NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Идеята за нация в творчеството на Ортега-и-Гасет

Брой
№ 22 (2012)
Рубрика
Вавилон
Автор
Хорхе Асеведо

 

За да навлезем в темата, по която Ортега има значим концептуален принос, си струва да започнем с няколко думи на Хулиан Мариас, с които той обобщава постановките на своя учител: „човешкия живот се проектира, насочен е към бъдещето, обърнат е към него; той е футуричен, изхождайки именно от настоящата си действителност. Но всеки човек проектира и се проектира в обществото, от което е част - или от няколкото общества, в които е потопен с различна степен на задоволеност и наситеност. При това обществото също се проектира, представлява един колективен проект, с който всеки човек се сблъсква и в който трябва да участва по различни начини. И този проект не е единствен, нито е постоянен, той е историчен, променлив, но е повече или по-малко устойчив, като неговият облик остава почти винаги неясен"[1]. Тези думи ни подсказват, че с понятието за жизнен проект можем да обхванем теоретично както личния живот, така и историческото съществуване. Дори изхождайки от това определение, можем и трябва да ги обхванем от гледна точка на тяхното общо взаимодействие, тъй като те не са нито самостоятелни, нито разбираеми едното без другото. Това ще се опитаме да направим от тук нататък.

 

I.                Статичното тълкуване на нацията срещу динамичното тълкуване на Ортега 

 

Макар човешкият живот винаги да принадлежи на всеки един от нас, в основата на персоналното му измерение непременно откриваме и социално измерение. В определени случаи една от неговите страни е националното. Това, разбира се, се случва, когато човешкият живот, за който става дума, се осъществява в общност, която има национална форма. В едно от изследванията си за Гоя Ортега казва: "Друга значителна част от чертите на даден аз се дължат на социалното обкръжение, в което се е родил и в което протича съществуването му. Това са националните черти на аза , а в рамките на нацията - чертите на непосредствено заобикалящата го обществена прослойка и неговата епоха."[2]

            В какво се състои националността като част от социалното измерение на човешкия живот? Какво означава например да си испанец, англичанин, немец или французин? Очевидно е, че с тези питания не се целим в юридически въпроси,  а по-скоро в онова, което обосновава юридическото.

            Принадлежи ли се към една нация, защото се говори на езика, на който говорят сънародници? Защото сме от същата раса? Защото живеем на същата територия,  очертана от някакви естествени граници? Защото притежаваме общо минало и традиции?

            Според традиционните постановки - които в крайна сметка ни отправят чак към Херодот[3]-, нацията е всъщност съвкупност от индивиди, които са свързани с лингвистични, етнически, географски и традиционни връзки. Но от много години това определение за нация се очертава като крайно недостатъчно.  През 1921 в книгата си „Безгръбначна Испания" Ортега възразява срещу него. В „Бунтът на масите", който се публикува през 1926 г. като притурки на вестник El Sol, испанският мислител уточнява както своите възражения, така и собственото си определение за нация.  

            На традиционната позиция, която счита езиковите и расовите фактори за решаващи при формирането на една нация, Ортега поставя следния въпрос: "Коя е онази действителна сила, която породи съвместното съществуване на милиони хора, като го подчини на обществената власт, и която наричаме Франция, Англия, Испания, Италия или Германия?"[4] Неговият отговор е еднозначен: "Не е кръвната общност, защото във всяко едно от тези колективни тела се вливат най-разнородни кръвни потоци. Не е и лингвистичното единство, защото народите, които днес образуват една държава, са говорели или все още говорят различни езици."[5] Отношението между раса и език, от една страна, и националната държава, от друга страна, е по-скоро обратно. Като визира споменатите нации, Ортега казва: „Относителната расова или езикова хомогенност, на която днес се радват - при положение, че наистина се радват -, е резултат от предварително политическо обединяване. Така че нито кръвта, нито езикът правят националната държава; по-скоро националната държава е онова, което изравнява първоначалните различия в червените кръвни телца и членоразделната реч."[6]

            Историците, които желаят да обосноват идеята за нация с наличието на голяма териториална фигура, изопачават по същия начин понятието, както и онези, които определят кръвта и езика като основите на една нация. Историците, за които говорим, откриват според Ортега, че „кръвта и езикът не предлагат принцип за единство" и го откриват в „географския мистицизъм на „природните граници". Тук се сблъскваме със същата оптическа грешка. Случайност е, че в настоящия момент така наречените нации са разположени върху широки пространства от континента или прилежащите му острови. И ето че някои искат да превърнат тези граници в нещо окончателно и духовно. Казват, че това са „природни граници" и с тяхната „естественост" се означава нещо като магическа предопределеност на историята от земната форма. Но този мит веднага се разпада, след като към него се приложи същото разсъждение, което показва несъстоятелността на твърдението, че кръвната и езиковата общност са източници на нацията. И тук, ако се върнем няколко века назад, ще открием една Франция и една Испания, разделени на по-малки нации с неизбежните им „природни граници". Разбира се граничната планина не се възвишава като Пиренеите или Алпите, нито пък водната граница е толкова пълноводна като Рейн, провлака при Кале или Гибралтарския провлак. Но това само доказва, че „естествеността" на границите е относителна. Тя зависи от икономическите и военните средства на епохата."[7] Тоест, така наречените „естествени граници" не са всъщност естествени, а исторически, както всичко човешко.

            Понятието за „естествени граници" трябва да бъде премахнато от обхвата на науката и оставено на международната политика. „В реда на нещата е един дипломат в своята ловка фехтовка да използва понятието „природни граници" като ultimo ratio за своите аргументи. Но историкът не може да го използва като защита, като последно убежище"[8]. Гореизложеното обосновава тази забрана.

