NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Франсис Брадли и неговото влияние върху Мур и Ръсел

Брой
№ 22 (2012)
Рубрика
Подиум
Автор
Камен Лозев

 

F. H. Bradley (1846-1924) was the most famous, original аnd philosophically influential of the British Idealists. [1]

Candlish, Basile (Candlish, Basile 2009)

Вероятно ще дадем твърде бедно определение на аналитичната философия, ако я опишем просто като „реакция" на британския абсолютен идеализъм. В хронологичен план обаче, исторически, случаят е точно такъв. Онова, което познаваме като аналитична философия (в британския й вариант), се ражда именно като критика, като негативна реакция на основните положения на британското неохегелианство. Двама младежи, току-що завършили Тринити колидж в Кеймбридж - Бъртранд Ръсел и Джордж Мур, въстават против идеализма на своите учители (най-вече на Мактагарт), но и изобщо против доминиращата тогава в английските университети идеалистическа философия. „Бунтът към плурализъм" (The Revolt into Pluralism), както по-късно ще го нарече в автобиографията си Ръсел, поставя началото на процес, породил аналитичната философия в нейното разнообразие. До неотдавна тя се смяташе за „философията на англо-езичния свят", но след изследванията на Дамет върху Фреге подобно твърдение, струва ми се, вече няма основания.

Сред английските идеалисти Франк Брадли (1846 - 1924) безспорно е главната водеща фигура. Като студенти и Ръсел, и Мур са негови ентусиазирани последователи (Moore 1942: 19). Опитът им да положат брадлианството в основата на светоглед, способен да обясни съвременния свят и прогреса на науките, завършва с неуспех, който ги обръща против тази философия.

По-долу предмет на внимание ще бъдат част от идеите на Брадли, с които не само остава в историята на британската и световната философия, но преди всичко с които въздейства върху интелектуалното формиране на Ръсел и Мур. Борбата им с тези идеи, напрегнатите опити за тяхното критическо преодоляване съставлява ранния етап на философското израстване и на двамата.

 

1

Of Bradley's life there is little which needs to be said.[2]

Copleston, F. (Copleston 1994: 190)

Кой е Франсис Хърбърт Брадли?

Роден е на 30 януари, 1846 г. в едно от предградията на голям Лондон. Четвърто дете в семейството на Чарлз Брадли, известен евангелска проповедник, Франк израства и учи в среда наситена с много четене и литературни занимания.

В средното училище започва да учи немски и е известно, че Кантовата Критика на чистия разум е прочетена, най-вероятно в оригинал, още на юношеска възраст. На осемнайсет години Франк боледува от коремен тиф, последван от остра пневмония, което едва не го убива. От този момент нататък болнавостта неизменно присъства като характеристика на портрета му.

Брадли завършва Университетския колеж в Оксфорд, но не успява да спечели стипендия и да остане в колежа. Все пак през 1870 г. е избран за изследовател в Мертън колидж, Оксфорд, и спечелва стипендия, която не го задължава да преподава или да изнася лекции. Стипендията обаче прекъсва, ако носителят й се ожени; понеже никога не сключва брак, Брадли цял живот се издържа от своята стипендия (станфорд).

През юни 1871 г. Брадли боледува от тежко възпаление на бъбреците, което оставя трайни последици. Вероятно тази болест и честите боледувания формират склонност към хипохондрия, неспособност физически да се натоварва, превъзбуденост и желание за самота. Макар че активно участва в управлението на своя колеж, Франсис Брадли избягва всякакви публични изяви и събития до такава степен, че отказва например поканата да стане един от основателите на Британската академия (the British Academy). Отшелническият му живот е документиран от Колингууд, който в автобиографията си пише за него следното: „Макар че в продължение на шестнадесет години живях на няколкостотин метра от дома му, очите ми никога не го видяха." (цит. по станфорд) Тази абсолютна уединеност добавя елемент на мистерия към философската репутация на Брадли.

