NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Отчуждението в румънската философия – една слабо познавана култура на съседа

Брой
№ 22 (2012)
Рубрика
Анонс
Автор
Невена Крумова

 

1. Въведение: Румъния и Балканите - философия на Балканите

Във всяка една библиотека или книжарница можем да намерим раздел с история на Балканите - нещата, които обединяват това географско място от гледна точка на историята са неоспорими и видни за всеки един историк. Но не по този начин стоят нещата с философията на Балканите. За философия на Балканите не може да се говори. Не съществува философия на Балканите като едно неделимо понятие, няма изградена балканска философия, с влияние, взаимопроникване и взаимодействие на идеи. Макар географската единност на мястото, да води до едни и същи исторически особености, общи исторически преживявания, в последствие и исторически характеристики на този район от Европа. Дали тези трудно поставени и все още толкова кървави и болезнени граници между държавите на Балканите, са толкова ясно изразени, че дори и в една толкова свободна сфера, каквато е философията, липсва и все още няма проникване и обмен на идеи.

Балканите - място между Изтока и Запада, между Севера и Юга, тук се свързват Европа, Азия и Африка, както и критичната, непосредствена близост с протоците Босфора и Дарданелите. Наречен от някои историци най-опасният кръстопът. Нека се вгледаме в картата на Румъния - има два защитни пояса - Карпатите и Дунав. Те едновременно  предпазват от нашествия, но не пречат за осъществяването на търговски обмен в региона. Дори само да вгледаме в геополитичиските връзки на мястото, то предоставя едно интересно поле на сблъсъци между много различни култури. Как се живее на кръстопът и ако за България думите на Антон Страшимиров много ясно и красноречиво събират целия трагизъм на философията на българската история: „ Ние сме под тежкия ботуш на географията. Земята ни е теснина между два материка. Някога сме били път на нашествия. Сега сме възел на мирови съперничества. Затова се избиваха големите ни мъже. Пак затова се осуетиха надеждите ни."[стр 1243/1], то в Румъния кръстопътят е довел други дилеми. В книгата си „Митът в румънското съзнание" Лучиян Боя изследва подробно влиянието на много различни интерпретирани историографски факти, умело използвани през различните епохи за различни политически нужди, които в крайна сметка формират самосъзнанието на един народ. И макар още в началото на своя труд да казва, че „националистичните" митове крият опасностите на ксенофобски послания и не са най-добрият придружител при интегрирането на една страна към модернизиране и демократизиране, или пък например към приобщаването в съвременните европейски структури, да се откъснат изцяло тези митове е невъзможно и ненужно - нужно е просто тяхното осмисляне, осъзнаването им. „Животът на всяка една общност е организиран около съзвездие от митове. Всяка нация има своя своята собствена историческа митология. Нищо не може да изясни по-добре настоящето и избраните пътища към бъдещето от начина, по който едно общество разбира и приема миналото си." [стр13/3]

Един от митовете на тази земя на кръстопът е „Румънците не са нито западняци, нито хора от изтока. Те са между два свята и могат да бъдат съединителна черта „Ние сме между Близкия, но и далечния Изток... и Запада. Нито единият, нито другият са оставили отпечатъка си върху нас, но не може ли така, както посредничим географски да посредничим и духовно?" Умело разглеждайки различни такива митове Лучиян Боя започва да мисли, че в крайна сметка това, което може да се каже за румънците, може да се каже и за всеки един друг народ и че ако прекалено се задълбае в етническата психология, започваме да избягваме „научността" на подхода на изследването,като просто изолираме и подчертаваме едни или други общочовешки качества.

Според Чоран Румъния никога не е успяла да стане част от „Голямата история", но затова пък пишейки История на Румъния Траян Санду казва: „ако румънците не са създавали историята, тя доста често се е създавал по техните земи, върху пространството, между Балтийско и Черно море, което е било средище на източни миграции и нашествия от Средновековието до нахлуването на Червената армия през лятото на 1944 г." [стр7/2] Най-ясно изразената дилема, която разкъсва румънското общество Лучиано Боя илюстрира със следния диалог, проведен в културната асоциация Жунимя, известна и като едно от най-влиятелните литературни течения от края на XIX век и начлото на XX век, който независимо дали е автентичен или съчинен от времето мит, много ясно показва болезнеността на историографската проблематика:

"Какво ми разправяте за румънската история?- каза Погор. - Не виждате ли, че нямаме история? Народ, който няма литература, изкуство, минала цивилизация, не заслужава историците да се занимават с него...Когато Франция е дала на света Расин и Молиер, румънците са се намирали в състояние на пълно варварство.

