NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Изток – Запад – относителността на разграниченията

Брой
№ 21 (2011)
Рубрика
Подиум
Автор
Антоанета Николова, Звездомира Георгиева

 

Основна цел на настоящата статия е да представи разбирането за границите в западната и преди всичко в източната мисловност чрез самото отношение Изток-Запад, разглеждани не в географски смисъл, а като символни обозначения на определен тип световъзприятие и осмисляне на света.

Отношението Изток-Запад може да бъде представено по два основни начина, които до известна степен условно можем да наречем различие и тъждество.

Първият вариант има два основни подварианта:

  1. Противопоставяне на двата члена на диадата.
  2. Разглеждане на двата члена на диадата в тяхната самостойност и независимост.

Вторият вариант също има две разновидности:

  1. Редукция на единия член на диадата до другия.
  2. Разглеждане на двата като взаимодопълващи се аспекти на единното.

Самите типове източна и западна мисловност също могат да бъдат определени чрез понятията различие и тъждество. Западът набляга върху разделението и обособяването, при което се подчертава азовата идентичност, а Изтокът набляга върху сливането и единението, при което азът трябва да бъде преодолян.

От позицията на източната мисловност, от позицията на единството обаче, подобни разделения са твърде относителни. Ето защо в настоящата статия ще се опитаме да представим основанията на източната мисловност и да разгледаме отношението Изток-Запад от гледна точка на нейните принципи. Основната ни задача ще бъде да представим относителността на разграниченията и флуидността в обема на понятията, които се разглеждат като противоположности. Целта на изложението не е да противопостави двата типа, а да ги разкрие като взаимодопълващи се и взаимообогатяващи се аспекти на човешкото мислене като цяло.

Преобладаващо и то в двете посоки - и от страна на Запада към Изтока и от страна на Изтока към Запада, е противопоставянето. То обособява Изтока и Запада като два противоположни типа осмисляне и отнасяне към света, като две „монолитни холистични реалности". Според нас това разбиране отразява основни принципи, характерни преди всичко за западния тип мислене. В най-обобщен вид то представя света от гледна точка на самостоятелни, изолирани, устойчиви и ясно отграничени същности. Но, както посочва Кен Уилбър, „граничната линия... е също и потенциална фронтова линия" (Wilber 1979: 10). Така в рамките на западната мисловна парадигма границата е разделение - това, което разделя и обособява: отсамното, моето, своето и отвъдното, чуждото, другото, различното.

Приложено към отношението Изток-Запад, това разбиране определя Източната мисловност като духовно-практическа, мистична и интровертна, изискваща определени психотехнически практики, докато Западната се представя като секулярна, теоретическа, рационална, екстравертна и разчитаща на професионално образование.

Разглеждането на Изтока и Запада като противоположности е напълно правомерно. Те до голяма степен имат противоположни характеристики и наблягането върху техните разлики е основателно.

Въпросът обаче е, че според принципите, които тук определяме като принадлежащи към западната мисловност, това противопоставяне не разглежда членовете на диадата като равностойни, а има за цел да изтъкне предимствата на единия тип пред другия, да обезцени другото. Много често това противопоставяне може да бъде определено с термини като центризъм, еволюционизъм и пр. Преобладавало е в английската антропологична школа, представяща т.нар. „примитивно" мислене, към което се причислява и това на индийците и китайците, като предшестващ, по-нисш етап в мисленето, преодолян от постиженията на човешкия ум, развит от западната рационалност. Този снизходителен поглед от позицията на превъзходството дълго време не позволява на изследователите да разберат спецификата на Източната мисъл сама по себе си.

Разбира се, от обратната страна такъв поглед също е наличен. От древността Китай нарича себе си Срединното царство и Поднебесната, подчертавайки централното си по значение разположение в света, противопоставяйки центъра на периферията и моралното съществуване под егидата на Небето на лишеното от небесна портекция варварското съществуване, което се разглежда като не по-висше от това на животните.

