NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Трите кръга на всяко битие през погледа на Емануил Попдимитров

Брой
№ 22 (2012)
Рубрика
Подиум
Автор
Хюлия Ибоолу

 

            Ако приемем, че животът ни е песен, то ние ли я пеем или някой друг? Както всяка песен, всичко започва с въведението. Всички се чудим коя ли е, каква ли е песента. След това идва припевът и тогава ни става ясно, че точно той е нашият съзнателен живот. Всяка песен има различно траене и затова никой не е сигурен кога ще свърши тя, докато не чуе и последната нота. След това настъпва една тишина, предизвикваща смесени чувства.Това края ли е? Има ли край въобще? А от кого зависи на кой инструмент ще намерят живот нашите ноти? Сложното е да приемем, че животът ни е прост. Емануил Попдимитров е нашият български философ, поет, писател, литературен критик, преводач, художник и общественик, на когото перото се извива по посока философията на живота.

         Поемата му "Преображение" е публикувана през 1932 г. в четвърти том от неговите произведения. Тя  се състои от  Пролог, "Пробуждане", седем видения, всяка от които е от неравен брой песни от шест строфи по пет стиха. Първото видение е озаглавено "Блата. Тъмни устреми"; Второ видение "Град. Сляпо строителство"; Трето видение "Море. Зли жажди"; Четвърто видение  "Облаци. Изкуство"; Пето видение "Подземен свят. Безсмъртие"; Шесто видение "Небеса. Блажени пориви"; Седмо видение "Земя. Дело". Поемата заема място между литературата и философията и може би това е причината да не бъде разглеждана.

       Още в началото, в самия Пролог Емануил Попдимитров споменава три кръга:

Три кръга всяко битие минава -

И ний ще ги преминем с песента

Той отбелязва трите кръга, през които преминава човек по време на неговия живот, "с песента" пише той и оприличава живота на песен.

Зачатието в тъмната утроба

Пробужда се в един уречен миг:

Последват и думите му "Дух в плът" и така пробуждането го наблюдаваме в първия кръг. А вторият кръг описва със следните стихове:

Таз тежка оран в божията нива,

В ярем на страстите и в радост-скръб,

Доде плътта в деня на жетва жива

Не падне под безжалостния сръп.

Ето това е нашият съзнателен живот. Припева на нашата песен както го наричам аз. Ние "орем", тоест се борим с пот на челото в "божията нива". Този период, в който се стремим да постигнем целите си, борейки се и преодолявайки безброй трудности по пътя си. Докато плътта ни не падне под "безжалостния сръп". И тук настъпва така наречената смърт:

В едно ще бъдат тамо звук и слух

В елмазни скут на Вечността безкрайна,

Ведно: око и лъч, и плът и дух....

И пак Духът ще влезе в Слово-семе,

Ще се зачене новият живот...

Според Емануил Попдимитров краят не съществува, той използва думата "безкрайна ", също така казва " и пак ". За него всичко е кръговрат, няма край, а има ново начало:

Подобно труп лежех в незнайно място...

Тоест след "краят" човекът отново се озовава в утробата и като "труп" лежи там, очаквайки отново появяването си на белия свят и ето, че той настъпва в следните стихове:

Но странен някой в миг ръка си тури

И восъка в ушите ми стопи:

Чух звън на арфи, на пчели, на бури,

Шум на вода и говор на тълпи...

И ето отново появяването му на белия свят се съпровожда първо със слух, а след това и със зрение "Отпаднаха и люспи от очи..." Всичко започва със сетивността, защото сетивността е основа на познавателната дейност на човека. Това Пробуждане съответства и с историческите задачи на народа:

"Вземи лампадата и остри меч,

И тоя свитък с седемте печата,

Та туй, що скрива времето далеч,

Яви и виж на твоя род съдбата.

Вземи лампадата и остри меч!"

............

- Свестете се от тез измами вечни,

над погледа ми метнат е покров

На пламенни желания сърдечни!...

Но глухи бяха те на моя зов,

От чар опити на измами вечни.

"Превръзката махни ми от очите..." - метафора, целяща лирическият герой да "прогледне " в истината "...земята на пороци и заблуди...". В първо видение "Блата. Тъмни устреми " автора рисува символична картина на тъмната страна, слепотата и глухотата на човешкия живот.Опитва се да свести  народа, да го накара да прогледне и да се вслуша в неговия зов.

- О, спрете!туй са само сенки мъртви !..

Не чуват нищо...Пак се втурвят в път,

Че на себепознание са жертви -

Те искат своя дух да уловят,

Ала прегръщат само сенки мъртви...

