NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Из „Разкопчаване на тялото”

Брой
№ 22 (2012)
Рубрика
Poiesis
Автор
Аксиния Михайлова

 

Аксиния Михайлова е поет и преводач, един от основателите на сп. Ах, Мария.  Автор на поетичните книги: Тревите на съня (1994), Луна в празен вагон (2004), Най-ниската част на небето (2008), Разкопчаване на тялото (2011).

            Нейни стихове са публикувани на почти всички европейски езици, арабски и японски. Живее и работи в София.

            Съставител и преводач на Антология на съвременната литовската поезия (2007), Антология на съвременната латвийска поезия (2008), както и на повече от двадесет и пет книги с поезия и проза. Носител на няколко национални и международни награди за поезия и превод сред които националната награда за поезия „Христо Фотев" . През  2011 г. е удостоена с едно от най-високите отличия на Република Латвия - Рицар на Ордена на Трите звезди.

 Живее и работи в София.

            Предложените стихотворения са част от последната й книга, Разкопчаване на тялото, публикувана в издателство Жанет 45.

 

 

 

 

 

 

В очакване на тролейбуса

 

Под Черни връх

вятърът свири в опънатите струни

на пистите.

Скиори разплитат облачетата,

а над тях тръпчивият грейпфрут

на слънцето в купата на небето

умножава белотата

до болка.

 

Люлея се над върховете на дърветата,

все по-висока от боровете,

все по-навътре в лавината от желания

като корабокрушенец

в синьото на небето.

 

Това не е моят бряг,

този лифт не стига до слънцето

и няма да ме отведе у дома.

 

Отварям очи

и нагазвам в кварталната кал.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

В алеята

 

Следвам парата

на сутрешното си кафе,

а жената, идваща насреща -

немската си овчарка.

 

Всяка от двете ни скрива

намордника 

под гледеца си,

когато се разминаваме.

 

 

 

 

 

 

*     *     *

 

настойчив и плашещ,

гласът на Леванта

 

парещо пясъчно кълбо

изпълнено със съблазни

завихря се около слънчевия сплит

и в корема ми зейва ненаситна дупка

която всмуква този град

населен с минарета

миризма на риба

и на гнилоч

 

застига ме

 

 

 

*     *     *

 

 

обелвам грижливо ябълката

по острието се стича

тръпчивият сок

на отдалечаващия се север

 

купето мирише на есен

на седалката срещу мен

две старици предъвкват годините си

поникват им млечни зъбчета

подобни на мираж

в края на едно пътуване

 

 

 

 

 

*     *     *

 

Не знам откъде се появи това камъче

в обувката ми,

но нещата тръгнаха на зле,

а не намирам смелост да спра,

нямам сили да го изхвърля,

макар че още баба ме е учила,

че малкото камъче в мислите,

малкото камъче в супата

преобръща колата  -

дори тази

на семейно равновесие.

 

 

 

*     *     *

 

 

докато слънцето

драсва кибритена клечка

върху стъклата на отсрещния блок

и подпалва простряното пране

махам с ръка от терасата

правейки просеки в небето

за да не объркаш пътя

когато решиш да си тръгнеш

съвсем

 

 

Други са

 

 

Не е това, което са те учили,

и това, което историята помни,

не е:

 

сюжетите са други,

не странстват вече по земите

около вътрешното море,

затворени в кожени подвързии,

в търбуси на гайди 

през девет планини в десета.

 

Ще ти подаря пясъчен часовник,

за да не объркаш посоките:

ако минеш през протока

и следваш вървежа на песъчинките,

ще стигнеш бреговете,

където съм родена,

и боговете, на които се моля,

ще познаеш.

 

Странстващи сюжети,

странстващи езици,

умножават се,

преплитат се,

сливат се в гранични земи,

в устия,

под мостове

и подмишници...

 

В леха от сънища ще се намерим,

в гора от макове ще те изгубя.

 

 

 

 

 

 

Ловен сезон

 

 

Оранжевата лисица на залеза

пак се е изтегнала на хоризонта.

Такива нюанси има само върху картичките,

с които туристите пълнят куфарите си

и се надяват да запазят завинаги

това купено на изгодна цена

късче небе.

 

Вечерта приближава бавно като просяк

и в този половин час между деня и нощта

ставам кожа и устни;

стоя на верандата и наблюдавам

горния край на улицата,

където ти, облечен в пет обещания

от едно друго лято,

се прицелваш

в оранжевата лисица на хоризонта,

но ловният сезон още не е открит,

а аз съм само кожа и устни.

 

За да запълня този ров на очакването,

сядам върху голата маса на есента

и започвам да редя нащърбени изречения

на един език, който не е моят;

купчината с писма расте и не знам

как да изтръгна всички тези думи

пълзящи по стените на моя дом.

 

Вечерта сяда от другата страна на масата

с една лисица в зеблената си торба.

А аз нямам с какво да ги нахраня.

 

 

 

 

 

 

Последно посвещение    

 

 

Неделя по обед.  

Слънцето взривява

витражите на „Света Анна" .  

Парчета червена, синя и зелена

светлина се посипват

върху плочника на църквата.    

 

Прибирам по едно зелено парче

в очите си и наблюдавам 

в огледалото на гардероба    

какво ще забрави:    

шапка с две сврачи яйца в нея,

няколко неизпратени картички

и план на стария град  

с графити по стените:

"12 км оттук до небето".

Дрезгавият ми глас

и смехът ми, разбуждащ нощта,

напъхва между две книги

и заключва куфара.

Остават обаче увиснали  

на щорите   

няколко недоразбрани думи.

 

Свраките и ние

невинаги говорим един език.    

 

 

 

comments powered by Disqus