            Дали с това казваме, че етническите, лингвистичните и географските фактори не играят никаква роля при формирането на една нация? В никакъв случай. Макар че ролята, която изпълняват, е по-скоро обратна на „статичната интерпретация" [9] на нацията, за която са предназначени. Според динамичната интерпретация на Ортега, те са всъщност пречки, препятствия, които непременно трябва да се анулират или овладеят, за да се стигне до формирането на нация. Впоследствие  те играят положителна роля, но не е така при формиране на нацията, а при нейното консолидиране. „Границите - сочи Ортега, имайки предвид географския фактор - служат за заздравяване на вече достигнатото политическо обединяване. Така че не са начало на нацията, а напротив: в началото са представлявали пречка, а след това, след като са били преодолени, са се превърнали в материално средство за осигуряване на единството."[10]

            Например, границите - така наречените „естествени" граници -, които разделяха различните кралства на Иберийския полуостров помежду им - Кастилия от Леон, Арагон от Навара и т.н., не представляваха в действителност основите на испанската нация, напротив: те бяха пречки, с които трябваше да се преборят за постигане на испанското обединение. Новите граници, които възникнаха с обединението - и които пак наивно се смятат за естествени -, служат за консолидирането на испанската нация, пречейки на други племена да се разпростират на нейната територия. 

            Роля, подобна на границите, „изпълняват расата и езикът. Не е родствената общност, която образува нацията, обратно: в стремежа си към обединяване националната държава винаги се е сблъсквала с многообразието от раси и езици. След преодоляването на тези пречки се стига до относително кръвно и езиково обединяване, което служи за заздравяване на единството."[11]

            Нещо подобно би трябвало да кажем за четвъртия фактор, който е смятан от статичната концепция за нацията като нейна основа. Общата традиция не започва от съществуването й. Когато нациите се формират, социалните единици, които ги съставляват, притежават в една или друга степен различно минало; едва когато тези различия в традициите бъдат преборени, социалните единици, обединени под една обща държавна власт, започват да имат общо минало и насетне неговата власт изиграва своята роля на консолидираща, но не на конституираща сила, формираща на нацията. 

            Доводът на Ортега по този въпрос е следният: „Ако за съществуването на една нация е необходимо определена група от хора да има общо минало, аз си задавам въпроса, как ще наричаме същата тази група от хора при положение, че живее в настоящето, което, взето само от гледна точка на днешния ден, е минало. Смятало се е, че е необходимо това общо съществуване да достигне до своя край, да отмине, за да могат да кажат: ние сме нация. Не забелязвате ли тук професионалния недостатък на филолога, на архиваря; не забелязвате ли неговата професионална гледна точка, която не му позволява да види действителността, ако тя няма минало измерение? Филологът е онзи, който, за да бъде филолог, се нуждае от миналото; но нацията, преди да се сдобие с общо минало, е трябвало да създаде тази общност, а преди да я създаде - да мечтае за нея, да я желае, да я проектира"[12]. Последните думи от предния текст ни посочват кое би било решаващото в конституирането и в оцеляването на една нация: наличието на проект за общностен живот. Преди да се разгледаме този фактор, пренебрегван от статичната интерпретация на нацията, нека да дадем един пример, който да онагледи и в някаква степен да обобщи казаното до тук. 

            „Испания има общо минало, обща раса, общ език с народите от Централна и Южна Америка и все пак не образува с тях една нация. Защо? Липсва само едно, което очевидно е основното: общото бъдеще. Испания не успя да сътвори програма за колективно бъдеще, която да привлече тези близки помежду си групи. Футуристичният плебисцит е бил непонятен за Испания и ето защо: архивите, спомените, прадедите, „родината" не са имали никаква сила. Всичко това служи само за заздравяване, но нищо повече."[13] До тук сме се постарали да докажем, че расата, езикът и общите традиции не са необходими условия, за да се конституира една нация. Посоченият пример ни подсказва също, че тези фактори не са достатъчни условия за просъществуването на една нация. Относителната еднородност на расата и езика, общата вековна традиция на Испания и народите от Централна и Южна Америка, не бяха достатъчни, за да продължат „Испаниите"[14] да съществуват като историко-политическо единство.

            Доказахме всъщност, че заключенията, които правим, ни помагат да разбираме процесите на „независимост" на испаноамериканските страни. Имам впечатлението, че тезата на Ортега не е взета предвид почти никога от онези, които се занимават „професионално" с изясняването на този исторически процес. Обикновено се прибягва към други фактори, които се били смятани за решаващи в тези процеси, по принцип и почти винаги; няма препратка към проекта за общо съжителство, който споменава Ортега. Без съмнение икономическите, социалните, политически, идеологически, военни, дипломатически и етнически фактори имат значение, но когато са обвързани с проекта за общо съжителство. Ще се опитам в останалите редове на този текст да изясня с по-голяма прецизност какво представлява този проект.

            Решаващото, за да съществува една нация, е общото бъдеще, една програма за колективно благоденствие, която да е привлекателна, „една национална идея, примамлив проект за съвместен живот"[15], „предизвикателна програма за живот"[16], "проект за цялостно съжителство в общо дело"[17]. Всички тези изрази насочват към едно и също: към условието за възможността на нацията, към онова, което позволява нейното възникване и поддържа структурата й като такава.            „Трябва да се откажем от статичното разбиране за националното съжителство и да се научим да го тълкуваме динамично. Хората не живеят заедно ей тъй, без причина; сплотеност a priori съществува само в семейството. Групите, съставляващи една държава са заедно в името на нещо: те имат общи цели, желания, висши интереси. Не съжителстват, защото са заедно, а за да правят заедно нещо."[18]           За какво - пита се Ортега, имайки предвид своята нация -,  с каква цел, с каква идея се постига испанското единство? „Просто за да живеят заедно, да седят зиме едни до други около общото огнище, досущ като хъхрещи старици? Нищо подобно. Съюзът е необходим, за да се наложи навред мощта на Испания, за да изпълни цялата планета, за да се създаде една още по-голяма империя. Затова и в името на това се гради единството на Испания. Смътната идея за такива начинания е предчувствие за нови хоризонти, което примамва, увлича, подтиква към единение, което споява противоположните нагласи в компактно цяло."[19] И завършва: „Испанците се обединяват преди пет века, за да осъществят една Weltpolitik и да извършат много други мащабни дела."[20] Създаването на чилийската нация също се ражда от разширяването и свиването на тази „международна политика" и от онези устреми за величие, така че тя може да бъде адекватно разбрана само в такъв контекст.