Своеобразен вариант на разбирането за превъзходство е редуцирането на единия тип мисловност до другия. Така мисленето от гледна точка на противопоставянето се оказва и мислене от гледна точка на присвояването.

Това е тенденция в началните етапи на развитието на компаративистки анализи между философиите на Изтока и Запада, когато Изтокът се разглежда през призмата на западната мисловност и специфичните му понятия и концепции се тълкуват като варианти на познати западни понятия и концепции. Това уеднаквяване се извършва отново и от двете страни, като учените от Изтока намират за престижно да представят своите мислители като вариант на западните, убедени в превъзходството на последните.

Тази тенденция принадлежи на типа отношения, който обозначихме като тъждество. При нея различието не се разпознава и спецификата му не се отчита. Смятаме, че този вариант е интересен за разглежданата тема, защото показва относителността на разделенията и взаимния преход на противоположностите, а разкриването на тези характеристики е основната цел, която си поставяме тук.

Така, макар до известна степен да е основателно, разглеждането на отношението Изток-Запад от гледна точка на противопоставянето не е достатъчно. 

Ето защо, търсейки въпроса за границата Изток-Запад в плана на мисловността, можем да се опитаме да разберем какви принципи в това отношение предлага източната мисъл.

Най-обобщено можем да посочим, че тя е развила виждане за света, което подчертава динамиката и единството. То разглежда нещата като непрестанно изменящи се процеси, които се трансформират и преминават едни в други. Поради това обособеността и разделението винаги са относителни, а изолираността е невъзможна. Границите са: 1. Относителни;  и 2. Маркират не разделение, а  взаимовръзка.

Много удачен методологичен модел, представящ това разбиране, предлага теорията ин-ян. Според тълкуването, към което се придържаме, ин и ян не са противоположности, а взамиодопълващи се аспекти на единното, които преминават един в друг в цикличен, а не спираловидно разгръщащ се ритъм. Така в този модел няма йерархия и субординираност, а равнопоставеност. Основна е идеята за ритъм и хармония.

Американският физик и философ Фритьоф Капра е един от първите, който представя отношението Изток-Запад от гледна точка на отношението ин-ян (Capra 1982). Западът се свързва с аспекта ян, който е аспектът на разширението, издигането, активността, дори експанзията, а Изтокът се свързва с аспекта ин, който е аспектът на свиването, слизането, пасивността, приемането. Ин освен това се свързва с женското начало, ян с мъжкото, ин е отрицателната полярност, ян - положителната. Източната мисъл не отдава предпочитание на нито един от двата аспекта. За живота са необходими и двете начала, за протичането на ток са необходими и двете полярности.

Като любопитна, но не ангажираща подробност, може да се отбележи фактът, че в рамките на пространствено-времевата матрица, залегнала в теорията ин-ян, западът и изтокът имат обратни характеристики на разглежданите. Така западът е свързан с концентриращата се навътре, умиротворяваща се енергия, докато изтокът се отнася към разширяващата се, експанзивна енергия.

Водеща в теорията ин-ян е идеята, че процесите в света имат различни аспекти, но тези аспекти са в единство. Освен това всеки аспект може да бъде разглеждан в различни отношения, където ще има различни и дори противоположни характеристики, но всички те ще оформят динамичния поток на цялото.

Ако приложим това разбиране към отношениието Изток-Запад, бихме могли да ги разгледаме именно като взаимодопълващи се аспекти на човешката мисловност като цяло.

Но тук бихме могли да си зададем въпроса какво включва Изтокът и какво включва Западът. Отоговорът на този въпрос ще ни разкрие: 1. Флуидността на понятията Изток-Запад от гледна точка на техния обем и 2. Относителността им от гледна точка на приписваното им съдържание.