Общественото признание на философа включва почетните отличия и докторати на Университета в Глазгоу (1883), избора му за член на Кралската датска академия (1921), на Aкадемията на Милано (1922), както и избирането му за почетен член на Британската академия (1923). През 1924 г., няколко месеца преди смъртта му, идва и най-голямото признание: крал Джордж V му връчва Ордена за заслуги, с което превръща Брадли в първия философ носител на това високо отличие. Франсис Брадли почива на 18 септември, 1924 г. и е погребан в Гробището „Холиуел", Оксфорд.

Творчеството на философа не е малко, но като обем в никакъв случай не е впечатляващо. Творбите му обаче са написани с рядка философска страст и остри саркастични нападки, в един много характерен личностен стил, с хапливи епиграми, поетични метафори и въздействаща образност, носеща белезите на напрегната мисъл, устремена към пределните дълбини на битието, заплитаща се в най-трудните противоречия и само-противоречия (Wollheim 1956: 12). Основните книги на Брадли са: Ethical Studies (Етически изследвания), 1876; The Principles of Logic (Принципи на логиката), 1883; Appearance and Reality (Видимост и реалност), 1893; Essays on Truth and Reality (Есета върху истината и реалността), 1914; Aphorisms (Афоризми), 1930; Collected Essays (Събрани есета), 1935. През 1999 г. излизат всички творби на философа събрани в дванадесет тома (The Collected Works of F.H. Bradley, 12 volumes)

 

2

В Англия твърде дълго живяхме в психологическата нагласа.[3]

Франк Брадли, The Principles of Logic (цит. по: Wollheim 1956: 14)

В британската философия мястото на Брадли се определя от факта, че той е един от най-големите критици на английския емпиризъм. В това отношение образът му е много по-ясен, отколкото определенията за него като „абсолютен идеалист" или „неохегелианец" . (Пасмор дори казва за него буквално: „And although an admirer of Hegel, he is by no means a Hegelian."[4]) (Passmore 1966: 60)

Когато критикува емпириците, Брадли е радикален, стига до крайности. Уолхайм пише, че в отношението му към тях „съчетание на презрение и отвращение" (a combination of contempt and loathing) (Wollheim 1956: 13). Няма съмнение, че именно Брадли е източникът, който формира и у Мур отрицателно отношение към родната емпиристка традиция.

Като критикува философията на своите предшественици от Лок до Мил, Брадли развива една от главните идеи на своята философия, напълно възприета от Ръсел и Мур, както и от следващите поколения логици и философи: идеята за отделянето на психологията от логиката и философията. В това отношение Брадли действително е първоизточник на аналитичната философия, доколкото свързваме тази философия с настояването на Ръсел във философията да се прилагат идеи и методи от областта на модерната логика.

Прието е да се смята, че всъщност голямото послание на Принципите на логиката е настояването за де-психологизиране на логиката. Мисленето на Мур и Ръсел е силно повлияно от тази идея, а ранното им творчество напълно я подкрепя и развива. Логическият труд на Брадли излиза почти едновременно с труда на Фреге върху основите на аритметиката и този символичен факт ни казва, че в своите логически изследвания Брадли съблюдава много важните и нови тенденции на континента. С твърдото отстояване на принципа за де-психологизиране на логиката той преобразява британската философия и логика на своето време.

Радикалната критика на Брадли е всъщност критика на основното понятие на емпириците - „идея" (idea). През късния седемнайсети век Лок се съсредоточава върху това понятие и чрез него поставя английската философия на пътя, по който тя ще върви през следващите двеста години. За Лок философията изучава преди всичко знанието, а човешкото знание съответно е онова, което се случва в съзнанието, в ума. Съдържанието на човешкото съзнание се състои според Лок от дискретни, обособени идеи, които във времето се появяват и съчетават. (Wollheim 1956: 14) За Лок идеите са представи, възникващи благодарение на интелектуалните ни способности; идеите са ментални образи, „населяващи" съзнанието ни. Те са основният инструмент за обяснение на мисленето. Какво представлява мисълта? На този въпрос емпириците отговарят просто и естествено: свързване и съчетаване на идеи. Съответно задачата на философа е, първо, да проследи тези идеи до момента на тяхното възникване, и, второ, да разясни природата на тяхното съчетаване. С други думи, философията изследва естествените актуални ментални феномени, психическите факти - нещо, което се появява като усещане или емоция. (Wollheim 1956: 14)

