на мистерия. (...) Аз предпочитам термина „вертикалност" пред „трансцендентност", защото последният е обременен с прекалено много философски и религиозни позиции, които го противопоставят на „иманентност"." (Steinbock 2007: 13).

         Стремежът на човека към „вертикалността" се състои в желанието му да преодолява границите вътре в себе си, да се развива и усъвършенства в личностен план. Метафората "издигане" е употребявана от Гастон Башлар и символизира процеса на осъзнаване на различни емоции, останали скрити за човека. Затова тя може да се посочи като метафора, свързана с процеса на познание, и то не само за познанието, осъществено от един индивид и свързано със собственото му самоосмисляне, а за знанието, акумулирано в човечеството и реализирано в различните му дейности - наука, култура, религия, изкуство, митология. Башлар използва метафората "издигане", защото във философията му е заложена идеята, че „всичко, което се изкачва крие силите на дълбочината." (Bachelard 1988: 173). „Дълбочината" може да бъде разглеждана в метафизичен, екзистенциален и психоаналитичен план. Тя се изразява в интерпретацията на проявленията на несъзнаваното в творческия акт. Себеразкриването и себеизразяването на човека се случват чрез поетичното творчество и поетичния език, т.е. чрез процеса на създаване на изкуство, на творене: "Поетическият език е вход към височините на думата. Една свръх-дума, една поетична дума ще консолидира трансцендентностите." (Bachelard 1988: 49). Да се живее поетично, означава да се живее вертикално. Да се живее вертикално, означава да се достигат дълбините на съществото и на света, да се осъществи трансденсендиране. Човек твори сам себе си чрез извличане и изразяване в символна форма на информация от несъзнаваното, чрез себеопознаването си.

            Въпреки че самопознанието е считано за най-висша цел на философското изследване, чрез теоретичната позиция на Башлар ще покажем, че самопознанието и рефлексията не могат да бъдат напълно реализирани с рационалните способности на човека. Именно поради тази ограниченост на рационализиращия човек, изкуството винаги е било необходимо в културните начинания и развитие на човечеството - поради ирационалния и емоционалния заряд, който то съдържа в себе си. Всички методи, които Башлар използва в Поетиката си, имат за цел да подтикнат читателя да "комуникира" с литературното произведение, както и да се надмогне обичайното, да се достигне до несъзнаваното.

 

Мечтанието - форма на себеизразяване и трансцендиране

    Мечтанието е една от формите на творческо пораждане на художественото произведение, които провокират човека да търси несъзнаваното, непроявеното вътре в себе си. Според Башлар, мечтанието, чийто продукт са литературните произведения, ни предлага вариант за светоразбиране. Tо е форма на трансденсендиране, защото "в своите ясни мечтания ние познаваме един вид вътрешно пренасяне, една Uebertragung, която ни отнася отвъд самите нас в едно друго "самите нас" " (Башлар 1994: 80). Тук Башлар не говори за раздвояванията на личността и болестните състояния, изследвани от психолозите: "тези "раздвоявания" са екстремни случаи, в които някак се късат връзките между двете раздвоени личности. Мечтанието, за разлика от съня, господства над своите раздвоявания" (Башлар 1994: 78). Това "друго в самите нас" може да се анализира от гледна точка на архетипността на човешката природа, която залага съществуването на нещо постоянно и умонепостигаемо у човека. Заедно с него се събужда и интуитивността на мечтателя, което се изразява в активното му действие и участие в творящото въображение. Поетите са тези, които мечтаят и затова Ален Боске пише по повод на Башлар: "той искаше от поетите не да преосмислят света, а възможно най-бързо да въведат в него ирационален елемент. Разбирането му за вселената не го задоволяваше като мислител; от която и страна да погледнеше на тайните на раждането, смъртта и на човешката крайност, той преоткриваше поетичен принос. В неговите очи поетите бяха единствените, които бяха в състояние да извлекат екзистенциално удоволствие от основните противоречия"  (Боске 2001: 97).

Затова Башлар изследва индиректно ирационалните аспекти на човешката психика в своята Поетика. Те проличават в начина, по който би трябвало да се четат литературните произведения. Самият Башлар споделя личния си опит в "L'élément terrestre": "Едно време четях много, но четях лошо. Четях, за да се образовам, за да знам. Четях, за да събирам факти и идеи. Един ден трябваше да призная, че литературните образи живеят собствен живот, съчетават се автономно. От този момент разбрах, че големите книги изискват двоен прочит, че е необходимо да ги прочетем с ясен дух и обострено въображение" (Bachelard 2005: 66). Този двоен прочит, за който говори Башлар, е възможен благодарение на функциите на мечтанието. В този контекст той пише: „интерпретирам твърде понятни неща, за да изведа читателя от неговия пашкул. Структурирам онова, което се разпада постепенно. Вие мечтаете, а аз твърдя, доста спекулативно, че мечтаете едноизмерно" (Боске 2001: 101)[3]. Така Башлар се фокусира върху мечтанието, и по-конкретно върху космичното мечтание. Само чрез него и чрез  поетичния език, поетът е в състояние да ни предостави всички светове, да разкрие сътворяването на един нов свят.