 

II.              Социалният проект и неговите обуславяния

 

Нека да подчертаем някои от изтъкнатите идеи и да добавим към тях други, които донякъде допълват смисъла им.

            1. Най-важното времево измерение на една нация е нейното бъдеще. Миналото и настоящето съществуват само в известна степен, с оглед на бъдещето. По този повод и в контекста на националната отбрана, Ортега споделя: „Ако нацията не беше нищо друго освен минало и настояще, никой не би се заел да я защитава от нападение. [...] Нещо повече, националното минало дава реални или въображаеми импулси за бъдещето. Желаем бъдеще, в което нашата нация ще продължи да съществува. Затова се мобилизираме за нейната защита; не в името на кръвта, езика или общото минало. Защитавайки нацията, ние защитаваме нашето утре, а не нашето вчера."[21].

            По същия начин той обяснява патриотизма, дума почти неизползвана, но за нейното значение е важно да се има ясна представа: "Патриотизмът - тъкмо защото се състои в безрезервното приемане на цялата традиция на един народ, както приемаме вън от желанието ни цялото наше персонални минало, включително онези действия, от които днес бихме се срамували -, е длъжен постоянно да изчиства миналото и да насочва най-доброто към бъдещето. С оглед на бъдещето патриотизмът е противоположно на себе си с оглед  на измерението си за минало"[22].

            2. Утрешният ден, бъдещето, пред-стоящето на една нация, е дадено като  проект,  програма, грижа или „предварителна заетост с нещо, което все още е нищо"[23].

            3. Този проект или програма начертава грижата, задачата, заетостта, практиката.

            4. Тази заетост или практика е преди всичко колективна заетост, затова по принцип няма личен            , нито междуличностен характер[24]. Посредством  проекта се „приканват хората заедно да направят нещо." [25]

            5. Този призив по принцип е насочен към цялата национална общност. В това отношение Ортега предупреждава, че „за големите начинания няма по-вредно нещо от тактиката на изключване. За да има полза от някои назидателни отстранявания, те трябва да бъдат възмездени с благороден апел за сътрудничество, с възвишени призиви, отекващи надлъж и нашир, така че всички граждани да се почувстват привлечени."[26]

            6. Проектът касае цялостното съжителство, т.е, насочен е към всички видове ред на колективния живот: социалният, политическият, юридическият и административният; към сферата на идеологията: юридическа, морална, религиозна; към сферата на удоволствията и насладите[27]; както и към онова измерение на колективния живот, което в днешни дни е на първо място: производството.[28]

            7. Националния проект - разбира се, доколкото го има - е сугестивен; подканва към по-добър, по-пълноценен живот.

            8. Затова е привлекателен, подканва ни да му служим.

            9. Това означава, че ни подбужда към действие, към изпълнение на внушените, привлекателни начинания.

            10. В този смисъл проектът не е само идеал, ако под идеал разбираме нещо, което няма нищо общо с действителността.[29] Напротив, програмата за общо съжителство ни кара да виждаме огромни предимства от всякакъв характер.

            11. Проектът не може да бъде сформиран само от идеи. Идеите sensu stricto не внушават, нито привличат, нито подканват, нямат емоционален характер, не раздвижват. Тази роля се изпълнява от образа, от мита. Така че сугестивният проект за живот в съжителство засяга преди всичко нашето емоционално измерение, макар и не само него[30].

            12. Има и втора причина, поради която да се счита, че проектът не е създаден само от идеи: той е догма. Идеите се дискутират, оспорват, критикуват. В националния проект - поне в определящите му измерение - се вярва, а вярванията, доколкото са такива,  са неоспорими и практически неоспорвани[31].

            13. Проектът обединява в компактен блок дори и антагонистите; индивидуалните, етническите, политическите, колегиалните, професионалните, класовите, корпоративните и т.н. интереси, всички те се подчиняват на общия, на националния интерес: на осъществяването на проекта, внушаващ, привлекателен, подстрекаващ, който кара всички да видят в далечен план както значителните предимства на всеки ред, така и скорошното им и лесно достижение. Не са длъжни  непременно да се подчиняват, ако проектът е реален, т.е доколкото действително предизвиква присъединяване на хора към привлекателния проект"[32]. Подчинението е автоматично, без никой по принцип - нито индивидите нито групите - да чувстват това като саможертва или нещо подобно. Очакваните предимства от общото начинание надхвърлят многократно личните разединителни интереси. (Въпреки това, когато привлекателността на проекта не е достатъчна, се намесва силата, другата съставка - наред с проекта- на феномена на управлението  (или по-скоро на властта, термин по-използван в наши дни). По нататък ще засегнем тази тематика.

            14. Сугестивният проект за общо съжителство се обуславя от елементи, които без да са определящи за нацията, имат отношение към нея. Сред тях са етническите, лингвистичните, географските фактори и традициите. Тяхната връзка с нацията е толкова силна, че именно поради това те така упорито са скривали фундаменталния фактор на нацията: сугестивният проект за общо съжителство.