Всичко това Брадли отхвърля. Нека си представим, разсъждава той, простия случай на човек, който мисли за един кон. За философа емпирик мисълта за коня е равносилна на удържането в съзнанието му на образа на коня. За Брадли обаче подобно схващане пропуска нещо много важно. Дори да е вярно, че когато мислим за един кон, ние удържаме в съзнанието менталния образ на коня, мисленето не може да се свежда само до това. То е по-скоро използването на образа, отнасянето му към други обекти.

Менталният образ, наистина, можем да опишем. Като правим това според Брадли, ние описваме онова, което той е. Само че освен онова, което е, образът притежава и нещо много съществено - онова, което означава (means). А онова, което означава, казва Брадли, е винаги нещо друго, различно от онова, което е. Съответно, ако философията се интересува от описание на образи от гледна точка на онова, което означават, това съвсем не се постига, като се изследва онова, което образите са. Казано по-общо, „идеята", която психологията изучава, не е идеята, която философията или логиката изучава. Двата предмета са много различни.

Стремежът на Брадли да отдели логиката от психологията не поставя под въпрос легитимността на изследванията върху произхода на идеите и връзката между идеите. „За логическите цели обаче, пише Брадли, идеите са символи и те не са нищо друго освен символи." (цит. по Copleston 1994: 196) Логикът се занимава не с психологическия произход на идеите, а със символната им функция, с референцията, която те придобиват в съждението. Съждението казва нещо, което е или вярно, или невярно. Логикът трябва да се занимава с тези аспекти на въпроса, като остави психологическите проблеми на психолога.

 

3

All judgments are tarred with the same brush.[5]

Fr. Copleston (Coppleston 1994: 198)

Силата, с която Ръсел и Мур подкрепят и приемат стремежа на Брадли да де-психологизира логиката, вероятно е същата, с която и двамата, заедно с много други философи, отхвърлят другата ключова за философията на Брадли идея. За обичайното мислене, за „здравия разум" тя е парадоксална: Брадли настоява, че няма „уникални", индивидуални, изолирани, „самодостатъчни" (self-sufficient) факти. Неговият начин на разсъждение е много интересен и няма съмнение, че Мур и Ръсел, а според мен и Витгенщайн, го усвояват до съвършенство и често го прилагат в творбите си.

Как стига до парадоксалните си изводи Брадли?

Здравомислещият човек смята, че всяко съждение отразява някакъв факт. Изглежда, това е много ясно в случая с единичното (сингуралното) твърдение. Ако кажа например „Това листо е зелено", съждението ми на пръв поглед отразява определен факт. Така ли стоят нещата и при всеобщите (универсалните) твърдения? Очевидно не. Брадли не среща особени трудности да покаже, че универсалното заключение е резултат на извод (заключение) и че то е хипотетично по характер. Например, ако кажа, че всички бозайници са топлокръвни (warmblooded), съждението ми е всъщност извод, т.е. на основата на ограничен брой случаи аз формулирам универсално твърдение. С други думи, онова, което действително твърдя, е, че ако по някое време е налице нещо, което притежава другите качества на бозайник, то притежава и качеството да е топлокръвно (warm-blooded). По такъв начин съждението е хипотетично, което означава, че има пропаст между едно идеално съдържание и реалността. (Coppleston  : 198)

От горните примери здравомислещият човек остава с впечатлението за коренно различния характер на двата вида съждение. На пръв поглед като че ли единичните съждения са надежната, твърда опора на мисленето. Именно те като че ли вдъхват увереност, че с повече изобретателност бихме могли да сведем другите случаи до тях, за да постигнем успех.