Тези стихове ни напомнят за Платон, по точно за "Митът за пещерата ". В мита Платон точно както Емануил Попдимитров опитва  да внуши на хората, че трябва да избягат от света на илюзиите и сенките. Те трябва да погледат на света с други очи. Да се откъснат от заблужденията и да открият реалността. Трудно му е да приеме нечие друго виждане в разрез с неговото, но хората са щастливи в средата, която на тях им е позната и се страхуват, когато някой  друг се опита да промени това. Пещерата при Платон символизира тъмнината на незнанието, а огънят е една изкуствена светлина, която създава пред погледа на затворниците образите на сенки, които придават погрешна представа за света. Лъжовният огън го наблюдаваме и в поемата на Емануил Попдимитров :" А под скали, от пламък озарени, Там самоизтезатели стоят- ..." Тези хора се измъчват доброволно, страхуват се да прогледнат в реалността. Но ние не трябва сляпо да вярваме единствено и само в собствените си убеждения. Не трябва да бягаме и да се страхуваме от истинската светлина. Митът завършва по много забележителен начин, със следното изречение: "Те първо ще му се изсмеят, а след това остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили. ". Такава е силата на собствените ни убеждения, от които трябва да се освободим. Блатото символизира мръсното, застоялото: "Но ето ново блато: в тъмните мочури...", "в блата затъват...","наведени над блатната вода...", той оприличава хората на "мъртъвци ", "гробоносци ","хамелеони ", "безкръвни призраци ", "двойки като гълъби ' ', "псета ", "чакали ", "жаби", "хидра" и др. Чрез своя реализъм Емануил Попдимитров може да съобщи действителността на другите чрез средствата на изкуството и да постави другите лице в лице с нея.

Трето видение се казва "Море. Зли жажди". Емануил Попдимитров описва моряците и техния попътен вятър. Жаждата за откриване на нови светове е водеща, мечтата и надеждата за нещо по-добро. Моряците трябва да загубят от поглед брега, за да открият  нов бряг. Те изпитват огромна тъга, може би и страх, губейки от поглед брега, но това е цената, която трябва да платят. Радостта от съзерцанието на нещо ново в далечината, нещо неоткрито до сега ги изпълва с радост. Не е ли така в живота? Ние трябва да се откажем от нещо, за да притежаваме нещо друго. При всеки човек има моменти на поемане на риск с надежда за нещо по-добро. Понякога с години се готвим за тази крачка и събираме сила да загърбим миналото, някой човек, дадено място или чувство. Радикалните промени в нашия живот винаги са съпроводени с риск.

Видях море и кораб до брега...

......

За нови тайни погледът е жаден: Прощавайте безплодни брегове!

Към нови светове са те плувци -

......

Едни жадуват знаме да забият

В скали на някои остров неоткрит...

Човек трябва да се освободи от страховете си, за да постигне целите си. Начинът е да се изправи срещу тях. "Страх лозе не пази" казва една наша българска поговорка. Останем ли в плен на миналото и спомените, ние се закопаваме на едно място и само съжалението от непостигнатото ни съпровожда цял живот. За да станем този, който искаме трябва да преминем през това бурно море, да преживеем всички тези премеждия, да минем през бурите. Следният стих е много интересен:

Това бе сякаш ковчегът на Ноя...

Всички знаем историята за Ноевият ковчег, която гласи, че по поръчение на Бог, Ной строи кораб (ковчег), за да спаси от Потопа себе си, семейството си и избрани двойки животни от различни видове. Според библията световният потоп продължава година и през това време загива всяко едно живо същество освен тези в ковчега на Ной. Предполага се, че ковчегът на Ной засяда при върховете на планината Арарат. Тогава Ной пуска от своя кораб врана, а след 40 дена гълъб. След като гълъба се връща на кораба с маслиново клонче в човката, Ной разбира,че земята е започнала да изсъхва. Накрая Ной и семейството му и двойките животни  излизат от кораба в света точно след една година и дават неговото ново начало. Ключовата дума тук е " ново начало". Всички хора в даден етап от живота си, правим крачката към ново начало. Емануил Попдимитров чрез историята на моряците и сравнението им с Ной всъщност описва тази трудна крачка в човешкия живот. По пътя към "новия" си живот ние събираме сили, събираме всичко важно за нас и всичките си ценности и добри качества в един "кораб", оставаме определено време с тях, жадувайки да открием нещо по-добро за нас. В книгата си " Светът като воля и представа" Шопенхауер пише, че ако си представим как също подобно на живота на насекомите и животът на птиците в голямата си част преминава в далечни и трудни пътешествия и в строене на гнезда и мъкнене на храна за потомството, което на следната година трябва само да играе същата роля, как всичко работи вечно само за бъдещето, което по-късно банкрутира - след всичко това ние не може да не се огледаме и потърсим наградата за цялото това изкуство и усилие, целта която животните имат пред очи и която неуморно преследват, накратко, да запитаме: какво се получава от всичко това?