            Това, което се е случило с понятието за нацията, „не е свойствено само на този случай, то е същностно и постоянно. Когато търсим същността на нещо или неговата истина, неговото то, автентичността му, първото нещо, което винаги срещаме, са неговите скрити страни, неговите маски"[33]. Феноменът на скриване, обяснява Ортега, „се състои просто в това че същността на нещото или иначе казано „неговата същина", нещото в неговата самотъждественост, остава покрита от онова, което се смята, че „трябва да има нещо общо с него", но което не е самата тя. И ние в маршрута на мисълта ни към „самото нещо" почваме да възприемаме свързаното с него като че ли е самото то. [...]. „Това, което е свързано с дадено нещо, може бъде повече или по-малко свързано с него. Колкото повече е свързано с него, толкова по-силно ще е прикриването и толкова по-дълго ще живеем объркани и заблудени"[34].

            Фактът, че част от онова, което има нещо общо със същността на нацията -етническите, лингвистичните, географските фактори и традициите - се го объркали със самата същност на нацията, т.е. със сугестивния проект за общо съжителство, не трябва да ни заслепява обаче за другия факт: бъдещето на едно общество - неговият  проект -е нещо, което е предначертано от неговото настояще и минало, т.е. от една област, в която срещаме вече споменатите четири фактори.  

            15. Дори ако е така, е необходимо да се разберат исторически онези  фактори, които на пръв поглед се очертават като чисто природни. Трябва да се има предвид, че са исторически институциите, които се създават от човека и които в същото време се променят-или могат да варират- значително заедно с него[35]. Обратно на това, „природа" е съвкупността от онова, което ни е дарено и което притежаваме  a nativitate"[36]  и в същото време е „нещо, което остава идентично въпреки промените"[37].

            От тази гледна точка расата не е просто биологически въпрос, нито генетичен, определена завинаги, а по-скоро е нещо което - по един или друг начин, в по-голяма или по-малка степен - постепенно се е образувала, без да има възможност да се определят бъдещите й граници или в какво би се превърнала. По този исторически начин Ортега възприема испанската раса[38], сред която по някакъв начин се вмества и чилийската раса, която трябва да бъде разбрана също така, т.е., по исторически, а не по природен начин.

            Географското измерение, физическият свят, се превръща в пейзаж, конфигуриран от човека и трансформиран от него. „Човекът - пише Ортега- въздейства върху непроменящата се планета и я трансформира. Затова е абстракция да се говори за човешкия живот, за земята, за определено природно кътче, област или континент като за чисто географска даденост. От преди много хилядолетия, почти толкова, колкото обхваща самата история, географският пейзаж е изграден в някаква степен - днес в един стил, утре в друг - от човешкото творчество"[39]. Така че всеки „географски пейзаж винаги е датиран"[40], и тази дата е „датата на обществото, което живее сред него"[41].

            За да илюстрира своята теза, в текста който цитираме и който е бил прочетен като лекция пред аржентинци, нашия мислител казва: „Аржентинската степ е съвсем различна от онази, която откри дон Педро де Мендоса и от онази, която описват английските пътешественици, които са я обиколили преди един век. Достатъчно е да се напомни, че по времето на дон Педро де Мендоса хората са умирали от глад в степта и това е било през 1840, т.е. кажи-речи вчера. Докато днес, по времето в което говоря - Ортега е произнесъл тези думи през 1940 - е един от малкото пейзажи в света, където хората не гладуват. Едно просто и очевидно предупреждение,  което като меча има две остриета: намекващи, че степта, като земен кът, представлява две неща: глад и изобилие и ако днес е в добро състояние утре може да изпадне в неблагоприятно състояние. Т.е. показва ни, че всичко, което е свързано с човека, включително и планетата, където той е поставен, има исторически характер, както и че историческото с неизбежност носи характера на промяна,  на променливост и алтернатива: преход от по-лошо към по-добро и обратното, страх и радост, щастие и нещастие. Именно заради това по всяко време и навсякъде, включително в степта, даже и днес, човекът трябва да е нащрек и да се стреми да осъществява,  доколкото е възможно, присъщата на всеки от нас и не отстъпваща се никому екзистенциална програма, каквото всеки един от нас е"[42].

От перспективата на Ортега, границите не са зададено, а са нещо, което по един или друг начин се придобива и чиято поддръжка си има цена. Нека да си припомним, че тяхната относителна „природност" зависи от икономическите и военни средства на всяка епоха"[43], което означава, че те могат варират в зависимост от настъпилите промени на тези средства, макар и не само поради това.

Езикът не се възприема от Ортега като „факт"-даден, завършен, затворен-„по простата причина, че не е довършен, а непрестанно се изгражда или разтурва, казано по друг начин - представлява непрестанно създаване и непрекъснато унищожение"[44].

Обикновено под история се разбира миналото на човека, неговата традиция. Въпреки това и доколкото-по принцип- традицията е това, което човекът е ограничен да получи и в същото време да приеме като нещо „неизбежно или окончателно"[45], миналото би представлявало, по-скоро и парадоксално, това, което човек притежава по природа, неговото природно измерение. Това, естествено, не се вижда от пръв поглед, затова го изтъкваме, за да добавим, че макар миналото да изглежда като някаква окончателна даденост, то трябва да се приеме, все едно дали го желаеш или не, а това означава, че трябва да го преживееш, да го пре-създадеш; и тъй като това не е предварително фиксирано в начина на осъществяването му, т.е. би могло да се реализира по най-различни начини, стигаме до извода, че и в този обуславящ фактор  на сугестивния проект за общо съжителство са налице характеристиките на историческото.

            16. В проекта за общото съжителство не винаги се приема най-най-подходящата възможност за даденото общество. Понякога обществеността се насочва към осъществяването на действия, които не представляват решение на проблемите, които я засягат. 

            Това се случва в по-голяма степен, когато обществото, за което става въпрос, е изпаднало в тежка криза. Като борба срещу нея първите стъпки, които се предприемат, винаги -така е било досега- са насочени към псевдорешения. Само тогава когато-първите опити за решение на кризата-се провалят, се откроява истинската възможност на този народ, посредством приемането на своя проект.