В този момент обаче Брадли разбива надеждите ни с твърдението, че изобщо няма изолирани събития, на които съответстват единични твърдения. Защо?

Да си представим, приканва ни той, „идеалната" ситуация, при която „безспорно" можем да говорим за изолирани събития. Да си мислим, че стоим в полето, над главата ни лети кафява птица и ние казваме: „Птицата е кафява."

С това несъмнено описваме единичен факт и го описваме истинно. За Брадли обаче в случая сме изправени пред непреодолими трудности, защото в небето над нас има много птици и много от тях не са кафяви - някои са жълти, други черни или бели. Нашето съждение като че ли се разпростира над всички тях и за повечето от тях то очевидно е неистинно. За да бъде нашето твърдение единично и истинно, с него трябва, образно казано, с него трябва да изберем, откроим, пронижем, приковем (pin down) действителната птица, която сега прелита над главата ни. (Wollheim 1956: 16)

Можем ли изобщо да направим това? Първото разумно нещо, чрез което можем да се опитаме да постигнем „единичността", „уникалността" на ситуацията, е да вмъкнем в нашето съждение повече описания на въпросната птица. Брадли е съгласен, че подобни стъпки са в правилната насока, но пита: Ще ни доведат ли те до желаната дестинация? Отговорът му е отрицателен. Защото каквито и описания да въвеждаме, винаги е налице възможността да съществува и друга птица, за която те ще се отнасят. С други думи, нашата птица не може да се отграничи.

Може да ни дойде наум в нашето съждение да използваме думи като „тази", „тук", „сега" и пр., за да „пронижем" с тях уникалната ситуация. Според Брадли обаче подобен опит също е обречен, защото от един тип описание преминаваме към друг, при който използваме демонстративи. Ясно е, че ако се опитаме да специфицираме всичко, което в дадено време, от една позиция, правилно сме нарекли „тук", „сега" и пр., ние сме обратно в света на първото описание и не се справяме по-добре с проблема. „The generality of our language is our undoing." („В крайна сметка общността на нашия език е нашата гибел.") (Wollheim 1956: 17) Оказва се според Брадли, че едничните съждения, точно както и всеобщите, са хипотетични; те също представляват пренасяне на идеално съдържание към реалността.

Ръсел и Мур добре схващат скептицизма, който лъха от подобна доктрина за единичните съждения. Очевидно модерната логика и наука не могат да почиват на подобна доктрина.

 

4

Критиката на английския емпиризъм Брадли задълбочава и в посока на главните светогледни положения на тази философия. Както можем да очакваме, колкото по-радикална става тази критика, толкова повече нараства скептицизмът на Брадли относно интелектуалния капацитет на човека, относно възможностите на мисълта да схване реалността. Теорията на познанието на английските емпирици е по принцип оптимистична. Светът е познаваем и прогресът на науките го доказва. Мисълта е в състояние да проникне все по-надълбоко в обектите; знанието се обогатява и увеличава на основата на аналитичен процес, т.е. на движение от общото към частното. Нашите идеи, мощните инструменти на познанието, отразяват това движение - общите ни идеи са съставени от прости идеи, което отговаря на положението на нещата в света - всичко сложно е съчетание на по-прости компоненти. От гледна точка на здравия разум едва ли има нещо по-естествено от подобна картина.

И все пак Брадли напълно я отхвърля, отричайки претенциите на мисълта да познава все по-пълно света. Брадли подчертава, че „идеите", с които психологията се занимава, са нещо естествено; т.е. психологията изучава естествени процеси. „Идеите" на логиката и философията обаче са не-естествени; логиката и философията не изучават естествени процеси. И тъкмо затова те си създават фикции, които ги хвърлят в непреодолими противоречия. Такава фикция е например „изолираният факт", който непрестанно изправя мисълта пред противоречия. Както по-горе показахме, според Брадли езикът (отново нещо не-естествено, изкуствено) не ни позволява да опишем „изолирания факт", да приковем като с връх на игла уникалността на една ситуация. За този неуспех сме склонни да упрекваме общността на езика, неспособността му да улавя и представя уникалното в света.