Четвъртото видение е озаглавено "Облаци. Изкуство". Авторът вижда всякакви образи в облаците. Небето е една сцена, на която се разиграват всякакви ситуации, роли и сцени от живота. Това е мястото, където мечтите и реалността се оплитат една в друга и човек заживява в едно състояние вън от времето.

Протеи многолики, що менят

Вълшебни форми на творби без име...

...

Посред земята и небето те

Междинен свят са, видим и неявен...

...

И женската фигура преобладава, разбира се. Жената като красива и загадъчна. Тя е вечно преобладаваща, жената ражда, дава живот и нищо не би било същото без нея.  "Нетленен лик сред форми променливи" всичко се променя, но не и жената. Тя е на пиедестал " Ти най-красивата между всички живи ". Авторът търси висшата хармония във вечната женственост. Според него изкуството става по интуитивен път. Всеки със своята интуиция прониква в сърцевината на действителността. Следвайки Бергсон, Емануил Попдимитров смята, че същинската реалност има металогически характер. Пето видение се нарича "Подземен свят. Безсмъртие."

Туй беше дъното на наши свет:

Поле беззлачно мъртво, без тревици,

Дървя от камък, без листа и цвет,

Градина мрачна без пчели и птици, -

Същинско опако на горни свет.

Подземният свят е опако на горния, той е другата страна на монетата. За Емануил Попдимитров краят не съществува, смъртта не е краят. Според него ние се въртим в един кръговрат.

Като мъртвеца на смъртта в кивота,

Дето дете в утробния покой,

додето дух се въплоти в живота.

Първият кръг е Пробуждането, след което идва ред на втори кръг. Той е "оран в божията нива", тоест нашият съзнателен живот, в който се борим. И ето, че идва ред на трети кръг на "безжалостния сръп". В произведението след така наречената смърт ние попадаме отново в майчината утроба, където изчакваме отново да се родим.

Подземен свет! на сенки мъртво царство,

на тъмната материя низш храм,

На грех неводен и мрежа от коварство,

на Велзевул, Хадес и Ариман,

На Яма и на Мара тъмно царство.

Споменават се Велзевул, Хадес и Ариман. И тримата са свързани с подземието и смъртта. В Близкия Изток Велзевул е почитан като "принцът на демоните " или "принц на мухите ". Свързват го с мръсното, пошлото и злото. В гръцката митология Хадес е бога на подземното царство.  Хадес често е приеман за самата смърт. Ариман е бог, глава на силите на злото, тъмнината и смъртта в персийската митология. В подземието всичката злина е събрана на едно място , тоест и тримата са едно, наречени по различен начин в различните краища на света. Човек пада в ярема на долните страсти, става жертва на порока, измамата, властолюбието. Емануил Попдимитров рисува тези падения, заблуди, през които трябва да мине човек, за да се очисти към разумното начало, осъзнал своята мисия.Той вече познал вечният кръговрат трябва да изкорени от себе си надменността и подобно на житно зрънце под земната обвивка трябва да изчака лъч светлина, за да се роди отново. За него,  животът и природата са подчинени на еднакви нравствени закони.

Следвайки Бергсон Емануил Попдимитров приема, че светът е вечна творческа промяна. Това е неговата дълбока онтологична същност. За Емануил Попдимитров няма смърт като край, за него просто няма край. За него властват Промяната и Траенето. Поемата е като натюрморт, като сантиментално обагрен "реализъм". Авторът постига истинската реалност, тоест постига в нея движението, вечната промяна, вижда текущото време, траенето, тоест постига в нея същността на света. Ем.Попдимитров създава поетическият свят, изхождащ от идеята за Траенето като истинско състояние на нещата и света. Същото "истинско" го откриваме в "светът като воля" на Шопенхауер и в "нещото в себе си" на Кант. В творбите на автора смъртта се появява като част от движението като например в творбата му "Задушница":

и се чува долу, в тишината сънна -
мъртвите въздишат...

Задачата на Интуицията е да бъде мост, по който да протече истинската реалност.

Следните стихове от шесто видение също подкрепят идеята за кръговрата и движението в поемата.

И рекох: " Ито, ти си , сине мой!"

В деня на твойта смърт видях вълшебен

Сън: лодка пак в ефирния покой,

не си ти вече моя блен погребан,

О, ето виждам: жив си, сине мой!

 

Блажен е който семе посади,

За да поникне в тия горни сфери,

О, сине: златен клас между звезди!

Щом тук душа ми жадна ти намери,

Духът ти пак в плътта ще се роди...

х  х  х

"Преображение" е една много ценна творба, макар и пренебрегвана от литературните критици. Емануил Попдимитров създава една великолепна връзка, един мост между художественото, поетичното и философията.

 

Хюлия Ибоолу е студентка по философия в Софийски университет „Климент Охридски"

 

 

comments powered by Disqus