            В увода към четвъртото издание на „Безгръбначна Испания" /1934/ Ортега пише: „Винаги е било така. Онова, което ще доведе до действителното и окончателно преодоляване на една дълбока криза, упорито се избягва и среща най-голяма съпротива. Най-напред се изпробват всякакви други подходи, за предпочитане диаметрално противоположни на единственото възможно решение. Но техният неизбежен провал разкрива в целия й блясък и очевидност действителната истина, която така се налага от само себе си, с магическа простота."[46]. Когато Ортега описва това, той има пред себе си дълбоката криза в Европа; псевдорешенията, към които се е прибягвало, са били „екзатлтацията на народните и работническите маси"[47]. Тази екзалтация, „стигаща до изстъпление през последните тридесет години, е онзи обрат, който неминуемо е трябвало да настъпи в историческата реалност, за да се окаже възможно истинското бъдеще, а то е, под една или форма, единството на Европа"[48]. Че тази възможност - обединението на Европа, - която се смята от Ортега за най-подходящата за европейските нации, не е изцяло осъществена от тях, прозира от трудностите, с които се сблъсква Европейският съюз. Но самото му съществуване и неговата продължителност, както и борбата за преодоляването на тези трудности, показват, че голяма част от европейците - и не само те-осъзнават, че тази възможност притежава характера на единствено решение на проблемите, с които се сблъскват.[49] В светлината на гореизложеното е напълно разбираемо защо през 1971 американският изследовател Харолд К. Рейли  пише книга под надслова „Хосе Ортега и Гасет - философът на европейското единство"[50]. Би трябвало да се отбележи, че като че ли Ортега не е отгатнал бъдещето в някои от своите предсказания[51], но в други-като с посоченото с европейското единство - той отгатна блестящо както от гледна точка на перспективата, така и на описанието и предложенията. За разлика от него мнозина интелектуалци са грешили гръмогласно не само в предсказанията си, но и в описанията си и предположенията си в исторически и социален  план. Някои от тях -или техните последователи- продължават да го правят с упорита обсесия. Учудващо е, че на тях се обръща повече внимание, отколкото на Ортега.  Както подобно на някой, който би казал, че предпочитам да греши като Сартр, отколкото да е прав като Арон, така съществуват изследователи на човека, обществото и историята, които предпочитат да се грешат като онези, които не са твърдели верни неща, пишат на английски, френски, немски и т.н., вместо да се присъединят или съобразят с някой, който е прав, но мисли и пише на испански. Основавайки се на практиката, Хулиан Мариас твърди, че един испаноговорящ, за да получи заслужено признание за труда си, трябва да е най-малко десет пъти по-интелигентен от свои колеги от Германия, Франция или Англия.[52]

            17. Интерпретативната схема, която описваме, може да бъде използвана - с плюсовете и минусите -за разбрането на други форми на колективност, които не са нации. Имам предвид групи вътре в обществото, като се изключи семейството, единствената група, при която е налице сплотеността a priori[53].

            Ако един историк се заеме с изясняването от тази гледна точка на основните пластове на една нация, трябва да отговори -между другото- на следните въпроси:

1) Кой е сугестивният проект за общо съжителство, с който живее една нация, разбира се в определен момент?

2) До каква степен е сугестивен и привлекателен?

3) До каква степен е наистина общ?

4) До каква степен етническите, лингвистични, териториални фактори и традициите обуславят програмата за колективно съжителство на съответното общество?

Преди това, обаче, ще се сблъска с търсенете на отговори на следните:

5) В какво се състои човешкият живот?

6) Какво е  човешки живот в общност, т.е. какво означава общество?

7) Каква е структурата на един обществен проект?

8) По какъв начин се преплитат измеренията на човешката времевост в сферата на колективността;

9) Каква е онтологическата текстура на тези измерения?

10) До каква степен емоциите и митът са сугестивното и подканващото начало в един проект?

11) Какво представлява афективния образ на една нация?

12) Кои са степените на общност  - съгласие или консенсус-през които може да премине една програма за общо съжителство?

13) Какво представляват - от историческа, а не от натуралистична или субстанциалистка гледна точка - расата, езикът, географската среда, границите?

14) Какво е традицията от гледна точка на онтологията?

 

18. Сугестивният проект на общо съжителство, който е необходимото условие за формирането и продължителното съществуване на една нация, придобива реалност в контекста на по-обширно явление, на което той е съставна единица: на властта.

Едно общество, всъщност, приема определена форма по силата на властта. Всеки елемент на колективността - индивиди, групи, класи - става част от един порядък и заема място, определено от целите, начертани от властта. Това е нещото, което прави едно общество да не е сбирщина на хора, а да бъде подредено и с форма. Властта донякъде ограничава, но поставените от нея ограничения конфигурират колективността, над която властва.   

Тъй като сега не е възможно да се опише достатъчно добре този решаващ факт, само ще насоча вниманието в посоката, препоръчана от Ортега.

Да се управлява, казва философът в своята книгата „Безгръбначна Испания",  „не значи само да се убеждава или само да се принуждава - това е изкусно съчетание от двете."[54] В „Бунтът на масите" разширява това понятие с други думи: „Управлението е натиск, който се упражнява върху другите. И не само това. Ако беше само това, то би било равносилно на насилие. Нека не забравяме, че управлението има свойствено значение: заповядваме на някого, но му заповядваме нещо. Заповядваме му да участва в определено дело, във велика историческа съдба."[55]

Трябва ясно да се разграничава между власт и насилие. Насилието е упражнение на натиск върху останалите. Докато властта означава да упражниш натиск, давайки им насока за дейност, да ги „поставиш" в рамката на съдбата им. Който управлява, задължава останалите да участват в едно „обединяващо дело"[56], убеждавайки ги в също време, че участието в общото благо, е най-доброто за всички. Става ясно, че убеждението не би могло да бъде предизвикано, ако програмата, която чертае колективното дело, не е предварително вписана по някакъв начин в онези, които са подчинени, с други думи, ако постулираният проект за общо съжителство няма предварително присъствие, макар и не съвсем добре формулирано,  в общественото мнение, което властва в даденото общество.[57]

            Както е наложително да се разграничи по категоричен начин насилието от управлението, така не трябва да бъркаме управлението с агресията. „Препоръчително е да правим разграничение между факт или процес на агресия и ситуацията на управление"[58] Един пример за първото твърдение: „Наполеон упражни агресия срещу Испания, той подържаше тази агресия за известно време, не е управлявал Испания нито един ден, независимо, че е притежавал силата, но само нея"[59]. В противоположност, управлението е „нормалното упражняване на властта, която винаги се основава на общественото мнение, винаги, днес, както и преди десет хиляди години, при англичаните и при племето айморес. Никой досега не е управлявал в света, уповавайки се при своята власт на нещо друго от общественото мнение"[60].