Противно на подобно схващане Брадли отново ни изненадва с парадоксална идея. Не просто езикът е несъвършен, нечувствителен към уникалното в света, не просто е трудно да опишем отделни факти. Просто в света няма факти. От гледна точка на Брадли, дори езикът ни да е съвършен и способен да прикове и изкаже уникалността, единичността на който и да е факт, ние оставаме безпомощни в познанието. Защото уникалните, единичните, изолираните факти създаваме ние. С други думи, изкуствеността на езика ние допълваме с изкуствеността на неговия „предмет".

Да изучаваме отделните факти, не означава според Брадли да изучаваме реалността. Нещо повече, като се заблуждаваме, че „изучавайки фактите, изучаваме реалността", ние предпоставяме фалшифицирането на реалността като условие за нейното познание.

Какво правим всъщност ние?

Нашето съждение, нашата мисъл, отделя, оформя, отсича, „издълбава" (carves up) факта от реалността, за да го изправи пред нас като обект на познанието. С това извършваме ужасно насилие над реалността, отнасяме се нечестно с нея. И всичко това в името на търсене на „обективно знание" за света. Всяко съждение, всяка мисъл според Брадли унищожава много съществен аспект на реалността, разрушава слятостта, единството, неразривността на цялото, за което единствено непосредственият опит ни дава представа.

Брадли ни приканва да си представим това, като възстановим чувството, което изпитваме, наблюдавайки птица върху клон в гората. В непосредственото възприятие на гледката е налице слятост и единство на всички елементи в нея. Тук няма разграничение, разделение, открояване на разнообразните елементи. Всичко това се появява само когато на сцената изскочи мисълта, думите, понятията, когато „девственото" преживяване се дисектира с всички изкуствени прийоми на мисълта, съждението, логиката.

Съждението „Птицата е кафява" или „Птицата е на клона" вече насилва реалността, изкривява непосредствения ни опит от нея, от една страна, защото разделя, разграничава кафявостта на птицата от самата нея, клона от дървото и т.н.; от друга страна, защото произволно избирателно се съсредоточава само върху определени елементи от реалността, пренебрегвайки всичко останало. Следователно според Брадли всяко съждение за отделен факт трябва да се смята за фалсифицирано, неистинно.

Оттук и дълбокият брадлиански скептицизъм относно всичко, което за емпириците носи оптимизъм. Всеки анализ е изкривяване на действителността. Аналитичният принцип, настоява Брадли, е „фундаментален принцип на грешката и заблудата" (цит. по: Copleston 1994: 199)

И Ръсел, и Мур енергично отхвърлят подобни изводи. Макар че се появява в различна форма, аналитичният метод и при двамата е водещият работен метод. Нещо повече, както показва Дейвид Пеърс (David Pears 1967), при Ръсел имаме не просто връщане към емпиристката традиция, но нейно развитие под формата на т. нар. „логически атомизъм". В началните години на своята кариера Мур и Ръсел си поставят задачата критически да преодолеят основните идеи на Брадли, да създадат „оптимистичен хоризонт" за бъдещи аналитични изследвания.

 

5

It is a very common and most ruinous superstition
to suppose that analysis is no alteration.[6]

F. H. Bradley, The Principles of Logic (цит. по: Wollheim 1956: 18)

Една от своите най-известни философски доктрини - тази за „вътрешните отношения" - Брадли отново развива под формата на критика на философския емпиризъм и аналитичния метод са в основата на защитаваната от Брадли доктрина на. Съгласно нея всички отношения са само вътрешни, т.е. здраво вкоренени в самата природа на нещата. Всички отношения са същностни, сред тях няма по-важни и по-малко важни. И Мур, и Ръсел разглеждат тази доктрина като непреодолимо препятствие за аналитичния метод във философията. От гледна точка на здравия разум тя очевидно е парадоксална: много трудно е например да приемем, че понеже столът ми е пред масата, това отношение е вътрешно-същностно за него. Изграждайки представата за съвременната математика, Ръсел не може да мине без понятията „термини" и „отношения между термини". От неговата гледна точка математиката не може да се построи, ако изхождаме от възгледа, че всички отношения са вътрешни и са свързани със същността на нещата.