Тогава Еминеску, който седеше в един ъгъл, стана и се изказа гневно, което не беше в неговия стил:

- Това, което ти наричаш варварство, аз наричам сдържаност и мъдрост на един народ, който се развива според собствените си заложби и се пази от намесата на чужденците.

В тези няколко реда се съдържа голямата дилема, която разделя румънското общество през последните два века" [28-29/ 3]

И в тези бегло нахвърляни очертания на сериозна историографска проблематика, творчеството на Йон Дезидериу Сърбу е един от многото възможни отговори на човек, осъзнал въпросите на времето, в което живее, осъзнал себе си в потока на историята и битието си на мислещ човек - като единствена възможност, в която хуманизма може да оцелява, дори когато светът е изпълнен със зверства.

2. Дневникът на един журналист без дневник

 Балканите - когато мислим за история на Балканите, не можем да не направим първите асоциации с насилие, война, потисничество, диктатура. И какво става с човешкия дух на едно такова място. Или пък през една такава епоха, каквато е времето на издигането и свалянето на режимите на диктатура в източна Европа „Казват, че подобни епохи, изпълнени със събития и промени, са интересни и значителни, но са дълбоко нещастни, изпълнени със страдания както за отделния човек, така и за цели поколения. Историята, както е известно, не щади човешката личност, в повечето случаи тя дори не я забелязва..." [с8/4] Може би наистина най-голямото проклятие за човек си остава „проклинам те да живееш в интересни времена", така както и шекспировият герой Хамлет ще каже ("Векът е разглобен. О, дял проклет:/да си роден, за го слагаш в ред!") По подобен хамлетовски начин мисълта на Сърбу се лута и търси и пита. Съществува ли история на духа и как този дух се себепознава и себеразкрива в „дневниците", кратките афоризми и записките - философското познаване на живота, неговото осмисляне и разкриване, потребността  на човек да разбере себе си „да разбере себе си, да осмисли своя  тип, своята лична съдба в контекста на времето, в което живеем" [с7/4]

Във времето, в което Сърбу пише за себе си без дори да се надява някога да публикува,  отеква проглушителното мълчание на един народ, мълчание, от което чак боли, мълчание, което таи в себе си много повече от всяко празнодумство на властоуправляващите го  „В наше време големите и тежки дебати ги държи народът, когато мълчи" [157/4]

Когато се изправим пред дневник има няколко възможни пласта, както и в случая на Йон Дезидериу Сърбу - от една страна ни показва политическата атмосфера, която се пропива дълбоко в личностното пространство на индивида, която вече е осъдила неговите лични мисли на изгнание, да не бъдат споделяни с другите освен с белия лист. Другата страна е екзистенциалната нужда да се пише, която позволява на човека да съществува като себе си писането е буквално оцеляване в смисъла на единение със себе си, на откриване на своята идентичност в свят, в който общото се опитва да ти я вземе. Третия елемент е метафизичното мислене, до което писането може и да доведе пишещия. Когато отчуждилата се от света мисъл, отново се връща сама при себе си, в ония предели на мисленето, което е успяло да се откъсне от политическото, историческото, от страданието. Ако човек е мислещо битие, то отчуждението е бездната, която от една страна  притиска човека, от друга му дава посока. В своите дневници, той не постига някаква систематична философия, напротив, те звучат хаотично, но тези почти афористични размисли звучат със силата на гвоздеи, които приковават Човека от една страна към кръста на битието, на времето, в което е отсъден да живее, и приковавайки го, сякаш стават част от неговото възкръсване. Грамотен и ерудиран човек в своето време, Сърбу би могъл да бъде разглеждан в една философска традиция с Албер Камю, сънародника си Чоран и, донякъде заради фрагментарния си и афористичен стил, с Ницше. Но в неговите думи има една философия на хаоса, която на другите сякаш е убягнала. Бягството от систематичност в писането е същевременно нужда и бунт, спасение и догма свише. „Нямам никакво чувство за ред както в моята малка библиотека, така и на работната си маса, отрупана с купища хартии.