 

I.                 III. За латиноамериканските държави

„По време на единствената визита на Ортега в Щатите, на една конференция в Аспен, щата Колорадо, [. . .], Ернст Роберт Курциус споделя пред група слушатели [...]: „пред вас стои Средиземноморието и един народ, който е властвал над света" Разказвайки случката в Мадрид, Ортега коментира:  „Не ме интересува личният успех, постигнал сам много през живота си, интересувал ме е етническия успех"[61]

Този разказ на Мариас ни кара да се запитаме: каква връзка можем да направим между теорията на Ортега относно обществото като проект и собствената ни историческа действителност? Да се отговори точно на този въпрос, би отнело много време и би ни отвело много далеко, защото както считам, философстването на Ортега притежава различни, многообразни и тесни връзки с испаноамериканските народи, нещо повече - считам, че без да го използваме, „нациите", в които живеем, са неразбираеми.

            В такъв случай ще се огранича по предложения въпрос, като предоставя няколко реда от един не много познат текст, който съм цитирал частично в началото на този труд, в който Ортега се отнася към нашите държави като към неразделна част от хода на универсалната история.  Става дума за една реч, която е възнамерявал да прати като магнетофонен запис по случай Първия конгрес на Съюза на латинските нации, насрочен за 12 октомври 1951 г. в Рио де Жанейро. В него той казва: „Голяма част от днешните икономически затруднения са налице, защото структурата на икономическата действителност анулира националните граници, сама по себе си тя е по-обширна от малките социални обединения, наричани „нации". Това означава, че решаването на тези затруднения трябва да бъде транснационално. Същото се случва с всички значими проблеми, които днес се издигат като зловещи съзвездия над хоризонта  [...].          „Че всичко зове към изграждането на обединения за съжителство, по-обширни от нациите", е ясно на всекиго. Въпросът е да се уточни кое най-обширно колективно обединение е в днешно време хем нужно, хем възможно. „Утопистите [. . .] ни говорят за световно обединение-World Union. Това са хора, според които политиката представлява изразяването на най-съкровените им мечти, те вярват, че е достатъчно да има воля, за да се сбъднат тези мечти [...]. Но желаното предполага, че за да се осъществи, са  необходими някои условия и автентичното политическо мислене не се състои в  експониране [.. .] на нашите съкровени мечти, а в последователен анализ на това, дали тези условия са налице или ги няма.  „Вече е напълно възможно да постигнем изграждането на обединението на Запада" [...].      „И така, за да е възможно обединението на Запада,  е необходимо да вървим стъпка по стъпка, като първоначално се постигне обединение между по-сходните национални групи.  Западът е бил винаги взаимовръзката на две групи народи: англосаксонците и германците от една страна, и латинците, от другата. Не е възможно да се постигне обединението на Запада, ако не смогнат да съжителстват помежду си нациите, които съставляват тези две групи"[62].

            Оставям за друг път детайлният анализ и коментара на тези думи, отнасящи се към действителности, които са решаващо свързани с благополучието на всички нас. Както намекнах в началото на този труд, тази задача би ни отвела към изводи, не много оптимистични от гледна точка на историята - която в никакъв случай не е единствената- и не бих желал да поема в тази насока.

            Също така съм избегнал, както става ясно, разсъжденията са стриктно персоналното и за интерперсоналното, сфери на човешкото поведение, които биха наложили анализ, който би бил относително различен от този, които сме използвали досега. За него са необходими други перспективи, различни от тези на историологията. Във времена, в които обществата не се движат исторически в една и съща посока - поради вътрешни или външни причини, естествени или социални - може да се случи така, че в сферата на персоналното съществуване и в интерперсоналното съжителство да се случат по един парадоксален начин действителности с изключителни качества. Нека да вярваме, че този парадокс - действителен или привиден- може да се осъществи в някои от съвременните държави.

            Превод от испански: Далила Оспина и Лазар Копринаров

Статията е предоставена от автора специално за „НотаБене"

 

Доктор Хорхе Асеведо Гера е професор в катедра „Философия" на Факултета по философия и хуманитарни науки в Университета на Чили. Ел.поща: joaceved@gmail.com

 


[1] Marias, Julian, ¨Ser español. Ideas y creencias en el mundo hispánico¨, Editorial Planeta, Barcelona, 1987; p. 311.

[2] „За легендата Гоя" в: Хосе Ортега-и-Гасет, Есета, Университетско издателство „Св. Климент Охридски, С., 1993, т.2, т.315.

[3] Cfr., Ortega, De Europa meditatio quaedam, O. C., X, p. 98, nota 2. Също Heródoto, Historia, Libros VIII-IX, Editorial Gredos (Biblioteca Básica), Barcelona, 2000, pp. 234 s. Превод и бележки на Карлос Шрадер.

[4] Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, Университетско издателство „Св. Климент Охридски", С., 1993, с. 156.

[5] Пак там.

[6] Пак там.

[7] Пак там, с.157. (Виж също Theodor Schieder, La historia como ciencia, Editorial Sur, Buenos Aires, 1970, p.73).

[8] Пак там, с. 155.