В „Принципите на логиката" и по-късно във „Видимост и реалност" Брадли демонстрира противоречията, до които всеки път стигаме, щом се опитваме да мислим, от една страна, за нещата, и, от друга страна, за отношенията между тях като за нещо външно за самите тях. Тези противоречия са резултат от радикално-монистичната му гледна точка, която по-долу ще обсъдим. Тя присъства като своеобразен „архетип" в разглеждането на всички философски проблеми и го тласка към все по-високи равнища на реконструкция на реалността, в които „всички рани, нанесени от мисълта върху реалността, са излекувани". (цит. по: Wollheim 1956: 22) Както е известно, крайната дестинация на това възходящо движение е най-характерното понятие на Брадли - Абсолютът. Именно в Абсолюта според него по някакъв мистериозен за нас начин мисълта и реалността са едно, а непосредствеността на базовото чувство-опит (the basic feeling-experience) е възстановена. В Абсолюта всичко е съвършено и завършено, хармонията е толкова пълна, че не трябва да ни изненадва факта, че за мисълта ни е неразбираема.

 

6

If we then think of 'the Absolute' as the final point in such a classificatory  system, it seems so poor in content as to vanish into nothing.[7]

John Passmore (Passmore 1966: 68)

Дори при бегло запознаване с доктрините на Брадли всеки ще се убеди, че в историята на философията той е един от големите защитници на монизма. Брадлианският монизъм е толкова краен, радикален, че е трудно да повярваме колко искрено е изповядван до последен дъх. И Ръсел, и Мур, а заедно с тях и всички аналитични, и не само аналитични, философи, се борят с този радикален монизъм, доказвайки по различен начин неговата парадоксалност и неприложимост.

Самият Брадли вероятно се е учудвал на „борбата" с неговия монизъм, намирал я е излишна, безсмислена. Той знае, че специфичната му гледна точка за света е чисто метафизическа, т.е. резултат от стремежа „да се открие общ възглед, който ще задоволи интелекта". (цит. по: Passmore 1966: 66) Неговите понятия 'the ultimate reality' (крайната реалност) или 'the Absolute' (Абсолютът) са нерелевантни за науката: едва ли някоя конкретна дисциплина може да направи предмет на своите изследвания „крайната реалност". Брадли обаче знае, че всеки ангажиран с изследването на канкретен аспект на реалността ум копнее да научи повече, да проникне в тази привлекателна трансцендентна зона с мъглявото име „крайната реалност". И тъкмо доктрината за нея, за Абсолюта, удовлетворява копнежа на всеки интелект, който сериозно се замисля за крайните основания на битието.

В увода към Appearance and Reality Брадли споделя, че под метафизика трябва да разбираме всеки опит да познаем реалността на фона на обичайната видимост, да постигнем първите принципи или крайните истини, полагайки усилия „да разберем универсума не просто на парче или чрез фрагменти, но някак си като цяло." (цит. по: Copleston 1990: 218) Дали е по силите на човешкия ум да се справи с подобна метафизическа задача? С оглед на казаното от Брадли за дефектите на дискурсивната мисъл всеки метафизически опит, изглежда, е обречен. И все пак Брадли настоява върху естественото желание на ума да схване и разбере реалността: макар че подобно схващане и разбиране по принцип ще остава непостижимо докрай, Брадли смята за възможно едно ограничено познание на крайната реалност.