Флуидността на понятията Изток-Запад от гледна точка на техния обем не се нуждае от особен коментар. Ясно е, че ако се причислим към западната мисловност, Изтокът може да бъде както Близкият Изток, така и Индия и Далечният Изток, а към характеристиките на Източната мисловност биха могли да бъдат отнесени дори разбиранията на коренното население на Америка. С всеки от тези аспекти Западът може да бъде съпоставян по различен начин, а и всеки от тях също е многопластов, като всеки пласт на свой ред притежава своите характеристики. Това се отняся и за Запада, в който ние можем да се обособим като представители на източен тип мисловност.

Към въпроса за относителността на понятията Изток-Запад от гледна точка на тяхното съдържание би могло да се изтъкне, че всяко деление е относително и в него неограничено могат да се обособяват нови аспекти, така че при приписването на каквато и да било характеристика трябва да се има пред вид, че това е само определена гледна точка, разкриваща само един аспект, само една страна на процесите и явленията.

Тъй като съдържанието, което разглеждаме тук, се представя чрез две понятия - единство и разделение, според нас в случая е целесъобразно да се подходи от гледна точка на мита, намиращ се в основите съответно на източната и западната мисловност.

Както блестящо показва Джоузеф Кембъл в Маските на Бога, източната и западната култура се развиват на базата на две противоположни митологии за божествената същност, устройството на света и взаимоотношението между човека и Бога. Източната митология би могла да се възприеме като митология на единството, а западната - като митология на разделението. В подкрепа на тезата си Джоузеф Камбъл разказва двете противоположни версии на Общия мит за едното, станало две. Той прави съпоставка между ведическия мит, в който вселенската Същност се е разделила на две части, от които произлезли всички живи същества, и библейската притча за сътворението на човека. В първия случай божествената същност е „единствена", „всепроникваща" и „множествена", тя е вътрешно присъща на всяко нещо и всяко нещо е нейно проявление. Затова човекът и Богът по същество са тъждествени, разделението е привидност. Във втория случай Богът е трансцендентен, външен по отношение на света, който се явява негово творение. Човекът е създаден „по образ и подобие" на Бога, но е разделен от него не само формално, но и същностно. Той се стреми към Бога, но връзката им е външната, подчинена, „договорна" връзка на творението с неговия творец (Камбъл 2004: 21-25). Така в единия случай имаме разбиране, според което всичко е едно и всичко е проява или аспект на това едно, а във втория имаме разбиране, според което нещата са същностно разделени. В първия случай движещ принцип е хармонията, във втория - борбата, която се разглежда като борба между доброто и злото.

Разделяйки Източния и Западния мит обаче, Кембъл прави едно по-нататъшно разграничение. Той обособява два типа западен мит и два типа източен, представени съответно от Древен Израил и Древна Гърция и от Индия и Китай. По този начин се оформят два нови подкръга ин-ян, в които се оформят нови отношения между аспектите и се дават относително различни отговора на въпроса за тъждеството и различието.

Обръщайки се на Запад, авторът разграничава Двете верности на Европа и на Източното Средиземноморие. Тук той противопоставя езичеството на Европа (използвайки примера на древногръцката митология) на наложените впоследствие религии, идващи от Източното Средиземноморие - зороастризъм, юдаизъм, христианство, ислям. Позовавайки се на Ф. М. Корнфорд, Камбъл изтъква, че „гръцката теология не е била формулирана от жреци, нито дори от пророци, а от художници, поети и философи", затова винаги остава „флуидна" - боговете са възприемани не като конкретни образи, а като продукт на човешкото въображение, персонификации на реални сили, които движат света, но съществуващи единствено в човешкото съзнание. В този смисъл Богът на религиите от Източното Средиземноморие, който е смятан за „абсолютния и единствен прав Бог за всички ", за гърците е напълно неразбираем и далечен (Камбъл 2004: 41-43).