Възниква въпросът: Как Башлар успява да изгради своята Поетика, анализирайки мечтанието и не се ли отказва по този начин от основната си теза, а именно, че "всяко осъзнаване е растеж на съзнанието, увеличаване на светлината, укрепване на психичната кохерентност" (Башлар 1994: 7)? За разлика от разпространеното виждане, че мечтанието се свързва с липсата на рефлективност, Башлар счита, че в процеса на мечтание, такава съществува: "Наистина, твърде разпространено е мечтанието да бъде причислявано към феномените на психичното отпускане. То се изживява в едно разтеглено време, лишено от свързваща сила. Оставено без някога да намери консистентен иреален свят" (Башлар 1994: 7). Всъщност мечтанието, което Башлар изследва в книгите, отнасящи се до четирите материални елемента[4] е поетическото мечтание, което не възпрепятства осъзнаването и нарастването на съществото. Поетическото мечтание не е пречка за осъществяването на човешкия акт на осъзнаване, то не се движи по "низходящ наклон", а точно обратното - разширява хоризонтите пред човека, позволява му да се докосне до своята истинска същност посредством поетическия език, в който се преживява поетическия образ: "...съзнание, което намалява, което заспива, което мечтае, не е вече съзнание. Мечтанието ни поставя върху недобър наклон, върху низходящ наклон. Едно прилагателно ще спаси всичко и ще ни позволи да пренебрегнем възраженията на психологията като първо изпитание. Мечтанието, което ние искаме да изследваме, е поетическото мечтание, едно мечтание, което поезията поставя върху добър наклон - наклон, който е в състояние да следва едно нарастващо съзнание" (Башлар 1994: 8).  Поетическото мечтание е "трансмисийно" (Башлар 1994: 9).

Според Башлар съществена характеристика на мечтанието е неговата  трансмисийност, защото мечтаейки човек се докосва до един непознаваем със сетивата свят: "Поетическото мечтание ни предоставя света на световете. Поетическото мечтание е космично мечтание. То е отвореност за един красив свят, за прекрасни светове" (Башлар 1994: 15). Мечтанието и поетическите образи репрезентират стремежа към непознаваемото. Те обединяват космоса и субстанцията,  създават космически образ: "Космичното мечтание притежава някаква стабилност, спокойствие. То ни помага да се изплъзнем от времето. То е състояние. Да стигнем до най-дълбоката му същност: то е душевно състояние"  (Башлар 1994: 16).

Поетическото мечтание представлява опит за преодоляване на граничната ситуация на човека в света. Това е възможно, благодарение на неговата вертикалност. "Корените" на мечтанието достигат до дълбинната психична част на съществото - до несъзнаваното, до перманентните елементи в психиката на човека. Чрез мечтанието човек надминава човешкото - той напуска реалния свят, заради въображаемия свят, където всичко е възможно: "Акумулирайки вертикални мечтания, ние познаваме трансцендирането на съществото" (Bachelard 1962: 57).

За разлика от мечтанието, нощният сън не би могъл да бъде вертикален. Башлар се разграничава от позициите на класическата психоанализа и от гледната точка на Фройд. Според френския философ "тъй като психолозите се стремят към най-характерното, те изучават най-напред съня, удивителния нощен сън, и обръщат малко внимание на мечтанията, които според тях са само неясни сънища, без структура, без история, лишени от загадъчност" (Башлар 1994: 12). В духа на класическата психоанализа, Фройд сравнява мечтанието с нощния сън и му придава множество сходни характеристики. Башлар се въздържа от анализа на нощните сънища и визията му относно мечтанието се различава от тази на Фройд, защото "Сънуващият не може да изрази едно cogito. Нощният сън е мечта без мечтател. Обратно, мечтателят на мечтанието запазва достатъчно съзнание, за да каже: аз мечтая мечтанието, аз съм щастлив да мечтая своето мечтание" (McAllester 1974: 24). Затова сънят символизира "падането", загубата на съществото, а мечтанието е творческо. То трансформира реалността в иреалност, т.е. трансцендира реалността. Чрез него функцията на иреалното се конкретизира и разкрива. Чрез мечтанието ние се връщаме към света на загадките, на все още неразкритите за нас неща, където сме оставени сами със себе си. В подобна ситуация на самота човек бяга от господството на времето и неговата душа се отнася във въображаемите вселени.

Поетите са тези, които най-често бягат във въображаеми вселени, мечтаейки словесно. Те са характеризирани от Башлар като "мечтатели на думи". Когато мечтаят, те "оповестяват за себе си развода на интелекта и въображението" (Башлар 1994: 29)  и мечтаят за езика като "думите за него произхождат от самата дълбина на бляновете" (Башлар 1994: 29). Чрез поезията и мечтанието разкъсаното, раздвоено същество се обединява. Поезията поражда своя миг, нарушавайки хоризонталното време - времето, в което ние живеем. Поетическият образ живее във вертикалното време, в което се свързва диалектиката на радостите и на мъките: "Във всяка истинска поема, можем да открием елементите на едно спряло време, на време, което не следва такта, на време, което ние наричаме вертикално, за да го отличим от общото време, което бяга хоризонтално с водата в реката, с вятъра, който преминава" (Bachelard 1970: 225). Творейки, поетът изгражда и преоткрива себе си, но също така той препредава с поетическия изказ нещо тайно, скрито и завоалирано, нещо неизвестно и  „отвъдчовешко"  (Юнг 2002: 144). „Поетът започва там, където свършва човекът... Поетът увеличава теорията на света, прибавяйки към реалното, което съществува само по себе си, един въображаем континент" (Ортега-и-Гасет 1984: 232).