Няма особен ред в мислите ми. Думата „ред" ме сковава. Бях в лицей, в университет, на фронта, в интернати, в казарми, да не забравя: и в затвора! Навсякъде: „ред и дисциплина", „слушай и изпълнявай!" Също както Хитлер крещеше: „Искам нов европейски ред!" и както Сталин направо го въведе, поне в половината Европа.

Мисля, че моето безредие, в което се оправям отлично, като намирам винаги онова, което ми трябва в подходящия момент, е безредие, което са ми поръчали боговете. За да се противопоставям винаги на схемите, плановете, класификациите, проектите... Идеите ми идват внезапно, без план и без заповед, като звук от тръба или почукване по вратата.

Опитвал съм се да чета систематично различни науки: социология, философия, психология, но никога не съм успявал да подредя знанията си.

Съжалявам, че моето безредие не се приема като методика..." [стр235/4] И именно това философстване в хаоса или на хаоса е бич срещу политическите догми, шамар върху опитите за ред, които са довели човека до това положение, да живее в диктатура и същевременно спасението, което извежда човешкия дух извън тези наложени му граници, за да си върне свободата, за която е създаден и в която се проявява същината на съществуването. Навярно думата „Свобода" може да се разглежда в много смисли, но те само помагат човек да осъзнае първичната й и изконна необходимост да съществува човешкото. В политическия режим, в който Сърбу живее и пише, в който човешките права са стъпкани, осъзнаването на „свободата", не като дума от теория на философията, а като човешка потребност, е болезнено осезаемо. „Може би трябва да бъдем благодарни за нещо на нашите...тирани, защото ни научиха, че тази свята дума не е измислена от философите.

Свободата е condition sine qua non (условие, без което не може) всяка една демокрация, дори да е несъвършена и капризна, но тя все пак си остава единствената социална система, която е способна да осигури необходимия кислород и да съхрани човешкото у нас.." [с263/4] Свободата е въпрос на осъзнаване, осъзнаване на себе си, на настоящето и на историята. Свободата съществува тогава, когато човек може да направи избор. А когато надеждите за бъдещето са изгубени, когато човек е изправен лице в лице пред една абсурдна действителност, какъв е възможният избор пред човешкия порив към свобода. Именно тогава, зловещо или по-скоро по един абсурден начин, човекът се изправя пред проблема за Смъртта.

3.  Смъртта

И ако Камю казва, че най-важният философски въпрос е въпросът за самоубийството. Ако Чоран изписва не малко редове за него, то Сърбу поставя въпроса в една друга плоскост на питане. Ако всичко, което можеш да искаш от обществото, в което живееш, ако всичко, за което можеш да мечтаеш, е ампулата цианкалий, то къде е място на философията, какво се случва с философското питане. Смъртта като единствения избор, в който Свободата може да съществува, запазвайки човешкото в една абсурдна действителност. Диктатурата в Румъния е част от абсурдите на време, в което човек е притиснат да търси своето място и да се опита да запази ценностите на хуманизма. "Нашият народ ядеше абсурда с хляб", каза Дядо и ядосано продължи:

"Славянизирани латинци, експлоатирани от гърците, окупирани от турците, обърнали взор и надежда към французите, от това наше средновековие ние, румънците, влязохме направо в тази индустриална и технизирана епоха...

      Нека сега да не се чудим защо нервните ни клетки не могат да реагират подобаващо на този гигантски натиск от страна на Историята..." [стр81/4]