Той лансира своеобразен аргумент в тази посока. Ако метафизиката, разсъждава Брадли, е опит да разберем реалността като цяло, значи предварително приемаме, че реалността е цяло, че е някак си налична като единно цяло. Брадли е готов да признае тази специфика на метафизическото мислене - то се основава върху предварителна, първоначално приета предпоставка. „Философията изисква", пише той, „и в крайна сметка се основава на онова, което справедливо може да се нарече вяра. Тя, можем да кажем, трябва да предпостави своето заключение, за да го докаже." (цит. по: Copleston: 218)

Какво обаче прави ученият, когато търси т.нар. „обективни истини", закони и закономерности? Нима той предварително не предполага, не предпоставя, че природата, поне в областта на неговите изследвания, е „закономерна", подчинена на „еднообразия", които той е в състояние да открие? Има ли учен, който без тази предварителна вяра би се впуснал в изследването на природата, би пожертвал своите усилия в името на науката? Метафизикът съгласно Брадли е в аналогична ситуация - той вярва, че реалността като цяло е нещо интелигибилно и че той е в състояние да формулира „общ възглед" за реалността приемлив за интелекта. Всяка успешна метафизика трябва да тръгне от подобна предпоставка. Струва ми се, че в тази „аналогия на ситуациите" имплицитно живее надеждата на Брадли за успехи на метафизиката от рода на научните.

При създаването на своята метафизика Брадли вероятно се е чувствал така, както Витгенщайн се е чувствал при писането на последната страница на Трактата: обгръщайки с поглед труда си, Витгенщайн е трябвало да признае неговата безсмисленост и да потърси утеха в онова, което Рамзи предлага да наречем „значима безсмисленост" (significant nonsense). (Лозев 2009: 266) В лицето на Брадли Витгенщайн има предшественик, който също се изправя трудност, но свързана не с езика, а с мисълта. Абсолютът, централното понятие на Брадлиевата метафизика, е рожба на едно специфично мислене, но самият Брадли твърди, че мисълта не е в състояние да постигне Абсолюта. На практика с рационална, дискурсивна мисъл той е непознаваем. Както вече подчертахме, той може само откъслечно да бъде доловен посредством едно смътно, мистично „базово чувство-опит" (a basic feeling experience).

Идеята за Абсолюта, за единната, обгръщаща-всичко, вътрешно кохерентна реалност се налага по различни начини. До нея например стигаме от констатацията на Брадли, че няма единични факти. „Това листо е зелено" е съждение, в което субект съгласно Брадли е цялата реалност, с други думи, светът е такъв, че листото е зелено. Идентификацията на всяко „единично нещо" ангажира цялата реалност. Абсолютът се постига и от доктрината на Брадли, че всички отношения са вътрешни, т.е. същностни за всяко нещо. Ако това е така, става очевидно невъзможно да отграничим каквито и да е отделни неща. Същността на всяко нещо е отнесена към същността на всяко друго нещо и в резултат имаме само едно единствено нещо - реалността като такава, или Абсолюта. И тогава единствените възможни истини са само истините за Абсолюта. Колкото по-надолу по конкретните нива на „нещата" слизаме, толкова по-ниска степен на истинност притежават съжденията ни за тях.

Всичко това Ръсел и Мур категорично отхвърлят: истината не може да има степени, дадено съждение или е вярно, или не е вярно. Абсурдно е да смятаме всички отношения за вътрешни и да отхвърляме възможността за постигането на истини за отделните неща.

Интересно е следното наблюдение над метафизиката на Брадли. Тя очевидно има кантиански фундамент: светът е разделен на видимости (феномени при Кант) и реалност (ноумени при Кант). Несъмнено Брадлиевата метафизика е далеч по-оптимистична от Кантовата по отношение на възможността да познаваме „реалния свят". Ноумените за Кант са абсолютно непознаваеми. Такава ли е за Брадли „крайната реалност"? Не, тя съвсем не е просто „Непознаваемото" (the Unknowable). В нашия опит, настоява Брадли, има особености, има характерни моменти, които ни позволяват - някак неясно - да изградим обща представа за Абсолюта. Непосредственият опит, макар и нестабилен, непостоянен - и следователно твърде неудовлетворителен за интелекта - все пак ни показва по какъв начин можем да преживяваме разнообразието (diversity), без непременно да прокарваме разделения (division). В него се съдържа „общата идея за един тотален опит, където волята, мисълта и чувството могат още веднъж да са в единство." (Passmore 1966: 67).