Следователно човекът трябва да се самопрояви и себеизрази, да се разкрие пред света, от него самия зависи собственото му самоопознаване и формиране. Това се случва благодарение на интуитивните, неподлежащи на логическо мислене способности и форми за трансцендиране и трансденсендиране като мечтанието и въображението, като поетическия образ, който е ново битие за езика. Раздвоението на човека между нагоните и духовните желания, между разума и чувството, между материалното и духовното, рационалното и ирационалното бе представена, за да се покаже как съзнанието се увеличава чрез анализа на поетическия образ, чрез акта на мечтание и  чрез поезията, която "се взема в нейния порив към човешко ставане" (Башлар 1994: 11). Човекът е този, който непрекъснато надминава своите предели, преодолява се и излиза извън себе си, създавайки произведения на изкуството и науката.

Благодарение на мечтанието и поетическия език човек се себеопознава и себеизразява, но същевременно чрез тях се постига и трансденсендиране: превъзмогване на границите на познанието за себе си, разкриване на "бездната", която е вътре в мен, движейки се надолу към дълбините на съществото. Друг важен аспект на мечтанието е, че чрез него се постига трансцендиране на реалността. То помага на човека да се пренесе в друг свят, където може да се проектира такъв, какъвто иска, да бъде различен от това, което е. Многостранната роля на мечтанието се изразява също  и в способността му да преодолява границите между мен и Другия, да намали дистанцията между хората.

ЛИТЕРАТУРА

1.      Башлар 1994: Башлар, Гастон. Поетика на мечтанието. София: Изд. „Аргес", 1994.

2.      Бенвенист 1993: Бенвенист, Емил. Езикът и човекът. София: Изд. „Наука и изкуство", 1993.

3.      Боске 2001: Боске, Ален. Плодовете на миналото. София: Изд. „ЛИК", 2001.

4.      Ортега-и-Гасет 1984: Ортега-и-Гасет, Хосе. Естетически есета. София: Изд. „Наука и изкуство", 1984.

5.      Юнг 2002: Юнг, Карл Густав. Съвременният човек в търсене на душата. Плевен: Изд. „ЕА", 2002.

6.      Латинско-български речник 1980: София: Изд. „Наука и изкуство", 1980.

7.      Bachelard 1962: Bachelard, Gaston. La flamme d'une chandelle. Paris: P.U.F., 1962.

8.      Bachelard 1970: Bachelard, Gaston. Le droit de rêver. Paris: P.U.F., 1970.

9.      Bachelard 1988: Bachelard,  Gaston. Fragments d'une Poétique du Feu. Paris: P.U.F., 1988.

10.   Bachelard 2005: Bachelard, Gaston. Causeries (1952-1954). Genova: Il Melangolo, 2005.

11.   McAllester 1974: McAllester, E. Mary. Unité de pensée chez Bachelard : valeurs et language. - В: Bachelard, Colloque de Cerisy. Съст. Maurice de Gandillac, Henri Gouhier, René Poirier, Catherine Peyrou. Paris: Union Générale d'éditions, 1974, 91-111.

12.   Steinbock 2007: Steinbock, Anthony. Phenomenology and Mysticism. Bloomington and Indianopolis: Indiana Series in the Philosophy of Religion, Indiana University Press, 2007.

13.   Therrien 1970: Therrien, Vincent. La révolution de Gaston Bachelard en critique littéraire. Paris: Édition Klincksieck, 1970.

 

Поля Търколева е докторант към ИИОЗ - БАН

 

---

[1] На латински език „trān-scendo" и „trānsscendo" означава: 1) прескачам, преминавам; 2) преминавам през. (Латинско-български речник 1980: 737).

[2]  От латински език: "trāns" - 1) отвъд, от другата страна, оттатък; 2) през  и "dē-scendo" - 1) слизам; 2) спускам се, приниквам. (Латинско-български речник 1980: 189; 737) Терминът „трансденсендиране" заемаме от творчеството на френския философ Жан Вал, преподавател в Сорбоната в Париж от 1936 до 1967.

[3]  Ален Боске цитира думите на Гастон Башлар, изказани в разговор помежду им. След 10 годишна кореспонденция те се срещат през 1960 г.

[4] Bachelard: La psychanalyse du feu (1938); L'eau et les rêves (1942) ; L'air et les songes (1943) ; La terre et les rêveries de la volonté (1948) ; La terre et les rêveries du repos (1948) ; La flamme d'une chandelle (1961).