Сърбу не е нито първият, който пише за философия на абсурда, не е и първият, който ще свърже абсурда със Смъртта и Самоубийството. Да в този смисъл можем да търсим и връзка между творчеството му и цяла една философска традиция. „Опитвам се да преведа нещо от „силогизмите на горчивината от Емил Чоран:"Колкото пъти се сетя, че индивидите са само пръски, изплюти от живота, и че самият живот не е нищо повече в мащаба на Материята, влизам в първата кръчма с намерението повече да не изляза от нея. Но знам добре, че и хиляди бутилки да пресуша, пак няма да придобия вкус към Утопията, към вярата, че нещо е възможно...„ Отговорът на тази неясна надежда ми се струва даден от самия него доста по-ясно две страници преди това: „Вярвам в спасението на човечеството и в бъдещето на цианкалия" Мисля, че тази идея за „цианкалия" Чоран е взел от Андре Малро." [с257-258/4] В тетрадките на Сърбу самоубийството не е философска теория, думите към Чоран звучат като упрек: „Емил Чоран превърнал самоубийството и отчаянието в професия (което не му пречи да пише книга след книга именно за тях!)" [258/4], ампулата цианкалий за него има реално измерение: „Господи, като си спомня как по време на разпитите и мъченията мечтаехме за спасителна ампула с цианкалий"[258/4]

И ако в „Чужденецът" на Камю, главният герой Марсо е осъден на смърт, но има своята привилегия да умре пред публика, да съзнава своя бунт и да се почувства щастлив в последния ден на живота си. „През тази нощ, натежала от знамения и звезди, за пръв път се отдадох на нежното безразличие към света. Усещайки го така еднакъв с мен, като брат най-сетне, почувствах, че съм бил щастлив и че още съм щастлив. За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза" [c89/9]

То анонимността на лагерите, безследно изчезналите хора, карат Сърбу да съзнава тази публичност в смъртта като благо. Ужасът на реалната смърт в анонимност, от една страна, и от друга, ужасът от смъртта на мислите, които изстиват на белия лист, осъдени на изгнание. „Осъдените на смърт за тежки престъпления (дори през древността и по времето на Исус) са получавали едно голямо благоволение от съда. Независимо от вида на присъдата - изгаряне на клада, разпъване на кръст, гилотина, обесване и т.н. - те са имали правото на публика. Да умрат публично, пред очите на много хора. Умирали красиво или грозно, но винаги пред свидетели. Който е имал смелостта и фантазията, е можел да произнесе кратка реч или да каже няколко думи, с които да се изяви на тази последна своя сцена и да не бъде забравен така лесно.

Днес това благоволение ни е отнето. Разстрелите, бесилките, електрическите столове, инжекциите с отрова - всичко това е лишено от всякаква публичност и театралност. И можем само да съжаляваме за това..."[стр 81/4] И ако в това може да се види някаква доза печал, то Сърбу пише, че отделните етапи на живота са обхванати от различна печал: „дълбоката печал на моето чудесно детство: мисълта за това, че баща ми никога няма да ми купи колело. *** Дълбоката печал на моята младост: че няма да избегна казармата, униформата, войната.***Дълбоката печал на моите зрели години: че затворът няма да ми се размине, защото през времето, в което се родих, затворът бе нещо като скарлатина за децата.***Дълбоката печал от моята старост: че светът е абсурден и че от това няма друг изход; че и най-учените мои колеги не могат да видят бъдещето заради мъглата; че всички ние се движим с гръб към вчерашния ден; че смъртта скоро ще ме застигне, подобно на безумна стрела, пусната в гръб; че ще си отида, без да разбера смисъла на моя живот, кой всъщност съм бил в този глупав край от света и историята."[c23/4] В това човек да не може да изпита печал пред въпросите на историята, пред осъзнаването на себе си и своето място в света, в това  дори и да не намери отговорите, поне да тръпне пред поставените от битието въпроси, ако човек остане бездушен пред това, ако е станал част от едно „празно множество", както Сърбу го нарича, в това има не просто нещо печално, не само нещо дълбоко трагично, „прилича ми на пророческо проклятие, на нещо апокалиптично..."[c253/4] В този апокалиптичен ужас можем да видим лицето на едно поколение от времето на Сърбу и сами да се запитаме дали не виждаме такива хора и днес, дали именно в това не се крие един зареден ужас в историята: „Останаха така - безмълвни и пасивни, защото са от едно кастрирано поколение, което няма никакви интереси и не се вълнува от нищо. Нищо не ги интересува, нищо не ги засяга, нищо не ги вълнува. Живеят си като мухите, волно и безмълвно. След като завършват факултета, те не отварят книга, забравят да четат и да говорят по по-сложни и абстрактни теми." [c253/4]. Ето това разбира Сърбу под „празно множество", ето това е една истинска опасност за бъдещето, от която трябва човек да се страхува. Ужасът да живееш сред хора, които се преструват, че нищо не се е случило, е по-страшен от самото случващо се. Сърбу дава един пример с басейна, как поколението, от което той е част, започнали да тренират олимпийско плуване в прекрасен басейн с чиста като сълза вода. Постепенно с времето водата започнала да спада и да се замърсява, но тренировките продължавали и никой не обръщал внимание, водата изчезнала съвсем, останало само кал, която покрила плуващите превръщайки ги в „нещото като човеци от кал"[c257/4], но те продължавали, сякаш нищо не се е случило, водели същите разговори за състезанията, за стиловете плуване и т.н. Сърбу вижда най-големия ужас на тази метафора не в случващата се действителност, не в изчезващата „чиста вода", а в лицемерната преструвка към действителността: „Сега си мисля: не беше толкова страшно и ужасно, че водата свърши, по-лошото бе, че продължавахме да се държим така, сякаш нищо не се беше случило."[c257/4]. Дали във философията има достатъчно сила, за да повлияе, да събуди едно такова множество, възможно ли е? И каква форма трябва да има философията, за да може да предотврати това? „В Германия при пристигането на  Хитлер на власт е имало около 30 активни професори по философия. Но тази философия от университетските катедри не е имала никакво влияние върху народа, както например в древна Елада философските учения на Сократ, Платон, Аристотел са имали не малко последователи. Не е могла да повлияе ни най-малко на обществеността, за да се противопостави тя на Фюрера. Немската философия е нямала никакво влияние, нито сили за някаква борба."[c259/4] Сърбу разсъждава за това каква би могла да бъде тази жива, актуална и действаща страна на философията и все пак различна от манифеста на Маркс, това в представите на Сърбу е един нов език на философията, който е нещо средно „...между езика на Библията, манифеста на Маркс и Заратустра..." [c260/4]