[9] Пак там, с. 153.

[10] Пак там, с.157-158.

[11] Пак там, с. 158.

[12] Пак там, с 162.

[13] Пак там, 162-163.

[14] Относно този термин вж. Julián Marías, ¨Promesas y riesgo de Hispanoamérica¨. - en; Hispanoamérica, Editorial Alianza, Madrid, 1986, pp.65 s.

[15] Хосе Ортега-и-Гасет, Безгръбначна Испания, изд. „Рива", 2010, с.28.

[16] Хосе Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, с. 162

[17] Пак там, с. 163. Мариас обръща внимание на това, че до радикалния раздор, който предизвиква испанската гражданска война през 1936 г., не би се стигнало, „ако в Испания би съществува ентусиазъм, съзнание за една атрактивна мисия, способна да увлече като вятър всички испанци и да ги обедини, въпреки техните различия и кавги" (Cfr., «La guerra civil ¿cómo pudo ocurrir?»; en "Ser español. Ideas y creencias en el mundo hispánico", ed. cit., p. 249). Този гибелен раздор не бива да се разбира като разногласие, нито пък като сблъсък, дори не като борба, а в смисъла на „воля да не се живее заедно, да се разглежда „другия" като нещо неприемливо, нетолерирано, нетърпимо" (Ibíd., p. 246).

[18] Хосе Ортега-и-Гасет, Безгръбначна Испания, с. 28.

[19] Пак там, с.35-36.

[20] Пак там, с.36.

[21] Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, с. 161. Несъмнено -както очаквам да докажа- кръв, език, обща традиция са важни за Ортега, но в полза на бъдещето.

[22] «Prólogo para alemanes», O. C. IX, p. 147.

[23] Ortega, «Pasado y porvenir para el hombre actual», O. C. VI, p. 786.

[24] Относно различията - и взаимните връзки- между личното, междуличностното и социалното или колективното, виж Ortega, «El hombre y la gente [Curso de 1949-1950]», O.C., X; en especial, el Cap. IX. También, «Prospecto de unas lecciones sobre "El hombre y la gente"» -O. C. V, pp. 646 ss.-, y "El hombre y la gente [Curso de 1939-1940]" -O. C. IX, pp. 327 ss., pp. 349 ss. (Lecciones V y VI)-.От същия автор: «Un rasgo de la vida alemana», O. C., V. Както и при María Isabel Ferreiro Lavedán, La teoría social de Ortega y Gasset: los usos, Editorial Biblioteca Nueva / Fundación José Ortega y Gasset, Madrid, 2ª edición revisada, 2005.

[24] Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, с. 183.

[24] Ортега-и-Гасет, Безгръбначна Испания, с. 61.

[24] Пак там, с. 28 и. 40.

[25] La rebelión de las masas, O. C. IV, p. 479. La cursiva es mía.

[26] Ортега-и-Гасет, Безгръбначна Испания, с. 61.

[27] Пак там, с. 28 и. 40.

[28] «El fondo social del management europeo»; O. C., X, pp. 442 y 454. Това не означава, че държавата се намесва- или трябва да се намесва- във всички тези аспекти; проектът, за който говорим, се изгражда на различни нива:  от поколенията, от отбраното малцинство, наднационално и т.н., държавния е само един от тях. С това по никакъв начин не се призовава за "тоталитаризъм"  Мнението на Ортега относно намесата на държавата е известна; той постулира нов либерализъм (мисля че е съвсем различен от този, който е познат като „див капитализъм". Нека си припомним например неговата статия „El derecho a la continuidad.- Inglaterra como estupefaciente»," 1937 (O. C. V, pp. 412 ss.).

[29] Относно концепцията на Ортега за идеалите вж. „Епилог към книгата „От Франческа до Беатриче" /в: Хосе Ортега-и-Гасет, Изследвания върху любовта, изд. „Фабер", Велико Търново, 2005, с.5-34/; Mirabeau o el Politico, O. C. IV, pp. 195 ss.; « », O. C. VI, pp. 175 ssSobre el concepto que tiene Ortega de los ideales, véase, «Epílogo al libro De Francesca a Beatrice», O. C. III, pp. 725 ss.; Mirabeau o El Político, O. C. IV, pp. 195 ss.; « Teoría de Andalucía », O. C. VI, pp. 175 ss.

[30] Рациовиталистката теория на емоциите и емоционалната роля на мита са засегнати в последните три глави на книгата на Francisco Soler, Hacia Ortega, Editorial Universitaria, Santiago de Chile, 1965. Виж също от Ортега "La Guerra, los Pueblos y los Dioses"; O. C. I, pp. 914 ss. (Смятам, че не е излишно да се види черновата на „Войната, народите и боговете", неиздавана до смъртта на Ортега, намираща се в един от томовете, в който са събрани посмъртните му произведения: O. C. VII, 2007, pp. 424 ss.). Теми, тясно свързани с тези, които засягам, са умело обхванати от Хулиан Мариас в Breve tratado de la ilusión (Alianza Editorial, Madrid, 1984).

[31] Виж  Ortega, Ideas y creencias, O. C. V; Ortega, Del Imperio Romano, O. C. VI, pp. 90 ss.; Ortega, La Historia como sistema, O. C. VI; Също така Francisco Soler etc. Protocolos al Seminario sobre Historia como sistema de J. Ortega y Gasset - en Publicaciones de Historia y Filosofía, vol. 1, Viña del Mar, 1978.

[32] Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, с.162.

[33] Ортега, Apuntes sobre el pensamiento, O. C. VI, p. 10.

[34] Ibíd., p. 11.

[35] Виж, Ортега, Historia como sistema, O. C. VI, pp. 64 ss. Cap. VII); „Pasado y porvenir para el hombre actual"; O. C. VI, pp. 778 ss.; etc.

[36] Apuntes sobre el pensamiento, O. C. VI, p. 15.