В съпоставката Древен Израил и Древна Гърция, Древна Гърция е тази, която защитава принципа за единството. Гръцките богове съвсем не са толкова отвъдни, като библейския Бог. Те притежават много човешки черти. Освен това, подобно на всички европейски езически религии, природата за гърците е божествена и боговете са природни.

Така, съпоставена с митовете на Изтока, гръцката митология е по-скоро митология на разделението - разделение между човека и божествената същност, но поставена в друго отношение - с юдейската - тя е митология на единството.

Подобни съпоставки биха могли да се направят и между зороастризма и юдаизма, между религиите на Древен Египет и Двуречието и т.н. Във всеки от изброените случаи бихме могли да се убедим, че приписваните характеристики зависят от отношението, в което се разглеждат.

Същата относителност виждаме и при разглеждането на Изтока, където Джоузеф Кембъл обособява два пътя: на Индия и на Далечния изток. Въпреки че от  западна гледна точка те са много сходни, тъй като ръзгръщат мита за единството, всеки от тях има своята специфика. Индийският мит набляга върху умиротворението на единството, върху покоя отвъд постоянната динамика, докато китайският насочва към сливане без противопоставяне с тази динамика. Индийският йогин постоянно се стреми към състоянието на пълно спокойствие отвъд илюзорния свят - към Пустотата на вечността, а далекоизточният мъдрец, прозрял, че Великата пустота е Движещата сила на всички неща, ги оставя да се движат и развиват спонтанно по законите и ритъма на Дао и самият той се движи с тях, без да се опитва да им въздейства. Така Кембъл формулира двете гледни точки - на Индия: „Всичко е илюзия - нека си отиде" и на Далечния изток: „Всичко е наред - нека идва" (Камбъл 2004: 41).

От гледна точка на единството и разделението в този случай Индия представя разделението, тъй като тя обособява два свята - истински и илюзорен, който трябва да бъде превъзмогнат. Тя противопоставя единството на множествеността, покоя на движението, изтъквайки превъзходството на първите членове в посочените диади. Китай представя единството, тъй като за него няма отвъден свят, няма каквато и да било трансцендентност. Всичко е отсамно, всичко е тук и сега, всичко е неперстанно движение, на което не трябва да се противим, а с което би следвало спонтанно да се слеем.

Разгледани сами по себе си, и индийският, и китайският път също имат своите, относително различни аспекти и за да доразвием тезата си за относителността, можем да обособим още нейни поднива и подкръгове.

По отношение на Китай бихме могли да съпоставим конфуцианството и даоизма, като всяка от тези школи би могла да бъде представена като пример за единство или за разделение в различни отношения. Например по отношение на връзката с обществото даоизмът, който би могъл да бъде разглеждан като концепция преди всичко за единението, акцентира по-скоро върху разделението, а конфуцианството - върху единството, докато при въпроса за отношението към природата е обратното.

Ще се спрем малко по-подробно обаче на пример от индийската мисловност, тъй като според нас в него принципите са доста ясно различими.

Като първо подниво в рамките на индийската мисловност, показателни за разглежданото отношение, са две индийски мисловни системи - веданта и санкхя. Те като че ли много си приличат и в същото време значително се различават.

Санкхя е философията, залегнала в основата на йога, а самата дума йога често се превежда като единство или връзка. Теорията на санкхя обаче съвсем не е теория за връзката, а по-скоро теория за разграничението. Самата цел на йогина е да се разграничи от всичко, което не представлява истинската му същност. При това нещата, от които би следвало да се разграничи, съвсем не са илюзорни. Освен тялото, те включват психиката и мисловността и представляват нива в разгръщането на едно от основните начала на съществуването - праматерията, наречена пракрити. Тя е фина, вездесъща, всеизпълваща, единна и динамична. Истинската същност на човека обаче представлява съзнанието, което не е нито един от видовете интелект и мисловност, разгръщани от пракрити и наричани махат, будхи, ахамкара, манас, чита. Съзнанието се нарича пуруша и има характеристики, напълно противоположни на характеристиките на пракрити. Докато тя е лишена от съзнание, съзнанието е главната характеристика на пуруша. Докато пракрити е активна, пуруша е пасивен. Докато пракрити е една, пурушите са множество, всеки има своя пуруша. Освен това пракрити ими три гуни или енергийни конституенти, докато пуруша е лишен от гуни. Пуруша се свързва с мъжкия принцип, а пркрити с женския. И въпреки че във философията на санкхя двата принципа си взаимодействат и се допълват като куц и сляп човек, които заедно образуват една нова и по-способна цялост, разбирането за тяхната съвършена различност продължава да бъде преобладаващо.