 

4. Заключение

И ако реалността на историческата действителност може постоянно да се изплъзва, то дали реалността на човешката мъка не е по лесно уловима за разума: „Нереална мъка няма. Мъката ще съществува дори, когато светът изчезне" [стр6/5]. И дали отношението на чуждост е преодолимо, то ли е единственият възможен изход за духа да остане буден и търсещ, а не приспан от историята. То ли е изходът човек да остане не примирил се!? Отчуждението, безсъниците, Безумието на човешкия дух - да остане единен със самия себе си, та как иначе да оцелее. Писането е спасение и оцеляване, както опит за преодоляване на болката, а може би и лекарство за цяло едно поколение „„Всяка книга е победена болест", казваше Лучиян Блага. Но това беше в добрите стари времена. Защото днес болестта, от която страдам, страда целият наш народ, страда и не малка част от света, ми изглежда нелечима, дори смъртоносна. Книгите, които пиша, не са нищо повече от прости аналгетици (или морфин), с помощта на които успявам, макар за кратко, да успокоя и редуцирам болката...

Защото и книгата се превърна в страдание за мен. Чувствам се щастлив и лек само по време на писането, колкото и трудно да върви понякога, а в момента, когато предам готовата книга в издателството, тогава започва агонията. Агонията на очакването, борбата с цензурата, ампутирането на цели страници, пасажи, глави, фрази, изрази, сравнения... Или натикването на ръкописа в чекмеджето, което го превръща в нежелан израстък или цирей, освен страха от обиска, при който може да бъде открит и конфискуван (и това съм го преживял!). Да, непубликуваната книга тежи като камък на шията...

Книгата може да бъде „победена болест" както казва великият Блага, но ако достигне до своя адресат - читателя. Ако читателят е болен или малко или повече глупав, книгата може да се превърне в мъченик."  [c426/4]

Дали не може да се спрем пред тези думи и те да бъдат ваксина за поне една преболедувана от човечеството болест, защото всяко време ще има своите болести и дано да успяваме да ги лекуваме пишейки. Домът на Словото, който думите създават, навярно може не само да лекува раните на историята, а и да се погрижи за душевното здраве на идните поколения.