За рационалния ум всичко това е близо до мистиката, но Брадли ни уверява, че точно както за някои теолози няма конфликт между религията и науката, така не трябва да има конфликт и между науката и неговата метафизика. Уолхайм ни приканва да осмислим идеята на Брадли чрез една полезна аналогия от сферата на изкуството, най-вече на визуалното изкуство. Съзерцавайки дадена картина, ние сме обзети от особено чувство за единство, за неразкъсваема цялост на възприятието на картината. Разбира се, ние можем да се втренчим в отделни части от нея и все пак оставаме подвластни на усещането, че те получават значението си, от една страна, благодарение възприемането на картината като цялост и, от друга, благодарение на своя принос към общото възприемане на картината.

Тези редки моменти на „мистична слятост" и неразделна общност на непосредствения опит, в който обект и субект сякаш изчезват, сливат се, можем да почувстваме в писмата или автобиографичните свидетелства на хората на изкуството, надарени с особена, повишена сензитивност. Уолхайм привежда откъс от Рилке, който си струва изцяло да преведем:

„Той си припомни времето в онази друга южна градина (Капри), когато песента на птиците в небето звучеше и в неговото съзнание, когато тя сякаш не разрушаваше бариерите на тялото му, а го единяваше с птицата в неразделно пространство, в което имаше само една зона на най-чисто, дълбоко съзнание, тайнствено защитено. При този случай той притвори очи, тъй че контурите на тялото му да не нарушават това великодушно подарено преживяване, и безкрайността го прониза от всички страни по толкова непринуден начин, че успя да повярва как в себе си чувства звездите, които сега изгряха." (цит. по: Wollheim 1956: 25)

Доц. д-р Камен Лозев е преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски" - Благоевград

 

Литература

Лозев, К, 2009: Ранният Витгенщайн - живот и философия, С.

Ayer, A.J., 1956.et al., The Revolution in Philosophy, London: Macmillan

Candlish, S., Basile, P. 2009. Francis Herbert Bradley, Stanford Encyclopedia of Philosophy, <http://plato.stanford.edu/entries/bradley/>

Copleston, Fr., 1994. A History of Philosophy: Volume VIII: Modern Philosophy: Empiricism, Idealism, and Pragmatism in Britain and America, New York: Image Books

Moore, G. E., 1942. An Autobiography, In: Schilpp, ed., 1942, 3-39.

Passmore, John., 1966. A Hundred Years of Philosophy, 2nd ed., London: Penguin

Pears, David F., 1967. Bertrand Russell and the British Tradition in Philosophy, London: Collins.

Schilpp, P.A., ed., 1942. The Philosophy of G.E. Moore, Library of Living Philosophers, Vol. 4, La Salle: Open Court

Wollheim, R., 1956. F.H. Bradley, in: Ayer, A.J. pp. 12-25

 


[1] От всички британски идеалисти Франк Хърбърт Брадли (1846-1924) е най-известният, оригинален и философски влиятелен.

[2] За живота на Брадли малко може да се каже.

[3] Цитатът е взет от книгата на Брадли „Принципи на логиката"

[4] И макар да се възхищава от Хегел, той съвсем не е хегелианец.

[5] Букв.:"Всички съждения са мацнати с една и съща четка", с други думи „Всички съждения са от един дол дренки"

[6] Твърде обичайно и най-разрушително суеверие е да предполагаме, че анализът не е промяна.

[7] Ако схващаме Абсолюта като крайната точка в една такава класификационна система, той изглежда толкова беден на съдържание, че изчезва в нищото.

 

comments powered by Disqus