Веданта от друга страна е теория на единството, която се базира на древната ведическа идея, развита в пълнота в упанишадите, за тъждество на Атман (същността на човека) и Брахман (същността на вселената). Именно на ведическата мъдрост принадлежи формулировката тат твам аси - ти си това, твоята същност е тъждествена със същността на вселената.

В самата школа веданта обаче също могат да бъдат обособени два основни аспекта, представени съответно от школите адвайта веданта или школа на недвойствеността и двайта веданта или школа на двойствеността. Самите им названия разкриват основните им характеристики.

За адвайта-веданта всичко е едно, разделението е привидност, множествеността е илюзия. Всичко е Брахман, но поради невежество и силата на мая, ние виждаме това едно като свят на множествеността. Пътят към просветлението е пътят на знанието - проумяване на единството и събуждане от заблудите. Тук бихме могли да споменем, че по същество адвайта-веданта прилича много на будизма, който обаче се разглежда като неин идеен опонент.

Различията с другия клон на същата школа - двайта веданта, обаче са много по-съществени. За двайта-веданта Божественият принцип и светът се различават като творец и творение, като душа и тяло, разликата между тях не е привидна, а пътят към божествената същност е път на религиозна любов и отдаденост.

Така двайта веданта всъщност е много по-близо до юдейския мит и произтичащия от него християнски мит. Единението изведнъж ни отвежда до разделението.

Ако разгледаме юдейския мит от гледна точка на виждането на кабала пък, бихме могли да установим как разделението води да единение.

Така това, което обособяваме като противоположности, е относително. То зависи от отношението, в което ги разглеждаме и дори от различните аспекти на това отношение. Поради това не би следвало да се абсолютизира нито един от аспектите на което и да било отношение и да се изтъква превъзходството му пред другия. Всеки има своето основание и относителна валидност. Ако се придържаме към това разбиране, бихме могли да бъдем толерантни към всички пътища и да не предпоставяме и още по-малко да налагаме превъзходството на този, който според нашето ниво на развитие и разбиране е правилен.

Както посочва Джоузеф Кембъл, сега сме в Епохата на сравнението. В контекста на глобализацията различните култури се събират „от четирите посоки на света", за да създадат „нов единен обществен ред" (Камбъл 2004: 45) и привилегията на съвременния човек е да ги изпита и сравни, да отхвърли всичко остаряло и ненужно и да избере тези, които биха помогнали за по-нататъшното развитие на човечеството и най-вече тези, които биха могли да му покажат неговата истина, собствения му път за духовно израстване. 

 

ЛИТЕРАТУРА

  1. Wilber 1979: Wilber, Ken. Eastern and Western Approaches to Personal Growth, Shambala Publications, INC, 1979
  2. Capra 1982: Capra, Fritjof. The Turning Point: Science, Society, and the Rising Culture, Simon and Schuster, 1982
  3. Камбъл 2004: Камбъл, Джоузеф. Маските на Бога, Източна митология, София: Рива, 2004.

 

Доц. д-р Антоанета Николова е преподавател в ЮЗУ „Неофит Рилски", Звездомира Георгиева е студентка в СУ „Климент Охридски" - София

 

comments powered by Disqus