„Ако някой ми зададе въпроса: какъв смисъл имат тези мои бележки (имам предвид „нощните" ми тетрадки), не бих му отговорил, че е от необходимостта ми да записвам мислите и разсъжденията си без цензура, нито от някаква суета - в тази моя самота, а по-скоро бих му казал следното: всичко, което не се изкаже, боли, всичко, което не се запише, не може да бъде забравено!"

Тези тетрадки не са упражнения на паметта, нито средство против забравата, те са дом на Словото, на онова, което ме вълнува, тревожи, радва (радостите всъщност са малко), което не мога да не споделя и изкажа.

Прелиствам сега една тетрадка отпреди две или три години и всичко, ми изглежда ново и чуждо. При все, че много от тези бележки са написани след дълъг размисъл, след грижи и страдания - веднъж записани върху „стенвестника в моята килия", те вече са влезли в тунел на мрака, забравата и дистанцията.

Мене те вече са ме забравили, но може би ще разтревожат някой друг." [c256-257/4]

Начинът, по който Сърбу пише, не просто тревожи, той боли, има силата на юмручен бой, кратките фрагменти се забиват като удари, бързи и точни, на място, сякаш предизвикват сътресение в мозъка и трябва да спреш да четеш, за да можеш да мислиш (да осмислиш), за да можеш да дишаш пак, като след силен удар. Не можеш да четеш на един дъх, но и не можеш да спреш, защото осъзнаваш, че си част от битка, която не е спряла.

Краят на диктатурата в Румъния свърши с убийството на Чаушеско, което помня, макар да съм била дете, помня противоречивите чувства изпълнили обществото: от една страна радостта от края на този режим, от друга ужасът от самото убийство и някаква гордост и превъзходство, че ние (българите) не постъпихме така, свалихме режима по-хуманно. Преплитането на тези чувства е абсурдно, те са незрели и детски, но макар от една страна да сме се отдалечили достатъчно от този период от историята, той все още е някак болезнен, мисля, че аз съм част от поколението, което трябва да го осмисли, което има някакъв дълг пред хората като Сърбу, които не са видели края на тези диктаторските режими. Къде е мястото на философското питане пред историята?

И как звучи животът днес тук на Балканите - един географски кръстопът, разпънал като кръст човешката мисъл - между стремежа за Свобода, осъзнаването на историческото минало и настояще, Смъртта и Абсурда...,"интересните времена" са жестоки към обикновения човек, но пък едва ли има по плодотворно място за размисъл... Как се прави философия на Балканите?

Без да изпадам в някакъв евроцентризъм, мисля, че ролята на осъзнаването на френската революция, силата, с която падането на гилотината отеква в историята, не е въпрос, касаещ само Франция, така както управлението на Хитлер не е въпрос засягащ само Германия. Има събития, които носят заряда на цели епохи, чието осмисляне има значение много извън рамките на национален проблем, осъзнаването на разпадането на диктаторските режими в бившите социалистически страни е също такъв проблем, надхвърлящ рамките на националното и криещ в себе си въпросите на историография и философия на историята важни за цялото човечество. Осъзнаването на последното е въпрос все още неразрешен от настоящето и криещ в себе си в зависимост от отговорите и осъзнаването, които нашето поколение ще намери, ключът към общество, което предстои. Макар това  да са въпроси, които идват от Балканите в питането и размислите върху тях се крие проблем, който засяга бъдещето на човечеството. Затова написаното от Сърбу е нещо повече от дневници описващи ни близкото минало, нещо повече от исторически извори. Как се прави философия на Балканите!?

Невена Крумова учи магистратура по философия в ЮЗУ „Неофит Рилски" - Благоевград

 

Литература

1.   ПАНАЙОТОВ Ф., България 20 век, София 1999

2.   САНДУ Т., История на Румъния, С 2010

3.   БОЯ Л., История и мит в румънското съзнание, С 2010

4.   СЪРБУ Д. Й., Дневникът на един журналист без дневник; Историята на мишлето „Б" С 2012

5.   ЧОРАН Е., Сълзи и светци, С 2005

6.   КАМЮ А., Чужденецът, Падането, С 1979

 

 

comments powered by Disqus