[37] "Pasado y porvenir para el hombre actual"; O. C. VI, pp. 779 ss.

[37] Apuntes sobre el pensamiento, O. C. VI, p. 15.

Pasado y porvenir para el hombre actual"; O. C. VI, pp. 778 ss.; etc.

[38], Безгръбначна Испания, II част, глава 6., както и „Un rasgo de la vida alemana" O. C. V, p. 341.

[39] „Juan Luis Vives y su mundo", O. С. Сар. IX, 444.

[40] Ibíd., p. 443.

[41] Ibíd., p. 444.

[42] Ibíd., pp. 443 Относно историчността на географското може да се видят също така следните текстове на Ортега: "Temas de viaje (Julio de 1922)", en El Espectador-IV, O. C. II, 2004, pp. 487 ss.; "En el centenario de Hegel", O. C. V, pp. 697 ss.; «Prólogo para alemanes», O. C. IX, pp. 161 s.; Sobre una nueva interpretación de la Historia Universal, O. C. IX, pp. 1379 ss.

[43] La rebelión de las masas, O. C. IV, p. 483.

[44] «El hombre y la gente [Curso de 1949-1950]», O. C., X, p. 304. Един текст на Мариас може да синтезира до определена степен централната идея на тази част на изложението: "Държавата, която днес наричаме Съединени Американски Щати е без съмнение същата, която се провъзгласи за независима преди два века, макар и територията й да е нараснала значително и съответно сегашната да не е била част от новата държава, макар и да се е променил значително нейният етнически състав и само част от сегашните американци да са потомци на живущите през 1776. Което доказва още веднъж, че една държава не е основно една територия, една раса, една религия, един език, дори едно минало, а един проект, едно историческо начинание, едно програмирано начало на социално устройство" («La vocación occidental de los Estados Unidos »; в Revista de Occidente, Tercera época, Nº 12, Madrid, 1976, стр. 24 s.. Според Мариас САЩ не са една нация в стриктния смисъл на думата, по тази причина той използва думата страна. Не мога да се спра подробно да изяснявам този „терминологичен" въпрос, който се отнася и за нашите страни. Затова препращам към някои творби на Мариас: «¿Naciones?» y «Sobre naciones»; en Hispanoamérica, ed. cit., pp. 25 ss. Също така в "Las Españas"; en Ensayos de convivencia, Obras Vol. III, Editorial Revista de Occidente, Madrid, 1959, pp. 332 ss.). Вж. също така измежду многото други негови тестове върху тази тема "Proyectos sugestivos" - en: Entre dos siglos, Editorial Alianza, Madrid, 2002, pp. 19 ss.

[45] La rebelión de las masas, O. C., IV, p. 485. Курсивът е мой. Тук съвпадат мненията на Ортега и Сартър по интерпретацията на миналото. Виж Jorge Acevedo Guerra, Hombre y Mundo, Editorial Universitaria, 3ª ed., Santiago de Chile, 1992; pp. 47 ss.; pp. 74 ss.

 

[46] Безгръбначна Испания, с. 16.

[47] Пак там, с. 15

[48] Пак там, с.15-16.

[49] По този въпрос вж. Julián Marías, «Europa», en El curso del tiempo Vol. 1, Editorial Alianza, Madrid, 1998.

[50] Harold C. Raley, Jose Ortega y Gasset, the Philosopher of European Unity, The University of Alabama Press, 1971. Книгата има испанско издание: Harold C. Raley, Jose Ortega y Gasset, filosofo de la unidad europea, Biblioteca de la Revista de Occidente, Madrid, 1977. Traducción de Ernestina de Champourcin.

[51] Това би трябвало да се анализира с повече задълбоченост. Твърде често Ортега прави предсказания с много изрично посочени ограничения относно обсега им, които трябва внимателно да се вземат предвид, за да може да се  изказваме с истинско основание за неговата способност за прогнозиране.

[52] Между другото, за да се обясни липсата на възприемчивост към творчеството на Ортега, се налага търсенето на други фактори, които я пораждат. За някои от тях споменава Хулиан Мариас в книгата си  Razón de la filosofía, Editorial Alianza, Madrid, 1993, pp. 72 ss.

[53]Ортега-и-Гасет, Безгръбначна Испания, с.28.

[54] Пак там, с. 27.

[55] Ортега-и-Гасет, Бунтът на масите, с. 138.

[56] Пак там, с.168.

[57] Тази твърде опростена теза би трябвало да придобие много по-сложен и експлицитен характер. Ето един текст от посмъртните творби, в който Ортега подчертава тази своя: "Заблуждаващо е да речеш: аз управлявам, а вие се занимавайте с вашите задължения. Защото отдавна, благодарение на анатомията на нашите държави, управлението не почва, нито пък завършва в някаква социална граница, защото не е, както е могло да бъде донякъде при примитивните общества, чисто и просто упражняване на власт и полиция, а е част от набора на национален живот, слято  с останалите и неделима част от тях. Днешният управляващ не е просто imperator,  а пожизнен партньор на всички производствени и търговски предприятия, най-заинтересован от техническите, и от там, научни и педагогически подробности, неговата ръка съвпада с тази на орача, също така  е едновременно и кормчия, и вратар на националния отбор по футбол. Поради това не може да направи нищо истинско и сериозно сам по себе си, необходимо е да разчита на останалата част от обществото, която е в същото време пожизнен съ-управляващ " («[Изборите и националния живот]», O. C., VIII, 2008, pp. 407 s.)

[58] Ibíd., p. 456.

[59] Ibíd.

[60] Ibíd.

[61] Julián Marías, "Una Europa abreviada en Lourmarin"; en Los Españoles, Obras Vol. VII, Editorial Revista de Occidente, Madrid, 1966, p. 277.

[62] «Discurso para el Primer Congreso de la Unión de Naciones Latinas» (1951), O. C., X, pp. 360 s.

 

 

comments powered by Disqus